Джей Кристоф
Божигроб (23)

20.
Трима

— Фуриян със сигурност — рече Аркад.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Леона. — Той е нашият шампион.

— Сигурна ли сте, мидоня? Аз си помислих, че може би сте го забравила.

Леона събра върховете на пръстите си под брадичката и изгледа гневно екзекутуса.

— Аркад, аз нищо не забравям. А още по-малко прощавам.

Двамата бяха седнали в тясна каюта на борда на „Славната хрътка“, корабът се люлееше и скърцаше по океанските вълни. Бяха вдигнали платна в деня след празненството в дома на губернатор Месала и на четири дни път от Вранско гнездо Леона и Аркад още се опитваха да определят кой ще се изправи срещу коприненката. Зад господарката си седеше дойката и сплиташе косата й на изящни плитки, докато двамата спореха. А под стола й, смесен със сянката, седеше котарак, който нямаше нищо общо с котараците.

— Можем да се откажем от двубоя — рече Аркад. — Ще изпробваме късмета си в Ултима.

— От днес до пълна светлина ни трябват два венеца, екзекутус — отвърна Леона. — А Бяла крепост е последният Венатус в календара преди Магни.

— Еквилаите могат да ни донесат един венец. Брин и Биерн бяха на косъм от…

— Да, но ако загубят? — попита Леона. — Дори с победа в Ултима след това, ще се окажем с един венец по-малко. Ако откажем предизвикателството срещу баща ми, рискуваме двойно. Ако го приемем, рискуваме само веднъж. Единственият начин, по който можем да сме сигурни, че ще се бием в Божигроб, е да надвием онази тъпа коприненка.

— Езика, домина — предупреди я дойката.

— Да — въздъхна Леона. — Прощавай.

Челото на по-възрастната жена се набръчка замислено.

— Прости ми, домина, но дори да спечелите битката срещу шампионката на баща ти, дали едиторият ще зачете облога?

— Подобни случаи не са от вчера — отвърна Аркад, като си играеше с дръжката на бастуна си. — Отдавна утвърдените колегиуми често подлъгват по-неопитните сангуила в предрешени двубои с обещанието за място на Магни.

Леона му отправи смразяващ поглед.

— Хм, това беше необичайно тактично.

— Той си играе с вас, мидоня — отвърна Аркад. — Това място е стръвта, а игрите са примката. На баща ви не му стигна, че ви отказа покровителството си, ами иска да пратите тримата си най-добри гладиати на заколение, а с тях и бъдещето на този колегиум.

— Без Магни ние нямаме бъдеще! — сопна се рязко Леона. — Враната ни беше смазана от бой пред всички реброродени в Ураганова кула! Сега никой, който има пари, няма да се бръкне за нас!

Тишината отекна в каютата, нарушавана единствено от скърцането на дървото, непрестанното блъскане на вълните по корпуса. Господин Благ се прозя и облиза лапичката си.

— Тогава Фуриян — въздъхна Аркад.

— Да — кимна Леона. — И Враната с него.

Екзекутусът се наведе напред и разтърси глава:

— Мидоня…

— Освен ако следващите думи, които ще излязат от устата ти, не са „това е чудесна идея, мидоня, а между другото, косата ви изглежда великолепно“, не искам да ги чувам, Аркад.

Екзекутусът се почеса по брадата и несполучливо се помъчи да скрие усмивката си.

— Ах, той все още можел да се усмихва — наду се Леона. — Помислих, че си забравил как се прави.

— При цялото ми уваж…

— Тя е Спасителката на Ураганова кула — въздъхна Леона.

— Онази коприненка едва не й строши скапания череп!

— Езика! — начумери се магѝстрата.

Аркад се извини под нос, а Леона продължи:

— Да, победиха я в двореца на Месала, но обикновените хора не знаят това. Гражданите ще очакват да я видят как вади меча си под нашето знаме. Четири дъщери, Аркад, тя закла речвирм почти сама, със собствените си ръце. Ти сам каза, че битката срещу коприненката е била неравностойна. Враната спечели венец за този колегиум и прослави името ми пред цялата арена. Тя без съмнение заслужава малко доверие.

Едрият мъж помълча и накрая кимна неохотно.

— Тя не може да държи щит, за да се предпази. Но Караваджото й беше… сносно.

— Каква похвала — въздъхна магѝстрата. — Моля те, гледай момичето да не те чуе как говориш за нея, че ще се надуе като пуяк.

Леона и Аркад се спогледаха с подсмихване, а старата жена започна нова плитка.

— Така — въздъхна накрая едрият мъж. — Фуриян и Враната. Кой ще бъде третият?

Леона направи муцунка и се потупа по устата.

— Касапина?

— Той е остър камък, не мели брашно с никого.

— Пробуждащия вълните?

— Той е добър с меча, но ме е страх, че е голям кавгаджия.

— Ако ми позволите да изкажа едно мнение, домина? — обади се дойката.

— О, да, ето ти обрат — въздъхна Аркад. — Съвет от бавачката. И от кого ще потърсим помощ след това? От юнгата?

Леона го стрелна с унищожителен поглед.

— Говори, магѝстра.

Старицата повдигна посивелите си вежди към Аркад, преди да продължи:

— Вярно, аз не съм познавач. Но силата на Враната, изглежда, е в бързината й. По всичко личи, че се нуждаете от човек, който да запълни празнината между нейното темпо и силата на Фуриян.

Леона и Аркад се спогледаха и изрекоха в един глас:

— Пеещата сабя.

Аркад се облегна на стола си и се загледа в пространството.

— Тя притежава дългите ръце, които Враната няма, и скоростта, от която Фуриян се нуждае. Може да се получи.

Леона се наведе напред и стисна ръката му.

— Трябва да се получи — отвърна тя.

Аркад погледна надолу към ръката й върху неговата. Кожата й беше бяла, пръстите — тънки и деликатни, нежни като коприна. Неговата ръка беше загоряла от слънцата, напукана като стара кожа, с мазоли от дръжките на мечовете и напрежението от живота на пясъка.

Той преглътна мъчително. Помълча, сякаш да се съвземе. И като обгърна ръката й със свойта, наведе се и леко я целуна по кокалчетата.

— Ще се получи, мидоня — измърмори той. — Давам ви дума.

С ръка в капана на устните на Аркад Леона примигна, без да знае накъде да погледне. Магѝстрата изглеждаше поразена. Но без да даде на господарката си възможност за отговор, Аркад пусна ръката й и стана, взе бастуна си и закуца към вратата. На прага се спря, обърна се към Леона.

— Между другото, косата ви изглежда великолепно.

После се завъртя на пети и напусна каютата.

 

 

— Не!

Тренировъчният меч удари Мия отстрани и я прати на колене. Пеещата сабя се хвърли с ожесточен вик, но Аркад вече се беше извъртял настрани и стовари втория си меч върху предмишницата на жената. Тя залитна назад, блъсна се във Фуриян и един контраудар от Аркад просна и двамата по гръб.

Триото лежеше в праха и дишаше тежко, подгизнало до кости в пот.

— Слушате, ама не чувате! — закрещя екзекутусът, като крачеше напред-назад помежду им. — Тя не прилича на нито един неприятел, когото сте срещали. Шест размахани меча с една цел. Осем очи, които ще следят всяко ваше движение. Аз имам само по чифт и от двете, а вие не можете да ме надвиете. Как, в името на Четирите проклети дъщери, се надявате да станете победители срещу нея?

Цял ден се упражняваха, всеки ден, откакто се бяха завърнали във Вранско гнездо. Другите гладиати тренираха наблизо, но в действителност всички очи бяха устремени към четиримата в кръга, където Аркад размяташе противниците си по пясъка. Двете слънца бяха увиснали тежко в небето, сипеха с пълна сила зноя на летните горещини в златен и кървавочервен огън. А ако човек се вгледаше усилено, щеше да забележи на хоризонта тънка ивица по-ярко синьо, известяваща бавното пристигане на третото око на Аа.

Наближаваше пълна светлина, а с нея и Магни. А Соколите от колегиум „Ремус“ бяха кажи-речи толкова близо до тези пясъци, колкото и преди три месеца.

— Ставайте! — излая Аркад. — Движете се решително и нападайте като един!

— Трудна задача — изръмжа Пеещата сабя, — когато двама от нас си пречат в атаките.

Мия обърса потта от челото си, изгледа застрашително Фуриян, който беше в другия край на кръга. Непадналия отвърна на погледа й, черните му очи проблясваха като обсидиан. Той се изправи, подаде ръка на Пеещата сабя и я вдигна от пясъка. Дори не погледна Мия, ами взе меча и щита си и зае позиция.

Мия се изправи с тренировъчните мечове в ръце.

— Нападайте! — изрева екзекутусът.

Без да дочака другите, Фуриян се хвърли в атака срещу Аркад и като сипеше удари, го отблъсна назад по пясъка. По време на тренировките екзекутусът винаги беше пазил самообладание, показваше на спаринг-партньорите си къде са им слабостите, без да се стреми да ги наказва. Но през последните няколко дни Мия започна да осъзнава колко много се беше сдържал някогашният шампион. Аркад беше бог на пясъка — дори с един крак той се движеше като вода, удряше като гръмотевица, изправяше се като планина. Ударите му раняваха въздуха и той посиняваше след тях, в защитата му нямаше пролука, а всяка грешка мъжът наказваше със замах, който едва не им чупеше костите.

Като отблъсна атаката на Фуриян, Аркад хвърли шампиона по задник и се обърна към Пеещата сабя и Мия. Двете се движеха добре заедно — Мия се промъкваше под ударите на по-високата жена и бъхтеше Аркад по корема и краката. Тя нанесе удар в корема му, но докато се извърташе настрани от бързия отговор на Червения лъв, се блъсна право в нападащия Фуриян, който се беше изправил на нозе и се беше хвърлил отново в боя.

— Проклет да си, гледай…

Един дървен меч фрасна силно Мия по слепоочието и тя падна. Аркад обезоръжи Пеещата сабя, заключи гарда на Фуриян и го блъсна с лакът в челюстта. Като се превъртя по пясъка с развети солни кичури, Пеещата сабя грабна оръжията си, но изруга, щом Аркад хвърли и двата си меча и я уцели в гърлото и над сърцето.

Той дишаше тежко, останал с празни ръце, и гледаше кръвнишки победеното трио.

— Жалка работа! — изплю гневно.

— Тази тъпа кучка ми се изпречи на пътя — изръмжа Фуриян.

— О, Фуриян — въздъхна Мия и впи в него унищожителния си поглед. — Ако има нещо, което съм научила в този живот, то е да не ми пука, когато някое куче ми каже, че съм кучка.

— Куче, значи? — Фуриян стана от праха, Мия скочи също толкова бързо.

— Достатъчно! — изрева Аркад.

Двамата стояха неподвижни, впили очи един в друг, готови за удар. Мия усещаше как сянката й се изпъваше по края като вода зад бент. Ако не я удържеше, без всякакво съмнение сянката й щеше да се протегне през пясъка към сянката на Фуриян с ръце, извити като нокти. Стиснала зъби, тя се мъчеше да се овладее и мигаше срещу потта в очите. Да изгуби самообладанието си тук и всички да научат каква е…

— Достатъчно се бихме за един ден — обяви екзекутусът. — Врана, Пееща сабя, идете да се упражнявате с дървените кукли. Трябва да удряте по-здраво, ако искате да пропукате защитата на коприненката. Фуриян, обърни внимание на движенията на краката си. Трябва да стъпваш по-бързо, ако искаш да надвиеш този противник.

Мия и Фуриян се гледаха свирепо, без да помръднат.

— Движете се! — изкрещя Аркад.

Пеещата сабя събра падналите си мечове, прекоси двора и започна яростно да налага тренировъчните кукли. Мия я последва по-бавно, без да отделя присвитите си очи от Фуриян. Усещаше как ледената омраза гори заедно с тревогата и глада, които чувстваше под лъжичката, когато той беше наблизо.

Твърдоглав проклет кретен…

Мия зае мястото си до Пеещата сабя и като си представи Фурияновата глава на върха на дървената кукла, започна безпощадно да я бъхти. Кожата й плувна в пот, косата й се завираше в очите й, а тя блъскаше с все сила меча си в корема, в гърдите и в гадната му мутра.

— Ще ме убият заради вас — измърмори Пеещата сабя и поклати глава.

— Фуриян сее раздор, не аз.

— И двамата сте… — изрече злобно жената. — Не разбирам защо просто не намерите някой тъмен ъгъл, за да се изчукате, и да се приключи с това.

Мия се изсмя.

— По-скоро бих позволила на Касапина да си пъхне патката в мен.

— Тогава какво има между вас? — Пеещата сабя спря, за да върже дългите си до земята солни кичури. — Езиците ви пръскат омраза, но очите ви никога не се отделят от другия.

Мия знаеше, че жената казва истината. Тя щеше да пребори онази коприненка, ако Фуриян не се беше намесил. Вместо това публично я набиха, а Леона изгуби всичките си шансове да намери покровител сред реброродените от Ураганова кула. И все пак…

Не можеше да го отрича. Въпреки заплетеното кълбо от чувства към Ашлин, Фуриян я привличаше. И макар че Непадналия безспорно беше привлекателен, това беше нещо отвъд чувствеността. Нещо, което проникваше в костите. Същото беше изпитвала, когато лорд Касий биваше наблизо. Нещо отвъд сладострастието и повече като… копнеж. Като на инвалид за липсващия му крайник. Като пъзел, който търси парченце от себе си.

Но защо?

Клео беше писала за това в дневника си. Вървиш по земята и другите здрачини те привличат като паяк муха, а сетне…

… сетне ги изяждаш.

Но, ’паст, какво означаваше това?

Многото бяха един. И пак ще бъдат; един под тримата, за да издигнат четвъртия, да освободят първия, да ослепят втория и третия.

О, майко, най-черна майко, в какво се превърнах?

Мия разклати глава, изплю се в пепелта.

— Нямам никаква представа — рече тя.

— Е, най-добре се замисли и потърси решение — предупреди Пеещата сабя. — Защото ако излезем в битка за живота си в този вид, и тримата ще сме край Огнището преди пълна светлина, Гардже.

Жената отново започна да налага сламеното плашило, присвила очи. Мия се загледа във Фуриян в другия край на двора, коремът й свит на топка омраза.

— С него не може да се говори разумно. Вече опитах. Той е невеж глупак.

Тряс! — отново изтряска мечът на Пеещата сабя по куклата.

— Фуриян е много неща — изсумтя тя. — Твърдоглав може би. Надменен със сигурност. Само не и глупак.

— Дрън-дрън! — Мия удари дървената кукла по врата. — Ти опитвала ли си някога да разговаряш с него?

— О, да — кимна Пеещата сабя. — Все едно да си блъскаш главата в каменна стена. Чест. — Тряс! — Дисциплина. — Тряс! — Вяра. Това са принципите, които го определят. Но преди всичко Непадналия е шампион и се чувства заплашен от теб. — Жената сви рамене. — Най-голямата пропаст, която разделя хората, винаги е гордостта, Гардже.

Мия въздъхна, отново хвърли поглед към Фуриян.

— Това подозрително ми звучи като мъдрост.

Тряс! — изтряска мечът на Пеещата сабя по мишената й.

— Не е моя — изсумтя тя. — От Книгата на слепите е.

Мия прониза дървената кукла в гърдите.

— Това не е ли старо свещено лийсийско писание?

— Да — кимна Пеещата сабя. — Знам го наизуст. Караха ни да четем свещени текстове от всички краища на републиката. — Тряс! Тряс! — Прасиловият суфи желае ти да имаш мирски светоглед, преди да те приемат в ордена. Познай света, познай себе си.

Мия наклони глава и изгледа косо другарката си. Сега й стана ясно. Татуировките навсякъде по тялото. Пеенето, което от време на време чуваше изпод вратата на Пеещата сабя.

— … Била си жрица?

— Само послушница. — Тряс! — Така и не положих обет.

— Тогава, ’паст — Тряс! Тряс! — какво правиш тук?

Пеещата сабя сви рамене.

— Пиратски набег. Бърза продажба. Обичайната история.

Мия поклати глава с отвращение.

— Прекалено обичайна, по дяволите!

— Суфи така ме е кръстила — Тряс! — когато съм се родила.

Мия се подпря на коленете си, като едва си поемаше дъх.

Черна майко, тази жега…

— Така те е кръстила?

Пеещата сабя спря да налага дървената кукла и обърса потта от челото си.

— Знаеш ли как се кръщават дюимерите, Гардже?

Мия кимна и си спомни разказа на Трик в Тихата планина.

— Когато си малък, те отвеждат в Прасило — отвърна тя. — В Храма на Трелена. Суфи те вдига на ръце към океана и пита Майката за пътя, който ти предстои, и те кръщава спрямо него.

— Пеещата сабя ме кръсти тя — продължи жената. — Не Пеещата химни. Не Пеещата молитви. Пеещата сабя. И проклета да съм — рече, като насочи тренировъчния си меч в лицето на Мия, — ако песента на мечовете ми се чуе за последно, защото ти и Фуриян не можете да се съгласите за цвета на розите. Изчукай го. Промуши го. Промуши го, докато го чукаш, все ми е тая. Но се разберете, преди да ни убият всичките.

Мия погледна към Фуриян, който тренираше бързината си в единия ъгъл на двора. В този миг той вдигна глава и срещна очите й с онзи пламтящ черен поглед.

Най-голямата пропаст, която разделя хората, винаги е гордостта.

— Вие двете! — изрева Аркад. — На работа!

Мия въздъхна. Но както винаги се подчини.

 

 

— Очаквах да се появиш, вещице — рече Фуриян.

Мия се огледа на двете страни по коридора за всеки случай. Господин Благ следваше патрулиращите стражи и нямаше риск да я спипат. Но без спътника й коремът й беше заплетено кълбо от глад и безпокойство, които се усилваха от присъствието на мъжа, когото бе дошла да види. Тя прибра откраднатата вилица шперц в препаската си и застана на прага на Непадналия в очакване.

Чакаше.

        Ча
               ка
                     ше.

— Мога ли да вляза, мътните те взели, или не? — изръмжа накрая Мия.

— Щом така искаш — изрече Фуриян с кисело изражение. — Но ако думите бяха мои, нямаше да си правя труда да ги хабя.

Мия се намръщи и влезе, затвори вратата след себе си. Огледа стаята и видя, че не се е променила от последния път, когато беше идвала — олтара на Тсана, недодялано изрисуваната Троица на Аа на стената, горящата благовонна смола.

Този път Фуриян поне беше облечен, макар че между тези стени това не значеше нищо. Беше гол до кръста, мускулите набраздяваха туловището му, кожата му имаше бронзов загар от тренировките под слънцата. Той беше златен бог, сякаш току-що излязъл от огнището на ковачницата. Но беше и нетърпим мерзавец, изплют от дълбините на пропастта.

Тя го мразеше. Желаеше го. Едновременно нито едното от двете и двете.

Мия погледна сянката си, видя я как се движи по стената като дим, протяга прозрачните си ръце към сянката на Фуриян. В отговор сянката на Непадналия потрепери, но с видимо усилие той я удържа и изгледа свирепо Мия с тези бездънни черни очи.

— Вземи се в ръце — изръмжа момчето.

Мия стисна зъби, върна обратно сянката си. Тя неохотно се оттегли с развята като че от бриза коса и протегната напред ръка като влюбена, която се сбогува. Тогава си помисли за Ашлин. Пристъп на мимолетна необяснима вина. Копнееше за двама души, не искаше нито единия, не обещаваше нищо на никого. Но в сравнение с Фуриян онази предателка, нейните подсладени устни, нейният отровен език изглеждаха като напълно проста задача…

— Какво искаш, вещице? — попита Непадналия.

— Не съм по-голяма вещица от теб, Фуриян.

— Аз нямам нищо общо с мрака — изрече той ядно. — Аз не прекрачвам между сенките и не се промъквам из къщата на домината като крадец.

— Не, ти просто се каниш да продъниш стените на крепостта й, глупав мухльо.

— Как смееш…

— О, смея — отвърна Мия. — Това е разликата между мен и повечето хора.

— Аз се боря за славата на този колегиум. За славата на нашата домина.

— Ти коства на донята покровителството в Ураганова кула! — изсъска Мия. — От теб се искаше само да си държиш патката в препаската, да ме оставиш да надвия коприненката и Леона щеше да плува до циците в злато.

— Ти използва мрака в битката си срещу Изгнаницата — отбеляза Фуриян и скръсти ръце. — Ако те бях оставил да спечелиш в двореца на Месала с твоята магия, щях да омърся сърцето на това място. Бих умрял от глад, преди да се докосна до храна, купена с безчестни пари, и бих умрял, преди да взема венец, който не съм заслужил.

— Не съм заслужила ли? — Мия не можеше да повярва. — Върви по дяволите, безочлив мръсник! Колко речвирма си убил напоследък?

— Победата без чест не е никаква победа — отвърна той. — Повече няма да ти позволя да печелиш позорни хвалби за този колегиум с твоето магьосничество.

— Значи, ти използваш същото магьосничество, за да се гавриш с мен? — Мия усети, че повишава глас, и се опита да укроти гнева си. — Ти повика мрака и ми попречи да победя коприненката. Това не ти ли се струва малко безчестно?

Фуриян се приближи с гневни крачки, стиснал юмруци.

— Върви си, Врано.

Сянката му лумна, плъзна се по стената към нейната. Сянката на Мия се изправи да я посрещне, като змия се усука и сви ръцете си в хищнически лапи. Тя можеше да се закълне, че в стаята повя мраз, космите по врата й настръхнаха, в корема й пламна глад, който заплашваше да я погълне цялата…

— Не.

Тя затвори очи и поклати глава. Прибра мрака насила в себе си. Разговорът не вървеше така, както беше намислила. Трябваше да сдържа гнева си, да говори разумно. Тя не знаеше какво правеше с нея присъствието на Фуриян, защо я караше да изпитва такова желание за насилие, нищо не разбираше. Знаеше само, че…

— Трябва да постигнем съгласие — изрече тя и отвори очи, протегнала умолително длани. — Фуриян, чуй ме, ако и на пясъците се бием така, както тук, ти, Пеещата сабя и аз ще бъдем насечени до смърт. Тогава как ще помогнем на нашата домина?

— Ти може и да си нищо без магьосничеството си, момиче — рече мъжът и се удари по гърдите. — Но аз съм Непадналия. Аз се бих почти час под палещите слънца в Талия, убих две дузини мъже, за да спечеля лавров…

— Ишках не е някакъв загубен мъж! Нали я видя как се бие в двореца на Месала. С два меча в ръцете тя би била равна на всеки от нас. Но с шест? В битка до смърт? Тя ще ни направи на кайма!

— Как живееш със себе си? — Непадналия поклати глава. — Без вяра в Бащата или Дъщерите му, без вяра в себе си? Само сенки, мрак и лъжи.

— Не прави грешка да си мислиш, че ме познаваш, Фуриян. — Тя погледна към треперещата му сянка и поклати глава. — Ти себе си дори не познаваш.

— Върви си!

— Очакваш друга гостенка, така ли? — Мия хвърли поглед към леглото му.

Щом чу това, очите на Фуриян се разшириха, яростта като мрачен облак се появи на челото му. Той вдигна ръка да я изблъска назад, ала Мия я удари и заключи неподвижно в хватката си. Той я сграбчи за китката, блъсна я гърбом във вратата, сборичкаха се и двамата заръмжаха и заругаха. От тази близост Мия надуши миризмата на прясната му пот, почувства топлината на кожата му при допира с нейната — ярост, сладострастие, глад се преплетоха в едно. През препаската на слабините му усети в хълбока си огъня му, който се втвърди. Поиска да го целуне, да го ухапе, да го прегърне, да го удуши, да го изчука, да го убие, изръмжа с оголени зъби, сърцето й биеше тежко в гърдите, устните му бяха едва на косъм…

— Милостиви Аа… — пророни Фуриян.

Тя проследи погледа му към сенките им на стената и дъхът заседна на гърлото й. Сенките се бяха сплели като змии, гънеха се, усукваха се и се виеха като дим. Напълно бяха изгубили формата си — две аморфни петна чернота, всяко вплетено в другото. Мия осъзна, че те бяха двойно по-тъмни, отколкото трябваше да бъдат, точно както когато Господин Благ или Затъмнение пътуваха с нея. В стаята стана осезаемо по-студено, кожата й настръхна, тя потрепери от желание.

Фуриян я отблъсна, отдръпна се от нея с ужас. Сенките им продължиха да се усукват на възли и мъжът вдигна три пръста — защитният символ на Аа срещу злото. Като кичури сплетена коса сенките бавно се откъснаха една от друга и възвърнаха човешката си форма. Те се държаха здраво една за друга, с ръце, длани, после пръсти, но Фуриян отстъпи още назад и сянката му се върна на мястото си. Сянката на Мия пулсираше и ту прииждаше към стената като морска вълна, ту се отдръпваше.

— Какви сме ние? — попита тя шепнешком.

Гърдите на Фуриян се повдигаха, дългата му черна коса се движеше като по своя воля. Той я хвана, върза я на възел на тила си и изръмжа.

— Ти и аз — ние не сме нищо.

— Ние сме еднакви. Ето какви сме, Фуриян.

— Ето това — изсъска злобно той и посочи Троицата на стената — съм аз. Вярващ, богобоязлив син на Аа. Окъпан в неговата светлина и изучен в неговото писание. Ето това — рече той и посочи дървените мечове — съм аз. Гладиат. Непобедим. Несломен. Непаднал. И такъв ще си остана, ако ще хиляда коприненки да се изправят между мен и Магни.

— Значи единствено Магни имат значение? Ако свободата е толкова важна за…

— Тук не става въпрос за свобода — изрече злобно той. — И това е още една разлика между теб и мен. Да си гладиат за теб е само маска. За мен пясъкът, тълпата, славата — това е причината да се събуждам. Причината да дишам.

Фуриян прекоси стаичката, ослуша се за миг на вратата и я отвори. Изгледа Мия свирепо, явно не желаеше пак да я докосва.

— Върви си, Врано.

Не беше го убедила. Ни на йота. Глупавата му гордост. Безумното му чувство за чест. Страхът му кой е и какъв. Тя не разбираше нищо от тези неща. И макар че и двамата бяха здрачини, Мия осъзна, че в действителност бяха напълно различни хора. И каквато и близост да разпознаваха в сенките си, тук, в този живот, в тази плът те си приличаха толкова, колкото си приличаха светлината и мракът.

Ако не виждаш оковите си, за какво ти е ключ?

И тъй, с въздишка, тя прекрачи прага на стаята му и излезе в коридора.

— Какво те е направило такъв? — попита тя тихо. — Какъв си бил по-рано?

— Точно това, което ще бъдеш и ти, когато минат Магни, момиче!

Фуриян я смушка на раздяла и тръшна вратата в лицето й.

— Нищо.