Джак Хигинс
Нощта на лисицата (16)

15.

На масата в залата за аутопсии в главната болница тялото на Вили Клайст имаше още по-ужасен вид. Майор Шпеер стоеше и изчакваше двамата ефрейтори, които му асистираха, внимателно да изрежат обгорелите дрехи. Грайзер наблюдаваше от вратата, изпитвайки едновременно и интерес, и ужас.

Шпеер го погледна и му каза:

— Ако ви се доповръща, ей там има кофа. Няма от какво да се срамувате.

— Благодаря, хер майор. Капитан Мюлер помоли да ви изкажа благодарността му задето лично се отзовавате на молбата му.

— Разбира се, сержант. В случай като този дискретността е особено важна. И така, готови ли сме?

И последните останки от дрехите бяха отстранени, единият от сержантите изми тялото с маркуч, а другият докара количка с набор хирургически инструменти.

— Обикновено започвам от мозъка — започна да обяснява Шпеер в прекрасно настроение, — но в случая сме притеснени със сроковете, така поне ми казахте, затова най-напред ще изпратим вътрешните органи на лаборантите, за да могат междувременно да си вършат работата.

Скалпелът не изглеждаше особено голям в дясната му ръка, но след като го прокара от гърлото до корема, плътта моментално се разтвори. Разнесе се отвратителна воня, но Грайзер геройски удържа, притискайки носна кърпа към носа си. Шпеер продължи да работи сръчно. Извади сърцето, черния дроб, бъбреците. Поставяше едно след друго всичко това в емайлирани вани, които незабавно потегляха за съседната лаборатория.

Шпеер изглежда забрави за присъствието на Грайзер. Един от ефрейторите му подаде малък електрически трион и го включи в щепсела. Но когато той започна да разрязва черепа, Грайзер вече не издържа, изтича до умивалника и повърна.

След това седна отвън в коридора, запали цигара и една млада медицинска сестра с ирландски акцент загрижено го потупа по рамото.

— Изглеждате ужасно.

— Току-що наблюдавах как правят аутопсия — обясни й Грайзер.

— Е, първият път обикновено е така. Ще ви донеса малко кафе.

Намерението й беше прекрасно, но кафето, което му донесе, беше жълъдово и вкусът му се стори на Грайзер отвратителен. Той запали нова цигара, отиде до главния вход, влезе при портиера и позвъни на Мюлер в Силвъртайд.

— Господин капитан, обажда се Грайзер.

— Какво става?

— Ами едва ли е най-прекрасното преживяване. Но майор Шпеер очевидно си знае работата. Сега го чакам да даде заключенията си. Правят и лабораторни анализи.

— Можеш да останеш, докато приключат. Нещата придобиха неочакван обрат. Току-що се обади брат ти от Щутгарт. Говорил е с онази жена, Науман, в Берлин. Онази, от канцеларията на райхсфюрера.

— И какво?

— Не е и чувала за Фогел. Е, вярно, че разговорът е бил с недомлъвки, а и както каза брат ти, самоличността на специалните пратеници на Химлер е дълбоко засекретена, но…

— Разбира се, но Лоте Науман е на такава длъжност, че не може поне да не е чувала за него — прекъсна го Грайзер. — И какво ще правите сега?

— Ще помисля по въпроса. Щом Шпеер е готов с резултатите си, веднага ми звънни, за да дойда и лично да го чуя.

 

 

Колоната се завърна в Септембъртайд малко преди пет. Баум слезе заедно с Хофер и Некер с още неколцина офицери веднага отиде при тях. Мартино изчакваше встрани.

— Какъв паметен ден, майоре — обърна се Баум към Некер. — Много съм ви благодарен.

— Радвам се, че всичко мина добре, хер фелдмаршал.

— За колко време се стига оттук до летището?

— За не повече от десет минути.

— Чудесно. Значи ще се видим там между седем и половина и осем.

Некер отдаде чест и се качи в колата си. Офицерите се разпръснаха, Баум и Хофер се насочиха към предния вход, и тогава Мартино пристъпи към тях.

— Мога ли да ви кажа няколко думи, хер фелдмаршал?

Хофер очевидно се пообърка, но Баум добродушно отговори:

— Естествено, щандартенфюрер. Заповядайте вътре.

В този момент взводният командир Хайдер влезе в двора и отдаде чест.

— Имате ли нужда от нещо, хер фелдмаршал?

— Какво става със снощния готвач?

— Ще ви го пратя.

— Не по-рано от половин час, Хайдер.

Тримата влязоха в дневната. Баум свали коженото манто и фуражката си и отвори остъклената врата към терасата.

— Ще пийнете ли нещо, щандартенфюрер?

— Идеята е много приемлива.

— Конрад — кимна Баум на Хофер. — Аз не бих се отказал от един коняк. А вие?

Постави една цигара в цигарето си, Мартино му поднесе огънче, а Хофер напълни чашите.

— Каква изключителна гледка — рече Баум, загледан към залива Сент Обен. — В мирно време, когато вечер заблестят светлините, навярно изглежда като Монте Карло, не мислите ли, Конрад?

— Навярно, хер фелдмаршал. — Хофер беше нервен, но се опитваше да не го показва. Чудеше се какво може да иска Фогел.

— За наше здраве, господа — вдигна чашата си Баум. — За всички воини, които винаги са изнасяли на плещите си бремето на човешката глупост. — Пресуши чашата си, засмя се и продължи на английски: — Добре, Хари, давай да свършваме.

Хофер го изгледа крайно удивен, а Мартино извади от джоба на шинела си валтера със заглушителя.

— Глупаво би било да ме накарате да ви застрелям. И без това никой нищо няма да чуе — после измъкна маузера на Хофер от кобура му. — Сядайте.

— Но кой сте вие? — запита Хофер.

— Е, аз съм толкова щандартенфюрер Макс Фогел, колкото нашият приятел Хайни е Пустинната лисица.

— Хайни ли? — още по-озадачено попита Хофер. — Кой е този Хайни?

— Аз — отговори му Баум. — Казвам се Хайни Баум. Ерих Бергер беше убит в Кил при една бомбардировка, аз взех документите му и после ме зачислиха в парашутните войски.

— Но защо?

— Ами разбирате ли, хер капитан, аз съвсем случайно съм евреин. Какво по-добро прикритие за един евреин?

— Господи боже! — пресипнало рече Хофер.

— Да, бях сигурен, че много ще се зарадвате, когато научите — един евреин да превъплъщава най-великия германски герой от войната. Каква чудесна ирония, нали?

— Ами вие? — обърна се Хофер към Мартино.

— Казвам се Мартино. Подполковник Хари Мартино от СОО — сигурно сте чували за нас, нали?

— Да. — Хофер взе чашата си и допи брендито. — Действително съм чувал.

— Вашият шеф е късметлия. Снощи, след като вие си легнахте, без малко да му пусна куршума. За свой късмет този наш приятел обича да разговаря сам със себе си и по тази причина разбрах, че не всичко е така, както изглежда.

— И какво възнамерявате да правите? — попита Хофер.

— Много просто. Довечера фелдмаршал Ромел ще излети с пощенския самолет, вместо със сторча, което означава, че с неколцина приятели ще можем да заминем заедно с него. Към Англия.

— С младата дама ли? — успя да се усмихне Хофер. — Тя много ми хареса. Предполагам, че и тя не е такава, на каквато се прави, нали?

— И още нещо — продължи Мартино. — Особено важно. Може би ще се чудите защо не съм ви застрелял. Просто Хайни Баум има навика да подслушва, затова и на мен е известно къде е бил Ромел през този уикенд и какво възнамерява да прави. На този етап от войната едно покушение срещу Хитлер би било добре дошло за каузата на съюзниците. При подобни обстоятелства, когато се върна в Англия и разкажа на нашите хора, те по всяка вероятност просто ще си замълчат. Нали разбирате, не бихме искали да усложняваме живота на Ромел. Сега той трябва да е силен. И вие трябва да останете жив, за да му предадете това.

— А как ще обясни той на фюрера какво точно е станало тук?

— Мисля си, че няма да е трудно. Животът на Ромел вече неведнъж е бил заплашван от френската съпротива и от агенти на съюзниците. Нали си спомняте, че в Северна Африка англичаните едва не го очистиха. Така че е било съвсем разумно от време на време да изпраща двойника си Бергер да го замества. И това, което се е случило тук, в Джърси, е живо доказателство. Ако се е появил тук лично, със сигурност е щял да загине. Да, жалко е, че Бергер е решил да премине на страната на врага, но вината за това изобщо не е ваша.

— Сега пък отново го наричате Бергер…

— Вероятно за да ви подскаже, че ако намесите и еврейството, нещата прекалено много ще се усложнят — поясни Хайни.

— Това е самата истина — завърши Мартино. — А сега да се качваме горе.

Хофер послушно тръгна пред тях — просто нямаше избор. Качиха се по стълбите и стигнаха до малката спалня, в която се бе настанил той.

Погледна към двора през полуотворените завеси и видя Хайдер, застанал до бронетранспортьора пред оградата.

— Сякаш нямате намерение да ме убивате — рече той.

— Разбира се, че не — отвърна Мартино. — Нали искам да разкажете на Ромел всичко. Така че си кротувайте, не вдигайте много шум и всичко ще бъде наред.

Хофер почувства убождане в мускула на дясната си ръка и почти моментално изгуби съзнание. Баум изпразни до края спринцовката, измъкна я, а Мартино положи внимателно Хофер на леглото, намести го в естествена поза и го зави с едно одеяло.

После слязоха в дневната.

— Ще се видим в седем — рече Мартино и потегли.

На вратата се размина с готвача.

— Добре, щандартенфюрер, по-късно ще се видим — високо каза Баум и се върна в дневната, следван от ефрейтора.

— На вашите заповеди, хер фелдмаршал.

— Бих искал нещо леко — заяви Баум. — Бъркани яйца, препечени филийки и кафе. Само за мен — майор Хофер не се чувства съвсем добре и ще си почине, преди да заминем.

 

 

Галахър и Мартино облякоха Келсоу в моряшката униформа. Сара дискретно изчакваше в кухнята. Галахър отряза десния крачол на панталона, за да могат да го нахлузят над гипса, и попита:

— Е, как е?

— Не е лошо. — Келсоу помълча, сетне каза притеснено: — Толкова много хора залагат главите си заради мен…

— Както разбирам — сряза го Мартино, — вие нарочно сте скочили през парапета в залива Лайм…?

— Не! Разбира се, че не!

— Тогава, моля ви, престанете да се самообвинявате — и викна на Сара: — Вече можеш да влезеш!

Тя влезе с два широки бинта и ролка лейкопласт в ръце и започна да бинтова главата на Келсоу, като остави свободни само устата и едното око.

— Много професионално — похвали я Галахър.

— Че аз съм си професионалистка, глупчо — отвърна му тя.

— Божичко, момичето ми! — усмихна се той. — Обзалагам се, че си направо ослепителна в бялата престилка!

Мартино погледна часовника си — наближаваше шест часа.

— Ние ще тръгнем към дома, генерале. Грижете се за него. До един час ще се върна да го взема с кубелвагена.

Двамата със Сара излязоха, а Галахър се върна в дневната и подаде на Келсоу чифт патерици.

— Ето ти един подарък — облегна ги той на масата до него. — Интересно, ще ти отиват ли?

Келсоу се изправи на един крак, стисна под мишница първо едната, после и другата патерица, пристъпи нерешително, спря, сетне закрачи малко по-уверено към другия край на стаята.

— Блестящо! — похвали го Галахър. — Все едно Дългия Джон Силвър^[1]. Я опитай пак.

 

 

— Сигурен ли сте? — запита Мюлер.

— Определено — отговори Шпеер. — Ей сега ще ви покажа. — Мозъкът се разплиска в емайлираната вана и той го пое в ръце, облечени в гумени ръкавици. — Виждате ли това розово петно тук в основата? Това е кръв. Точно това ме доведе до заключението, че някакъв остър предмет е проникнал до мозъка през небцето.

— Може ли подобно нараняване да се е получило при катастрофата?

— Определено не — отсече Шпеер. — Предметът, с който е нанесено, е бил много остър, нещо като скалпел например. Плътта по лицето и шията е твърде обгоряла, така че не мога да го потвърдя със сигурност, но ако искате да знаете моето мнение, смятам, че е бил прободен под брадичката. Това говори ли ви нещо?

— Да — отвърна Мюлер. — Мисля, че нещата се изясняват. Много ви благодаря. — И той кимна на Грайзер. — Да тръгваме.

Когато отвори вратата, Шпеер го спря.

— А, щях да забравя.

— Какво?

— Бяхте прав. Бил е много пиян. Според пробите е изпил към литър концентрат.

Отвън на стълбището пред главния вход на болницата Мюлер спря и запали цигара.

— Е, господин капитан, какво мислите?

— Ще трябва пак да си поприказваме с щандартенфюрер Фогел. Да тръгваме, Ернст.

Той се разположи на предната седалка на ситроена, Грайзер седна зад волана и потеглиха.

 

 

Сара, Хелън и Мартино седяха около кухненската маса. Вратата се отвори и Гуидо размаха някаква бутилка.

— Топло шампанско! — ентусиазирано рече той. — Само това успях да намеря.

— Сигурен ли си, че няма никого? — попита го Сара.

— Да, разбира се. Последен излезе Бруно. Всички заминават с конвоя за Гранвил. А за мен щабът още няма ново назначение.

Отпуши бутилката и напълни четири водни чаши. Хелън ги разпредели и попита:

— За какво пием?

— За светлото бъдеще — предложи Сара.

— И за живота, за свободата и за щастието, което ще намерим — добави Гуидо, — като не забравяме и любовта.

— Да не си посмял — целуна го Сара по бузата и се обърна към Мартино. — А ти, Хари? За какво ще пиеш?

— Не мога да мисля от днес за утре. — Той пресуши чашата си наведнъж. — Господи, колко е отвратително! Отивам да взема Келсоу. Сара, бъди готова, докато се върна.

Излезе от къщата, качи се в кубелвагена и потегли по коларския път през гората. В този момент на около двеста ярда Мюлер и Грайзер се носеха със ситроена по шосето към имението Де Вил и минута по-късно влязоха в двора.

 

 

Сара се качи в спалнята, облече палтото и шапката си, обърна се пред огледалото, за да провери дали не са се изкривили ръбовете на чорапите, освежи устните си с още малко червило и се оплези на образа си.

— Сбогом, малка френска уличнице! Драго ми беше да се запознаем.

В този момент чу колата отвън, надникна през прозореца и видя Мюлер да слиза от ситроена. Веднага предусети бедата. Отвори чантата си. Валтерът си беше там, а до него и подаръкът от Кели, малкият белгийски автоматичен пистолет. Вдигна полата си и го пъхна под ластика на десния чорап. Прилепна учудващо добре. Приглади палтото си и излезе от стаята.

Долу в дневната Мюлер разговаряше с Хелън. Грайзер бе застанал на входа, а Гуидо — на зелената тапицирана врата към кухнята. Сара заслиза по стълбите, Мюлер вдигна поглед и я забеляза.

— А, ето ви и вас, мадмоазел — каза й Хелън на френски. — Капитан Мюлер иска да поговори с щандартенфюрера. Не знаете ли къде е?

— Нямам представа — отвърна Сара, все още на стълбите. — Случило ли се е нещо?

— Възможно е. — Мюлер посегна и леко дръпна чантата от ръката й, извади валтера, пъхна го в джоба си и й върна чантата. — Не знаете ли кога ще се върне?

— Нищо не мога да ви кажа — отговори му Сара.

— Но вече сте се облекли за излизане, а?

— Двамата с мадмоазел Латур тъкмо щяхме да се поразходим из имението — намеси се Гуидо.

— Чудесно — кимна Мюлер. — Щом щандартенфюрерът го няма, ще трябва да си поприказвам с вас. Отведи я в колата — обърна се той към Грайзер.

— Протестирам! — опита се да каже Сара.

Грайзер се захили и впи пръсти в ръката й.

— Протестирай колкото си искаш, сладурче! Така още повече ми харесваш — и я извлече през вратата.

Мюлер се обърна към Хелън, която едва успя да запази самообладание.

— Надявам се, че ще бъдете така добра да уведомите щандартенфюрер Фогел, когато се появи, че ако иска да види отново мадмоазел Латур, трябва да се яви в „Силвъртайд“. — Врътна се на пети и излезе.

 

 

Келсоу доста добре се справяше с патериците. Успя да се добере до кубелвагена сам, после Галахър му помогна да се настани на задната седалка.

— На добър час, синко.

Мартино седна зад волана и в същия миг иззад дърветата изникна Гуидо, дотича запъхтян и се подпря на колата.

— Какво се е случило, човече? — попита Галахър.

— Идваха Мюлер и Грайзер. Търсеха теб, Хари.

— Е, и? — пребледня Мартино.

— Отведоха Сара. Мюлер каза, че ако искаш отново да я видиш, ще ти се наложи да отидеш до „Силвъртайд“. Какво ще правим сега?

— Качвайте се! — отсече Мартино и подкара още преди италианецът и Галахър да успеят да се настанят в колата.

Стигнаха до дома на Де Вил. Мартино спря. Хелън ги очакваше на стъпалата, очите й гледаха тревожно. Тя забърза към тях.

— Хари, какво ще правим сега?

— Закарвам Келсоу в Септембъртайд при Баум. Каквото и да стане, те двамата ще излетят — Баум си знае задачата.

— Но не можем да изоставим Сара! — протестира Келсоу.

— Аз не мога — сряза го Мартино, — но вие можете. Не е време за сантименталности. Тук сме заради теб.

— О, Хари! — вкопчи се в ръката му Хелън.

— Не се притеснявай, все нещо ще измисля.

— Какво например? — обади се Галахър.

— Още не знам — отговори Мартино. — Но вие в никакъв случай не бива да се бъркате в тази история. А сега трябва да тръгваме.

Кубелвагенът се понесе през двора и шумът от мотора му заглъхна в далечината.

Галахър нареди на Гуидо:

— Пали мориса и да отиваме в „Силвъртайд“.

— Какво си намислил? — попита Гуидо.

— Един господ знае. Просто мразя да стоя така и да чакам.

 

 

Мартино стигна в двора на Септембъртайд и спря. Помогна на Келсоу да излезе и бързо закрачи към къщата, така че американецът едва го догонваше с патериците си. Ефрейторът им отвори, те влязоха. Баум ги посрещна откъм дневната.

— А, Фогел, вие ли сте? Това ли е войничето, за което ми говорехте? — И се обърна към ефрейтора: — Свободен си. Когато имам нужда от теб, ще те повикам.

Баум се отдръпна да направи път на Келсоу. Влязоха в дневната и Мартино разтревожено започна:

— Планът се променя. Мюлер е идвал в имението Де Вил да ме търси. За зла участ аз не бях там, така че е отвел Сара в „Силвъртайд“.

— Спри дотук — прекъсна го Баум. — Ясно ми е какво следва. Сега ще тръгнеш да я спасяваш.

— Точно така.

— А ние?

Мартино погледна часовника си. Минаваше седем.

— Вие с Келсоу се придържате към плана. Най-важното е той да се измъкне.

— Ама вижте какво… — подхвана Келсоу, но Мартино вече беше излязъл.

Кубелвагенът изръмжа на двора. Келсоу се обърна към Баум, но той си наля един коняк и го изпи глътка по глътка.

— Наистина е чудесен.

— Кой? — попита американецът.

— Мартино, разбира се — отговори Баум. — Трябваше по-рано да се досетя, че зад цинизма му се крие човек, който никога няма да остави едно момиче в беда. Аз бях при Сталинград и съм виждал толкова много герои, че ми стигат за цял живот.

Облече коженото си манто, надяна ръкавиците, уви бялото шалче около врата си, намести фуражката и взе в ръка жезъла.

— Какво възнамерявате да правите? — попита го Келсоу.

— Мартино заяви наскоро, че ако си фелдмаршал Ервин Ромел, най-важното е, че всички правят каквото им наредиш. Сега ще имаме възможност да проверим доколко е бил прав. Стойте тук.

Той прекоси двора и излезе на пътя. Войниците, чакащи до бронетранспортьора, веднага изскочиха и застанаха мирно.

— Някой да отиде да извика капитан Хайдер.

Баум извади една цигара и я пъхна в цигарето. Един сержант моментално му поднесе огънче. Миг по-късно се появи и самият Хайдер.

— На вашите заповеди, хер фелдмаршал?

— Свържи се с летището. Да предадат на майор Некер, че ще закъснея малко. Кажете му също така, че заминавам за Франция не с моя сторч, а с пощенския самолет. Очаквам да е готов, когато пристигна. Ще летя със собствения си пилот.

— Тъй вярно, хер фелдмаршал.

— Отлично! Имам нужда от всичките ви хора, в пълно бойно снаряжение. След пет минути да са готови за тръгване. В Септембъртайд има един ранен моряк. Пратете двама души да го пренесат до транспортьора. Могат да освободят и ефрейтора, който ми дадохте за готвач. Няма защо да виси повече в кухнята.

— Не разбирам, хер фелдмаршал.

— Ще разберете, Хайдер — сряза го Баум. — Ще разберете. А сега се обадете на летището.

 

 

В кабинета си Мюлер дръпна завесите и се настани зад бюрото. Сара седна на стола срещу него с прибрани крака и ръце на скута. Грайзер претърсваше джобовете на палтото, което съблякоха от нея, а Мюлер — чантата й.

— Значи сте от Пемпол? — започна Мюлер.

— Точно така.

— Дрехите ви, както виждам, са прекалено изискани за момиче, родено в едно рибарско село.

— Да, но тя е била близка на оня, нали така? — намеси се Грайзер и повдигна брадичката й, от което тя настръхна.

— Къде се запознахте с щандартенфюрер Фогел? — започна разпита Мюлер.

— В Париж — отговори тя.

— Но в картата ви няма нито един печат от Париж.

— Имах. Но срокът на картата ми изтече и ми я смениха.

— А чували ли сте за Шерш Миди или за женския затвор в Троа? Ужасни места за млада дама като вас?

— Не разбирам за какво говорите. Нищо не съм направила — рече тя.

Стомахът й се свиваше от страх, гърлото й бе пресъхнало. „Боже мой! Хари! — помисли си тя. — Излитай! Просто се махай оттук!“

В този момент вратата се отвори и Мартино влезе в кабинета.

Грайзер отстъпи назад, Хари нежно я прегърна и тя се просълзи. Никога през живота си не беше изпитвала подобно вълнение.

То бе така завладяващо, че тя допусна най-голямата възможна грешка — обърна се към него на английски:

— Глупак такъв! Защо не замина?

Мюлер се поусмихна и взе от бюрото си маузера.

— А, значи знаете и английски, мадмоазел? Работата става все по-интересна. Ернст, мисля си, че е редно да освободите щандартенфюрера от неговия валтер.

Грайзер се подчини, а Мартино заговори на немски:

— Съзнавате ли какво правите, Мюлер? Мадмоазел Латур си има съвсем естествена причина да знае английски. Нейната майка е англичанка. Това е записано в досието й в Париж. Ако искате, можете да проверите.

— За всичко си имате готов отговор — пресече го Мюлер. — А какво ще кажете за заключението от аутопсията, което гласи, че снощи Вили Клайст е бил убит? Лекарят твърди, че смъртта е настъпила между дванайсет и два след полунощ. Едва ли трябва да ви напомням, че са ви спрели към два часа на Рут дю Сюд, на не повече от миля от мястото, където открихме тялото. Какво ще кажете по този въпрос?

— Мога да кажа единствено, че сте се престарали. Кариерата ви вече виси на косъм, Мюлер, не разбирате ли? В момента, когато райхсфюрерът научи, ще ви…

Мюлер за пръв път изпусна нервите си:

— Стига толкова! През целия си живот съм бил полицай, и то добър полицай. И винаги съм мразил насилието. Но има хора, които не мислят точно така. Като Грайзер, да речем. Той е особняк — ненавижда жените. И би му доставило огромно удоволствие да обсъди цялата тая работа насаме с мадмоазел Латур. Но се съмнявам дали на нея би й се искало точно това.

— Ами не знам — рече Грайзер, обгърна Сара през раменете и пъхна ръка в деколтето й, опипвайки гърдите. — Смятам, че може и да й се хареса, след като я науча как трябва да се държи.

Вбесена повече от всякога през живота си, Сара замахна с лявата си ръка и издра лицето му до кръв. Грайзер залитна назад, тя пъхна ръка под полата си, измъкна от чорапа си малкия автоматичен пистолет, стреля наслуки и улучи Мюлер право между очите. Маузерът изпадна на бюрото от безчувствената му ръка, той се смъкна по стената и падна. Грайзер посегна към джоба си, но беше твърде късно — Мартино вече стискаше маузера.

 

 

Галахър и Гуидо седяха и чакаха в мориса точно срещу „Силвъртайд“. Дочу се звук на автомобилни мотори. Обърнаха се назад и видяха наближаващата военна колона начело с един кубелваген със свален гюрук. На предната седалка, без да се крие, седеше фелдмаршал Ервин Ромел. Кубелвагенът спря, той слезе, а войниците наскачаха от останалите коли и под командата на Хайдер започнаха да се строяват.

— Отлично! След мен! — викна Баум и ги поведе към входа на „Силвъртайд“. В мига, когато Сара застреля Мюлер, вратата бе разбита и Баум нахлу в стаята, следван от Хайдер и още десетина въоръжени войници. Баум погледна зад бюрото, където лежеше трупът на Мюлер.

— Хер фелдмаршал — започна Грайзер, — тази жена тука току-що уби капитан Мюлер!

Но Баум не му обърна никакво внимание и заповяда на Хайдер:

— Арестувайте го!

— Слушам, господин фелдмаршал! — кимна Хайдер и трима от хората сграбчиха съпротивляващия се Грайзер. Хайдер тръгна подир тях.

— Обратно към машините! — кресна Баум към останалите, взе палтото на Сара и й помогна да се облече. — Можем ли вече да тръгваме?

 

 

Пред очите на Галахър и Гуидо всички излязоха от хотела и се качиха в кубелвагена. Мартино и Сара седнаха отзад. Баум остана изправен отпред, махна с ръка и поведе колоната.

— Е, и какво ще правим сега? — попита Гуидо.

— Господи боже! Няма ли поне грам поезия в теб! — възмути се Галахър. — Ще караме след тях, естествено. За нищо на света не бих пропуснал последното действие.

 

 

Конрад Хофер изпъшка и неспокойно се размърда на леглото си в малката спалня в Септембъртайд. Успокоителното, което Мартино взе от Хамилтън, беше, както повечето лекарства, от довоенна партида, с изтекъл срок на годност, и Хофер вече идваше в съзнание. Отвори очи. Устата му беше пресъхнала. Зазяпа се в тавана и се опита да си припомни къде се намира. Сякаш се събуждаше от кошмар, който постепенно освобождаваше съзнанието му. В този момент си спомни всичко. Опита се да стане, но се претърколи от леглото на пода. Виеше му се свят. Най-сетне се изправи, добра се до вратата и натисна дръжката. Беше заключена. Обърна се и политна към прозореца, не успя да го отвори и го строши с лакът.

Звукът на счупено стъкло накара двамата войници, които капитан Хайдер бе оставил на пост, да дотърчат в двора. Те зяпнаха към прозореца със заредени шмайзери. Единият беше млад редник, другият — малко по-възрастен ефрейтор.

— Тук съм! Горе! — завика Хофер. — Измъкнете ме! Заключен съм.

Седна на леглото, обхвана главата си с ръце и се опита да си поеме дълбоко въздух. Чу приближаващия се тропот на ботуши по стъпалата и после по коридора, чу как разтърсваха бравата, докато най-сетне единият извика приглушено иззад вратата:

— Ключа го няма, хер Хофер!

— Разбийте вратата, глупаци такива!

Миг по-късно вратата отхвърча, блъсна се в стената и двамата се опулиха насреща му.

— Повикайте капитан Хайдер! — нареди Хофер.

— Той замина, господин майор.

— Замина ли? — Хофер все още не успяваше да размърда мозъка си.

— Ами да, замина с фелдмаршала, хер майор. Цялата част замина. Оставиха само нас двамата.

От опиата Хофер се чувстваше като потопен дълбоко във водата. Разтърси глава и кресна:

— Останали ли са някакви превозни средства?

— Един кубелваген, хер майор — отговори ефрейторът.

— Можеш ли да го караш?

— Тъй вярно! Къде ще желае да отиде хер майорът?

— На летището — рече Хофер. — И нямам никакво време за губене! Помогнете ми да сляза долу и да тръгваме!