Джак Хигинс
Нощта на лисицата (15)

14.

Към девет часа сутринта Галахър откара в Сент Елие още два чувала картофи с пикапа. Не се отби на централния пазар, а пое направо към военния склад в стария гараж на Уесли Стрийт. Първите камиони с провизии потегляха към поделенията на острова към осем и половина и той бе избрал точно този час. Фелдфебел Клингер беше горе в будката си и закусваше. Наденички, яйца, бекон — съвсем по английски. А и кафето беше истинско — Галахър го подуши от стълбата.

— Добро утро, хер генерал. Какво ми носиш днес?

— Два чувала картофи, ако ги желаеш. В замяна ще искам консерви, каквито ти се намират, и кафе. — Той се пресегна към чинията на Клингер и си взе парченце бекон. — Колкото пъти дойда, толкова пъти те заварвам на масата.

— Защо не? Това е единственото удоволствие, което ми остава в тоя мръсен живот. Ще пийнеш ли едно кафе с мен? — Клингер напълни една чашка. — Защо човешките същества са толкова загубени? Преди войната в Хамбург държах хубав ресторант. Посещаваха го все отбрани хора. Жена ми успя досега да запази всичко както си беше, но миналата седмица бомбардировките пратили всичко по дяволите, а няма да има и никаква компенсация.

— И по-лошо ще стане, Ханс — увери го Галахър. — Скоро ще има десант и всичките тия томита и янки ще поемат към прекрасното ти отечество, а от другата страна ще настъпят руснаците… Късмет ще имаш, ако изобщо си намериш някаква работа. А тия райхсмарки, дето ги трупаш, няма да струват и колкото хартията, на която са напечатани.

Клингер изтри уста с опакото на ръката си.

— Недей да ми разваляш храносмилането рано сутринта.

— Е, разбира се, има пари, като тия например, които никога не се обезценяват. — Галахър извади от джоба си една монета, подхвърли я във въздуха и я захлупи на масата.

Клингер я взе и почтително я огледа.

— Английски суверен?

— Точно така — отвърна Галахър. — Златен суверен.

Клингер го захапа.

— Истински при това.

— Смяташ ли, че бих ти предложил нещо съмнително. — Галахър измъкна от джоба си малка конопена торбичка и я разтърси. — Тук има още четирийсет и девет.

Остави торбичката на масата. Клингер разпръсна монетите и прекара пръсти по тях.

— Добре де, казвай какво искаш.

— Една моряшка униформа — отвърна Галахър. — Не е кой знае каква работа, както казват нашите приятели американците. В склада ги имаш с купища.

— Невъзможно е — каза Клингер. — Абсолютно невъзможно.

— Трябват ми също ботуши, дъждобран и барета. В общинската зала в Сент Брелад подготвяме едно представление. Там има прекрасна роля на един немски моряк, който се влюбва в едно момиче от Джърси, но родителите й…

— Стига си ми разправял глупости! — прекъсна го Клингер. — Пиеса! Само не ме будалкай!

— Добре де — сви рамене Галахър. — Щом не те интересува…

Той започна да събира монетите, но Клингер положи ръка върху неговата.

— Знаеш ли, хер генерал, ония от „Силвъртайд“ много биха се заинтересували за какво ти е немска морска униформа.

— Да, Ханс, естествено, че биха се заинтересували. Но ти няма да им кажеш, нали? Ако не за друго, просто защото никак не би ти било приятно да започнат да душат наоколо. В мазето има толкова пиене, цигари и какви ли не консерви, а и толкова кафе, и толкова шампанско…

— Стига!

— Вярно е също, че вече се запролетява — безжалостно продължи Галахър. — Обаче все пак една екскурзия до наказателен батальон на Руския фронт едва ли ще се отрази добре на здравето ти.

Гласът на генерала се забиваше заплашително в ушите му, а за перспективата направо не му се мислеше, така че Клингер се почувства натясно, крайно ядосан на себе си, че се е забъркал с тоя ирландец. Но вече беше прекалено късно. По-добре да му даде каквото иска и да се надява, че нищо лошо няма да се случи.

— Добре де. — Клингер събра суверените и ги прибра в джоба на куртката си. — Винаги съм обичал театъра. За мен ще е истинско удоволствие да ти услужа.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — похвали го Галахър. — Ето ти размерите — и протегна през масата листчето към него.

 

 

В десет часа колоната потегли от Септембъртайд и се насочи към Бюмон и Бел Роял, после зави по булевард „Виктория“ към Сент Елие. Най-напред спряха в замъка Елизабет. Отливът беше започнал. Паркираха пред Гран хотел, качиха се на един бронетранспортьор и поеха по дигата покрай брега, оставяйки по пясъка гъсенични следи.

— Когато настъпи приливът, хер фелдмаршал, този път остава под водата — обясни Некер.

Баум беше в стихията си, възбуден от настъпилия обрат на събитията. Видя как Мартино, седнал в другия край на колата, разговаря с Мюлер и с още двама-трима млади офицери и в един мъчителен момент се запита дали пък не беше сънувал събитията от предната нощ. Не можеше да не признае, че Мартино убедително се прави на нацист. Е, от друга страна, самият той също се справяше нелошо с ролята на фелдмаршала.

Бронетранспортьорът сви над пътя, мина през портата на стария замък и спря. Всички слязоха и Некер каза:

— Англичаните са укрепили това място по времето на Наполеон, за да се защитават от французите. Някои от тогавашните топове все още стоят.

— А сега ние продължаваме да го укрепяваме, за да се защитаваме от англичаните. Каква ирония — рече Баум.

Той тръгна по прохода през крепостния ров към вътрешния двор и Мартино се изравни с него.

— Интересно е да се отбележи, хер фелдмаршал, че по времето на кралица Елизабет губернатор тук е бил сър Уолтър Рейли.

— Така ли? — учуди се Баум. — Един изключителен мъж — войник, моряк, музикант, поет и историк.

— Който освен това намерил време и да запознае западния свят с тютюна — припомни Мартино.

— Дори само за това би следвало да има паметник във всеки един голям град — каза Баум. — Спомням си Италианската кампания през седемнайсета. Беше ужасно. И досега си мисля, че единственото нещо, което ни спаси тогава из окопите, бяха цигарите.

Той продължи напред, Мартино закрачи успоредно с него и двамата продължиха оживения си разговор, а Хофер и Некер нервно ги следваха по петите. След щателен оглед на всяка бойна позиция, продължил цял час, всички се върнаха при бронетранспортьора, който ги върна през плажа до колите.

 

 

На скалите до нос Ла Мойе група войници от инженерните части теглеха въжето, по което ефрейторът се изкачваше обратно по стръмния склон. Той се прехвърли през ръба. Сержантът, натоварен с командването на операцията, му подаде цигара.

— Май не ти е весело.

— Да не мислиш, че ти щеше да пееш, ако беше видял шофьорът долу. Прилича на недопечено свинско.

— Откри ли някакви документи?

— Изгорели са заедно с по-голямата част от дрехите му. Колата обаче е рено. Запомних номера.

Сержантът си го записа.

— Е, сега вече да се оправя полицията. — После викна към останалите: — Хайде, връщаме се.

 

 

Мон Оргьой в Горе, на източния бряг на Джърси, навярно е един от най-живописните замъци в Европа. Немците го бяха превърнали в команден пункт на няколко крайбрежни батареи. В замъка се помещаваха два полкови щаба. Баум посети и двата, продължавайки обичайния си енергичен оглед. В наблюдателницата на върха на замъка той взе един бинокъл и заоглежда френския бряг, който се виждаше ясно. За миг се беше пооткъснал от останалите и Хофер застана до него.

— Наред ли е всичко? — попита Баум, докато държеше бинокъла.

— Фогел нещо много ви се натрапва — пошушна Хофер.

— Искаше да си поговорим — отвърна Баум. — Постарах се да остане доволен, майоре. Опитвам се всички да останат доволни. Нали това се иска от мен?

— Да, разбира се — каза Хофер. — Не ме разбирайте погрешно. Справяте се чудесно. Просто бъдете предпазлив.

Некер се приближи към тях и Баум каза:

— Това място е невероятно. А сега ми се ще да надникна и във вътрешността. Има ли огнева точка в някое село?

— Тъй вярно, господин фелдмаршал.

— А после да обядваме.

— Вече всичко е уредено. Офицерите от щабквартирата се надяват да ги удостоите с присъствието си.

— О, не, Некер, нека бъде нещо по-различно. Бих искал да видя живота на острова и откъм другата му страна. Ето Фогел ми казва, че е на квартира в някакво имение, как беше… А, да, Де Вил. Знаете ли го?

— Разбира се, хер фелдмаршал. Съпругът на собственичката, мисис Хелън де Вил, в момента е офицер от британската армия. Очарователна жена.

— И къщата била очарователна, доколкото разбрах от Фогел. Смятам да обядваме там. Уверен съм, че мисис Де Вил няма да възрази, особено ако осигурите храната и виното — и вдигна поглед към безоблачното синьо небе. — Денят е прекрасен за пикник.

— Както желаете, хер фелдмаршал. В такъв случай моля да ме извините, трябва да ида да се разпоредя.

След десет минути офицерите излязоха през портата, където ги очакваха автомобилите. Внезапно се появи моторизиран военен полицай. Той се изравни с Грайзер, който седеше зад волана на Мюлеровия ситроен. Грайзер прочете донесеното съобщение, слезе от колата и бързо се отправи към Мюлер, който все още разговаряше с неколцина офицери. Мартино, застанал наблизо, успя да чуе разговора.

— Мръсният му глупак! — тихо просъска Мюлер и смачка бележката в ръка. — Добре, да тръгваме.

Той отиде при Некер, каза му нещо, качи се в ситроена и колата потегли бързо. Мартино се приближи до Некер:

— Мюлер като че ли има неприятности?

— Да — отвърна Некер. — Един от хората му е загинал при някаква катастрофа.

— Колко жалко — предложи му цигара Мартино. — Разрешете ми да ви поздравя, чудесно се справяте с тази неочаквана задача.

— Е, направихме каквото можахме. На човек не всеки ден му се случва да бъде посетен от самия Ромел.

— Но все пак си мисля, че ще въздъхнете с облекчение довечера, когато неговият самолет излети. Всъщност за кога е предвидено това? Преди или след пощенския самолет?

— Според мен ще трябва да използва прикритието на нощта. Пощенският самолет обикновено излита към осем, по същата причина.

— Не се притеснявайте, майоре — усмихна се Мартино. — Уверен съм, че ще постъпи разумно. Обещавам ви лично да поговоря с него по този въпрос.

 

 

На един от гористите хълмове в общината Сейнт Питър, откъдето в далечината се разкриваше гледка към залива Сент Уан, фелдмаршалът правеше оглед на редица дзотове. Разговаряше с хората, изпушваше тук-там по цигара. Некер не можеше да не признае, че войниците го приемаха с очевиден ентусиазъм. Господ знае откъде този човек намираше толкова сили.

Посетиха всяка отсечка от защитния периметър. При обратния път през гората се случи нещо невероятно. На излизане колата на Баум се движеше най-отпред. Насреща се зададе отряд пленници, които поправяха шосето. Бяха най-окаяните същества, които Баум беше виждал през живота си, повечето облечени с някакви жалки дрипи.

— Какви са тези хора? — попита той.

— Руснаци, хер фелдмаршал, тук-там по някой поляк и неколцина испански комунисти.

Никой от групата не подозираше, че някой ги наблюдава, включително и стражарят, седнал на един повален дънер с отпуснат на коленете автомат и цигара в уста. Откъм гората се показа двуколка, теглена от крантаво конче. Водеше го млада забрадена жена, облечена в гащеризон. Отзад седеше пет-шестгодишно момиченце. На минаване край групата работници то им подхвърли няколко репи.

Немският стражар яростно кресна и се затича подир двуколката. Сграбчи юздите и спря каручката, извика нещо на жената, после се извърна, придърпа грубо детето и го удари. Жената понечи да го предпази, но той я блъсна и тя падна на земята.

Без да обели дума, Баум се понесе като вихър надолу. В момента, когато излезе на пътя, стражът тъкмо бе вдигнал ръка да удари отново детето. Баум сграбчи ръката му и я изви назад. Стражарят се извърна, яростта, изписана по лицето му, бързо премина в ужас. Юмрукът на Баум се стовари върху брадичката му. Стражарят политна, блъсна се в двуколката и се смъкна.

— Майор Некер! — извика фелдмаршалът. — Ще ми направите ли услугата да арестувате това говедо!

После, без да обръща внимание на когото и да било, отиде при младата жена и детенцето, вкопчено в нея.

— Името ви, фройлайн? — попита той на английски.

— Жан льо Кутюр.

— А това е? — Баум помогна на детето да се изправи.

— Това е сестра ми, Агнес.

— Смело момиче си ти, Агнес льо Кутюр. — Той повдигна детето, качи го в двуколката, отдаде чест на младата жена и любезно добави: — Приемете моите най-дълбоки почитания.

Тя удивено се втренчи в него, сетне дръпна юздите и подкара коня. Преди да се скрият зад дърветата, момиченцето вдигна ръка и му помаха.

Всички присъстващи офицери дружно се засмяха, а Баум се обърна към Некер:

— Честта е удовлетворена. А сега на обяд в имението Де Вил.

 

 

Застанали на ръба на скалата, Мюлер и Грайзер оглеждаха останките от реното.

— Изгоряло е — отбеляза Грайзер. — Според сержанта от инженерните войски, с когото разговарях, той е просто неузнаваем.

— Представям си — кимна Мюлер. — Добре. Договори се с тях днес следобед да измъкнат тялото. Ще трябва да се направи аутопсия, но нека стане съвсем дискретно. Да не се разчува, че е бил пиян.

Обърна се да си върви, но Грайзер го спря.

— Но какво е търсил тук? Не мога да си обясня.

— Засега можем да сме сигурни само в това, че снощи е бил ужасно пиян — каза Мюлер. — Провери във военната полиция имало ли е някакви произшествия в този район и дали някой случайно не е забелязал колата му. А сега трябва да се връщам при официалната делегация, така че ще взема ситроена. Ти уреди превоза с военната полиция. И ме дръж в течение, ако научиш нещо ново.

 

 

Дежурният по кухня и подчинените му, изпратени от офицерския клуб в имението Де Вил, бяха надонесли храна и вино в изобилие. Те просто превзеха всичко. Набързо изнесоха от къщата маси и столове, застлаха ги с белите ленени покривки, които също носеха. Дежурният беше много учтив, но даде на Хелън да разбере, че фелдмаршалът може да пристигне всеки момент и че би бил много благодарен, ако тя не му се бърка в работата.

Хелън се качи в спалнята си, отвори гардероба и избра една бледозелена муселинена лятна рокля от добрите стари времена. Тъкмо я обличаше, когато на вратата се почука и влезе Сара.

— Готова ли си за ролята на домакиня?

— Май не ми остава голям избор, нали? — отвърна Хелън. — Дори и маршалът да беше истински.

Среса косите си назад и ги прибра с два гребена от слонова кост.

— Така си чудесна! — похвали я Сара.

— И ти също.

Сара беше с тъмното палто и черната шапчица, под която беше подпъхнала косата си.

— Е, стараем се. Но така ми се иска всичко да приключи най-сетне.

— Още малко, мила — успокои я Хелън, прегърна я през раменете, после се обърна и приглади роклята си.

— А вие с Шон не премислихте ли? Няма ли да тръгнете с нас?

— Не, за бога. Представяш ли си в какво ще се превърне имението, ако мен ме няма? Когато Ралф се завърне, няма да е останало нищичко. А не забравяй и това, което непрекъснато повтаря Шон: той е неутрален. — Тя положи тънък пласт червило върху устните си. — Нямам поводи за тревога. Вие с щандартенфюрер Фогел дойдохте тук съвсем неканени. А с мен остава и Гуидо, той винаги ще ме подкрепи.

— Ти си наистина забележителна жена — рече Сара.

— Скъпа моя, на жените просто се налага да бъдат забележителни, за да оцелеят в този мъжки свят. — Тя надникна през прозореца. — Така си и мислех. Вече са тук. — Обърна се и се усмихна. — И не забравяй, че за пред всичките тия офицери между нас съществуват единствено формалните любезности. И че разговаряме само на френски.

— Няма да забравя.

— Чудесно. Тогава да встъпваме в битката. Аз слизам първа, ти след малко — и излезе.

 

 

Сара влезе в големия салон. Гуидо, Бруно Фелд и още трима млади морски офицери колебливо се навъртаха край входната врата и надничаха навън.

— О, мадмоазел Латур — поздрави я Гуидо на френски. — Както винаги изглеждате възхитително. Фелдмаршалът току-що пристигна.

Заслизаха по стъпалата. Некер тъкмо представяше Хелън на Баум. Сара забеляза Хари сред офицерите отзад. Някой пое коженото манто, жезъла и ръкавиците на фелдмаршала, той приглади китела си и се обърна към Хелън на английски:

— Колко любезно от ваша страна, фрау Де Вил. Навярно ви създавам големи притеснения, но просто ми се искаше да видя с очите си едно от прословутите джърсейски имения и горещо ми препоръчаха вашето.

— То е доста скромно в сравнение с някои други, хер фелдмаршал. Имението Сент Уан например е много по-внушително.

— Но тук е чудесно. Наистина е чудесно. И градините, и цветята, и палмите, а и морето… Какви фантастични цветове… — Той галантно й предложи ръката си. — А сега ще ми направите ли честта? Омари, моля! Шампанско? Може би поне за малко бихме могли да забравим, че е война?

— Трудно е, хер фелдмаршал, но ще се опитам. — Тя пое ръката му и двамата поеха по моравата към трапезата.

Следобедът потръгна добре. Гуидо Орсини поиска разрешение да направи няколко фотографии, фелдмаршалът великодушно му разреши и двамата с Мартино позираха един до друг пред групата скупчени офицери.

Некер пиеше четвъртата си чаша шампанско. Стояха до масата с напитките заедно с Хофер и Мартино.

— Струва ми се, че му е приятно — каза той.

— Определено — кимна Хофер. — И мястото е превъзходно, и домакинята е очарователна.

— Макар да не е особено очарована — язвително вметна Мартино. — Но е прекалено добре възпитана, за да го покаже. Английските аристократи открай време са си такива.

— Сигурно — студено отвърна Некер. — Но човек може да я разбере. В крайна сметка съпругът й е майор от британската армия.

— Тоест враг на райха. Но едва ли е необходимо да се напомня.

Мартино си взе нова чаша шампанско и се отдръпна. Гуидо правеше снимка на Сара в компанията на морските офицери. Тя махна на Мартино:

— Моля те, Макс. Нека се снимаме заедно.

Той се засмя и подаде чашата си на Бруно.

— Защо не?

Останалите се отдръпнаха встрани и двамата със Сара застанаха с лице към слънцето. Внезапно тя си припомни снощния разговор с Хелън, изпита някакво странно усещане и се вкопчи в ръката му, сякаш отчаяно се опитваше да го задържи.

— Чудесно — каза Гуидо с усмивка.

— Е, добре — рече Мартино и пое чашата си от ръката на Бруно. — А сега трябва да поговоря с фелдмаршала. — Той се обърна се към Гуидо: — Лейтенант, мога ли да оставя Ан-Мари във вашите ръце?

Отправи се към Баум и в този момент забеляза Мюлер, който бе пристигнал с огромно закъснение и разговаряше с Некер, а зад него бе спрял Грайзер, очевидно дошъл с мотоциклет на военната полиция. Мартино спря и се вгледа в групата. Грайзер слезе от мотора, вдигна го на степенката, пристъпи към Мюлер, който се извини на Некер и се отдалечи, за да изслуша доклада на сержанта. След малко се заозърта, сякаш търсеше някого, видя Мартино и тръгна по моравата към него.

— Не бихме ли могли да поговорим на четири очи, щандартенфюрер?

— Естествено — отговори Мартино и двамата се запътиха към дърветата. — С какво мога да ви помогна?

— Моят човек Клайст снощи е загинал. Мръсна история. Колата му изхвърчала от един завой на нос Ла Мойе.

— Лоша работа — рече Мартино. — Бил ли е пиян?

— Може би — предпазливо отвърна Мюлер. — Проблемът е, че не можем да се сетим за някаква убедителна причина, която да оправдае присъствието му там. Районът е доста отдалечен.

— Може би заради някаква жена? — предположи Мартино.

— Няма и следа от друго тяло.

— Доста загадъчно. Но какво общо има това с мен? — каза Мартино, предусещайки накъде отива разговорът.

— Направихме обичайната проверка сред патрулите на военната полиция в този сектор, да не би случайно да са забелязали колата му.

— И какво се оказа?

— Не са я забелязали, но според един от докладите около два часа през нощта са ви спрели с кубелвагена на Рут дю Сюд.

— Точно така — хладнокръвно отвърна Мартино. — Но какво общо има това с вашия случай?

— До района на Ла Мойе, където е катастрофирал Клайст, се стига по Рут дю Сюд, и оттам се завива по пътя за Корбие.

— Говорете по същество, Мюлер. Фелдмаршалът ме очаква.

— Добре, щандартенфюрер, чудех се какво сте търсили вие там в два часа през нощта.

— Много просто — отговори Мартино. — Вършех си конкретната работа, за която, както прекрасно знаете, съм изпратен тук от райхсфюрера. Когато се върна в Берлин, той ще очаква да му докладвам какво съм заварил тук, в Джърси, и то, за съжаление, няма да бъде във ваша полза.

Мюлер смръщи вежди.

— Ще ми обясните ли за какво става дума, щандартенфюрер?

— На първо място, за сигурността — започна Мартино. — Или по-скоро, за липсата на такава. Да, Мюлер, един патрул на военната полиция действително ме спря нощес на Рут дю Сюд. Тръгнах от имението Де Вил към полунощ, минах през долината Сейнт Питър и горе при селото свих по Грев дьо Лек. Към един часа по черния път край Ле Ланд стигнах до Л’Етак, в северния край на залива Сент Уан. Цялата тази зона е защитна, нали така?

— Да, щандартенфюрер.

— И навсякъде имаме военни установки, нали?

— Точно така.

— Радвам се, че сте съгласен с мен. Оттам поех покрай залива към фара Корбие и най-сетне съвсем случайно бях спрян на Рут дю Сюд от двама военни полицаи, които, както изглежда, просто стояха край пътя, за да изпушат по една цигара. Разбирате какво искам да кажа, нали, Мюлер? — Изражението му бе станало заплашително. — Аз обиколих целия остров през нощта, минах край всички възлови съоръжения и ме спряха на едно-единствено място. — Той умишлено повиши тон, така че стоящите наблизо офицери с любопитство заизвръщаха глави към тях. — Можете ли да приемете, че това е задоволително?

— Не, щандартенфюрер.

— Тогава ви предлагам незабавно да вземете мерки по въпроса — и Мартино остави чашата си на най-близката маса. — А сега смятам, че достатъчно дълго оставихме един фелдмаршал да ме чака.

Щом той се отдалечи, Грайзер веднага притича към Мюлер.

— Какво стана?

— Нищо особено. Твърди, че е проверявал охраната и че за двата часа, през които обиколил западната половина на острова, бил спрян един-единствен път — на Рут дьо Сюд.

— Вярвате ли му, господин капитан?

— Да, разбира се, всичко е било точно така. Но за съжаление пак се връщаме към моя полицейски нюх. Той е бил точно в онази зона, а на мен съвпаденията не ми харесват.

— И какво ще правим сега?

— Когато извадят тялото на горкия Вили, закарай го направо за аутопсия. И ако се окаже, че при смъртта си е бил пиян до козирката, поне ще знаем докъде сме стигнали.

— Слушам, господин капитан. Ще се погрижа за това. — Грайзер яхна мотоциклета, запали и изчезна.

 

 

Мартино се приближи към Баум, който разговаряше с Хелън и с още двама-трима офицери.

— А, ето ви и вас, Фогел. Много съм ви задължен за предложението да дойдем на това чудесно място.

— За мен беше удоволствие, хер фелдмаршал.

— Добре, искате ли сега да се поразходим, за да ми разкажете какво става напоследък в Берлин. — Той целуна ръка на Хелън. — Нали ще ни извините, фрау Де Вил?

— Разбира се, хер фелдмаршал.

Мартино и Баум се запътиха по тревата към дърветата и поеха по пътеката към крайбрежната алея.

— До този момент всичко ми изглежда като слаба пиеса — рече Баум.

— Да, но сега нямаме време да обсъждаме какво би направил Брехт от този сюжет. Такава е действителността. Пощенският самолет излита към осем. Очакват и твоят сторч да излети приблизително по същото време.

— Е, и?

— Ще дойда да те взема от Септембъртайд към седем. С мен ще бъдат Сара и Келсоу, облечен в морска униформа и плътно бинтован.

— И какво ще каже Хофер?

— Ще прави това, което му се каже. Лекарят, който оперира Келсоу, ми даде спринцовка и ампула със силно успокоително. Ще го боцна в ръката и ще остане извън играта часове наред. После ще го заключим в спалнята му.

— И кога ще стане това?

— Смятам, че ще е най-добре да го направим в края на обиколката ти, когато се върнеш в Септембъртайд, най-вероятно към пет. Ще отпратиш Некер и останалите и ще ме поканиш да остана да пийнем по нещо.

— А как ще обясним отсъствието му на летището?

— Много просто. Некер и офицерите му ще дойдат там, за да се сбогуват с теб. Точно тогава ти ще обявиш, че заминаваш с пощенския самолет. Няма да можеш да го направиш преди това, тъй като Хофер ще поиска да разбере причината. Ще кажеш на Некер, че главният военен лекар е препоръчал този моряк, който е бил тежко ранен при нападението на конвоя онази нощ, спешно да бъде прехвърлен на континента, защото се нуждае от помощта на специалисти. И понеже така или иначе ще летиш с по-големия самолет, ще вземеш и нас със Сара.

— Ами Хофер?

— Ще кажеш на Некер, че Хофер ще те последва по-късно, сам със сторча.

— И смяташ, че това ще мине?

— Да — каза Мартино, — защото всъщност е прекалено просто. Аз и без теб щях да опитам някакъв подобен вариант, използвайки пълномощията си от райхсфюрера, но командирът от Луфтвафе навярно щеше да настоява да получи разрешение от своя щаб в Нормандия. — После се засмя. — На Ервин Ромел обаче никой не може да му откаже, нали?

Баум въздъхна, взе цигарата, която му предложи Мартино, и я постави в цигарето.

— Никога вече няма да получа роля като тази. Никога.