Джак Хигинс
Нощта на лисицата (6)

5.

Галахър паркира пикапа до транспортния кантар, тръгна по кея „Алберт“ и заизкачва стъпалата към горния му край. Спря се да запали цигара и погледна към залива. Мъглата се беше поразсеяла и замъкът „Елизабет“ се чернееше тайнствено на острова си като в приказка. Някога там управлявал губернаторът сър Уолтър Рейли. А сега се бяха наместили германците с бетонните си бункери и картечните гнезда на върха.

Погледна надолу към пристанището. Както винаги, то бе оживено като мравуняк. Наред с останалите кораби германците използваха и речни шлепове, за да докарват припаси до Ламаншските острови. В отсрещния край, при новия северен вълнолом, бяха закотвени няколко баржи. Имаше множество най-различни кораби от Втора ескадра и два миночистача клас М 40 от 24-та миночистачна флотилия. Няколко товарни съда, най-вече каботажни кораби, сред тях и есесовският „Виктор Юго“, стояха при кея Алберт.

Построен през 1920 година в Глазгоу от братя Фъргюсън за една френска фирма, занимаваща се с крайбрежна търговия, „Юго“ определено беше виждал и по-добри дни. Единственият му комин беше надупчен на няколко места с артилерийски снаряди от бюфайтърите^[1] на Кралските военновъздушни сили при нападението над нощния конвой от Гранвил преди две седмици. Капитан беше Савари. Екипажът се състоеше от десетина французи, въоръжението — от две зенитни картечници и едно оръдие, обслужвани от седемчленен германски екипаж под командата на Гуидо Орсини.

Галахър го видя на мостика, облегнат на перилата, и му викна на английски:

— Ей, Гуидо, там ли е Савари?

Гуидо сви ръце на фуния:

— В кафенето е.

Бараката край кея, която служеше за кафене, беше полупразна. Четирима френски моряци играеха карти на една от масите, на друга седяха трима германски морски пехотинци. Робер Савари, едър брадат мъж с полушубка, моряшка барета и омазано с машинно масло шалче, седеше на обичайната си маса до прозореца с цигара в уста и купа кафе пред себе си.

— Как си, Робер? — заговори го Галахър на френски и седна.

— Нещо трябва да е станало, за да се явиш тук, мон женерал. Сигурно ще ми искаш нещо.

— Ах ти, селски хитрец! — Галахър му подаде под масата един плик. — Вземи го.

— Какво е това?

— Пъхай в джоба и не питай. Като стигнете в Гранвил, ще отидеш в крепостта. Там има едно кафене, „При Софи“, знаеш ли го?

Лицето на Савари бе започнало да пребледнява.

— Знам го, разбира се.

— Значи познаваш милата Софи Кресон и мъжа й Жерар?

— Знам ги — Савари се опита да върне плика под масата.

— Тогава значи знаеш и това, че те са крайни терористи — не само стрелят по швабите, но обичат и да наказват колаборационистите за назидание на останалите — нали така се казваше? Та ако бях на твое място, щях да съм по-благоразумен. Вземи писмото. Излишно е да ти казвам да не го четеш, за да не загубиш задълго съня си. Просто го предай на Софи с най-топли чувства от мен. Тя сигурно ще ми прати отговор, който ти ще ми донесеш веднага щом се върнеш.

— Дявол да те вземе, генерале — измърмори Савари и пъхна писмото в джоба си.

— Не се безпокой, дяволът отдавна се е погрижил за това. И няма от какво да се страхуваш — Гуидо Орсини е добро момче.

— Графът ли?! — Савари вдигна рамене. — Този нахален италиански сводник? Мразя аристократите.

— Е, поне не е фашист и май се сеща за Хитлер по-рядко и от теб. Имаш ли някоя свястна цигара в чантата си? Направо съм болен от тоя отвратителен тютюн, дето го раздават напоследък.

Савари лукаво го погледна.

— Е, не съвсем свястна. Само някой и друг къс „Житан“.

— И на това му казваш „само“! — простена Галахър. — Дай двеста къса.

— А аз какво ще получа?

Галахър отвори торбата, която му беше дал Шевалие.

— Свински бут?

Ченето на Савари увисна.

— Боже мой! Вече ми потекоха лиги. Давай.

Галахър го подаде под масата и пое в замяна стек цигари.

— Знаеш телефона ми във вилата. Звънни веднага щом се върнеш.

— Добре.

Савари стана и двамата излязоха.

Галахър нетърпеливо извади пакет „Житан“, отвори го и запали една цигара.

— Господи, какво блаженство!

— Ами аз да вървя. — Савари понечи да тръгне към трапа на „Виктор Юго“.

Галахър тихо добави:

— Само посмей да ме издъниш тоя път — ще те очистя, приятелче. Разбра ли?

Савари се обърна, устата му зяпна смаяно, а Галахър се засмя весело и отмина по кея.

 

 

Джордж Хамилтън бе висок кокалест мъж с износен костюм от туид от Бонд Стрийт, който сега висеше като торба на раменете му. Навремето изтъкнат лекар, професор по фармакология в Лондонския университет и консултант в клиниката „Гай Форкс“, той се беше оттеглил в една вила в Джърси точно преди избухването на войната. През 1940 година, когато се очакваше германците да нахлуят всеки момент, много хора, сред които и немалко лекари, напуснаха острова, затова Хамилтън, доктор на медицинските науки и член на Кралската лекарска колегия, на седемдесетгодишна възраст все още практикуваше като интернист.

Той отметна кичур побеляла коса от челото си, изправи се и погледна към лежащия на дивана Келсоу.

— Не му е розово положението. Добре ще е да влезе в болница. За да съм напълно сигурен, ми трябва рентген, но и така мога да кажа, че има поне две фрактури на пищялната кост. Не е изключено и да са три.

— Никаква болница — немощно се обади Келсоу.

Хамилтън направи знак на Хелън и Галахър и тримата отидоха в кухнята.

— Ако счупванията бяха комплицирани, с други думи, ако имаше разкъсна рана и костта беше пробила, нямаше да имаме никакъв избор. Възможността за инфекция, особено след онова, което е преживял, би била много голяма и единственият начин да се спаси кракът щеше да е болнично легло и екстензия.

— Какво точно искаш да кажеш, Джордж? — попита Галахър.

— Ами както виждаш, кожата не е разкъсана. Счупванията са, както ги наричаме, раздробени. Така че е възможно кракът да се намести и да се гипсира.

— Можеш ли да го направиш? — запита Хелън.

— Бих могъл да опитам, но е изключено да се справя без рентген. — Той се поколеба. — Май има една възможност.

— Каква? — попита Галахър.

— „Пайн Трийз“. Това е една малка частна клиника в Сен Лоран, обслужвана от католически сестри. Най-вече ирландки и французойки. Там имат рентгенов апарат и много прилична операционна. Старшата сестра Мария Тереза ми е добра приятелка и бих могъл да й позвъня.

— Германците използват ли тази болница? — попита Хелън.

— От време на време. Обикновено пращат там млади жени с гинекологични проблеми, тоест за аборти. На сестрите, както можете да си представите, това никак не им се нрави, но какво да направят.

— Ще може ли той да остане там?

— Съмнявам се. Леглата им са много малко, а пък ще бъде и твърде рисковано. Но пък бихме могли да го позакърпим там и после да го върнем тук.

— Трябва да ти кажа, че поемаш голям риск, Джордж — рече Галахър.

— Всички рискуваме — сухо отвърна Хамилтън.

— Много е важно полковник Келсоу да не попадне в ръцете на врага — започна Хелън.

Хамилтън тръсна глава.

— Нищо не искам да знам, Хелън, тъй че не се опитвай да ми казваш каквото и да било. А за пред сестра Мария Тереза нашият приятел би могъл да бъде някой местен човек, претърпял злополука. Няма да е излишно за всеки случай да му намерим някаква лична карта.

Хелън се обърна към Галахър:

— Ще можеш ли да направиш нещо? Нали миналата година намери карта за оня испански комунист, от депортираните, които копаеха тунелите в Сейнт Питър?

Галахър отиде до старото бюро от осемнайсети век в ъгъла, издърпа предното чекмедже, бръкна вътре и извади малко вътрешно чекмедже, от ония, в които хората някога са криели ценностите си. Там имаше няколко празни лични карти, подписани и подпечатани с нацисткия орел.

— Откъде, по дяволите, си ги задигнал? — удиви се Хамилтън.

— Познавам един ирландец, барман е в града. Приятелят му, германец — нали разбирате какво искам да кажа — е чиновник в комендантството. Миналата година му направих една услуга, а той в замяна ми даде това. Ще попълня данните на Келсоу, но първо ще го прекръстим с някое хубаво джърсейско име. Какво ще кажете за Льомаркан? — Той извади перодръжка и мастило и седна пред кухненската маса. — Анри Ралф Льомаркан. Местожителство?

Той вдигна поглед към Хелън.

— Фамилната ферма, имението Де Вил — предложи тя.

— Съвсем подходящо. Ще отида да видя цвета на очите, косата и прочие, а вие през това време позвънете в „Пайн Трийз“. — Той се спря на вратата. — Занятие рибар. Така се връзва с морската злополука. И още нещо, Джордж.

— Какво? — попита Хамилтън и вдигна слушалката.

— Идвам с теб. Ще го откараме с пикапа. И без спорове. Или трябва да се държим здраво един за друг, или ще ни изловят поотделно и ще ни обесят поединично. — Той се засмя мрачно и излезе.

 

 

„Пайн Трийз“ беше грозна къща, строена очевидно в късния викториански период. По-късно стените били измазани с цимент, който на много места вече се беше напукал и тук-таме се къртеха големи парчета мазилка. Галахър вкара колата в задния двор. Хамилтън седеше до него. Още щом слязоха, предната врата се отвори и сестра Мария Тереза се спусна по полегатата бетонна алея, за да ги посрещне. Носеше просто черно расо. Беше дребна жена със спокойни очи и макар да започваше шейсетте, по лицето й не се виждаше и една бръчица.

— Доктор Хамилтън! — Английският й беше добър, но с осезаем френски акцент.

— Това е генерал Галахър. Управителят на имението Де Вил, където работи пациентът.

— Ще имаме нужда от количка — рече Галахър.

— Има една, точно зад вратата.

Галахър я докара до колата и отметна чергилото. Келсоу лежеше вътре върху един стар дюшек. Прехвърлиха го върху количката.

Сестра Мария Тереза ги поведе навътре и докато буташе количката нагоре по алеята, Галахър прошепна на Келсоу:

— Дръжте си езика зад зъбите и ако се наложи да викате от болка, гледайте да не е съвсем по американски.

 

 

В операционната Хамилтън разглеждаше рентгеновите снимки, които му донесе младата сестра Бернадет.

— Три фрактури — отбеляза сестра Мария Тереза. — Не е добре, докторе, и би трябвало да го вкараме в болница, но няма защо аз да ви го казвам.

— Добре, сестро, ще ви кажа истината — отвърна Хамилтън. — Ако го откараме в Сент Елие, ще искат да разберат как е станало. Нали знаете колко държат нашите германски приятели на тия неща и как се хващат за дреболиите. А Льомаркан е бракониерствал, когато е станало нещастието.

Галахър вметна тихо:

— Което ще му струва три месеца затвор.

— Разбирам. — Тя поклати глава. — Много ми се искаше да го оставим поне тук, но нямаме свободно легло.

— Има ли немци сред пациентите?

— Само две от техните приятелки — спокойно отговори тя. — Обичайните случаи. Вчера един от военните лекари, майор Шпеер, уреди нещата. Познавате ли го?

— Работихме заедно по един случай в болницата — отвърна Хамилтън. — Не е лош. Както и да е, сестро, да започваме. Ще ми асистирате ли заедно със сестра Бернадет?

Тя му помогна да облече една престилка. После той отиде до мивката в ъгъла, за да се измие, и докато сестра Бернадет му подаваше гумените ръкавици, каза на Мария Тереза:

— Само краткотрайна упойка. И маска с хлороформ ще свърши работа. — После се приближи до операционната маса и се обърна към Келсоу: — Добре ли сте?

Келсоу кимна, стиснал зъби, и Хамилтън каза на Галахър:

— По-добре изчакай отвън.

Галахър се обърна да излезе, но в този миг вратата се отвори и на прага се появи един германски офицер.

— А, ето ви, сестро — каза той на френски, после се усмихна и премина на английски: — Професор Хамилтън? Каква изненада!

— Майор Шпеер? — отвърна Хамилтън, вдигнал нагоре ръцете си, вече в ръкавици.

— Минах да прегледам пациентките си, сестро. И двете са добре.

Шпеер беше висок красив мъж с жизнерадостно месесто лице. Шинелът му висеше разкопчан и на гърдите му отляво Галахър забеляза Железен кръст, първа степен, и лентата на ордена за Руската зимна кампания. Човек, който явно бе мирисал барут.

— Интересен ли е случаят, докторе?

— Три фрактури на пищяла. Човекът е близък на генерал Галахър. Познавате ли се?

— Не, но много съм слушал за вас, генерале. — Шпеер удари токове и отдаде чест. — За мен е чест!

После огледа рентгеновите снимки.

— О, не ми харесва тази работа. Коминутна фрактура на тибията, и то на три места.

— Знам, че по принцип е необходима хоспитализация и тракция — каза Хамилтън, — но свободни легла няма.

— Смятам, че е съвсем приемливо просто да се наместят костите и после да бъде гипсиран. — Шпеер се засмя и започна да съблича шинела си. — Но, хер професор, това съвсем не е във вашата област. За мен ще е удоволствие да се справя с този дребен случай вместо вас.

Свали една престилка от закачалката на стената и отиде до мивката да измие ръцете си.

— Щом държите — хладнокръвно отвърна Хамилтън. — Случаят без съмнение е по-скоро от вашата специалност, отколкото от моята.

Шпеер се приготви за няколко минути. Наведе се да огледа крака и вдигна очи към сестра Мария Тереза:

— Добре, сестро, вече сме готови за хлороформа. Мъничко, той действа бързо.

От ъгъла Галахър наблюдаваше сцената със задоволство.

 

 

Савари вървеше по калдъръмените улици на крепостта в Гранвил и никак не се радваше на живота. Първо, пътуването от Джърси в мъглата беше отвратително, а и положението, в което беше го поставил Галахър, определено не го правеше щастлив. Той сви и излезе на един тих площад. На другия му край се намираше кафенето „При Софи“ и през цепнатините на капаците тук-таме проникваше светлина. Капитанът бавно и неохотно прекоси площада и влезе.

Жерар Кресон седеше в инвалидната си количка и свиреше на пианото. Беше дребен мъж с типичното за инвалид бледо чувствително лице. Черната му коса стигаше почти до раменете. Беше си счупил гръбнака при една злополука на доковете две години преди войната. Никога вече нямаше да проходи, дори и с патерици.

Край бара бяха насядали десетина клиенти. Неколцина бяха моряци, Савари ги познаваше. Зад мраморния плот пред богато украсеното огледало стърчаха подредени бутилки, а на високия стол седеше Софи и четеше местния вестник. Беше почти четирийсетгодишна, с тъмна, високо вдигната коса. Имаше черни очи и смугло като на циганка лице. Широката й уста ярко червенееше. А гърдите й бяха най-прекрасните, които Савари беше виждал. Обаче да се възползваш от това не беше лесно — тя лесно грабваше нож или бутилка и се превръщаше в истинска фурия, за което свидетелстваха белезите на доста мъже в Гранвил.

— Здрасти, Робер, отдавна не си се мяркал. Как я караш?

— Горе-долу.

Докато тя му наливаше коняк, той побутна писмото през тезгяха.

— Какво е това? — попита Софи.

— Твоят приятел Галахър от Джърси ме използва като пощальон. Не знам какво ти пише, не искам и да знам. Но чака отговор. Отплаваме утре по пладне. Пак ще намина. — Той обърна чашката и излезе.

Тя подвикна на един от клиентите:

— Ей, Марсел, ела да ме заместиш за малко.

Отиде при мъжа си, който беше спрял да свири и си палеше цигара.

— Какво става?

— Да идем отзад и ще разберем.

Тя дръпна инвалидната му количка от пианото, обърна я и я забута край бара към дневната отзад. На масата Жерар Кресон прочете писмото на Галахър, сетне й го подаде с помръкнало лице.

Тя го прегледа набързо, извади бутилка червено вино, напълни две чаши и каза:

— Този път нашият приятел наистина се е забъркал в голяма каша.

— Меко казано.

Вече три години двамата бяха начело на съпротивителното движение от Гранвил до Арванш и Сен Мало. Жерар притежаваше организаторски способности, а Софи му помагаше успешно. Добре се справяха и досега оцеляваха.

— Ще се свържеш ли с Лондон?

— Разбира се.

— Как мислиш? — попита тя. — Те може би ще поискат от нас да измъкнем тоя янки от Джърси.

— Което в най-добрия случай ще е трудно — отвърна той. — А в състоянието, в което се намира, направо невъзможно. — Той подаде чашата си за още вино. — Разбира се, има едно напълно очевидно разрешение. И при дадените обстоятелства мисля, че ще е най-доброто за всички.

— И какво е то?

— Да пратим някого да му пререже гърлото.

Настъпи тишина. После тя каза:

— Дълго продължи тази война.

— Прекалено дълго — съгласи се той. — Закарай ме в склада, за да се свържа с Лондон.

 

 

Майор Шпеер се дръпна от мивката и започна да бърше ръцете си. Сестра Бернадет вече бъркаше гипса. Той отиде до операционната маса и огледа Келсоу, който още не бе дошъл в съзнание.

— Отлична работа — каза Джордж Хамилтън.

— Да, трябва да призная, че съм доволен от себе си. — Шпеер посегна за шинела си. — Уверен съм, че ще се справите с останалото. Вече закъснявам за вечеря в офицерския клуб. Нали няма да забравите да ме осведомявате за развитието нататък, хер професор? Генерале! — Той отдаде чест и излезе.

Хамилтън стана, погледна към Келсоу и изведнъж застина, както сваляше ръкавиците и престилката си. Келсоу простена и промълви тихо:

— Обичам те, Джанет.

Американският акцент не можеше да бъде сбъркан. Сестра Бернадет изглежда не го забеляза, но другата жена изгледа остро Хамилтън, а после и Галахър.

— Изглежда идва в съзнание — неубедително каза Хамилтън.

— Така ми се струва — отвърна тя. — Защо не отидете с генерал Галахър в канцеларията ми? Една от монахините ще ви донесе кафе. Благодарение на майор Шпеер ни се намира малко истинско кафе. Ние със сестра Бернадет ще поставим гипса вместо вас.

— Много мило от ваша страна, сестро.

Двамата мъже излязоха и минаха по коридора край кухнята, където работеха две монахини, и стигнаха до канцеларията в края на коридора. Хамилтън седна зад бюрото, Галахър му предложи една от своите „Житан“ и се облегна на перваза на прозореца.

— Цял живот ще помня мига, в който цъфна на вратата — каза ирландецът.

— Нали ти казах, той не е лош човек — обясни Хамилтън. — А е и дяволски добър специалист.

— Смяташ ли, че Келсоу ще се оправи?

— Не виждам причини да не се оправи. След около час ще можем да го откараме. През следващите няколко дни ще трябва да се грижим за него. Не трябва да се изключва възможността от инфекция, но в неприкосновения пакет от спасителната му лодка имаше няколко ампули от онова чудесно ново лекарство, пеницилин. Ако започне някаква лоша реакция, ще му давам от тях.

— А сестра Мария Тереза… Май знае, че нещата не са такива каквито изглеждат.

— Да, и поради това се чувствам доста зле — призна Джордж Хамилтън. — Като че ли съм я използвал. Тя, разбира се, няма да каже на никого. Това би било в противоречие с вярата й.

— Тя ми напомня за старата ми леля в Дъблин — каза Галахър. — Мирише на тамян, свещи и светена вода.

— Вярващ ли си, Шон? — попита Хамилтън.

— Не. Не и след първи юли 1916-та при Сома — отвърна Галахър. — Бяха ме записали в един йоркширски полк. Идиотите от щаба пратиха момчетата да превземат върха под непрекъснат картечен обстрел. До пладне от осемстотин човека останаха четирийсет. Тогава си казах, че ако Господ съществува, той си прави лоша шега за моя сметка.

— Съгласен съм с теб — мрачно каза Хамилтън.

Галахър се изправи.

— Мисля да глътна малко нощен въздух — каза той, отвори вратата и излезе.

Джордж Хамилтън отпусна глава върху ръцете си на бюрото и се прозя. Този ден беше безкраен. Той затвори очи и след броени минути заспа.

 

 

Беше десет и нещо, Дъгал Мънро още работеше на бюрото си в канцеларията на Бейкър Стрийт, когато вратата се отвори и Джак Картър влезе накуцвайки, с мрачно лице. Той постави на бюрото лист хартия.

— Дръжте се, сър.

— Какво е това? — запита Мънро.

— Току-що се получи това съобщение от един от нашите хора в Гранвил. Намира се в Нормандия.

— Знам къде се намира, за бога. — Мънро го зачете и внезапно се изправи. — Не мога да повярвам.

Мънро отново прочете съобщението.

— По-лошо не можеше да бъде. В Джърси няма съпротивително движение. Няма към кого да се обърнем. Колко време ще издържат тази жена, Де Вил, и този Галахър, особено ако той е болен? А той самият колко ще изтрае на оня малък остров? Не ми се мисли, Джак.

За първи път, откакто Картър го познаваше, гласът му прозвуча неуверено, почти отчаяно.

— Ще измислите нещо, сър, както винаги — меко каза Картър.

— Благодаря за доверието. — Мънро стана и посегна към палтото си. — Сега по-добре позвъни в Хейз Лодж и ми уреди незабавна среща с генерал Айзенхауер. Кажи им, че съм тръгнал.

 

 

Хелън де Вил с безпокойство се ослушваше за бръмченето на завръщащата се кола и когато пикапът най-сетне влезе в двора, тя изтича навън. Когато Галахър и Хамилтън се показаха, тя извика:

— Добре ли е той?

— Все още е под упойка, но кракът ще се оправи — отвърна й Галахър.

— В момента вътре няма никого. Всички са или в Гранвил, или в морето, или в офицерския клуб, тъй че качвайте го горе.

Галахър и Хамилтън измъкнаха Келсоу, кръстосаха ръце и го повдигнаха двамата. Последваха Хелън през главния вход, през широкия облицован с ламперия хол, нагоре по парадното стълбище. Тя отвори вратата на господарската спалня и ги въведе вътре. Мебелировката беше бретонска, от седемнайсети век, включително и леглото с балдахин. Отдясно на леглото една врата водеше към банята, а отляво цялата стена бе закрита от библиотека. Пръстите й напипаха някаква скрита пружина, част от библиотеката се отмести и разкри стълба. Тя ги поведе нагоре. Галахър и Хамилтън с мъка я следваха, но накрая все пак се добраха до една стаичка под самия покрив. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, точно срещу вратата имаше малък прозорец. Беше доста уютно, с килим на пода и тясно легло.

Поставиха Келсоу на леглото и Хелън каза:

— Това е, единственият вход е от моята стая, така че ще сте в пълна безопасност. За съжаление, не мога да се похваля с кой знае какви подобрения оттогава досега. Тоалетната е ей там, зад онази дъбова преграда.

— Благодаря ви, но всичко, което искам, е да поспя — отвърна Келсоу с уморено и напрегнато лице.

Тя кимна на Галахър и на стария доктор, двамата излязоха и заслизаха по стълбата.

— Е, аз си тръгвам. Кажи на Хелън, че утре ще намина — заяви Хамилтън.

Шон Галахър стисна ръката му.

— Джордж, ти си велик!

— Лекарска орисия, Шон — засмя се докторът. — До утре.

Галахър прекоси хола и мина през задния коридор към кухнята. Сложи чайника на печката и тъкмо разбъркваше с едно дърво тлеещите въглени, когато влезе Хелън.

— Поолекна ли му?

— Веднага заспа. — Тя приседна на ръба на масата. — Какво ще правим сега?

— Нищо не можем да правим, докато Савари не се върне от Гранвил с някакво съобщение.

— Ами ако няма съобщение?

— О, все ще измисля нещо. Сядай сега да пием чай.

Тя поклати глава:

— Можем да избираме между къпина и цвекло, но тази вечер не бих понесла нито единия, нито другия.

— Ех ти, невернице! — Галахър измъкна пакетчето китайски чай, което Шевалие му даде сутринта на пазара.

Тя не можа да се удържи, разсмя се и обви ръце около врата му.

— Шон Галахър, какво щях да правя без теб?

 

 

Айзенхауер беше в пълна униформа, тъй като тръгваше на вечеря с министър-председателя, когато получи съобщението на Мънро. Крайно възбуден, той крачеше напред-назад из библиотеката на Хейз Лодж.

— Няма ли начин да изпратим някого там?

— Ако имате предвид десантна част, мисля, че не, сър. Това е най-охраняваният бряг в цяла Европа.

Айзенхауер кимна.

— Искате да кажете, че е невъзможно да го измъкнем, така ли?

— Не съм казал такова нещо, сър, само уточних, че ще е много, много трудно. Островът е малък. Не е като да скриеш някого в каросерията на някой камион и да го откараш нощем на триста мили до Пиренеите, или пък да пратим някой от нашите пилоти да го прибере.

— Тогава го прехвърлете във Франция, където всичко това е възможно.

— Както разбрахме, той засега е обездвижен.

— За бога, Мънро, от това може да зависи всичко. Цялото настъпление!

Мънро се изкашля нервно.

— Ако се стигне до най-лошото, генерале, трябва ли да смятаме полковник Келсоу за незаменим?

Айзенхауер застина на място.

— Имате предвид да бъде екзекутиран?

— Нещо такова.

— Да ме прости господ, но ако нищо друго не може да се направи, така да бъде. — Айзенхауер се приближи до голямата карта на Западна Европа, окачена на стената. — Шест хиляди кораба, хиляди самолети, два милиона души и цялата война са поставени на карта. Ако разберат точните места на десантите, те ще съсредоточат там всичко, с което разполагат. — Той се обърна. — Разузнаването докладва за някаква реч на Ромел отпреди няколко седмици, в която той казва точно това — че войната ще бъде спечелена или изгубена точно на тия брегове.

— Зная, генерале.

— И вие ме питате дали Келсоу е незаменим? — Айзенхауер въздъхна тежко. — Ако можете да го спасите, направете го. Ако не… — Той сви рамене. — След всичко, което ми казахте за положението в Джърси, как виждате внедряването на някой наш човек там? Мисля си, че едно ново лице неизбежно ще събере всичките погледи.

— Вярно е, генерале. Ще трябва да помислим за това.

Джак Картър, който се бе изправил почтително и безмълвно до огъня, се прокашля:

— Има само един начин, генерале.

— Какъв е той, капитане? — попита Айзенхауер.

— Най-доброто място да скриеш едно дърво е в гората. Струва ми се, че хората, които са най-свободни там, са самите германци. Имам предвид, че там навярно има постоянно движение на личния състав.

Айзенхауер се обърна рязко към Мънро:

— Това, което той казва, е идея. Имате ли хора, способни да извършат такова нещо?

Мънро кимна.

— Едва ли ще е толкова лесно да ги намерим, сър. Въпросът не е само да говорят свободно немски, но и да мислят като германци…

— Давам ви една седмица, за да разрешите този проблем, полковник — каза Айзенхауер. — Не повече.

— Имате думата ми, сър.

Мънро излезе, до него накуцвайки пристъпваше Картър.

— Свържи се с Кресон в Гранвил да съобщи на Галахър в Джърси, че до четвъртък при него ще се появи някой.

— Сигурен ли сте, сър?

— Разбира се — весело каза Мънро. — Много хубаво го каза, Джак. Не най-доброто място да скриеш едно дърво е в гората. Хареса ми.

— Много ви благодаря, сър.

— Германците постоянно идват и си заминават. Един в повече няма да направи никакво впечатление, особено ако е снабден с прилични документи.

— Само че ние откъде ще го намерим, сър?

— Достатъчно, Джак! — каза Мънро, когато излязоха на улицата и стигнаха до колата. — Тази работа може да свърши един-единствен човек. И двамата го познаваме. Само той е способен да се превъплъти в нацист до мозъка на костите и да е достатъчно безмилостен, за да пусне куршум между очите на Келсоу, ако се наложи. Хари Мартино.

— Трябва да ви напомня, сър, че на полковник Мартино му беше обещано след случая в Лион, че повече няма да търсим услугите му. А и нали не беше добре със здравето?

— Глупости, Джак! Хари никога не е можел да устои на предизвикателство. Открий го. И още нещо. Провери досиетата. Виж дали нямаме някой, роден в Джърси.

— Само мъже ли, сър?

— Милостиви боже! Джак! Не, разбира се. Откога в нашата работа се интересуваме само от мъже?

Той почука на шофьора по преградата и колата потегли.