Джак Хигинс
Нощта на лисицата (11)

10.

Сара тъкмо навличаше дебелия бял пуловер в каютата на Бруно, когато на вратата се почука. Тя отвори и един младши офицер й каза на развален френски:

— Лейтенант Фелд ви поднася почитанията си. Влизаме в пристанището Сент Елие.

Той затвори вратата, а тя отиде до умивалника и се опита да прибере косата си, но това се оказа невъзможно. Пораженията от солената вода бяха непоправими, главата й приличаше на разплетена дамаджана. Отказа се и нави крачолите на моряшкия дочен комбинезон.

Съдържанието на чантата й, която беше поставила в един от джобовете на шубата на Орсини, преди да скочат от „Виктор Юго“, се бе запазило учудващо добре. Е, личната й карта и останалите документи бяха мокри, разбира се, така че заедно с чантата ги беше разстлала над горещите тръби, за да се изсушат. Сега ги прибра на място и после измъкна валтера изпод възглавницата. Белгийският пистолет, който й даде сержант Кели, бе останал в куфара на борда на миноносеца. Тя приседна на ръба на койката и обу старите кецове, които й даде един от младите кандидат-офицери.

На вратата пак се почука и влезе Гуидо.

— Как си? — попита той на френски.

— Добре — отвърна тя. — Като изключим косата. Изглеждам като плашило.

Той й подаде една моряшка полушубка.

— Облечи се. Навън е влажно.

Тя стана, чантата й падна на пода и нещата й, включително и валтерът, се разпиляха на пода. Гуидо го вдигна и каза тихо:

— Много тежко желязо за такова малко момиченце! Ти ме хвърляш от загадка към загадка.

Тя грабна пистолета от ръката му и го прибра в чантата.

— Това е част от фаталното ми привличане.

— Наистина изглежда много фатално.

Очите му станаха сериозни, но тя дяволито се засмя, целуна го поривисто по бузата и двамата излязоха от каютата.

 

 

Пред очите й се разкри до болка позната още от детството гледка — пристанището, заливът, замъкът Елизабет отляво, кеят Алберт и широката дъга на залива Сент Елие с форт Риджънт горе на хълма. Всичко си беше същото и все пак съвсем различно. Навсякъде бе осеяно с картечни гнезда, а и пристанището беше много по-оживено, отколкото го помнеше. Речните шлепове от конвоя вече благополучно бяха хвърлили котва, но от миноносеца S 92 нямаше следа.

Тя се облегна на парапета на мостика и се обърна към Гуидо и към лейтенант Фелд, застанал зад него:

— А къде е миноносецът?

— Навярно обикаля, за да прибере последните оцелели — отвърна той.

Траулерът хвърли котва до кея Албърт.

Докерите вече започваха да разтоварват шлеповете. Навсякъде беше пълно с войници. Пред КПП-то на кея чакаха пет-шестина френски моряци, оцелели от „Виктор Юго“ и спасени от траулера след Гуидо и Сара. Бяха им дали дрехи назаем. Двама от тях имаха обгаряния по лицето и бяха плътно бинтовани. Друг един, нагълтал нафта, лежеше на носилка.

— От Савари няма и помен — рече Орсини.

— Може пък някой друг да го е прибрал — предположи Бруно Фелд. — О, както виждам, вече ни очакват. Защо ли ченгето винаги прилича на ченге?

— Кой ни очаква? — наивно попита Сара.

— Полицаите — обясни й Гуидо. — Ако ви интересува, онзи високият, капитан Мюлер, е изгонен от Гестапо. Както и другият, четвъртитият главорез до него — инспектор Вили Клайст. А русият младок е сержант Ернст Грайзер. Е, той поне не е бивш гестаповец.

— Обаче ужасно му се иска да е бъдещ — вметна Бруно Фелд.

Споменатите трима бяха първите, които преминаха по трапа, щом ги спуснаха. Грайзер спря при френските моряци, а Мюлер се качи на мостика, следван от Клайст. Сара усети как ръката на Гуидо се вмъкна в джоба на шубата й и затършува из чантата. Тя се извърна рязко и го изгледа, но докато се усети, че търси валтера, стана твърде късно — Мюлер вече се беше изкачил на мостика.

— Господин лейтенант — кимна той на Фелд, а после се обърна към Орсини: — Доста бурна нощ сте преживели, както чувам.

Носеше стар шлифер и мека шапка и в гласа му прозвуча странна загриженост, когато се обърна към Сара на френски:

— И вие пътувахте на „Виктор Юго“, нали, мадмоазел?…

— Латур — допълни Орсини. — Заедно се спасявахме в морето.

— Забележително спасение — кимна Мюлер. — Не изгубихте ли документите си?

— Не — отвърна тя. — У мен са. — Измъкна чантата от джоба и понечи да я отвори, но Мюлер протегна ръка.

— Чантата, ако обичате, мадмоазел.

За миг сякаш всички застинаха в очакване, сетне Сара му я подаде.

— Разбира се.

Той се обърна към Бруно Фелд.

— Смятам да използвам каютата ви за няколко минути.

„Колко разбран и любезен изглежда — помисли си Сара, — и как ясно личи смъртният страх на повечето около него.“ Гуидо обаче очевидно не се страхуваше — той се усмихна и стисна ръката й.

— Ще те изчакам, кара, и ако полковникът не се появи скоро, можеш да дойдеш в моята квартира, в имението Де Вил. Имам страхотна хазяйка — ще се погрижи за теб, обещавам ти. Прекрасно е там. Пълно е с морски офицери.

Тя слезе по стълбата и влезе в каютата на лейтенант Фелд. Мюлер я последва, а след него и Клайст, който се облегна на касата на отворената врата.

— И така, мадмоазел… — Мюлер седна на койката, обърна чантата и изсипа съдържанието й. Първо изпаднаха документите й, после — несесерът, пудриерата, гребенът и най-сетне валтерът. Той не каза нищо. Прегледа френската й лична карта, после паспорта й и картите с дажбените купони, грижливо ги подреди обратно в чантата, запали цигара и едва тогава взе валтера и прокара пръст по предпазителя.

— Навярно знаете, че има едно-единствено наказание за гражданин, заловен, че притежава каквото и да било огнестрелно оръжие.

— Да, знам — отвърна Сара.

— Ваше е, нали?

— Разбира се. Подари ми го един приятел. Беше загрижен за моята безопасност. Времената са несигурни, капитане.

— Какъв е този приятел, който ви подтиква да пристъпвате закона? Няма ли и той да носи същата вина като вас?

Някъде иззад гърба й един глас произнесе ледено на немски:

— А може би трябва да отнесете този въпрос към мен?

На вратата бе застанал Хари Мартино. Зад него в коридора стоеше Гуидо. В есесовската си униформа, с черното кожено манто и сребърния череп на изпънатата фуражка, фигурата му внушаваше изключително страхопочитание.

Карл Мюлер можеше да разпознае дявола, когато го срещне лице в лице, тъй че наистина много бързо скочи на крака:

— Щандартенфюрер?

— Вие сте?…

— Капитан Карл Мюлер, щандартенфюрер, началник на Geheime Feldpolicei в Джърси. А това е моят заместник, инспектор Клайст.

— Казвам се Фогел. — Мартино измъкна картата си от SD и му я подаде. Мюлер я прегледа и му я върна. Мартино извади и заповедта на Химлер. — Прочетете това — и двамата.

Мюлер изпълни нареждането. Клайст, който надничаше през рамото му, направо се втрещи и почтително заоглежда Мартино. Мюлер прие нещата много по-спокойно, сгъна писмото и го върна.

— С какво мога да ви бъда полезен, щандартенфюрер?

— Мадмоазел Латур пътува под моя закрила. — Мартино взе валтера и го върна в чантата й. — Тя ми направи честта да избере моето приятелство. Сред нейните сънародници обаче има такива, които не одобряват това. И предпочитам тя да бъде в състояние да се защити, ако възникнат нежелателни обстоятелства.

— Разбирам, щандартенфюрер.

— Добре, а сега бъдете така любезен да ме изчакате на палубата.

Мюлер изобщо не се поколеба.

— Разбира се, щандартенфюрер — кимна на Клайст и двамата излязоха.

Мартино затвори вратата, обърна се и ненадейно се усмихна, превръщайки се от Фогел в Мартино.

— Изглеждаш ужасно. Добре ли си?

— Да — отговори тя. — Благодарение на Гуидо.

— О, вече е Гуидо?

— Той ми спаси живота, Хари. А там, в морето, не беше особено приятно. Нафтата гореше, хората умираха… — Тя потрепери. — А и от торпедоносците ни обстрелваха с картечници. Мислех си, че само германците правят така.

— По филмите е така, скъпа. — Той й предложи цигара. — В истинския живот така правят всички.

— Има само един проблем — продължи тя. — В един момент там, в морето, проговорих пред Гуидо на английски.

— Боже мой!

Тя вдигна предупредително ръка.

— Обстановката беше, меко казано, побъркваща. Във всеки случай той самият великолепно владее английски. Каза ми, че бил учил в Уинчестър.

— Стига! — прекъсна я Мартино. — Още по-лошо.

— Съвсем не. След като ни спасиха, той каза на командира на кораба, че говоря само френски. А видя и валтера, но го премълча.

— Е, ти наистина си била крайно непредпазлива.

— Слушай, Хари, Гуидо не е фашист. Той е просто един италиански аристократ, който пет пари не дава за политиката и е попаднал тук само защото при капитулацията на италианското правителство случайно се оказал не там, където трябва.

— Добре, но защо му е на него да си взима белята заради теб?

— Може да ме е харесал.

— Да те е харесвал ли? Че той те видя за пръв път едва снощи!

— Е, нали ги знаеш какви са всичките тия южняци — дяволито се усмихна тя и Мартино поклати глава.

— Казваха ми, че си на деветнайсет, но ти си май на сто и деветнайсет.

— И още нещо, Хари. Гуидо е разквартируван при леля Хелън в имението Де Вил, доколкото разбрах, заедно с всички останали морски офицери. И ако ти не беше се появил, той щеше да ме отведе там.

— Чудесно — рече Мартино. — Всъщност можем да му кажем, че майка ти е била англичанка и че си го пазила в тайна през годините на окупацията, за да не си създаваш проблеми.

— Дали ще повярва?

— Не виждам защо да не повярва. А откъде ще намериш дрехи?

— О, ще се оправя. В куфара имам всичко, което ми е нужно — палто, обувки, шапка. Хубаво стана, че той остана при теб на миноносеца.

Качиха се на палубата. Мюлер стоеше на мостика и разговаряше с Фелд и Орсини, долу на палубата Клайст и Грайзер отвеждаха френските моряци към брега.

Мартино се обърна към Орсини на френски:

— Ан-Мари ми каза, че квартирата ви била много приятна. Било някакво имение, наречено Де Вил, така ли?

— Точно така, полковник.

— Може би ще бъде подходяща квартира и за мен — обърна се Мартино към Мюлер. — Имате ли някакви възражения?

Мюлер угоднически отвърна:

— Съвсем не, щандартенфюрер. По традиция имението е определено за флотски офицери, но мисис Де Вил, стопанката, разполага поне с още седем-осем стаи.

— Значи, решено.

— Ако искате, още сега ще ви откарам натам — предложи Орсини. — Колата ми е в края на кея.

— Добре — прие Мартино. — Предлагам да тръгваме.

Те слязоха на кея и един кандидат-офицер, който чакаше до миноносеца, вдигна двата куфара и ги последва. Орсини и Сара вървяха напред, следвани от Мартино и Мюлер.

— Естествено, веднага щом се настаня, ще се върна в града, за да се представя на военния комендант. Казваше се полковник Хайне, нали?

— Точно така, щандартенфюрер. Доколкото разбрах, той утре рано сутринта заминава за Гърнси, където генерал Фон Шметов е свикал съвещание.

— Аз трябва просто да му се представя — каза Мартино. — Единственото, което ще ми трябва, е някакъв превоз. Най-добра работа би ми свършил един кубелваген, в случай че ми се наложи да го използвам на пресечен терен.

Кубелвагенът беше германският еквивалент на джипа — автомобил с висока проходимост, който може да се движи фактически навред.

— Ще го уредим, щандартенфюрер, с удоволствие ще ви дам някой от моите хора за шофьор.

— Не е необходимо, Мюлер — отвърна Мартино. — Предпочитам да си върша работата сам. Няма да се изгубя из вашето островче, повярвайте ми.

— А не бих ли могъл да попитам каква е целта на посещението ви? — попита Мюлер.

— Изпратен съм тук със специални пълномощия от самия райхсфюрер Химлер. Нали видяхте заповедта ми? Парафирана е и лично от фюрера — отговори му Мартино. — Да не би да я поставяте под съмнение?

— О, не, разбира се, че не.

— Чудесно. — Стигнаха до мориса на Орсини и кандидат-офицерът натовари куфарите. — Щом му дойде времето, при необходимост ще бъдете информиран. Днес следобед вероятно ще се отбия при вас. Къде се намира щабът ви?

— В хотел „Силвъртайд“, в Авр де Па.

— Ще го открия. Междувременно ми изпратете един кубелваген.

Сара вече се бе настанила отзад, а Орсини чакаше на волана. Мартино се намести до него и италианецът потегли.

Пресякоха железопътната линия и поеха по булевард „Виктория“. Мартино отвори прозореца и запали един житан, получен от Кресон.

— Харесва ли ви тук? — попита той Орсини.

— Е, има и по-лоши места, където да дочакаш края на войната. През лятото е много красиво.

— Смятам, че трябва да изясним едно недоразумение — започна Мартино. — По баща Ан-Мари е бретонка, но майка й е англичанка. Тя сметнала за разумно да премълчи това, за да не си създава проблеми с окупационните власти. Всъщност един от моите хора пръв направи това разкритие, което се превърна в щастливо обстоятелство за мен, тъй като именно то ни събра. Нали така, любов моя?

— Интересен случай, полковник — каза Орсини. — Можете да разчитате на моята дискретност по въпроса. Последното нещо, което бих желал, е да създам неприятности на мадмоазел Латур.

— Добре — каза Мартино. — Сигурен бях, че ще проявите разбиране.

 

 

Мюлер се върна в кабинета си в „Силвъртайд“, седна на бюрото и се замисли. Сетне натисна вилката на вътрешния телефон:

— Да дойдат инспектор Клайст и сержант Грайзер.

Отиде до прозореца и се загледа навън. Небето вече се беше прояснило, необичайно синьо. Приливът заливаше крайбрежните скали с бяла пяна. Вратата се отвори и двамата полицаи влязоха.

— Викали сте ни, хер капитан? — попита Клайст.

— Да, Вили. — Мюлер седна, облегна се на стола, запали цигара и изпусна дим към тавана.

— Какво има? — попита инспекторът.

— Помниш ли стария Дикхоф, главния следовател в Хамбург?

— Че как бих могъл да го забравя?

— Още от времето, когато бях млад следовател, в главата ми се е набило неговото правило номер едно. Законът на Дикхоф, както го наричаше той.

— Че няма значение колко красиво изглежда едно яйце: щом намирисва, значи има нещо гнило — цитира Клайст.

— Точно така — кимна Мюлер. — А тая работа тук намирисва, Вили. — Той се изправи и закрачи из стаята. — На пръв поглед няма нищо особено, но просто целият ми полицейски нюх ми подсказва, че нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Ще ми се да разбера нещо повече за тоя щандартенфюрер Фогел.

Клайст очевидно се разтревожи:

— Но, хер капитан, документите му са безупречни. Не можете просто така да се обадите на райхсфюрер Химлер и да поискате сведения за личния му пратеник.

— Естествено, че не мога. — Мюлер се извърна. — Но има и друга възможност. Ернст, брат ти още ли работи в щаба на „Принц Албертщрасе“ в Берлин?

— Петер ли? Да, господин капитан, но в момента е в криминалния отдел в Щутгарт — отвърна Грайзер.

— Е, все пак трябва да има още връзки в Берлин. Поръчай разговор с него и го разпитай за Фогел. Искам да знам що за клечка е.

— Дали да не използвам телеграфа? Ще стане по-бързо.

— Не, глупако! Искам предпазливо, а не публично запитване — каза Мюлер.

— Но бих желал да ви припомня, че разговорите с Германия се прехвърлят през Шербург и Париж и напоследък се чака по петнайсет-шестнайсет часа, дори и да са на високо равнище.

— Тогава го поръчай още сега, Ернст.

Младият мъж излезе, а Мюлер нареди на Клайст:

— Намери един кубелваген и го закарай в имението Де Вил. Да го оставим да се радва засега.

 

 

Галахър влезе в кухнята, където Хелън месеше тесто за сладкиши от картофено брашно.

— Добре че дойде — тъкмо ще ми помогнеш да изчистя рибата.

На мраморния плот до мивката лежаха няколко риби. Галахър извади от джоба си нож с пожълтяла дръжка от слонова кост, натисна копчето и острието изскочи.

— Знаеш, че ненавиждам да чистя риба — оплака се тя.

— Когато дядо ми, Харви Льоброк, станал на двайсет години, за пръв път излязъл от Джърси с една риболовна шхуна на лов за треска при Нюфаундленд. Тогава неговият баща му подарил този нож, а той в завещанието си го остави на мен. Ножове, пушки — това са смятали те за важно, Хелън.

— И какво искаш, да ти ръкопляскам ли? — попита тя, а той се зае с рибата. В този момент се чу шум от пристигаща кола. — Навярно е Гуидо. Как ли са пристигнали?

По коридора се разнесоха стъпки, на вратата се почука. Гуидо внесе два куфара, остави ги и се изправи.

— Успешно ли плавахте? — попита Хелън.

— Не. „Юго“ го потопиха. Савари изчезна, загинаха трима души от екипажа и четирима от моите артилеристи.

В този момент на прага се появи Сара, следвана от Мартино, и Орсини продължи:

— Това е Ан-Мари Латур. Тя пътува с мен на „Юго“. Заедно ни спасиха. — После кимна към Мартино. — А това е щандартенфюрер Фогел.

Хелън ги погледна озадачено.

— Какво мога да направя за вас?

— Да ни настаните, мисис Де Вил — отвърна Мартино на английски. — Ще бъда на острова няколко дни. Имаме нужда от квартира.

— Невъзможно е — отвърна му Хелън. — Тук квартируват само офицери от флота.

— Но както чух, квартирантите ви доста са понамалели — прекъсна я Мартино. — Както и да е, може и да ви е неприятно, но вече сме тук. Тъй че, бъдете така добра да ни дадете една прилична стая.

Хелън за пръв път от години насам се почувства направо бясна, бясна от леденостудената самоувереност на този човек, от есесовската му униформа, от глуповатата малка уличница, която го придружаваше, от рошавата й коса и огромната шуба, в която почти се губеше.

Гуидо побърза да се измъкне:

— Е, добре, отивам да се изкъпя и да поспя. До скоро.

Вратата зад гърба му се затвори. Галахър все още стоеше до мивката с нож в ръка. Хелън се обърна, ядосано го избута и започна да мие ръцете си под крана. Усещаше с гърба си погледа на офицера от SS, който все още стоеше на прага заедно с момичето.

Един много тих глас каза:

— Лельо Хелън, не ме ли позна?

Хелън застина. Галахър удивено надникна през рамото й.

— Чичо Шон?

Хелън се обърна.

— Аз съм, лельо Хелън. Сара.

Хелън изтърва кърпата, отиде до нея, сграбчи я за раменете и настойчиво я заоглежда. Най-сетне я позна и очите й внезапно се насълзиха, колебливо се засмя и прокара пръсти през косите й.

— Господи боже, Сара! Какво са направили с теб?

И се прегърнаха.

 

 

— И какво ще правим сега? — попита Хю Келсоу. — Вие двамата явно адски трудно сте се добрали до Джърси, тъй че накъде ще вървим оттук нататък?

— Знам само къде ще върви Сара. Право в горещата вана — отсече Хелън де Вил. — А вие тримата можете да продължавате да си приказвате.

Тя тръгна към вратата, но Галахър я спря:

— Мисля, че днес следобед очакваше мисис Вибърт. Може би трябва да й дадем няколко почивни дни, а?

— Добре — съгласи се Хелън. — Погрижи се за това.

Двете излязоха и Келсоу нетърпеливо запита:

— Какво всъщност ще стане сега?

— Приятелю — отвърна Мартино, — току-що пристигам. Дайте ми малко време да си поема дъх. Когато реша да тръгваме, вие ще сте първият, който ще разбере.

— А куршумът в главата влиза ли в сметката, полковник? — настойчиво попита Келсоу. — И ако това е решението, ще го обсъждаме ли, или просто ще го изпълните?

Мартино не си направи труда да отговори. Слезе по стълбите и изчака Галахър в спалнята на Хелън. Ирландецът затвори тайната врата и сви рамене.

— Тежки моменти преживя той, а и кракът още го боли.

— Всички ни боли по един или друг начин — отвърна Мартино.

Посегна да отвори вратата, но Галахър сложи ръка на рамото му.

— Да не се окаже прав? За куршума в главата. А?

— Възможно е — рече Мартино. — Скоро ще разберем. А сега мисля и аз да се окъпя.

 

 

Дъгал Мънро тъкмо привършваше закуската си в своя лондонски дом, когато влезе Джак.

— Новините от операция „Джърсимен“, сър. Има и добри, и лоши.

— Без предисловия, Джак.

— Получихме съобщение от Кресон. Всичко вървяло по плана, Мартино и Сара снощи отплавали за Джърси.

— А после?

— После пристигна второ съобщение от Кресон, че конвоят бил нападнат от торпедоносци. Не знаят нищо сигурно.

— А вие знаете ли?

— Проверих във Военното разузнаване. Очевидно този конвой е бил нападнат от торпедоносци на Датския кралски флот, излезли снощи от базата във Фалмут. Потопили са един търговски кораб. После корабите от охраната ги подгонили.

— Боже милостиви! Джак! Нали не предполагате наистина, че Хари и онази девойка са били на него?

— Просто не знаем, сър, при това няма никакъв начин да разберем.

— Точно така, Джак. Затова седнете, престанете да се тормозите и изпийте чаша чай. Знаете ли кое ви е лошото? — Мънро се пресегна към препечените филийки. — Нямате достатъчно вяра.

 

 

Сара изми косата си с домашния сапун, който Хелън й даде, но не успя да оправи почти нищо. Хелън влезе в банята и я огледа:

— Не изглеждаш добре — отбеляза тя. — Имаш нужда от фризьор.

— Съществуват ли все още такива неща?

— О, да. Трябва само да слезеш до Сент Елие. Повечето магазини са си на местата и само работното им време е съкратено. Обикновено работят два часа сутрин и два следобед.

Тя се опита да подреди косите на девойката в някаква прическа, а Сара заразпитва:

— Е, как е тук?

— Живее се, стига да пазиш добро поведение. Много хора смятат, че германците не са чак толкова лоши и повечето време наистина е така. Но само да направиш една погрешна стъпка и ела да видиш. Разбираш ли, трябва да правиш само това, което са ти наредили. Накараха дори местната власт да приеме антисемитски закон. Много хора се опитват да оправдаят това с твърдението, че всички евреи вече са избягали, но лично аз познавам двама, които и до този момент живеят в Сент Брелад.

— И какво ще стане, ако германците ги разкрият?

— Един господ знае. Някои хора ги изпратиха в ония прословути концентрационни лагери, задето са укривали избягали руснаци от депортираните работници. А бащата на една моя приятелка, учителка в девическия колеж, имаше нелегално радио. Тя непрекъснато разпространяваше сред приятелите си новините от Би Би Си, докато някакво анонимно писмо не докара в дома им Гестапо. Изпратиха я за една година във френски затвор.

— Анонимно писмо ли? Искаш да кажеш, донос от местен човек! Но това е ужасно!

— Е, Сара, развалени яйца има във всяка кошница. И ние тук в Джърси с нищо не сме по-различни от всички останали хора. Но се случва и обратното. Пощаджиите например се стараят да губят колкото може повече писма, адресирани до щаба на Гестапо. — Тя довърши ресането. — Е, това е всичко, което мога да направя.

Сара седна, обу чифт копринени чорапи и започна да закопчава жартиерите.

— Боже мой! — възкликна Хелън. — Цели четири години не бях виждала такова нещо. А и тази рокля! — Тя помогна на Сара да я облече и закопча ципа. — А вие с Мартино? В какви отношения сте? Той е достатъчно възрастен, за да може да ти бъде баща.

— Е, баща съвсем определено не ми е — засмя се Сара, докато обуваше обувките си. — Той е може би най-вбесяващият мъж, когото съм познавала, но пък и най-привлекателният.

— Спиш ли с него?

— Ами, лельо Хелън, все пак се предполага, че съм му метреса, нали?

— И като си помисля само, че последния път, когато те видях, още носеше плитчици!… — въздъхна Хелън.

 

 

В кухнята Сара сипа в чайника две супени лъжици от безценния си китайски чай, но Галахър се извини:

— Ще отида да освободя мисис Вибърт — каза той. — Ако е тук, положението само ще се усложни. Винаги има опасност да те разпознае, Сара. Бог ми е свидетел, тя би трябвало добре да те помни.

Той излезе, а Хелън, Сара и Мартино седнаха да пият чай и запалиха по цигара. На вратата се почука и Хелън отвори. Беше Вили Клайст.

Мартино стана.

— Мен ли търсите?

— Докарахме ви кубелвагена, щандартенфюрер — докладва му Клайст.

Мартино излезе да го огледа. Гюрукът беше вдигнат, каросерията — боядисана в защитни цветове. Надникна вътре и каза:

— Изглежда задоволително.

Ернст Грайзер седеше зад волана на един черен ситроен. Клайст каза:

— Ако има още нещо, което можем да направим…

— Мисля, че няма.

— Капитан Мюлер нареди да ви предам, че е говорил с полковник Хайне, военния комендант, и той казал, че следобед ще бъде в Градския съвет, ако искате да се отбиете при него.

— Благодаря, ще се отбия.

Те си тръгнаха, а Мартино се върна в кухнята.

— Транспортният проблем е уреден. Следобед ще сляза в града да се видя с военния комендант, а после и с Мюлер и приятелчетата му в „Силвъртайд“.

— Ти по-добре иди с него, за да си направиш косата — каза Хелън на Сара. — На Чаринг Крос има една добра фризьорка. Можеш да й кажеш, че аз те пращам. На път ви е — обърна се тя към Мартино. — Близо е до общината.

— Хубаво — съгласи се той. — Само едно нещо не бива да прави — да казва, че я пращаш ти. При дадените обстоятелства това би било грешка. — Той се изправи. — Имам нужда от глътка въздух. Какво ще кажеш да ме поразведеш из имението, Сара?

— Чудесна идея — рече Хелън. — И аз имам да свърша някои неща. За вечеря ще имам цели осем човека, така че трябва да започвам. До скоро.

 

 

Клайст и Грайзер потеглиха надолу по пътя от имението Де Вил. След около четвърт миля инспекторът побутна младия мъж:

— Свий тука, Ернст. Ей там, на оня път встрани. Ще се върнем пеша през гората.

— Имате ли нещо предвид?

— Просто искам да огледам.

Коларският път беше тревясал. Грайзер подкара по него, докато изгубиха шосето от очи, а после слязоха и поеха по една пътека през гората на имението. Беше съвсем тихо и наистина много приятно, чуваше се само чуруликането на птиците. Неочаквано иззад високата гранитна стена в края на близката нива изникна млада жена с кошница в ръка. Лицето й не се виждаше — носеше забрадка, но пък избелялата й памучна рокля беше достатъчно тясна, за да разкрива, дори и отдалеч, зрялото й закръглено тяло. Без да ги забележи, тя тръгна по пътеката през гората.

— А, става интересно — каза Клайст и се ухили на Грайзер. — Какво ще кажеш, сержант, не е ли редно да извършим едно малко разследване?

— Съвсем определено, хер инспектор — отвърна охотно младият мъж.

Двамата ускориха крачка.

 

 

Момичето беше Мери, дъщерята на мисис Вибърт. След като Шон Галахър мина да й каже, че е свободна за уикенда, възрастната жена си спомни за яйцата, които обеща на Хелън де Вил за вечерята. Точно тях носеше момичето към имението сега.

Беше едва шестнайсетгодишна, с вече разцъфтяла женственост. Макар и да не бе красавица, имаше добродушно и мило лице. Обичаше полето, цветята и птиците и се чувстваше най-щастлива, когато се разхождаше сама из гората. Пътеката минаваше покрай стара, отдавна запусната гранитна плевня, със зейнал покрив и ужасно провиснали врати. Постройката винаги предизвикваше у нея някакво неясно безпокойство, но въпреки това, щом стигна до нея, тя спря, привлечена от някакво странно очарование. Мери нагази в тревата към порутените стени и надникна вътре.

И в същия миг се стресна от рязък глас:

— А сега де! И какво мислиш да правиш ти там?

Тя бързо се обърна и видя Клайст и Грайзер, които пристъпваха към нея.

 

 

След като си тръгна от дома на мисис Вибърт, Шон Галахър пое надолу към южната ливада, където бе извел на паша три крави. Беше ги вързал на колчета, както правеха в Джърси. В тия тежки времена животните бяха нещо безценно. Постоя малко при тях на припек и се запъти към вилата си.

Оставаше му да мине още две ниви, когато видя как германците крачат към гората. После съзря женската фигура в далечината и позна Мери. Спря, засенчи очи с ръка и видя как момичето изчезна сред дърветата и как германците го последваха. Внезапно разтревожен, той ускори крачка и когато стигна до средата на нивата, дочу първия вик, изруга през зъби и се затича.

 

 

Беше чудесно пролетно време, приятно и топло. Сара и Мартино вървяха под ръка по коларския път, който се виеше през боровата гора. Навсякъде беше пълно с жълти нарциси, минзухари и кокичета, цъфтяха камелии. През зеленината на дърветата тук-там се синееха водите на залива.

— Господи, този чудесен, великолепен аромат! — въздъхна Сара. — Връща ме в детството, в ония дълги горещи лета… Чудя се дали наистина ги е имало, или са просто един несбъднат сън?

— Не, не са — отвърна той. — Те са единственото истинско нещо. Просто последните четири години са един кошмар.

— Обичам това място — продължи тя. — Стара кръв са тукашните нормани и Де Видови са също толкова стари. Много са древни корените ни. Робер де Вил участвал в битката при Хейстингс^[1] заедно с херцог Уилям Нормански.

— С добрия стар Уилям Завоевателя?

— Точно така. Преди да стане крал на Англия, той управлявал тук, в Джърси. Така че, ако искаш да знаеш, ние сме тези, които са колонизирали англичаните, а не те нас.

— Какво е това високомерие от твоя страна?

— Такива са корените ми — отвърна тя. — Това е мястото, на което аз принадлежа. А ти, Хари?

— Аз съм човек без родина — промълви той. — Американец, години наред живял и работил в Европа. Вече нямам и живи роднини, които да си заслужава да споменавам.

— Значи гражданин на света, така ли?

— Не е точно така. — Той изглеждаше разстроен. После продължи с неочаквано раздразнение: — Аз просто не принадлежа на нищо. Няма място, с което да съм свързан. Може би трябваше да загина още тогава, в окопите през осемнайсета година. Може би онзи там горе, над нас, е сгрешил и сега изобщо не би трябвало да съм тук.

Тя ядосано го сграбчи за реверите и го обърна към себе си.

— Какви са тия ужасни приказки от теб, Хари Мартино! Започва да ми писва от цинизма ти. Не можеш ли да се отпуснеш? Поне от време на време, поне пред мен?

Той не успя да отговори. До ушите им долетя вик. Обърнаха се, погледнаха към плевнята зад дърветата и видяха как Мери се бори с Клайст, който се опитваше да я повали, докато Грайзер се хилеше отстрани.

— За бога, Хари, направи нещо! — каза Сара.

— Естествено. Само не се бъркай.

Той се заспуска надолу по склона, а в същия миг и Шон Галахър излезе тичешком от гората.

 

 

Клайст беше възбуден от гъвкавото младо тяло, което се извиваше под него.

— Млъквай! — каза той на момичето. — Само бъди послушна и няма да те заболи.

Грайзер ги зяпаше с блеснали очи.

— Не забравяйте, инспекторе — на всеки поравно.

Галахър дотърча, отметна с рамо сержанта като нападател ръгбист и стигнал до Клайст, го срита здравата зад лявото коляно, докато кракът на германеца се подгъна. След това заби юмрук в бъбреците му, при което Клайст изгрухтя и се свлече, като изпусна ужасеното момиче.

Галахър вдигна кошницата на Мери, подаде й я и я помилва по лицето:

— Всичко е наред, мило момиче — успокои я той. — Тичай право в дома на мисис Де Вил. Вече никой нищо лошо няма да ти стори.

Мери хукна като подплашен заек. Галахър се обърна и видя как Грайзер с див поглед измъква от джоба си маузер.

— Спри, Ернст! — викна му Клайст. — Заповядвам ти! Аз ще се разправям с него! — Изправи се, отърси се и си свали шлифера. — И ти си откачен като всички ирландци! Сега ще те науча! Ръчичките ти ще прекърша! И двете!

— Ирландец съм само наполовина, така че съм наполовина откачен. — Шон Галахър съблече якето си и го хвърли отстрани. — Никога ли не съм ти разказвал за дядо ми, стария Харви Льоброк? От дванайсетгодишен плавал с риболовните шхуни да лови треска, после станал боцман на клипери по Житния път от Австралия. Когато станал на двайсет и три, вече дванайсет пъти бил обикалял нос Хорн.

— Стига си плещил! — прекъсна го Клайст и пристъпи с дебнеща крачка напред. — Това с нищо няма да ти помогне.

Той се хвърли и замахна широко, но Галахър отбегна удара с лекота.

— В ония времена един боцман бил добър точно толкова, колкото юмруците си, а той беше добър боцман. Много добър. — Замахна изотдолу и юмрукът му улучи германеца под лявото око. — Като малък, когато пристигнах за пръв път от Ирландия при него за ваканцията, селските хлапаци ме напердашиха, задето съм говорел смешно. И когато се прибрах разреван, той ме замъкна навън в градината и ми даде първия от многото си уроци. Ловкостта, бързината, силата на удара — ето кое е важното, а не категорията. Той определено обичаше да чете проповеди и често ми повтаряше, че Господ не е създал тоя свят, за да го управляват грубияните.

Всеки удар, който германецът нанасяше, биваше отклоняван, но за сметка на това Галахър сякаш можеше да го улучи където пожелае. Отстрани, застанали на хълма, Сара, Мартино и младата Вибърт наблюдаваха как ирландецът постепенно изтласква инспектора по тревата назад.

В един злополучен момент Галахър пристъпи напред, десният му крак се подхлъзна на тревата и той залитна. Клайст веднага се възползва от случая и заби коляно в слепоочието му, докато падаше. Галахър удивително бързо се претърколи встрани и се изправи на едно коляно.

— Да ме прости Господ, ама ти и да ритнеш не можеш като хората.

Той се изправи точно когато Клайст налиташе с юмруци. Галахър се дръпна встрани, подложи крак на германеца, който полетя с главата напред към стената на плевнята, и ирландецът заби последователно двата си юмрука в бъбреците му. Клайст извика пронизително. Галахър го обърна, сграбчи го за реверите, удари го с чело и му счупи носа, след което отстъпи назад. Клайст се олюля и падна.

— Копеле мръсно! — изрева Грайзер.

Галахър се обърна. Сержантът насочи маузера към него, но в този момент прозвуча изстрел и в краката на Грайзер се вдигна облак прах. Обърнаха се и видяха Мартино, който слизаше по хълма с валтер в ръка.

— Прибери пистолета! — нареди той.

Грайзер стоеше и го зяпаше, докато най-сетне Клайст се изправи на крака и пресипнало му нареди:

— Подчини се, Ернст.

Грайзер изпълни заповедта и Мартино подхвана:

— Така значи! Вие двамата позорите всичко свято за райха. Но това ще обсъдя по-късно с началника ви. А сега се махайте оттук.

Грайзер се опита да подаде ръка на Клайст, но едрият мъжага го отблъсна и се отдалечи през гората. Галахър се обърна и викна на Мери Вибърт:

— Какво чакаш, момиче! Бягай горе в дома!

Тя се обърна и побягна. Сара извади носна кърпичка и изтри кръвта от устата на Галахър.

— Така и нямаше да разбера колко убийствено е съчетанието между ирландска и джърсейска кръв.

— Е, с Божията помощ денят се оказа добър за това съчетание. — Галахър присви очи срещу слънцето, което проблясваше между дърветата. — Да… Идват по-добри времена. — Усмихна се и се обърна към Мартино: — Да ти се намира случайно някоя цигара? Моите съм ги забравил у дома.