Джак Хигинс
Нощта на лисицата (3)

2.

Лондон

1944 г.

 

Всичко започна (ако някой изобщо може да каже със сигурност как започва дадено нещо) с един телефонен звън в апартамента на бригадния генерал Дъгал Мънро, на десет минути път от лондонския щаб на СОО на Бейкър Стрийт. Като началник на сектор „Д“ на СОО, той държеше до леглото си два телефона — единият от които свързан пряко с управлението. Тъкмо той го събуди в четири часа сутринта на 28 април 1944 година.

Генералът слуша известно време, лицето му помръкна, после тихо изруга.

— Идвам веднага. Само проверете в града ли е Айзенхауер.

Пет минути по-късно вече излизаше през външната врата, потръпвайки от студа и влагата, и палеше първата си за деня цигара. Беше шейсет и пет годишен, улегнал, силен на вид мъж с побеляла коса и кръгло грозновато лице. Носеше очила с метални рамки, стар шлифер и чадър в ръката.

В жестовете и във вида му като че ли нямаше нищо военно, но това съвсем не беше чудно. Чинът бригаден генерал му беше даден, просто за да му придава необходимия авторитет пред определени среди. До 1939 година Дъгал Мънро беше археолог, по-точно египтолог и член на колежа All Souls в Оксфорд. Вече три години обаче ръководеше сектор „Д“ на СОО — сектора, известен в занаята като „Опасните муцуни“.

Генералът сви към входа на Бейкър Стрийт, кимна на дежурния и се качи право горе. Когато влезе в кабинета си, капитан Джак Картър, нощният дежурен офицер, седеше зад бюрото. На единия си крак Картър имаше протеза — наследство от Дюнкерк. Той хвана бастуна и се надигна да стане.

— Стой си, Джак — каза му Мънро. — Има ли чай?

— В термоса на масата при картите, сър.

Мънро отпуши термоса, наля си чаша чай и отпи.

— Господи, отвратителен е, но поне е горещ. Започвай.

Картър стана и прекоси стаята, накуцвайки. Върху масата имаше карта на Югозападна Англия — Девон, Корнуол и почти целия Ламанш.

— Става дума за учението „Тигър“, сър — каза той. — Спомняте ли си подробностите?

— Учебен десант по операция „Овърлорд“.

— Точно така. Ето тук, в Девон, в залива Лайм, има местност, наречена Слептън Сендс. Много напомня по релеф на нормандския бряг, който сме обозначили като „Юта“, и това я прави особено подходяща за учения. А повечето от младите американци нямат никакъв боен опит.

— Знам това, Джак — каза Мънро. — Продължавай.

— Снощният конвой се състоеше от осем десантни кораба: пет от Плимут и три от Бриксъм, плюс морската охрана, разбира се. Трябваше да проведат учебен десант в Слептън.

Настъпи пауза, след което Мънро каза:

— Е, не ми спестявай най-лошото.

— Нападнали ги германски миноносци. Предполага се, че са били от Пета и Девета ескадри от Шербург.

— Загубите?

— Два десантни кораба, потопени със сигурност. Останалите — с пробойни от торпеда.

— Има ли списък на убитите?

— В момента е трудно да се уточни колко са точно. Към двеста моряци и четиристотин и петдесет пехотинци…

— Да не искаш да ми кажеш, че тази нощ сме изгубили шестстотин и петдесет американски военнослужещи? Шестстотин и петдесет, и то още преди да е започнало настъплението в Европа!

— Боя се, че е така.

Мънро нервно прекоси стаята и застана до прозореца.

— Айзенхауер уведомен ли е?

— Да, сър, той е в града, в Хейз Лодж. Желае да се видите на закуска, в осем часа.

— И ще иска подробности. — Мънро се обърна и отиде до бюрото си. — Сред изчезналите офицери имаше ли „биготи“?

— Трима, сър.

— Господи боже! Аз предупреждавах! Предупреждавах ги за това! — каза Мънро. — Разправях им, че нито един „бигот“ в никакъв случай не бива да поема каквито и да било рискове.

Няколко месеца по-рано се бе изяснило, че системата за сигурност има сериозни пропуски и че поне в някои случаи те са свързани с американски висши офицери. Затова бе въведена категорията на тъй наречените „биготи“. Това бяха хора, знаещи онова, което оставаше тайна за другите — подробности за настъплението на Съюзническите войски в Европа.

— И тримата все още липсват — каза Картър. — Ето досиетата им.

Постави ги на бюрото и Мънро набързо ги прелисти.

— Глупава работа — каза той. — Невероятно глупава. Вземи например ето този, полковник Хю Келсоу.

— От инженерните войски ли? — запита Картър. — Вече на два пъти е слизал нощем на нормандския бряг, охраняван от Четвърто десантно-диверсионно подразделение, за да провери доколко теренът е подходящ за транспортни средства.

— Да, виждам, посетил е „Суорд“ и „Юта“. — Мънро се намръщи. — За бога, Джак, ами ако някой от тия миноносци го е прибрал? Ами ако в същия този момент се намира в ръцете на врага? И тогава, както ти е известно, има голяма вероятност да пропее.

— Не ми се вярва някой от изчезналите да е прибран от германците, сър. Капитанът на „Саладин“, един от охраняващите кораби, каза, че миноносците атакували от хиляда и петстотин метра, след което изчезнали дяволски бързо. Типичен удар и типично бягство — внезапно, сред пълен мрак. А и времето не е било от най-добрите — четири-пет бала вълнение, което дори се засилило. Както ми казаха обаче, теченията в залива Лайм са такива, че повечето от телата ще изплуват на брега. Вече са започнали да се появяват.

— Но повечето, Джак, не всички. — Мънро потупа по картата на масата. — Германците знаят, че скоро ще настъпим. Очакват това настъпление. Готвят се за него. Хитлер е поставил самия Ромел да отговаря за бреговата отбрана. Но те не знаят къде и кога ще настъпим. — Той поклати глава, загледан в картата. — Няма ли да бъде ирония на съдбата, ако се наложи най-голямото настъпление в историята да бъде отложено само защото един-единствен човек, който знае за него, е попаднал където не трябва?

— Не ми се струва вероятно, сър, повярвайте ми — меко каза Картър. — Този полковник Келсоу ще изплува с прилива заедно с останалите.

— Да ме прости Господ, но се моля да е така, Джак. Моля се да е така — пламенно повтори Дъгал Мънро.

 

 

В същия миг полковник Хю Келсоу беше жив, уплашен както никога през живота си, измръзнал, мокър, мъчен от ужасни болки. Лежеше свит на кълбо на дъното на спасителна лодка посред локва вода, близо миля навътре в морето и течението бързо го отнасяше към Старт Пойнт — най-южната точка на залива Лайм. А отвъд Старт Пойнт бяха откритите води на Ламанша.

Келсоу бе четирийсет и две годишен, женен, с две дъщери. Преди войната беше инженер, няколко години — директор на фамилното строително предприятие в Ню Йорк и като специалист си бе спечелил авторитет. Точно затова през 1942 година го мобилизираха в Инженерния корпус и веднага му дадоха чин майор. Опитът му при десантите из островите в южната част на Тихия океан му донесе повишение. Прехвърлиха го в Англия към Генералния щаб на Съюзническите сили в Европа, за да работи по подготовката на бъдещото настъпление.

 

 

Първа американска инженерна бригада бе една от частите, които трябваше да бъдат свалени на брега, наречен „Юта“. Келсоу вече бе проучвал нощем „Юта“ преди шест седмици, охраняван от британски десантници. Със своя релеф Слептън Сенд напомняше за терена, който щяха да щурмуват. Нормално бе да потърсят мнението му.

Както всички останали на борда, и Келсоу беше напълно изненадан от нападението. Изведнъж ярки светлини озариха нощта. Всички решиха, че това са английските торпедни катери. После ги улучи първото торпедо и нощта се превърна в жив ад от горящ мазут и ревящи мъже. Келсоу не знаеше, но само от неговия LST 31 бяха убити 413 души. Самият той бе повален от силната експлозия, блъсна се в перилото и падна във водата. Разбира се, спасителната жилетка го задържа на повърхността, но въпреки това изгуби съзнание и когато дойде на себе си, течението го влачеше из ледените води.

Светлините бяха на стотина ярда от него и в отблясъците той зърна някакво омазано с нафта лице.

— Няма страшно, сър. Само се дръжте. Тук има спасителна лодка.

Лодката изникна от тъмнината. Беше от новия модел надуваеми салове, усъвършенствани след операциите в Тихия океан. Кръгъл, плосък и оранжев, той се държеше високо над водата и можеше да носи десетина души. Отгоре имаше палатка, за да предпазва хората от вятър и дъжд, и входният отвор зейна насреща му.

— Ще ви помогна, сър, а после ще се върна за още хора. Хайде, качвайте се.

Беше съвсем изнемощял, но незнайният му приятел го оттласна енергично нагоре и Келсоу влетя с главата напред през отвора. В този момент почувства болката в десния крак, почувства я като нещо живо и това бе по-страшно от всичко, което бе изпитвал през живота си. Изкрещя и изгуби съзнание.

Когато дойде на себе си, трепереше от студ и в началото не можа да осъзнае къде се намира. От незнайния му приятел нямаше и помен. Попипа наоколо в тъмнината, сетне надникна през отвора. В лицето му пръснаха капчици пяна. Отникъде не се виждаше светлинка — само мрак, вятър и ревът на вълните. Погледна светещия циферблат на водоустойчивия си часовник. Наближаваше пет часът. Тогава си спомни, че в тия спасителни салове има неприкосновен запас. Обърна се да го потърси и болката в крака пак го проряза. Стисна зъби, ръцете му напипаха кутията и отвориха капака.

От вътрешната страна на капака беше прикрепено със скоба водоустойчиво фенерче и той го запали. Както си и мислеше, беше сам в оранжевата палатка, на около фут над водата, която бушуваше около него. Униформените му панталони бяха ужасно разкъсани под дясното коляно и когато предпазливо пъхна ръка вътре, на няколко места напипа щръкналите краища на костта.

В кутията имаше сигнален пистолет. Пръстите му се спряха за момент върху него. Понечи да изстреля една ракета, но спря и се опита да застави уморения си мозък да мисли. Ами ако германците са все още наблизо? Ами ако го приберат враговете? Не можеше да рискува. В крайна сметка беше „бигот“. След броени седмици цялата армада, шест хиляди кораба, щяха да преплават тесните води на Ламанша и той, Келсоу, знаеше кога и къде. Не, по-добре беше да изчака до зазоряване.

Болката в крака беше страшна. Той потършува из кутията и намери медицинския пакет с ампулите морфин. Инжектира една в крака си и след кратко колебание още една. Сетне откри черпака и старателно заизгребва водата през отвора. Господи, колко беше уморен! Може би и морфинът му дойде много, но пък поне болката отслабна. Пусна черпака, дръпна пластмасовия цип, облегна се назад и моментално заспа.

На няколкостотин ярда вдясно се намираше Старт Пойнт. Известно време течението сякаш го носеше към скалите, но после друго, противоположно течение го поде в обратна посока. Десет минути по-късно спасителната лодка отмина крайната точка на сушата и засилващият се вятър я понесе из ледените води на Ламанша.

 

 

Когато младият адютант въведе Дъгал Мънро, Айзенхауер седеше в Хейз Лодж пред еркерния прозорец към регентството и закусваше яйца на очи с препечени филийки и кафе.

— Оставете ни сами, капитане — каза генералът и адютантът се оттегли. — Трудно е да се усмихва човек тази сутрин, а, генерале?

— Така е, за съжаление.

— Закусили ли сте?

— Не, генерале. От години насам не закусвам.

За миг лицето на Айзенхауер се озари от прословутата му приветлива усмивка.

— А това веднага издава, че не сте опитен военен. Предпочитате чай, нали?

— Да, генерале.

— Ще намерите на бюфета точно зад вас — поръчах го специално. Налейте си, а после ми кажете какво знаете за тази неприятна история. Моите хора вече ми представиха своята версия, но аз, както ви е известно, винаги много съм уважавал кадрите на СОО.

Мънро си наля чаша чай, седна до прозореца и изложи накратко събитията от изтеклата нощ.

— Но охранителната ескадра трябваше да предотврати всичко това — възмути се генералът. — От друга страна, чух, че и времето не било особено прекрасно. Но просто не е за вярване. Самият аз посетих Слептън само преди три дни, за да видя как вървят ученията. Пътувах дотам със специален влак заедно с Тедър и с Омар Брадли.

— Да, но повечето от екипажите на вашите LST са отскоро в тия води, а Ламаншът и при най-хубавото време може да създаде трудности. — Мънро сви рамене. — При тия учения торпедоносците от Кралските военноморски сили редовно кръстосват край Шербург, тъй като, както генералът знае, Шербург е най-важната база на френския бряг. Нощес обаче над морето е имало мъгла и германците очевидно са се промъкнали с включени заглушители и най-вероятно с изключени радарни системи. А тия техни миноносци развиват над четирийсет възела. В момента по-бързи кораби няма. При това доста съобразително са атакували внезапно в пакет, като преди това са изстреляли сигнални ракети, така че хората от конвоя са ги помислили за свои.

— По дяволите! В тая игра никой нищо не бива да си мисли! Уморих се да го повтарям. — Айзенхауер си наля още кафе, стана и отиде до камината. — Казаха ми, че телата изплуват на брега със стотици.

— Боя се, че наистина е така.

— Няма нужда да пояснявам, че всичко това трябва да остане в тайна, нали? Засега ще уредим едно масово погребение на място, в Девон. Там поне е защитена зона, под военно командване, така че проблеми няма да има. Защото ако се разчуе, и то толкова близо до деня на настъплението, моралният ефект ще бъде ужасяващ.

— Съгласен съм. — Мънро се поколеба, после каза предпазливо: — Но, генерале, остава въпросът с „биготите“…

— … Които, първо на първо, изобщо не е трябвало да са там. Няма човек, който по-добре от вас да знае техния статут, така ли е?

— И по-лошо можеше да бъде, сър. Били са общо трима. Телата на двамата вече са открити. А третият, ето този… — Мънро извади от чантата си една папка и я побутна през масата — все още липсва.

Айзенхауер набързо прегледа досието.

— Полковник Хю Келсоу. — Лицето му помръкна. — Но аз познавам Келсоу лично. Само преди седмици огледа на две места нормандския бряг.

— Да, „Юта“ и „Суорд“. И двата пъти са го охранявали десантници, а е имал у себе си и ампула, в случай че го заловят. Както генералът знае, цианидът в тия ампули убива моментално.

Айзенхауер побутна папката обратно през масата.

— Той, драги ми генерале, знае и кога, и къде ще настъпим. И ако се разбере, последиците биха били катастрофални. Не е за говорене.

— Хората ни по бреговете на Слептън в момента го издирват, генерале. Почти не се съмнявам, че тялото му ще изплува заедно с останалите.

— Не се опитвайте да ме успокоявате — рязко каза Айзенхауер. — Някои от тия тела никога няма да изплуват. Знам това, знаете го и вие. А ако се случи Келсоу да е един от тях, не можем да сме сигурни, че не е прибран от враговете.

— Така е, генерале — съгласи се Мънро. Просто нямаше какво друго да каже.

Айзенхауер се приближи до прозореца. Дъждът барабанеше по стъклото.

— Какъв ден, а? — мрачно рече той. — Едно е сигурно. Знам само един човек, който тази сутрин ще се усмихва.

 

 

В същия миг в залата с военните карти в подземната си главна квартира, известна като Вълчата бърлога, до Растенбург сред горите на Източна Прусия, Адолф Хитлер четеше доклада за случая при Слептън Сендс.

Присъстваха повечето от важните лица в нацистката йерархия. Хайнрих Химлер, райхсфюрер на SS и началник на държавната и на тайната полиция, Йозеф Гьобелс, райхсминистър на пропагандата, райхслайтерът Мартин Борман, секретар на фюрера, и оберфюрер Ратенхубер, Химлеровият началник на сигурността и командир на есесовската охрана в Растенбург.

Хитлер едва не подскочи от радост и смачка в шепа фината хартия със съобщението.

— Значи нашите военноморски сили все още могат да нанасят удари, при това силни, право в муцуната на врага! Три кораба потопени и стотици жертви! — Очите му заблестяха. — Лошо утро за генерал Айзенхауер, господа!

Настъпи всеобщо въодушевление.

— Това е една наистина добра новина, майн фюрер — рече Гьобелс и, както обикновено, високо се разсмя.

Борман, който пръв бе прочел съобщението, тихо процеди:

— Да, майн фюрер, щом можем да сторим това край девонския бряг, край френския едва ли нещо ще ни уплаши.

— Ами да, там те няма и да припарят до брега — вметна Химлер.

— Навярно няма — рече Хитлер, който беше в прекрасно настроение. — Но сега, господа, към целта на нашата среща. — Всички се скупчиха около кръглата маса и той потупа с ръка по едромащабната карта на Франция. — Мисля, че „Вест Вал“ напредва. — Той се обърна към Борман. — Какво става с доклада за Група армии Б? Пристигна ли?

Борман въпросително погледна към Растенбург, който отвърна:

— Току-що ми докладваха от летището. Куриерът е кацнал преди пет минути и сега е на път за насам.

— Добре. — Хитлер изведнъж се замисли и се взря в картата. — И така, господа, откъде да започнем?

 

 

На 26 декември 1943 г. един забележителен, талантлив млад германски офицер, полковник Клаус фон Щауфенберг, се явява на доклад в Растенбург, носейки в чантата си бомба с часовников механизъм. За нещастие, срещата се отлага, тъй като фюрерът вече бил заминал за коледните празници в Бавария. Макар да е изгубил на бойното поле лявото си око и дясната ръка, Фон Щауфенберг е началник-щаб на генерал Олбрихт в Главното командване — центърът на един таен заговор на неколцина висши военни с цел да отстранят Хитлер и да спасят Германия от катастрофа.

Неуспешният предколеден опит на Фон Щауфенберг през 1943 година е само един от многото, които се провалят. Доброволци за подобна кауза не липсват.

Такъв бе и капитан Карл Кьониг, който в мрачното априлско утро пътуваше на задната седалка на военната кола от летището към Вълчата бърлога с доклада, който Хитлер бе поискал от Берлин. Нервите му бяха изопнати докрай, мисълта му не можеше да се откъсне от бомбата, скрита в двойното дъно на чантата. На летището в Растенбург беше предупредил пилота да има готовност веднага да излетят обратно, и сега, когато си запали цигара, пръстите му трепереха.

Шофьорът есесовец и човекът от охраната сковано гледаха напред. Времето течеше неумолимо. Кьониг ставаше все по-нервен. В мрачната гора от двете страни на пътя имаше минни полета, електрически огради, навред се виждаха патрули със зли кучета. За да се стигне до най-вътрешния двор, трябваше да се премине през три портала. Време беше да приготви бомбата. След това, както му бяха казали, щеше да има на разположение трийсет минути.

Той дръпна спусъчния механизъм на лявата дръжка на чантата и го освободи. Последва мигновена и мощна експлозия, която уби на място Кьониг и двамата от охраната и разпиля колата на части.

 

 

Хитлер не можеше да си намери място от ярост и не спираше да крачи напред-назад из залата с картите.

— Правят все нови и нови опити! А вие, оберфюрер? — обърна се той към Ратенхубер. — Какво ще кажете вие, който сте се клели да пазите моята безопасност?!

Ратенхубер потрепери.

— Майн фюрер, какво мога да кажа?

— Нищо! — избухна Хитлер, обръщайки се към останалите. — Никога никой от вас не казва нищо, което да ми е от полза!

Химлер беше този, който се осмели да наруши ужасяващата тишина със сухия си отмерен глас:

— Вярно е, майн фюрер, допусната е била небрежност. Но в провала на този коварен опит ние съвсем определено виждаме още едно доказателство за това, че вашата съдба е неотменима. Още едно доказателство, че под вашето вдъхновено ръководство победата на Германия е неизбежна.

Очите на Хитлер заискриха, той отметна глава.

— Както винаги, райхсфюрер, вие разбирате всичко. Единствен вие — и кресна към останалите: — Махайте се! Всичките! Ще разговарям единствено с райхсфюрера, насаме!

Всички се измъкнаха без много шум. Последен си тръгна Гьобелс. Хитлер остана да се взира в картата на масата с ръце зад гърба.

— С какво мога да бъда полезен на моя фюрер? — попита Химлер.

— Тук има някакъв заговор, нали? — започна Хитлер. — Някакъв генерален заговор да ме унищожат. И този капитан Кьониг е бил просто един изпълнител. Така ли е?

— Не толкова генерален заговор, майн фюрер, колкото заговор на генерали.

Хитлер рязко се обърна.

— Сигурен ли сте?

— Да, разбира се. Но доказателствата… са нещо съвсем различно.

Хитлер кимна.

— Този Кьониг беше адютант на генерал Олбрихт. Подозирате ли Олбрихт?

Химлер кимна.

— А останалите?

— Щиф, Фон Хазе, Линдеман… И някои други. Следим ги отблизо.

Хитлер запази забележително хладнокръвие.

— Предатели са всички. И никакви разстрели. Когато му дойде времето, един по един да увиснат на въжето. А сред по-висшите чинове? Или поне фелдмаршалите са ми верни?

— Ще ми се да мога да го заявя, майн фюрер, но и сред тях има един доста подозрителен. И не бих изпълнил дълга си към вас, ако не ви го кажа.

— Казвайте тогава.

— Ромел.

Хитлер се усмихна зловещо и почти триумфално. Обърна се, направи няколко крачки и когато отново се обърна, все още се усмихваше.

— Някак го очаквах. Да, сигурен съм, че го очаквах. Значи на Пустинната лисица й се дощяло да прави номера, а?

— Почти съм уверен в това.

— Той, народният герой! — продължи Хитлер. — Но при него ще трябва да пипаме много внимателно, не сте ли съгласен?

— Трябва да го надхитрим, майн фюрер — меко каза Химлер.

— Да го надхитрим? Да надхитрим Пустинната лисица! — Хитлер се разсмя от задоволство. — Да, райхсфюрер, това ми харесва. Това наистина много ми харесва.

 

 

Хю Келсоу се събуди от пристъп на морска болест към обед. Преобърна се в бясно клатушкащия се сал, дръпна ципа на отвора и сърцето му замря — наоколо се простираше безбрежно море, а салът се въртеше около оста си, люшкан от яростните вълни. Небето беше черно, натежало от облаци, а поривите на вятъра бяха към пет-шест бала. Най-лошото бе, че отникъде не се виждаше суша. Очевидно течението го бе отнесло навътре в Ламанша. Ако продължаваше така, ако никой не го откриеше, щеше да достигне и до френския бряг, и до Шербургския полуостров. По-надолу, в залива Сен Мало, се намираха Ламаншските острови — Алдърни, Гърнси и Джърси. За тях знаеше само, че са британски и че са окупирани от врага. Но никак не му се мислеше какво го чака, ако бъде отнесен толкова на юг.

Измъкна сигналния пистолет и изстреля една оранжева ракета. Германците рядко се движеха в Ламанша денем — предпочитаха да се придържат близо до брега, зад прикритието на минните си заграждения. Изстреля още една ракета, но в палатката плисна вода и той побърза да затвори ципа. В неприкосновения запас имаше няколко полеви дажби. Опита се да изяде блокче сушени плодове, ужасно му се заповдига, а и изгарящата болка в крака започна отново. Побърза да измъкне още една ампула морфин. След малко отпусна глава върху дланта си и заспа.

Веднага след пладне морето се развълнува. След пет часа започна да се смрачава. Вятърът задуха от югозапад, лодката започна да се отдалечава от френския бряг и към шест часа вече се намираше на десет мили западно от Каскетс Лайт на остров Алдърни. Сетне вятърът отново промени посоката си и я отнесе надолу, покрай залива на Сен Мало, към Гърнси.

Келсоу не знаеше всичко това. Пробуди се чак към седем. Целият гореше. Наплиска лицето си, за да се поохлади, повърна отново и изпадна в нещо като кома.

 

 

В Лондон Дъгал Мънро седеше и работеше на бюрото си и тишината в стаята се нарушаваше единствено от тихото проскърцване на писалката му. На вратата се почука и влезе Джак Картър, накуцвайки, с папка в ръка. Постави я пред Мънро.

— Последният списък от Слептън, сър.

— Нещо ново за Келсоу?

— Нищичко, сър, но всички налични кораби в залива търсят.

Дъгал Мънро стана и отиде до прозореца. Навън вятърът виеше и дъждът барабанеше по стъклото. Той поклати глава и каза тихо:

— Господ да им е на помощ на моряците в нощ като тази.