Джак Хигинс
Нощта на лисицата (13)

12.

На другия ден сутринта, застанал на кея Алберт, Мартино видя как полковник Хайне, гражданският комендант, околийският управител и хората му заминаха за Гърнси с миноносеца на Дитрих. Наблюдаваше ги, облегнат на парапета, докато чакаше Орсини да се върне от флотския щаб в хотел „Пом д’Ор“.

Нахлуването на италианеца през завесите предната вечер беше колкото драматично, толкова и неочаквано. Но предложението му да свърже съдбата си с тях имаше смисъл. Дори и да беше правоверен фашист, вече всички виждаха кой ще спечели войната и в Италия много хора, дори от най-пламенните последователи на Мусолини, без всякакво колебание бяха преминали на страната на победителите. Е, Орсини при всички положения не беше от тях. Така твърдяха и Хелън, и Галахър, а най-разпалено от всички — Сара.

Младият италианец се изкачи по стъпалата, отдаде чест на двама-трима кандидат-офицери и дойде при Мартино.

— Да се поразходим по кея.

— Какво открихте? — попита Мартино, когато се отдалечиха.

— Май ще ни излезе късметът. В неделя рано сутринта се очаква някакъв малък конвой от Гърнси. Един от капитаните, на холандския каботажен кораб „Ян Крюгер“, вчера се разболял. Боцманът докарал кораба до Джърси.

— Е, и?

— Ами оттук до Гранвил управлението ще поеме нашият стар приятел Робер Савари.

— Това определено звучи интересно — каза Мартино. — Кога можете да говорите с него?

— Там е бедата, че след като „Виктор Юго“ потъна, него са го прибрали със спасителна лодка от Сен Мало. Ще го върнат от Гранвил утре привечер с катера — наричаме го куриерското корито.

— А смятате ли, че ще пожелае да прехвърли Келсоу?

Орсини сви рамене.

— След като ми обяснихте колко е замесен в цялата история досега, той, струва ми се, е твърде податлив обект за натиск. Не виждам причини да откаже.

— Така е — каза Мартино. — Освен това е наясно, че една погрешна стъпка ще му струва безплатно погребение от Кресонови и техните приятели. — Той се засмя. — Знаете ли какво, графе? Мисля, че ви се отдава прекрасен случай да докажете, че сте полезен за нашата комбина.

— Съгласен съм — отвърна Гуидо. — Но да се разберем за едно.

— Кажете.

— До гуша ми е дошло от смърт и унищожение. Повръща ми се от убийства, гади ми се от политика. Съюзниците ще спечелят тази война, това е неизбежно, а Джърси се оказа добро място един разумен човек да дочака последните месеци. И дайте да не се преструваме, че нещо би могло да промени хода на събитията — каквото и да стане тук, дори и Келсоу да попадне в ръцете на германците, в най-лошия случай плановете на Айзенхауер за настъплението сериозно ще се забавят. Но в крайна сметка той пак ще спечели. Забъркали сме се в една доста интересна игра. Е, вярно, че е и опасна, но все пак е игра.

— Защо тогава си пъхате носа в нея? — попита Мартино.

— Мислех, че си е проличало — отговори Гуидо, докато слизаха по стълбите към колата, и приветливо се засмя. — Трябва да ви предупредя, приятелю — няма нищо по-опасно от заклетия ерген, когато ненадейно реши, че е открил подходящата жена.

 

 

Когато телефонът иззвъня в кабинета му в комендантството, Феликс Некер тъкмо беше тръгнал на езда на плажа при Сент Обен. Вдигна слушалката и от това, което чу, на лицето му се изписа ужас.

— Боже мой! Кога се очаква да пристигне? Добре. Подгответе почетен караул. Идвам веднага.

Тресна слушалката, поседя за миг, преценявайки нещата, после отново я вдигна и поиска полицейския щаб в хотел „Силвъртайд“.

— Господин майор? — учуди се Мюлер, когато ги свързаха. — С какво мога да ви бъда полезен?

— До четирийсет и пет минути Ромел ще кацне на летището.

— Кой?

— Фелдмаршал Ервин Ромел, идиот такъв! Пристига от Нормандия с адютанта си, някой си майор Хофер.

— Ама защо? — попита Мюлер. — Нищо не разбирам.

— Е, аз пък разбирам — отвърна Некер. — Всичко съвпада прекрасно. Най-напред заповедта му Хайне и останалите да заминат за Гърнси при генерал Фон Шметов, за да не му се пречкат, та да ни се стовари от небето и да ни спипа по гащи. Да, Мюлер, познавам стила на Ромел. Ще си навре носа навсякъде. Ще огледа всяко картечно гнездо.

— Е, поне една загадка се разкри — каза Мюлер.

— Каква загадка?

— Причината за идването на Фогел. Сега вече всичко се връзва.

— Да, мисля, че си прав. Както и да е, в момента това не е най-важното. Ще се видим на летището.

Затвори телефона, поколеба се, отново вдигна слушалката и поиска да го свържат с имението Де Вил. Мартино и Орсини току-що се бяха върнали и всички бяха в кухнята.

— За теб е — подаде Хелън слушалката на Мартино. — Майор Некер.

Той пое слушалката.

— Тук Фогел.

— Добро утро — поздрави го Некер. — Мисля, че едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че след около половин час пристига фелдмаршал Ромел.

Мартино отвърна, прикривайки учудването си:

— Ясно.

— Вие естествено ще искате да го посрещнете. Ще се видим на летището.

Мартино бавно затвори телефона. Откъм градината влязоха Сара и Галахър.

— Какво има, Хари? — попита Сара. — Изглеждаш ужасно.

— Нормално — отговори той. — Току-що започнах да губя почва под краката си.

 

 

В „Силвъртайд“, в малката баня до кабинета си, Мюлер бързаше да навлече униформата. Външната врата се отвори и се чу гласът на Клайст:

— Тук ли сте, господин капитан? Търсили сте ни.

— Да, влезте — каза Мюлер.

Той излезе в кабинета, закопчавайки куртката, взе колана с маузера и припряно го закопча.

— Да няма нещо спешно? — попита Клайст. Видът му беше ужасен. Синините под очите му бяха потъмнели, а и гипсът, който му бяха поставили в болницата, в никакъв случай не го правеше по-красив.

— Би могло да се каже. Току-що научих, че Ромел пристига на внезапна проверка. Веднага тръгвам за летището. Ернст, можеш да ме закараш — обърна се той към Грайзер.

— Ами аз? — попита Клайст.

— С тая физиономия? Да не си се мярнал на километър от Ромел. По-добре си вземи два-три дни отпуск, Вили. Просто изчезни нанякъде — после кимна на Грайзер: — Да тръгваме.

След като излязоха, Клайст отиде до шкафа, в който капитанът държеше напитките си, извади бутилка коняк и водна чаша и я напълни почти цялата. Изгълта я на един дъх и влезе в банята, за да се види в огледалото. Изглеждаше ужасно. Лицето го болеше. И за всичко беше виновен оня проклет ирландец.

Наля си още един коняк и тихо промърмори:

— Ще ми паднеш, свиня такава, и тогава… — вдигна наздравица на образа си в огледалото и пресуши чашата.

 

 

Ситроенът мина край пристанището и сви по крайбрежното шосе.

— Между другото — каза Грайзер — онзи разговор, дето го бях поръчал с брат ми в Щутгарт за снощи…

— Можа ли да ти каже нещо?

— Нищо. Нямаше го. Очакват го довечера за нощното дежурство. Тогава ще говорим.

— Не че вече има кой знае какво значение — каза Мюлер. — Нещата около нашия приятел Фогел се изясниха. Очевидно просто е изпратен преди фелдмаршала.

— Но какво ли иска Ромел? — попита Грайзер.

— Ако преброиш всичките бункери, дзотове и батареи по цялото френско крайбрежие от Диеп на юг, на тия острови се намират половината от тях. Предполагам, че поради предстоящото настъпление е решил, че е време да провери за какво е бил харчен бюджетът. — Той погледна часовника си. — Но сега това не е важно. Дай газ — имаме само десетина минути.

 

 

Мартино спря на бариерата за проверката на документите. Чиста формалност, понеже той беше с униформа. Пред главния вход бяха паркирани няколко коли, около които чакаха шофьорите — очевидно за официалните лица. На големия черен остин най-отпред забеляза вимпела на военния комендант.

Мартино паркира кубелвагена зад ситроена на Мюлер, на чийто волан седеше Грайзер — единственият цивилно облечен шофьор, подмина го, без да му обръща внимание, и влезе в сградата. Навсякъде беше пълно с униформени, най-вече от Луфтвафе. Докато крачеше сред тях, изпита странно чувство на нереалност. Не се страхуваше. Просто му се налагаше да разиграе по възможно най-добрия начин картите, които съдбата му бе тикнала в ръката.

Некер с група офицери, сред които и Мюлер, чакаше до пистата. Почетеният караул беше строен. Майорът се приближи с леко изнервена усмивка, следван от Мюлер.

— След малко пристигат. — Той предложи на Мартино цигара от посребрената си табакера. — За всички нас беше огромна изненада, че фелдмаршалът пристига така внезапно, но вие май не сте изненадан, а?

В този миг Мартино прозря всичко. Явно смятаха, че неочакваното посещение на Ромел има някаква връзка със собственото му необяснимо присъствие на острова.

— Моля? — отвърна той. — Не разбирам за какво намеквате, драги ми Некер.

Некер с раздразнение погледна към Мюлер. Явно и двамата не му вярваха, което беше добре и засега чудесно го устройваше. Той се отдалечи на няколко крачки, кръстоса ръце зад гърба си и огледа летището. Имаше няколко дървени хангара, очевидно сковани набързо от Луфтвафе. Вратата на единия беше открехната и отвътре се подаваше металическият корпус на един JU 52, транспортният юнкерс, товарното добиче на германската армия. От други самолети нямаше и помен.

— Той все още държи да се прави на загадъчен — просъска Некер на Мюлер.

Мартино се върна при тях.

— Май при вас Луфтвафе не е особено богато.

— Така е, за съжаление. В този район врагът има превъзходство във въздуха.

Мартино кимна към най-отдалечения хангар:

— А какво търси тук оня юнкерс?

— Това е пощенският самолет. Лети веднъж седмично, само с пилот и навигатор. И винаги нощем. Пристигнаха снощи.

— И кога отлитат?

— Утре вечер.

В далечината се дочу шум на самолетен двигател. Всички вдигнаха глави и видяха как самолетът се снижава откъм залива Сент Уан, след което се приземи безупречно. Докато пилотът, оберлейтенант Сорса, рулираше към чакащите офицери, Конрад Хофер успокоително потупа Баум по рамото. Баум кимна отсечено с глава, намести фуражката и изопна ръкавиците си. Време за театър, Хайни, каза си той, представлението започва.

Сорса отвори вратата, Хофер слезе и се обърна да подаде ръка на Баум, който разкопча старото си кожено манто, като отдолу се показаха Синият Макс и Рицарският кръст.

Феликс Некер пристъпи насреща и козирува.

— Хер фелдмаршал, за мен е голяма чест.

Баум небрежно докосна козирката на фуражката си с маршалския жезъл.

— Вие сте?…

— Феликс Некер, хер. Временно командващ. Полковник Хайне замина в Гърнси за уикенда. На съвещание при генерал Фон Шметов.

— Да, известно ми е.

— Само ако знаехме, че ще пристигнете… — продължи Некер.

— Да, но не знаехте. Конрад Хофер, моят адютант. И така, кои са останалите?

Некер представи офицерите, като започна от Мартино.

— Щандартенфюрер Фогел, когото, смятам, познавате.

— Не — каза Мартино. — Никога досега не съм имал удоволствието да бъда представен на фелдмаршала.

Ромел го отмина с почти нескрита неприязън, запозна се с Мюлер и с останалите офицери и поздрави почетния караул, след което се завъртя на пети и се запъти към най-близкото противовъздушно оръдие, следван от всички. Поговори с войниците, после прекоси тревната площ и се приближи до един от хангарите, пред който беше строен и застинал мирно наземният обслужващ персонал на Луфтвафе.

Накрая се върна при сградата на летището, вдигна поглед към небето и каза:

— Времето е хубаво. Дали ще се запази така?

— Прогнозата е добра, хер фелдмаршал — отвърна му Некер.

— Отлично. Искам всичко да огледам. Ясно ли е? Ще остана до утре, най-вероятно до вечерта, тъй че за тази нощ се нуждая от подходяща квартира. Но това не е бързо.

— В офицерския стол на Луфтвафе е подготвена лека закуска, хер фелдмаршал. За личния състав ще е голяма чест, ако го уважите.

— Разбира се, майоре, но по-късно. Първо работата. Много неща трябва да бъдат огледани. И така, накъде?

 

 

Офицерският стол се намираше на втория етаж на някогашен ресторант. Имаше закуски — салата, печено пиле и шунка от консерви, доста стеснително сервирани от млади военнослужещи от Луфтвафе, облечени като келнери в бели сака. Офицерите следяха всяка дума на фелдмаршала с трепетното благоговение към една велика личност. С чаша шампанско в ръка Баум се забавляваше превъзходно — имаше усещането, че е друг човек, някакъв страничен наблюдател. Но в едно беше сигурен — играеше добре.

— Учудихте ни, задето предпочетохте да летите през деня, господин фелдмаршал — каза Некер.

— И без изтребители — добави Мюлер.

— Винаги съм вярвал в неочакваните неща — отвърна Баум. — А не бива да забравяте и това, че летяхме с ас като оберлейтенант Сорса, един от нашите храбри финландски съюзници. Обикновено лети нощем на JU 88S и досега е свалил трийсет и осем английски ланкастъра, което му е донесло и Рицарския кръст.

Сорса, дребен на ръст, жизнен двайсет и пет годишен младеж с пшениченоруса коса, доби подобаващо скромен вид, и Баум продължи:

— Освен това летяхме толкова ниско, че имаше по-голяма опасност да ни догони някоя вълна, отколкото английската авиация.

Всички се засмяха, а той се извини и следван от Хофер, се отправи към тоалетната.

 

 

Мартино наблюдаваше всичко, облегнат на стената, и пиеше много малко. Приближи се Мюлер.

— Забележителен човек.

— Така е — кимна Мартино. — Един от малкото истински герои на тази война. А как е вашият инспектор Клайст? Глупак е той. Но смятам, че всъщност си го знаете. Още шампанско?

 

 

В тоалетната Баум се огледа в огледалото и попита Хофер:

— Как е дотук?

— Великолепно — въодушевено отговори Хофер. — На моменти ми се струва, че наистина пред мен е старият.

— Радвам се. — Баум се среса и намести подплънките на бузите си. — А този полковник от SS? Не очаквах такова нещо.

— Фогел ли? — За миг лицето на Хофер стана сериозно. — Разговарях с Некер за него. Появил се е на острова вчера. Носел специално пълномощно, подписано от Химлер и лично от фюрера. Все още не е обяснил за какво точно е тук.

— Не знам — каза Баум, — но тия копелета винаги са ме карали да се чувствам зле в кожата си. Сигурен ли си, че присъствието му тук няма нищо общо с нас?

— Как би могло да има? Щабът на Група армии Б е съобщил, че си пристигнал в Джърси едва преди час. Няма от какво да се притесняваш, продължавай по същия начин.

 

 

— Бихте ли били така добър да дойдете в кабинета на командира, хер фелдмаршал? — каза Некер. — Генерал Фон Шметов се обажда от Гърнси.

Баум приседна небрежно на ръба на бюрото и взе слушалката.

— Драги ми Фон Шметов, отдавна не сме се чували.

— Каква неочаквана чест за всички мои подчинени — каза Фон Шметов. — Хайне е доста изненадан и иска веднага да се върне.

— Кажете му, че само да е посмял, ще го разстрелям — шеговито отвърна Баум. — И младият Некер ще ме разведе успешно из острова. Отличен офицер. Не, не, това идеално ме устройва.

— Смятате ли да посетите Гърнси?

— Не този път. Утре се връщам във Франция.

— И кога можем да ви очакваме?

В слушалката запращя.

— Съвсем скоро, обещавам ви. Всичко добро.

Баум затвори телефона и се обърна към Некер:

— А сега на работа. Да огледаме бреговата защита.

 

 

Сара седеше на оградата в парка на имението Де Вил, загледана към залива. Подпрян до нея, Гуидо пушеше.

— Сара — започна той на английски. — Имам чувството, че те виждам за пръв път. — Той поклати глава. — Онзи, който ти е казал, че можеш да минеш за френска уличница, е допуснал голяма грешка. Още от самото начало си знаех, че при теб нещо не е точно.

— А Хари? И при него ли нещо не е точно?

— О, не. Този човек ме притеснява. Прекалено добре играе ролята на Фогел.

— Знам — потръпна тя. — Чудя се как ли се справя сега.

— Ще се оправи. Той е последният човек, за когото бих се загрижил. Харесва ти, нали?

— Да — отговори тя. — И така може да се каже.

Към тях се приближиха Хелън и Галахър.

— Вие двамата какво правите тука? — попита Хелън.

— Нищо особено — отвърна й Сара. — Чудехме се как ли се справя Хари.

— Дяволът се грижи за хората си — каза Галахър. — Този човек и сам може да се грижи за себе си. Засега по-важното е да поумуваме какво ще правим с Келсоу. Смятам, че би трябвало да го пренесем от стаята му в моята вила.

— Разумно би било — кимна Гуидо. — Оттам ще е много по-лесно да го свалим до пристанището, когато се разбера със Савари.

— Смяташ ли, че номерът ще мине? — попита Сара.

— Трябват му фалшиви документи на името на френски моряк. Ние с генерала ще го уредим.

— Ще му превържем лицето, като кажем, че при нападението над конвоя е паднал във водата и е получил тежки обгаряния — продължи Галахър. — Ще пренесем Келсоу по-късно довечера. — Той успокояващо се усмихна и прегърна Сара: — Ще успеем. Повярвай ми.

 

 

Мартино се включи последен в колоната от коли, които потеглиха от летището по пътя към Сейнт Питър. Ромел го очароваше, усещаше се възбуден от близостта до един от най-великите воини, които войната беше създала — самия главнокомандващ на Западния защитен вал, човекът, посветил се на това да разгроми съюзническите войски, когато настъпят по бреговете.

Определено беше енергичен човек. Посетиха Медоубанк в общината Сен Лоран, където вече две години военни инженери и депортирани работници копаеха подземен военен склад. Сега се подготвяше превръщането му във военна болница.

После отидоха при руснаците от Северния отбранителен сектор, при огневите точки в Грев дьо Лек, Пленмон и Ле Ланд. Всичко това отне доста време. Фелдмаршалът сякаш искаше да надзърне лично във всеки един окоп, да огледа всяка оръдейна позиция.

Поиска да види войнишкото гробище в Сент Брелад, и докато бяха там, разгледа и църквата. Soldatenheim, Домът на войника, се намираше малко по-нагоре по пътя в един реквизиран хотел с изглед към залива. Той настоя да се отбият и там, за голямо удоволствие на управителката, и завариха една сватба чрез представителство — система, създадена от нацисткото правителство за военнослужещите, които все по-рядко можеха да получат отпуск, за да могат да се върнат в Германия и да се оженят. Младоженецът беше едър сержант, а медицинска сестра от Червения кръст заместваше берлинската му булка.

Беше истинска нацистка сватба, без религиозен ритуал. Баум съзря особена ирония в рутинната декларация на двамата, че нямат еврейска кръв, но все пак вдигна наздравица за щастието на младоженеца и едва тогава си тръгна.

В Сент Обен пристигнаха привечер и повечето хора вече клюмаха. Разглеждайки картата, дадена му от Некер, Баум забеляза бреговата батарея на Мон де ла Рок и поиска да го заведат там.

Мартино ги последва, все още в края на колоната. Изкачиха стръмния хълм и след един остър завой пред тях се откриха върхът и няколко постройки с плоски покриви.

— Тук има само един артилерийски взвод, хер фелдмаршал — успокоително каза Некер, докато излизаха от колите.

Сградата в края на оградения със зид двор се наричаше Септембъртайд. Тази до нея носеше френското име Енгет. През тесния вход на градината й се стигаше до редица подземни бункери и картечни дзотове, разположени по билото на хълма под градините. Тук нямаше нито един цивилен — само войници, безкрайно щастливи от посещението на Пустинната лисица, особено командирът им, капитан Хайдер.

Оказа се, че Септембъртайд е негова лична квартира. И щом фелдмаршалът се заинтересува от нея, той с готовност ги поведе натам. Всички се спуснаха в градината. От изгледа към заливите Сент Обен надясно и Сент Елие наляво на човек му спираше дъхът. Градината имаше ниска бетонна ограда, зад която склонът слизаше почти отвесно през дърветата и гъстата растителност чак до шосето.

— Дотук може да се добере единствено алпийски корпус, господа — каза Баум и вдигна поглед към къщата. Тя имаше голяма тераса пред всекидневната и друга, която опасваше целия втори етаж. — Приятно е. — После се обърна към Хайдер: — Имам нужда от местенце, където да положа глава довечера. Възможно ли е тук да се намери?

Хайдер беше извън себе си от радост.

— За мен ще бъде чест, хер фелдмаршал. Аз ще прекарам нощта при заместника си в Енгет.

— Сигурен съм и че разполагате със свестен готвач.

— Разбира се, хер фелдмаршал.

— Е, драги ми Некер — каза Баум, — както виждате, всичко е наред. Мястото много ми харесва. Непревземаемо от едната страна, а капитан Хайдер и момчетата му ще ме пазят от другата. Какво повече мога да искам?

— Надявахме се, че ще дойдете на вечеря в офицерския клуб в Багател — неуверено каза Некер.

— Друг път. Поуморихме се днес и, честно казано, с удоволствие бих си легнал рано. Обадете се утре сутрин. Но не прекалено рано — в десет, да речем, за да обиколим другата половина на острова.

— На вашите заповеди, хер фелдмаршал.

Всички заобиколиха къщата и отпред се разделиха. Хайдер въведе вътре Баум и Хофер и им показа стаите. Дневната беше голяма и сравнително добре обзаведена.

— Така заварихме всичко, когато се нанасяхме — обясни Хайдер. — А сега, хер фелдмаршал, моля да ме извините, аз ще ида да събера нещата си от спалнята, след което ще ви пратя готвача.

Той тръгна нагоре по стълбите и Баум попита Хофер:

— Добре ли се справих?

— Великолепно — отвърна Хофер. — А и това място е идеално. Точно толкова усамотено, колкото е нужно. Гений си, Бергер.

 

 

Когато Мартино се завърна в имението Де Вил, завари всички на вечеря. Надзърна през прозореца и видя Сара на масата в компанията на Гуидо и още пет-шест морски офицери. Реши да не влиза. Заобиколи през задната врата и се вмъкна в кухнята. Хелън миеше чинии, а Галахър ги бършеше.

— Как мина? — попита ирландецът.

— Горе-долу. Нямах абсолютно никакви проблеми, ако питаш за това.

— Видя ли великия човек?

— Толкова отблизо, колкото гледам сега теб. Но той даде да се разбере, че SS не е любимата му организация.

Хелън му наля чаша чай.

— Докато те нямаше, ние взехме някои решения — рече Галахър.

Обясни му, че са решили да пренесат Келсоу. Когато привърши, Мартино кимна.

— Изглежда ми разумно. Но ще трябва да се заемем с това по-късно. Към единайсет, да речем.

— Да, тогава ще е по-безопасно — съгласи се Галахър.

Мартино се качи горе и полегна в общата им стая със Сара. Въпреки че спяха в едно легло, от онази първа нощ не беше я любил. Нямаше особени причини. Просто сякаш нямаше нужда от това. Е, честно казано, не беше точно така. Вината беше негова, не на Сара. Нещо вътре в него го спираше, някаква стара душевна рана, която го караше да се бои от пълното отдаване. Страх, че всичко това ще се окаже още едно разочарование или че тази привлекателна, силна млада жена насила ще го върне към реалния свят. Към живота.

Лежеше на леглото, пушеше, загледан в тавана с някакво смътно безпокойство, и си мислеше за Ромел, за това колко силен е този човек — и каква прекрасна мишена беше. Стана, препаса колана с пистолета, отвори куфара, извади заглушителя и го пъхна в джоба си.

Слезе долу. Останалите все още вечеряха в салона. Отиде отново в кухнята. Хелън учудено го изгледа:

— Пак ли излизаш?

— Имам си работа — после се обърна към Галахър: — Кажи на Сара, че няма да се бавя.

Ирландецът вдигна вежди.

— Добре ли си? Да не се е случило нещо?

— Не, нищо — увери го Мартино. — До скоро — и излезе.

 

 

Под силната лунна светлина той съзря над дърветата очертанията на редицата бели къщи. Зави към хълма Ла Ол и спря в един страничен път недалеч от Мон дьо ла Рок. Поседя малко, поразмисли, сетне тръгна пеш нагоре между дърветата.

Глупаво беше, разбира се. Ако застреляше Ромел, за по-малко от час островът щеше да бъде блокиран. И тогава накъде? На всичко отгоре навярно щяха да вземат заложници, докато убиецът се предаде. Другаде вече бяха го правили. Нямаше причина, поради която в Джърси да действат другояче. Но въпреки здравия разум и логиката, тази мисъл упорито го човъркаше. И той продължи нагоре по склона.