Джак Хигинс
Нощта на лисицата (4)

3.

Като командващ Група армии Б фелдмаршал Ервин Ромел отговаряше за съоръженията на атлантическия защитен вал, като имаше единствената задача да отблъсне всеки опит на съюзниците да навлязат в Северна Франция. Откакто през януари 1944 година пое командването, той беше укрепил бреговите защитни съоръжения до невероятна степен. Ходеше навсякъде, посещаваше всяко укрепление и с енергичното си присъствие правеше впечатление на всекиго — от командирите на дивизии до последния редник.

Щабът му беше в постоянно движение и никой никога не можеше да бъде сигурен къде ще бъде той на другия ден. Имаше коварния навик да се появява ненадейно с познатия си черен мерцедес, придружаван единствено от шофьора и от най-доверения си адютант още от Африканския корпус, майор Конрад Хофер.

Вечерта на този съдбоносен ден, горе-долу по времето, когато Хю Келсоу се намираше някъде около Каскетс Лайт, западно от Алдърни, фелдмаршалът обядваше с офицерите от 21-ви парашутен полк в един замък в Кампо, на около десет мили от Сен Ло.

Имаше си достатъчно важна причина да е тук — висшето командване и сам фюрерът вярваха, че настъплението, когато и да започне, ще бъде извършено в района на Па дьо Кале. Ромел не беше съгласен с това и бе изказал мнението, че ако е на мястото на Айзенхауер, ще нанесе удара си в Нормандия. Това съвсем не го направи популярен сред хората, чиято дума се чуваше във Висшето командване на въоръжените сили в Берлин. Но Ромел отдавна бе престанал да се вълнува — наясно бе, че войната е изгубена. Единственото, в което не беше сигурен, бе колко още ще продължи.

Оттук и втората причина да се появи в Нормандия. Беше въвлечен в една опасна игра и имаше интерес да бъде постоянно в движение. Откакто пое командването на Група армии Б, той поднови приятелството си с генерал Фон Щулпнагел, военния губернатор на Франция, и с генерал Александер фон Фалкенхаузен. И двамата заедно с Фон Щауфенберг участваха в заговора против Хитлер и не срещнаха особени трудности да привлекат и Ромел.

Всички те знаеха, че тази сутрин в Растенбург ще се извърши опит за покушение. Предния ден Ромел бе изпратил Конрад Хофер със самолет в Берлин, за да изчака събитията в щаба на генерал Олбрихт, но все още нямаше никакви новини, а и по радиото не се чу и намек за подобно събитие.

Полковник Халдер, командващият парашутния полк, стана и вдигна общоприетия тост:

— Господа, за нашия фюрер и за пълната победа!

„Толкова много млади мъже… — помисли си Ромел. — И за какво е всичко това?“ Но вдигна чашата си и пи с тях.

— А сега, господа, за фелдмаршал Ервин Ромел, за самата Пустинна лисица, човекът, който тази вечер оказа такава висока чест на всички нас.

Всички пресушиха чашите си, после бурно заръкопляскаха, завикаха „ура“ и Ромел дълбоко се трогна. Полковник Халдер му прошепна:

— Хората ми са подготвили малко представление във ваша чест, фелдмаршал. Надяваме се, че ще пожелаете да го видите.

— Разбира се. — Ромел подаде чашата си да му налеят още шампанско. — С най-голямо удоволствие.

В другия край на столовата вратата се отвори и влезе Конрад Хофер. Изглеждаше уморен и небръснат, сивият му боен шинел бе закопчан догоре.

— А, Конрад! Ето ви и вас! — повика го Ромел. — Елате да пийнете чаша шампанско. Ако съдя от вида ви, няма никак да ви е излишно.

— Току-що пристигам от Берлин, фелдмаршал. Кацнахме в Сен Ло.

— И добре ли пътувахте?

— Направо ужасно. — Хофер с благодарност изгълта шампанското.

— Скъпо мое момче, елате да ви отведа да вземете един душ и после ще видим дали не биха могли да ви приготвят някакъв сандвич. — Ромел се обърна към полковник Халдер: — Дали ще е възможно да отложите с половин час представлението, което хората ви са подготвили?

В момента, когато вратата на спалнята се затвори зад тях, Хофер развълнувано започна:

— Стана възможно най-ужасната каша. Оня глупак Кьониг успял само да хвръкне във въздуха още извън главния портал.

— Доста безотговорно от негова страна — сухо каза Ромел. — А сега се успокой, Конрад. Пийни още една чаша шампанско, пъхни се под душа и просто се успокой.

Хофер влезе в банята, а Ромел застана пред огледалото и изпъна униформата си. Беше петдесет и три годишен, среден на ръст, як и набит, с мъжествени черти. Лицето му излъчваше почти магнетична сила. Униформата му беше доста семпла, украсена на врата само с медал за заслуги, известния „Син Макс“, с който бе удостоен още през Първата световна война като млад офицер пехотинец, и от Железния кръст с дъбови листа, мечове и диаманти. Но едва ли някой офицер, който притежаваше тези двата, се нуждаеше от каквото и да било друго.

Хофер излезе по халат, бършейки врата си.

— Олбрихт и някои други там горе са в паника и не ги упреквам за това. Гестапо всеки момент може да надуши нещо.

— Да — съгласи се Ромел. — Химлер може да е започнал живота си като фермер птицевъд, но каквото и да си говорим за него, съвсем не е глупак. А как е Фон Щауфенберг?

— Непоколебим, както винаги. Съветва ви в близките няколко дни да се срещнете с генералите Фон Щулпнагел и Фалкенхаузен.

— Хм, ще видя какво мога да направя.

Хофер се върна в банята и отново облече униформата си.

— Не съм убеден, че тази идея е добра. Ако Химлер вече ви подозира, може би отдавна сте под строго наблюдение.

— О, все ще измисля нещо — отвърна Ромел. — А сега побързай. Хората са подготвили някакво представление в моя чест и не искам да ги разочаровам.

 

 

Представлението се състоя в големия салон на замъка. В единия край бе стъкмена малка сцена с импровизирани завеси. Ромел, Хофер и полковите офицери седнаха на столовете, подредени отпред, а другите застанаха в салона зад тях или насядаха по парадното стълбище.

На сцената излезе млад ефрейтор, поклони се, седна пред рояла и изсвири няколко подбрани шлагера. Учтиво му изръкопляскаха. После той премина към песента на парашутистите, Fallschrimjager, която се пееше навсякъде — от Сталинград до Северна Африка. Завесите се вдигнаха и се появи полковият хор, който запя песента с цяло гърло. Откъм задните редици бурно заръкопляскаха и всички, включително и офицерите, запяха заедно с хористите. Без да спира, хорът премина на няколко гласа към Ний ще литнем срещу Англия. „Несполучлив избор“, помисли си Ромел и с интерес отбеляза, че никой не се и опита да запее Horst Vessel. Завесата се спусна сред бурни овации. После излязоха няколко музиканти, наобиколиха пианиста и изсвириха две-три джазови парчета. Когато свършиха, светлините угаснаха и настъпи пауза.

— Какво става? — поинтересува се Ромел.

— Почакайте и ще видите, хер фелдмаршал. Ще бъде нещо специално, уверявам ви.

В този миг пианистът засвири най-популярната сред германските войници песен — Лили Марлен. Завесата се вдигна. В центъра на сцената бе поставена една табуретка, осветена от ярък прожектор. Неочаквано в кръга светлина пристъпи Марлене Дитрих, излязла сякаш направо от Синия ангел. Или поне така изглеждаше. С цилиндър, с черни чорапи и жартиери… Публиката диво зарева, тя седна на табуретката и запя Лили Марлен. И под натрапчивата сладникаво-тъжна мелодия всички утихнаха.

Мъж беше, разбира се, Ромел прекрасно разбираше това, но въплъщението беше блестящо и той ентусиазирано се присъедини към овациите.

— Кой, по дяволите, е този? — запита той полковник Халдер.

— Бергер, един от нашите ефрейтори. Преди е бил кабаретен актьор.

— Блестящо! — възхитено каза Ромел. — Има ли още?

— Разбира се, хер фелдмаршал. Нещо много специално.

Инструменталистите се върнаха и изпълниха още няколко парчета заедно с хора. Настъпи нова пауза, в която те се оттеглиха, после зазвуча равномерен, приглушен барабанен дроб, завесата се вдигна, светлините угаснаха и в момента, когато хорът запя песента на Африканския корпус, на сцената излезе Ромел. Определено беше самият той! С баретата, със слънчевите очила, с бялото шалче, небрежно увито около врата, със старото кожено манто и ръкавиците. В едната си ръка държеше маршалския жезъл, а другата надменно бе опрял на хълбока. И когато отвори уста и произнесе няколко реда от прочутата реч преди битката при Ел Аламейн, дори и гласът му беше съвсем същият.

— Знам, че не съм ви предлагал кой знае какво — само пясъци, жега и скорпиони, но ги делихме заедно. Още един удар и сме в Кайро. А ако не успеем… Е, какво пък — поне ще сме опитали. Заедно.

В залата настъпи пълна тишина, а полковник Халдер притеснено погледна към Ромел.

— Фелдмаршал, надявам се, че не сте се обидили?

— Да се обидя ли? Напротив! Смятам, че е възхитителен! — отвърна Ромел и скочи на крака. — Браво! — викна той и започна да ръкопляска, а зад него се присъедини цялата публика, пеейки в хор химна на Африканския корпус, ръкопляскайки бурно.

 

 

В импровизираната гримьорна до кухнята Ерих Бергер се отпусна на един стол и се заоглежда в огледалото. Сърцето му биеше лудо, по лицето му беше избила пот. Дяволски е трудно за един актьор да играе пред човека, когото превъплъщава. А това беше най-популярният воин на Германия. Име, което вършеше чудеса.

— Не беше зле, Хайни — тихо си каза той. — Мазелтов. — Той извади от чекмеджето бутилка ракия, отпуши корковата тапа и отпи.

Дума на идиш в устата на един ефрейтор от германски парашутен полк би прозвучала нелепо на всеки, който би могъл да подслушва. Неговата тайна бе, че той не беше никакъв Ерих Бергер, а Хайни Баум, евреин, актьор и кабаретен изпълнител от Берлин, и се гордееше с това.

Историята му беше сразяващо проста. Бе играл успешно по кабаретата из цяла Европа. Не беше се женил. Честно казано, имаше наклонност по-скоро към мъже отколкото към жени. Продължи да живее в Берлин, дори и след като нацистите дойдоха на власт, тъй като старите му родители цял живот бяха живели там и изобщо не вярваха, че може да се случи нещо страшно. То, разбира се, се случи, макар и доста по-късно. Отначало, като естраден артист, той беше полезен на райха. И макар че бе длъжен да носи на палтото си звездата на Давид, специалните разрешителни все някак го задържаха на повърхността, а заедно с него и родителите му по времето, когато всички техни близки бяха откарани нанякъде.

После дойде оная съдбоносна вечер на 1940 година, когато, връщайки се от кабарето, зави по тяхната улица тъкмо навреме, за да види как гестаповците извеждат майка му и баща му от къщи. Обърна се и, какъвто си беше страхливец, хукна да бяга. Спря в една странична уличка, за да откъсне от палтото си звездата на Давид. Беше на четирийсет и четири, но все още изглеждаше десетина години по-млад. Не можеше да отиде никъде — документите му известяваха на целия свят, че е евреин.

Хвана влака за Кил с безумната идея, че там може би ще успее да се качи на някакъв кораб за където и да било. Пристигна точно след една от първите разрушителни бомбардировки на англичаните. Препъваше се из центъра на града сред бъркотията и пламъците и търсеше скривалище, тъй като самолетите се връщаха за втора атака. Спусна се в някакво мазе и откри мъж, жена и дванайсетгодишно момиче, всичките убити. Разгледа личните им карти. Бяха цяло семейство. Ерих Бергер, жена му и дъщеря му. Но откри и нещо друго. В джоба на Бергер имаше повиквателна — призоваваха го след една седмица.

Какво по-добро прикритие за един евреин? Вярно, че беше десет години по-възрастен от Бергер, но това нямаше да личи. Така че с лекота подмени снимките на двете лични карти, измъкна тялото навън и го изостави на улицата сред отломките, за да го открият по-късно като Хайни Баум, евреин от Берлин. Е, наложи му се доста да пообезобрази лицето на мъртвия с една тухла просто за да улесни нещата, но след всичко, което беше преживял, това вече не му се стори чак толкова трудно.

По някаква ирония на съдбата го зачислиха тъкмо в парашутните войски. Къде ли не го пращаха — и на Крит, и под Сталинград, и в Северна Африка. С куртката си на Луфтвафе, с широките панталони, вмъкнати в ботушите на парашутист, беше истински красавец, че и герой, както доказваха двата Железни кръста — втора и първа степен… Той отпи още веднъж от бутилката, после вратата зад гърба му се отвори и влязоха Ромел, полковник Халдер и Хофер.

 

 

Минаваше полунощ и той беше най-щастливият човек на света. Намираше се в лятното си бунгало край Кейп Код. Седеше си в люлеещия се стол на верандата, четеше книжка, отпиваше по глътка от леденото питие и чуваше как жена му Джейн го вика, застанала на пътеката откъм плажа. Лицето й бе засенчено от сламената шапка, стройните й крака изпъкваха със загара си изпод избелялата памучна рокля, а момичетата, по бански костюми, носеха кофичките и лопатките си, гласовете им се носеха в следобедната мараня и всички бяха толкова щастливи, толкова щастливи… Вече не усещаше студа. Всъщност не усещаше нищо. Джейн се изкачи по стъпалата на верандата, той посегна да я улови за ръката… и внезапно гласовете заглъхнаха и той се събуди, целият треперещ.

Не виждаше нищо в мрака. Морето сякаш се беше поуспокоило малко, но вълнението все още беше силно. С вдървени пръсти дръпна ципа и надникна навън. Цареше непрогледна тъмнина. Само вълните едва-едва просветваха. Очите му бяха уморени и възпалени от солената вода. В един безумен момент му се стори, че някъде отпред се вижда светлина. Тръсна глава, затвори очи, после пак ги отвори. Грешеше, разбира се. Наоколо бе само безкрайната нощ. Вдигна ципа, легна по гръб, затвори очи и се опита да си мисли за Джейн и за дъщерите си. Може би пак щяха да му се присънят?

Без да усети, течението го бе отнесло на около седемдесет мили от залива Лайм и от девонския бряг. И очите съвсем не го лъжеха — моментният проблясък, който току-що видя, беше от германския караул на нос Пленмон, най-югозападната точка на остров Гърнси. Тъкмо тогава постовият отвори вратата, за да излезе на смяна. На трийсетина мили югоизточно се намираше Джърси, най-големият от Ламаншските острови, и точно натам го носеше вятърът, докато той заспа отново.

 

 

Ромел се облегна над камината и разбърка огъня с ботуш.

— Та значи ви казаха, че искат да разговарям с Фон Щулпнагел и с Фалкенхаузен?

— Тъй вярно, хер фелдмаршал — отвърна Хофер. — Но както вие подчертахте, в настоящия момент човек трябва да приема нещата крайно предпазливо. Най-важното в една такава среща е да е тайна.

— И да е възможна — добави Ромел. — Да е и тайна, и възможна. — Часовникът на камината отмери два удара и той се засмя. — Два часа през нощта — най-подходящото време за луди идеи.

— И какво ще предложите, хер фелдмаршал?

— Нещо, което наистина е съвсем просто. Днес е събота, нали? Какво ще кажеш да уговорим някъде една среща с Фон Щулпнагел и с Фалкенхаузен другата седмица, по време, когато всички ще знаят, че ще съм някъде другаде? На Джърси например.

— На Ламаншските острови? — объркано го изгледа Хофер.

— Самият фюрер преди по-малко от два месеца ми предложи да направя проверка на тамошните укрепления. Знаете какво е мнението ми за военното значение на тия острови. Съюзниците никога няма и да се опитат да ги превземат, понеже това би довело до твърде много жертви сред населението. Сред британското население.

— А като вземем предвид 319-та пехотна дивизия — вметна Хофер, — само в Джърси имаме шестхилядна армия. И общо десет хиляди военнослужещи, ако броим и хората от Луфтвафе и от флота.

— А там, драги ми Конрад, сме струпали толкова хора само защото фюрерът иска да се чувства уверен, че ще задържи единствената британската територия, която изобщо сме окупирали. Това е най-добре укрепената зона в света. Има толкова огневи точки и толкова батареи, колкото няма по цялото крайбрежие от Диеп до Сен Назер. — Той се обърна и се засмя. — Така че фюрерът е прав. Като главнокомандващ Атлантическия защитен вал аз определено трябва да инспектирам един такъв важен сектор от него.

Хофер кимна:

— Разбирам, хер фелдмаршал, но не мога да проумея как бихте могли да сте на две места едновременно. Как така ще се срещнете с Фалкенхаузен и Щулпнагел във Франция и в същото време ще проверявате укрепленията в Джърси?

— Та нали тази вечер ме видяхте на две места — спокойно каза Ромел, — и сред публиката, и на сцената.

В стаята стана толкова тихо, че Хофер чуваше тиктакането на часовника.

— Боже мой! — прошепна той — Сериозно ли говорите?

— Защо не? Когато излезе на сцената, нашият приятел Бергер успя да измами дори и мен самия. И гласът, и целият му вид…

— Но ще бъде ли достатъчно интелигентен, за да го направи? Има толкова неща, които няма да знае. Искам да кажа, че да си фелдмаршал е доста по-сложно отколкото да си някакъв прост чиновник — рече Хофер.

— Изглежда ми достатъчно интелигентен — отвърна Ромел. — Талантлив, а очевидно е и храбър — има Железен кръст и първа, и втора степен. Не забравяй и още нещо, при това много важно.

— Какво, хер фелдмаршал?

— Че ти ще си до него на всяка крачка и винаги ще можеш да го посъветваш. — Гласът на Ромел внезапно прозвуча нетърпеливо: — Къде остана ентусиазмът ти, Конрад? Ако се притесняваш чак толкова, ще ти дам няколко дни да го подготвиш. Да помислим. Днес е събота. Какво ще кажеш, ако пристигна в Джърси идния петък? За около трийсет и шест часа, да речем. И да се върна във Франция в събота вечерта или най-късно в неделя. Бас държа, че Бергер ще успее да издържи толкова.

— Чудесно, хер фелдмаршал. Ще съобщя на Ламаншските острови в петък да ви очакват.

— Не, в никакъв случай няма да правиш това — отвърна Ромел. — Всичко трябва да се изпипа внимателно. Кой е командирът там?

— Генерал-майор граф Фон Шметов. Щабът му се намира на Гърнси.

— Познавам го — каза Ромел. — Добър офицер е.

— Но му е излязло име, че е проанглийски настроен, което не му е от полза в определени среди — отбеляза Хофер.

— Е, от друга страна, това, че е племенник на фелдмаршал Фон Рундщед, със сигурност му е от полза. А кой е комендант на Джърси?

— Момент, сега ще проверя. — Хофер извади от чантата си една папка и прегледа списъка с разположението на бойните единици. — А, ето ги. Комендант е някой си полковник Хайне.

— А гражданският комендант?

— Най-значимите хора са полковник барон Фон Ауфсес и капитан Хайдер.

— А от местните жители? Кои са представителите им?

— Има някаква организация, наречена Върховен съвет. Председателят е и управител на острова. Някой си Александър Кутанш.

— Добре — каза Ромел. — Ето какво ще направим. Изпратете до генерал Фон Шметов нареждане да свика координационно съвещание в Гърнси за уточняване ролята на островите при евентуалното настъпление на врага това лято във Франция.

— И ще искате да присъстват всички, така ли?

— Разбира се, че всички. И военният комендант на Джърси, и гражданската комендатура, и околийският управител с хората си, а и хората, командващи подразделенията на флота и на Луфтвафе на островите.

— Но тогава по места ще останат единствено младшите офицери!

— Точно така.

— Е, напоследък има като че ли известно затишие във въздушното пространство над Ламаншските острови. Обикновено англичаните са твърде активни в тази зона и между островите се пътува по море, при това нощем.

— Знам — каза Ромел. — Посъветваха ме по този въпрос в щаба на военноморските сили в Шербург. И така, ще кажете на Фон Шметов да свика съвещанието за идната събота. При тези обстоятелства те ще трябва да пътуват или в четвъртък вечерта, или в ранните часове на петъка, за да са сигурни, че ще стигнат навреме. А аз ще летя с някоя щука в петък сутринта.

— Но такъв полет е много рискован, хер фелдмаршал!

— Разбира се, Конрад, но рискът ще бъде за вас с Бергер, не за мен — засмя се Ромел с неотразимия си чар. — И първото съобщение, което ще получат за пристигането ми, ще бъде, когато поискате от кулата разрешение за кацане.

— А какво ще си помисли Фон Шметов?

— Че всичко е било един нарочно скроен номер, за да мога да извърша неочаквана проверка на острова и на защитата му.

— Да, това наистина е много хитро — рече Хофер.

— И аз така мисля. — Ромел започна да разкопчава китела си. — Междувременно ще се срещна с Фалкенхаузен и с Щулпнагел на някое тихо местенце и ще се разберем. — Той се прозя. — А сега мисля да си лягам. Погрижи се Фон Шметов още утре да получи съобщението в Гърнси. А, да: поговори с полковник Халдер утре рано сутринта. Кажи му, че ефрейтор Бергер много ми е харесал и искам да го взема със себе си за известно време. Не смятам, че ще ни създаде някакви затруднения.

— И аз така мисля, хер фелдмаршал — рече Хофер. — Приятни сънища — и излезе.

 

 

Дъгал Мънро спеше на тясно походно легло в ъгъла на кабинета си на Бейкър Стрийт. Към три часа Джак Картър леко го разтърси за рамото. Мънро мигновено отвори очи и седна.

— Какво има?

— Пристигнаха последните списъци от Слептън, сър. Искахте да ги видите. Все още липсват над сто души.

— От Келсоу няма и следа, нали?

— Като че ли е така. Генерал Монтгомъри е доста притеснен, но получи уверенията на флота, че немските миноносци не са могли да приберат никакви оцелели. Намирали са се твърде далеч.

— Проблемът в този живот, Джак, е, че точно когато някой започне да те уверява, че няма начин едно нещо да се случи, някой друг незабавно ти доказва, че съвсем не е така. Кога ще се съмне?

— Към шест часа. Това ще улесни последните търсения.

— Значи ще поръчаш кола за осем. Ще отидем до Слептън и ще видим с очите си какво става.

— Разбрано, сър. А сега ще си легнете ли пак?

— Не, не мисля. — Мънро стана и се протегна. — Смятам да поприключа с бумащината. Няма мир за грешните на тоя свят, Джак.

 

 

В шест часа същия ден Келсоу се събуди от странен сън, в който някаква праисторическа твар го зовеше някъде много отдалеч. Беше му ужасно студено, ръцете и краката му се бяха вкочанили, но лицето му гореше и по челото му избиваше пот.

Той дръпна ципа и надникна към сивата зора. Не можа да види нищо. Над морето се стелеше гъста мъгла. Някъде в далечината звярът отново изрева и той осъзна, че това е сигнална сирена. Не знаеше, че е фарът Корбие, най-южната точка на Джърси, която вече беше останала зад гърба му, тъй като течението го отнасяше все по-нататък. Долови, че наблизо има земя, почти я подуши и малко се пооживи.

Чуваше как вълните се разбиват о някакъв невидим бряг, сетне вятърът за миг разкъса завесата и пред очите му се мернаха някакви скали с бетонни картечни гнезда на върха. Това беше нос Ноармон, макар Келсоу да нямаше представа къде се намира. Мъглата отново се сгъсти и течението го понесе из залива Сент Обен, към брега.

Вълните издигаха сала, някакви капризно криволичещи течения го завъртаха около оста му. Откъм единия борд се разби вълна, из въздуха се разлетяха пръски и всичко наоколо се покри с бяла пяна, през която се подаваха скали. После дочу глас, силен и ясен, мъглата се отдръпна и пред погледа му се разкри малък плаж, над който скалите се издигаха стръмно към борова горичка. На плажа видя човек, който тичаше край морето. Носеше вълнена шапка, дебела полушубка и гумени ботуши.

Салът се изви странично към прибоя, издигна се високо и се блъсна в скалите, отхвърляйки Келсоу с главата напред, във водата. Той се опита да стане, левият му крак се огъна и крясъкът му се сля с рева на прибоя. Човекът нагази до колене във водата, подхвана го и той едва тогава разбра, че това е жена.

— Държа ви вече. Само се изправете.

— Кракът ми — промълви той. — Счупен е.

Не беше сигурен какво точно стана след това. Дойде на себе си в някакво закътано място сред скалите. Видя как жената извлича спасителния сал от водата. Опита се да седне, тя се обърна, приближи се към него, наведе се и той попита:

— Къде съм? Във Франция ли?

— Не — отвърна тя. — В Джърси.

За миг той затвори очи и потръпна.

— Значи сте англичанка?

— Така поне се надявам. Последната новина, която получих от съпруга ми, беше, че е произведен майор в танков корпус на британската армия. Казвам се Хелън де Вил.

— Полковник Хю Келсоу.

— Навярно сте от американските военновъздушни сили? Къде ви свалиха?

— Не са ме свалили. Аз съм армейски офицер.

— Армейски ли? Нищо не разбирам. Тогава откъде, по дяволите, се взехте?

— От Англия. Оцелях от един кораб, който немците потопиха в залива Лайм. — После внезапно изстена от болката, прорязала крака му, и едва не изгуби съзнание.

Тя разкъса крачола на панталона му и сви вежди:

— Ужасно! Ще трябва да постъпите в болница.

— Значи ли това да се срещам с германци?

— Изглежда да.

Той я сграбчи за шубата.

— Не!… Никакви германци…

Тя го притисна обратно към земята.

— Само лежете неподвижно. Ще ви оставя за малко. Нуждаем се от каруца.

— Добре — съгласи се той. — Но никакви германци. Не бива да попадам в ръцете им. Трябва да ми обещаете това. Ако не може иначе, ще се наложи да ме убиете. Ето, вземете пистолета ми.

Тя замислено се наведе над него и извади браунинга от кобура на хълбока му.

— Няма да умрете, а и швабите няма да ви открият — това е единственото обещание, което съм готова да ви дам. А сега ме почакайте.

Пъхна пистолета в джоба си, обърна се и бързо се отдалечи. Той остана да лежи на обвития в мъгла бряг, опитвайки се да се ориентира къде точно се намира, сетне кракът отново го заболя, спомни си за морфина в неприкосновения запас и запълзя към сала. Но това се оказа последната капка в чашата и той потъна в мрак.