Джак Хигинс
Нощта на лисицата (7)

6.

Един стар приятел на Мартино от Оксфорд му бе преотстъпил вилата си в Дорсет, недалеч от Лълуърт Коув. Намираше се в малка долина сред скалите. Пътят към плажа бе преграден с ръждива бодлива тел. Някога тук имало надпис, който предупреждавал, че зоната е минирана. Което, разбира се, не било вярно. Това беше първото нещо, което местният земевладелец обясни на Мартино в селската кръчма още с пристигането му. Сутринта след срещата на Дъгал Мънро с Айзенхауер в Хейз Лодж Мартино се разхождаше по плажа и от време на време мяташе камъни в прииждащите вълни.

Хари Мартино беше четирийсет и четири годишен, среден на ръст, широкоплещест. Поради студа той беше облякъл старото си парашутистко яке в защитен цвят. Лицето му бе изключително бледо, с онзи тип кожа, която никога не почернява от слънцето, с изострена брадичка и толкова тъмни очи, че не можеше да се определи какви са всъщност на цвят, с чувствена уста и с една постоянна, леко иронична усмивка. Имаше вид на човек, когото животът е разочаровал повече отколкото той се е надявал.

Беше излязъл от болницата преди три месеца и вече се чувстваше доста по-добре. Гръдният кош много рядко го болеше, само когато се пресилваше. Но безсъницата беше ужасна — нощем почти не мигваше. Щом положеше глава на възглавницата, мозъкът му започваше да превърта на бързи обороти. Нормално — след толкова години двойствено съществуване, нощен живот и вечно дебнеща опасност.

Лекарите категорично му забраниха да работи повече за Мънро. Можеше да се върне в Оксфорд, но и това не беше решение. Нито пък да продължи работа над книгата, започната през 1939 година. Ако не на друго, войната го научи поне на това. Така че се беше оттеглил изцяло, доколкото човек може да направи това, в крайморската вила в Дорсет сред книгите и просто се опитваше да намери себе си.

— И докъде, по дяволите, стигна, Хари? — мрачно се запита той и тръгна нагоре по пътеката сред скалите. — Засега изобщо не мога да те зърна.

 

 

Дневната в старата вила беше много уютна. Върху покрития с плочки под лежеше персийски килим. Виждаха се маса и няколко стола с плетени облегалки и книги, навсякъде книги — не само по полиците, но и струпани на купчини в ъглите. Но всичко това не беше негово. В тази къща нищо не беше негово освен малкото дрехи.

От двете страни на камината имаше дивани. Той мушна две-три дърва в жаравата, наля си скоч, глътна го на един дъх, наля си още един. После седна и взе бележника от ниската масичка. В него бяха записани няколко стиха и той ги препрочете на глас:

Злокобна е гарата нощем.

Надежда е безсмислена дума…

С кисела усмивка захвърли бележника обратно на масичката.

— Признай си, Хари — тихо си каза той, — че просто си един калпав поет.

Внезапно се почувства ужасно изтощен. Умората и хроничното недоспиване го повалиха отведнъж. Започна да го наболява гръдният кош, особено левият дроб, и това, разбира се, го върна отново в Лион, към онзи последен фатален ден. Нямаше да се случи, ако беше малко по-ловък. Но веднъж стомна за вода, втори път, и… може би просто късметът го беше изоставил. Унесе се в сън и всичко отново съвсем ясно изплува в съзнанието му.

 

 

Щандартенфюрер Юрген Кауфман, шефът на Гестапо в Лион, облечен цивилно този ден, слезе по стъпалата на Градския съвет и се качи отзад в черния ситроен. Шофьорът му също беше цивилен. Всеки четвъртък следобед Кауфман посещаваше любовницата си и обичаше да прави това дискретно.

— Не бързай, Карл — каза той на шофьора, сержант от SS, който му служеше вече две години. — Малко сме подранили. Казах, че няма да отида преди три часа, а знаеш, че тя никак не обича изненадите.

— Както заповядате, щандартенфюрер — засмя се Карл и потегли.

Кауфман разгъна един берлински вестник, получен сутринта, облегна се назад и с удоволствие го разлисти. Отминаха предградията и излязоха извън града. Беше наистина много красиво. От двете страни на пътя се редуваха ябълкови градини и насищаха въздуха с аромата си.

Карл забеляза, че от известно време ги следи някакъв мотоциклет. Когато свиха по страничния път към село Шамон, и той зави след тях.

— Следи ни някакъв мотоциклетист, щандартенфюрер — рече Карл, извади от джоба един лугер и го постави на седалката до себе си.

Кауфман се обърна, погледна назад и се разсмя:

— Изгубил си си ума, Карл. От нашите е.

Мотоциклетистът ги задмина и махна с ръка. Беше фелджандармерист есесовец с каска и тежък униформен шлифер, с преметнат през рамото шмайзер и металната значка на своите части, която се носеше само при изпълнение на служебни задължения. Зад очилата лицето му не можеше да се разпознае. Той отново им махна с ръка.

— Сигурно носи някакво съобщение за мен — предположи Кауфман. — Спри.

Карл отби встрани и спря. Мотоциклетистът спря пред тях, вдигна мотора на стойката и Карл излезе.

— С какво можем да ви помогнем?

От джоба на шлифера се подаде ръка, стиснала полуавтоматичен маузер. Куршумите улучиха Карл в сърцето и го отхвърлиха назад към ситроена. Тялото се свлече на пътя. Есесовецът го преобърна с крак и още веднъж, много точно, го простреля между очите. После отвори задната врата.

Кауфман винаги ходеше въоръжен, но сега бе свалил палтото си и го беше сгънал грижливо в ъгъла на купето. Докато посегне към лугера в десния си джоб, есесовецът го простреля в ръката. Кауфман се улови за ръкава, през пръстите му закапа кръв.

— Кой сте вие? — обезумял изкрещя той.

Мъжът вдигна нагоре очилата си и Кауфман се вторачи в най-тъмните и най-безизразни очи, които бе виждал в живота си.

— Казвам се Мартино. Майор съм от британската армия, от СОО.

— А, значи вие сте Мартино. — Лицето на Кауфман се сгърчи от болка. — Говорите отлично немски. Направа съвършено.

— Нормално. Майка ми е немкиня — отвърна му Мартино.

Кауфман каза:

— Отдавна се надявах да ви срещна, но при други обстоятелства.

— Сигурно. И аз от доста време исках да ви срещна. Всъщност от трийсет и осма. Тогава, през май, вие бяхте капитан в щаба на Гестапо в Берлин. И арестувахте една млада жена, Роза Бернщайн. Вероятно не си и спомняте това име.

— Напротив, много добре си я спомням — увери го Кауфман. — Беше еврейка, от нелегалната социалистическа мрежа.

— Казаха ми, че накрая не могла дори да отиде сама до мястото на разстрела.

— Не е вярно. Тя изобщо не беше разстреляна. Обесиха я в килия номер три по обичайната процедура. Каква е връзката ви с нея?

— Обичахме се — Мартино вдигна пистолета.

Кауфман изкрещя:

— Не ставайте глупак, Мартино. Можем да се споразумеем. Аз ще спася живота ви, повярвайте ми.

— Така ли? — отвърна Хари Мартино и го застреля между очите.

Смъртта настъпи мигновено.

Мартино смъкна тежкия мотоциклет от стойката, яхна го и потегли. Току-що случилото се не го развълнува ни най-малко. Не изпитваше никакви чувства. Просто нищо. Това не върна живота на Роза Бернщайн. И нищо на света не можеше да го върне.

Повече от час кара на запад из лабиринта от селски пътища. Най-сетне зави по тесен коларски път, сред толкова висока трева, че върховете й почти го докосваха. В края на пътя се появи ферма, която някога навярно е била хубава. Сега се виждаха счупени прозорци, от покрива липсваха плочи. Мартино слезе от мотора, вдигна го на стойката и пристъпи към портата.

— Пиер! — Опита се да махне резето, заблъска с юмрук и вратата се отвори така рязко, че той политна и падна на колене.

Дулото на един маузер се допря между очите му. Мъжът, който го стискаше, беше около четирийсетгодишен, облечен като френски ратай с барета, кадифено яке и дочени панталони, но немският му беше безупречен.

— Майор Мартино, станете и влезте, но без резки движения!

Мъжът последва Мартино по коридора до кухнята, където, вързан за един стол, със запушена уста, с обезумели очи и налято с кръв лице, седеше Пиер Дювал.

— Ръцете на стената, раздалечени — нареди германецът, ловко претърси Мартино и го освободи от шмайзера и от маузера му.

После отиде до старомодния телефон на стената и поиска от телефониста някакъв номер. След малко докладва:

— Шмит? Появи се. Да, Мартино — и кимна. — Добре, след петнайсет минути.

— Повикахте си приятелчето, а? — попита Мартино.

— Не точно приятелче. Аз съм от Абвера, Крамер се казвам. А онзи е от Гестапо. Те са свини, харесват ми не повече, отколкото на вас, но всеки с работата си. Свалете си каската и шлифера. Настанете се удобно.

Мартино се подчини. Навън бързо се свечеряваше, в стаята взе да притъмнява. Той остави каската и шлифера, изправи се в есесовската си униформа и видя как от другата страна на масата Пиер със свиреп поглед се облегна назад и сви крака.

— Да пийнем по нещо, а? — предложи Мартино.

— Боже мой! Казваха ми, че сте хладнокръвен тип — с възхищение отвърна Крамер.

В този миг Пиер ритна ръба на масата, отхвърляйки я в гърба на германеца. Мартино му изби пистолета с лява ръка, приведе се и сви коляно, за да го удари. Но Крамер се изви встрани и стовари юмрук под брадичката на Мартино, отхвърляйки главата му назад. Мартино му подсече краката, събори го и се пресегна към ръката, която държеше пистолета, забивайки юмрук във врата му. В този момент пистолетът изгърмя.

Чу се ясен звук на разтрошена кост и германецът падна неподвижен. Беше жив, но стенеше тихо. Мартино се изправи на крака, почувства внезапна слабост и пред очите му причерня. Отвори чекмеджето на масата, пръсна съдържанието му по пода, взе един нож за хляб, отиде зад гърба на Пиер и сряза въжетата. Французинът скочи на крака и издърпа кърпата от устата си.

— Боже мой, Хари, не бях виждал толкова много кръв!

Мартино погледна надолу. Есесовската му куртка отпред беше напоена с кръв. Със собствената му кръв. Можа да види три дупки от куршуми, една от които още димеше от барутно обгаряне.

Той се отпусна на стола.

— Не обръщай внимание.

— Очисти ли го, Хари? Очисти ли Кауфман?

— Очистих го, Пиер — уморено отвърна Мартино. — Кога излита самолетът?

— В седем, точно преди мръкване, от стария авиоклуб при Фльори.

Мартино погледна часовника си.

— Значи имаме само половин час. Ще трябва да дойдеш и ти — вече нямаш друг изход.

Изправи се на крака и тръгна към вратата залитайки. Французинът го подхвана.

— Няма да успееш, Хари.

— Ще ми се наложи. След не повече от пет минути те ще се появят — обясни му Мартино и излезе.

Свали мотора от стойката, преметна крак през седалката и запали. Чувстваше се особено, сякаш всичко се случваше в някакъв особен забавен ритъм. Пиер седна зад него, обхвана го с ръце, излязоха от двора и подкараха по пътя.

Когато завиха по главния път, Мартино зърна отляво да се задават два тъмни седана. Единият забави и почти го вкара в канавката. Той наклони мотоциклета надясно, даде газ и гумите изсвистяха. Дочу изстрели, Пиер внезапно извика, ръцете му се отпуснаха и се свлече върху задното колело.

Мартино форсира към канала и кривна по черния път. Една от колите на Гестапо го следваше отблизо. Двеста ярда по-нататък имаше шлюз и тясно мостче за пешеходци. Премина го без затруднения. Колата зад гърба му спря, двамата гестаповци изскочиха и започнаха бясно да стрелят, но той вече беше далеч.

Никога по-късно нямаше да може да си спомни как точно е стигнал през полето до Фльори. В крайна сметка това нямаше значение. Някога, преди войната, летището е било авиоклуб, но вече не се използваше, беше доста запуснато.

В момента когато гумите стъпиха на пистата, дочу шума от двигателя на самолета в далечината. Спря и зачака. Лизандърът изникна от мрака, приземи се безупречно, обърна и рулира към него. Той слезе от мотора, и го остави да падне настрана. Изведнъж се свлече на земята, после пак стана и политна напред. Вратата се отвори, пилотът се наведе навън и извика:

— Не бях много сигурен, защото видях униформата.

Мартино се намъкна вътре, пилотът се пресегна, затвори и заключи вратата. После Мартино внезапно се закашля и устата и брадичката му почервеняха.

— Боже мой, та вие се давите в собствената си кръв! — извика пилотът.

— Вече четвърта година го правя — отвърна Мартино.

Пилотът си имаше други грижи — покрай старите сгради към пистата се задаваха някакви коли. Но бяха закъснели. Той форсира и моторът реагира на секундата. С пълен товар лизандърът се вдигаше от всякакъв терен на двеста и четирийсет ярда. Онази вечер във Фльори успя да излети от двеста — разбута колите в края на пистата и се издигна в падащия мрак.

— Великолепно! — обади се Мартино. — Чудесно го направи — и изгуби съзнание.

 

 

— Значи е в Дорсет? — попита Мънро. — И какво прави там?

— Не можах да разбера точно — отвърна Картър, поколеба се и продължи: — Сър, той беше прострелян два пъти в левия дроб, и…

— Стига жалейки, Джак, имам достатъчно други работи на главата. Какво ще кажеш за идеята ми да го прехвърлим в Джърси?

— Отлична, сър. Струва ми се, че няма да има затруднения, особено щом е само за няколко дни.

— Повече не ни трябва. И какво друго си ми открил?

— Както разбрах, сър, нужен е човек, който да тръгне с него, за да потвърди самоличността му, нали така? Някой, който да познава и острова, и хората, и така нататък.

— Точно така.

— Тук, разбира се, правим един очевиден пропуск. Как, по дяволите, ще обясним присъствието им там? Човек не може просто ей така, без всякакво обяснение, да цъфне посред острова след четиригодишна окупация.

— Така е, Джак — кимна Мънро. — Аз обаче познавам по трепета в гласа ти, че вече си намислил нещо, така че продължавай. Какво си открил?

— Сара Ан Дрейтън, сър. Деветнайсетгодишна. Напуснала острова точно преди войната и заминала за Малая, където баща й имал каучукова плантация. Очевидно е бил вдовец. Пратил я обратно в Англия месец преди падането на Сингапур.

— Значи откога не се е връщала в Джърси? — Мънро надникна в досието. — От трийсет и осма. Шест години. За тази възраст това е много време, Джак. Момичетата се променят така, че не могат да ги познаят.

— Вярно е, сър.

— При това е твърде млада.

— И друг път сме използвали толкова млади, сър.

— Да, но много рядко, само в изключителни случаи. Къде я откри?

— Предложена е за разглеждане в СОО преди две години, най-вече защото свободно говори френски с бретонски акцент. Баба й по майчина линия е бретонка. Естествено била е отхвърлена поради младостта й.

— Къде се намира сега?

— Тук, в Лондон. Младша сестра е в болницата „Кромуел“.

— Отлично, Джак. — Мънро стана и посегна към сакото си. — Да идем да я видим. Сигурен съм, че ще ни докаже пламенния си патриотизъм.

 

 

Това, че Луфтвафе е прогонено от британско небе и че светкавичната война отдавна е отминала, си беше чиста измислица за първите страници на вестниците. През пролетта на 1944-та нощните нападения над Лондон започнаха отново. Използваха JU 88S със смайващ унищожителен ефект. И тази неделя не беше изключение. Още преди осем часа отделението за спешни случаи в Кромуелската болница се оказа претъпкано.

Смяната на Сара Дрейтън приключваше в шест. Дежуреше без почивка вече четиринайсет часа, но просто нямаше достатъчно сестри и лекари и тя продължаваше да работи. Помагаше на ранените, настанени из коридорите, и се опитваше да не обръща внимание на избухващите наоколо бомби и на воя на пожарните.

Беше дребна пъргава девойка с тъмна, прибрана под касинката коса, с решително лице и сериозни лешникови очи. Престилката й се омаза с кръв, чорапите й се изпокъсаха. Тя коленичи и помогна на старшата сестра да успокои едно подлудяло девойче с обилно кървящи шрапнелни рани. После двете се изправиха и оставиха санитарите да отнесат девойчето на носилка.

— Мислех си, че нощните нападения са останали в миналото — рече Сара.

— Кажете го на жертвите — отвърна старшата сестра. — Само през март бяха повече от хиляда. А сега си отивайте, Дрейтън, инак скоро ще паднете от преумора. И без спорове.

Тя уморено се затътри по коридора. Дочу звука от бомбардировката да се отдалечава на юг от реката. Някакви санитари смитаха парчета натрошено стъкло. Тя ги заобиколи и тръгна към регистратурата да се разпише.

Нощната дежурна тъкмо разговаряше с двама мъже и каза:

— Всъщност ето ви я сестра Дрейтън.

Джак Картър се обърна към нея:

— Мис Дрейтън, това е бригаден генерал Мънро, а аз съм капитан Картър.

— С какво мога да ви услужа? — Гласът й прозвуча неочаквано плътен и много приятен.

На Мънро тя от пръв поглед се хареса.

Картър продължи:

— Спомняте ли си събеседването, на което сте се явили преди две години? За разузнаването?

— За СОО ли? — учуди се тя. — Отхвърлиха ме.

— Е, добре, ако можете да ни отделите малко време, бихме искали да ви кажем няколко думи. — Картър я дръпна към една скамейка до стената и с Мънро седнаха от двете й страни. — Родена сте в Джърси, нали, мис Дрейтън?

— Точно така.

Той извади бележник и го отвори.

— Моминското име на майка ви е било Маргарет де Вил, нали? Точно с това ни заинтригувахте. Познавате ли случайно някоя мисис Хелън де Вил?

— Познавам я. Братовчедки сме по майчина линия, макар че за мен винаги си е била леля Хелън. Толкова е по-голяма от мен…

— А Шон Галахър?

— Генерала? Познавам го от дете. — Тя изглеждаше озадачена. — Но за какво става дума?

— Всяко нещо с времето си, мис Дрейтън — отвърна й Мънро. — Кога за последен път сте виждали леля си или генерал Галахър?

— През трийсет и осма. Тогава майка ми почина, баща ми се зае с работите си в Малая и аз заминах при него.

— Знаем това — каза Картър.

Тя смръщи вежди, после се обърна към Мънро.

— И все пак какво означава това?

— Много просто — отвърна Дъгал Мънро. — Бих искал да ви предложа да свършите една работа за СОО. Ще заминете ли в Джърси заради мен?

Тя го изгледа с учудване, но само за миг. После неволно се разсмя и смехът й прозвуча почти истерично — в крайна сметка тежък ден беше.

— Но, генерале — отвърна тя, — та аз почти не ви познавам!

 

 

— Странен е този наш приятел Хари Мартино — завърши Мънро. — Никога не съм познавал човек като него.

— От това, което ми разказахте, и аз не познавам такъв — отвърна Сара.

Колата, която ги носеше към Лълуърт Коув, беше грамадна лимузина „Остин“. От шофьора ги отделяше стъклена преграда. Мънро и Картър седяха един до друг, Сара Дрейтън бе заела сгъваемата седалка срещу тях. Носеше костюм от туид с плисирана пола, бежови чорапи и черни ботинки с ниски токчета, блузка от кремав сатен и тънка черна вратовръзка. Със зачервените си бузи и с искрящите очи изглеждаше много привлекателна. И изключително млада.

— Рожденият му ден беше по-миналата седмица — каза й Картър.

Тя веднага се заинтригува:

— На колко е години?

— На четирийсет и четири.

— Както се казва, дете на века, скъпа моя — обясни й Мънро. — Роден е на седми април 1900 година. За теб навярно изглежда безкрайно стар.

— Но е зодия овен — каза тя.

Мънро се засмя.

— Точно така. Преди настъпването на нашите тъй наречени просветени времена астрологията е била наука. Знаете ли това?

— Не.

— Древните египтяни например избирали пълководците си само от зодия лъв.

— И аз съм лъв — отвърна тя. — Двайсет и седми юли.

— Значи просто сте създадена за изпълнен с премеждия живот. Това ми е нещо като хоби. Вземете Хари например. Много надарен, блестящ аналитичен ум. На трийсет и осем години професор в най-престижния университет в света. И вижте какъв стана после, в средата на живота си.

— Как ще обясните това? — попита тя.

— Обяснява ни го астрологията. Овенът е войнстващ знак, а хората, родени в една декада с Хари, най-често са едни на повърхността и други под нея. Виждате ли, тогава Марс пресича Близнаци, а Близнаците са знакът на двойствеността.

— И какво?

— Такива хора могат да бъдат направо шизофренични. На дадено равнище Хари Мартино е учен, философ, поет, с безупречен здрав разум, но откъм тъмната си страна… — той сви рамене, — … хладнокръвен и безмилостен убиец. Да, у него има нещо много любопитно — отсъствието на каквито и да било емоции. Не си ли съгласен, Джак? Разбира се, това му е било изключително полезно за всичко, което е вършил през последните четири години.

Картър се намеси:

— Във всеки случай, Сара, за да не си създадете прекалено лошо мнение за Хари Мартино, бих искал да ви кажа две неща. Макар че майка му е родена в Щатите, родителите й били немци и като момче Хари прекарвал много време при тях в Дрезден и в Хайделберг. Дядо му, професор по хирургия, бил активен социалист. Починал при нещастен случай — паднал от балкона на апартамента си.

— Ловко подпомогнат от двама гестаповски главорези, които го държали за краката и ръцете — вметна Мънро.

— Освен това имало една еврейска девойка на име Роза Бернщайн.

— Тъкмо започвах да се чудя дали в живота му изобщо е имало жени — вметна Сара. — Не споменахте нищо за женитба.

— Запознали се с Роза, когато тя била за една година в оксфордския колеж Сейнт Хю през 1932 година. Тогава вече прекарваше все повече време в Европа — и двамата му родители бяха починали. Баща му му остави доста добро състояние, той беше единствено дете и нямаше други близки роднини.

— Но те с Роза никога не са се женили?

— Не — отвърна Мънро и добави откровено: — Често ще откриете предразсъдъци и от двете страни, скъпа моя. Родителите на Роза бяха силно набожни евреи и никак не харесаха идеята дъщеря им да се омъжи за някой, който не е евреин. Двамата с Хари се бориха няколко години много енергично. Познавах ги добре. Аз самият по онова време бях в Оксфорд.

— И какво стана?

Отговори й Картър:

— Тя се включила в социалистическото нелегално движение. Пътувала от Англия до Германия и обратно като куриер. През май трийсет и осма била заловена и отведена в щаба на Гестапо в Берлин, на „Принц Албертщрасе“. Прекрасен адрес за толкова зловещо място. Там била изтезавана с изключителна жестокост и, доколкото знаем, екзекутирана.

Настъпи продължително мълчание. Сара някак се затвори в себе си, загледана през прозореца в далечината.

Мънро каза:

— Не изглеждате особено потресена.

Тя поклати глава.

— Вече две години съм медицинска сестра. Сблъсквам се със смъртта всеки божи ден. Та значи Хари Мартино не обича особено немците, така ли?

— Не е точно така — отвърна Картър. — Той не обича нацистите. Има известна разлика.

— Разбирам.

Тя отново се загледа през прозореца. Чувстваше се като на тръни и то заради Мартино — един мъж, когото изобщо не познаваше, но вече бе изпълнил цялото й съзнание. И нямаше да си отиде.

— За едно нещо не ви попитахме — продължи Картър. — Знам, че въпросът е прекалено интимен, но все пак в момента има ли някой в живота ви? Някой, на когото бихте липсвали?

— Мъж ли? — Тя остро се изсмя. — За бога, не! Дневните дежурства в болница „Кромуел“ траят не по-малко от дванайсет часа. Остава време колкото да се изкъпеш и да похапнеш, преди да се строполиш в леглото. — Тя поклати глава. — Няма кога да се занимавам с мъже. Баща ми е в японски военнопленнически лагер, а в Съсекс имам една стара леля, по-малката му сестра, и това е всичко. На никого няма да липсвам. Цялата съм ваша, господа.

Тя произнесе всичко това нахакано, като някакво безстрастно съждение, което в устата на толкова младо девойче прозвуча странно вълнуващо.

Неочаквано за себе си, Мънро се почувства неловко.

— Това е важно, повярвайте ми. — Той се наведе напред и я прихвана над лакътя. — Не бихме ви питали, ако не е така.

Тя кимна.

— Знам, генерале, знам. — Извърна се и отново се загледа през прозореца към отминаващия пейзаж, мислейки за Мартино.

 

 

Той се събуди с тъпа болка в дясното слепоочие и с отвратителен вкус в устата. За това имаше само един цяр — навлече стария анцуг, грабна една кърпа, излезе и се затича надолу към морето.

Хвърли дрехите, зацапа през плитчините и се загмурка под вълните. Утрото беше доста навъсено — вятърът носеше дъждовни облаци по оловносивото небе. И съвсем ненадейно преживя един от ония особени мигове… Морето и небето като че се сляха и за момент, докато той се бореше с вълните, всички звуци сякаш затихнаха. Вече нищо нямаше значение — нито миналото, нито бъдещето. Съществуваше само настоящият миг. Обърна се по гръб, над главата му прелетя сребриста чайка и едновременно заваля.

Някакъв глас извика:

— Добре си прекарваш, а, Хари?

Мартино погледна към брега и видя Мънро. Стърчеше там в стария си костюм от туид и смачканата си шапка и държеше над главата си чадър.

— Боже мой! — възкликна той. — Да не би да си ти, Дъгал?

— Както винаги аз, Хари. Идвай горе във вилата. Довел съм някого, с когото държа да те запозная.

Обърна се и си тръгна по плажа без да промълви дума повече. Мартино замислено поплува още малко. В едно беше сигурен: Дъгал Мънро не беше дошъл на приятелско посещение, не за това е бил целия път от Лондон дотук. Той се развълнува. Излезе от водата, обърса се набързо, навлече анцуга и се затича през плажа нагоре по скалистата пътека. На верандата стоеше Джак Картър и пушеше, загледан в дъжда.

— Какво? И ти ли си тук, Джак? — засмя се Мартино, вече съвсем оживен, и стисна ръката на Мънро. — Да не би старият скелет да иска да ме върне на работа?

— Нещо такова. — Картър се поколеба за миг, после поде някак извинително: — Хари, смятам, че вече си направил достатъчно…

— В речника такава дума не съществува, Джак, поне додето не ти заковат ковчега и не те наместят шест фута надолу. — Мартино се шмугна край Картър и влезе вътре.

Мънро седеше до камината и прелистваше бележника, който бе намерил на масата.

— Още ли пишеш калпавата си поезия?

— Както винаги. — Мартино дръпна бележника от ръцете му, откъсна първата страница, смачка я и я хвърли в камината. Едва тогава забеляза Сара Дрейтън, застанала на вратата към кухнята.

— Правя чай за всички, полковник Мартино. Надявам се, че нямате нищо против. Аз съм Сара Дрейтън.

Не си направи труда да му подаде ръка, понеже щеше да издаде вълнението си. Съзнаваше, че всеки момент ще се разплаче, от притеснение стомахът й се беше свил и гърлото й бе пресъхнало. Coup de foudre, както се изразяват французите. Гръм от ясно небе. Най-прекрасната любов — мигновена и безвъзвратна.

А и той веднага отговори. Отметна кичур черна коса от бледото си чело, лицето му просветна в усмивка, в която имаше неустоим естествен чар… но после усмивката угасна и той разгневен се обърна към Мънро, сякаш разбрал за какво ще стане дума:

— Боже мой, Дъгал, какъв мръсник си станал! Значи вече използваш и ученички?

 

 

Разказът за приключенията на Хю Келсоу не отне много време. Когато го завърши, Мънро продължи:

— Миналия месец в Париж очистихме някакъв човек на име Браун. Джак знае подробностите. Смятам, че ще те заинтересуват.

— Какъв е бил, от Гестапо ли? — попита Мартино.

— Не, от SD. — Картър се обърна към Сара Дрейтън, седнала от другата страна на камината. — Това е тайният разузнавателен отдел на SS, подчинен лично на Химлер. По-могъщи са от която и да било друга организация в днешна Германия.

— Разкажи за този Браун — каза Мартино.

— Ами според документите му е бил от RFSS. — Картър отново се обърна към Сара: — Това означава, че е подчинен на райхсфюрера на SS. Такива ленти носят на ръкава на униформите си служителите на Химлер. — Извади лист хартия от папката, която държеше, и го подаде на Мартино. — Този Браун изглежда е бил нещо като специален пратеник, упълномощен да прави собствени разследвания където намери за добре.

— С върховни пълномощия над всеки, с когото влиза във връзка — допълни Мънро. — Прочети това писмо.

Мартино извади листа от плика и го разгърна.

Беше на великолепна хартия, шапката на бланката бе изписана с релефни черни букви:

DER REICHSFURER SS

Берлин, 9 ноември 1943 г.

 

Щурмбанфюрер от SS

Браун, Ервин, SS — №107863

 

Този офицер действа по моя лична заповед по задача от особено важно значение за Райха. Всички служители, военни и цивилни, независимо от ранга си, са длъжни да му съдействат по всякакъв възможен начин.

Х. Химлер

Забележителен документ сам по себе си. На всичкото отгоре парафиран в края: Адолф Хитлер, фюрер и Райхсканцлер.

— Очевидно е бил важна клечка — сухо каза Мартино и го върна на Картър.

— Е — каза Мънро, — мръсникът вече е на оня свят, но преди да си отиде, нашите хора в Париж са изтръгнали от него някоя и друга ценна информация.

— Бас ловя, че са го направили — съгласи се Мартино и запали цигара.

— Има десетина такива пратеници със специални пълномощия, които обикалят цяла Европа и всяват ужас навред, където се появят. При това всичко е дълбоко засекретено. Никой не знае кои са. Накарах нашия отдел за фалшификации да ти изготви пълен комплект документи — лична карта от SD, копие от това писмо и каквото там още ти трябва, на името на Макс Фогел. Решихме да ти дадем по-нисък чин, колкото да ти свърши работа, щандартенфюрер.

Той се обърна към Сара:

— Това е равно на полковник.

— Започвам да включвам — каза Матрино. — Значи пристигам аз на прекрасния бряг на Джърси и зъбите на всички затракват.

— Драги момко, знаеш също така добре както и аз, че няма нищо по-потресаващо от бивш даскал, нахлузил кожено манто и станал революционер. Като се започне от Ленин. А и трябва да си признаеш, че прекрасно играеш ролята на нацист.

— А малката? — запита Мартино. — Къде влиза тя?

— Нуждаеш се от някой, който да потвърди самоличността ти пред мисис Де Вил и оня приятел Галахър. Сара е роднина на едната и добре познава другия. Освен това за последен път е била в Джърси преди шест години, когато е била на тринайсет, навярно още с плитчици и къси чорапки. Все още прилича на себе си достатъчно, за да могат Хелън де Вил и Галахър да я познаят, но е и достатъчно различна, за да мине пред останалите за чужденка, особено след като я попроменим.

— И какво би трябвало да означава това?

— Ами това, че между Франция и Джърси съществува контрабандна размяна на царици на нощта.

— Имаш предвид проститутки? Да не би да предлагаш тя да играе такава роля?

— Повечето висши германски офицери във Франция си имат приятелки французойки. Защо ти да се различаваш? Първо на първо, Сара говори отлично френски и то с бретонски акцент, тъй като баба й е била бретонка. Така че щом нашите хора от Бъркли Хол боядисат косата й и я облекат подобаващо…

— Тоест, щом я превърнат във френска уличница — прекъсна го Мартино.

— Нещо такова. Това ще е идеалното прикритие за нея.

— И кога трябва да ни прехвърлят?

— Вдругиден. Ще ви свалят с един лизандър до Гранвил. Полетът е само два часа, Хари — колкото да хапнете по парче сладкиш. Софи Кресон ще ви посрещне. А след това ще използваш пълномощията си, за да се прехвърлите в Джърси с някой от корабите, които отплуват вечерта от Гранвил. Веднъж да пристигнете там, ще се оправяш според обстоятелствата. Но до неделя трябва да се измъкнете.

— Ами ако не можем да го измъкнем?

— Всичко ще зависи от теб.

— Аха. Значи отново ме поставяте в ролята на екзекутор, така ли? — Той се обърна към Сара: — А вие какво мислите за всичко това?

Беше разгневен, лицето му пребледня още повече, а очите потъмняха.

— Не знам — отвърна тя. — Звучи интересно.

Насмешливо-пренебрежителният тон на забележката прикриваше усилието й да се владее, понеже когато той се обърна и се отправи към масата, за да си долее още чай, ръката й леко потрепери. Смъртта на майка й я бе принудила да отиде при баща си в една плантация сред малайските джунгли. Това беше живот, изпълнен с неудобства и значителни опасности, необикновено място за възпитание на едно тринайсетгодишно момиче. Но на нея й харесваше, ценеше всеки един миг от този живот и изпитанията я оживяваха. После дойдоха нощите в болницата, бомбардировките, ранените, които се нуждаеха от нея. И от този живот ценеше всеки миг.

А сега и това. Не беше само еротичното привличане, макар да беше достатъчно зряла, за да разбере, че желае Мартино. Но нещата не се изчерпваха с това. Вълнуваше я предусещането за неизпитвани досега опасности и изпитания.

— Интересно ли! Боже милостиви! — Мартино си наля един скоч. — Джак, чел ли си нещо от Хайдегер?

— Да, попрочитал съм.

— Странен човек. Смята, че за да живееш истински, се нуждаеш от решителни сблъсъци със смъртта.

— На мен това ми звучи чудесно — каза Мънро.

— Така ли? — Мартино се изсмя остро. — Мисля си, че от философията ме отказаха тъкмо такива идиоти. — Той вдигна чашата си. — Добре, да тръгваме тогава. Следваща спирка Бъркли Хол.