Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дъглас Мънро и Джак Картър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night of the Fox, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100 (2025 г.)

Издание:

Автор: Джек Хигинс

Заглавие: Нощта на лисицата

Преводач: Илиана Костова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Стубел“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“

Редактор: Красимир Мирчев

Технически редактор: Николай Чомпалов

Художник: Атанас Василев

Коректор: Десислава Пачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18644

История

  1. — Добавяне

17.

Джърси

1985 г.

 

В библиотеката се бе възцарила пълна тишина. Застанала до прозореца, Сара Дрейтън дълго гледа навън.

— Скоро ще се стъмни. Понякога ми се струва, че този дъжд никога няма да спре. Тежка беше зимата.

Вратата се отвори. Вито, прислужникът, влезе с поднос и го постави на масичката до камината.

— Кафето ви, графиньо.

— Благодаря ти, Вито. Сама ще го поднеса.

Той излезе, а Сара седна и напълни чашките.

— И какво стана след това? — попитах аз.

— Питате какво е станало с всеки един от хората? Ами Конрад Хофер излетял на сутринта със сторча и отишъл да докладва на Ромел за случая.

— И как е успял Ромел да се оправдае?

— Точно както беше предположил Хари. Веднага излетял за Растенбург.

— За Вълчата бърлога?

— Да, точно така. Лично обяснил на Хитлер, че получил от разузнаването предупреждение за вероятен заговор срещу него. Затова понякога използвал двойника си Бергер. Придържал се платно към фактите. Доказал, че ако бил отишъл в Джърси лично, Хари щял да го убие и упрекнал Бергер задето като плъх напуснал потъващия кораб.

— Уверен съм, че пред фюрера едва ли е поднесъл фактите точно по този начин — допуснах аз.

— Надали. Провели официално разследване. Два-три месеца след войната имах възможност да прочета гестаповското досие по случая. Не бяха разкрили нищо повече. Не забравяйте, че те не са знаели за Келсоу, а това, което е направило версията на Ромел правдоподобна, е било името на Хари.

— Не мога да ви разбера — учудих се аз.

— Както си спомняте, Хари непредпазливо бе разкрил на Хофер кой е всъщност, а Гестапо знаело това име, имали досие за него и от доста време го издирвали. Не забравяйте, че едва не го спипали при оная история в Лион, когато очистил Кауфман.

— Така че са повярвали на Ромел.

— Е, не мисля, че Химлер е бил кой знае колко щастлив, но се задоволил с тези обяснения. След това потулиха случая. На онзи етап от войната едва ли са изгаряли от желание случаят да се появи по първите страници на вестниците. Същото важеше и за нашите, но по други причини.

— И тук ли не са го разгласили?

— Точно така.

— Излиза, че случайният куршум, улучил Хайни Баум, се е оказал добре дошъл. Този човек би могъл да създаде неприятности…

— Прекалено добре дошъл — безстрастно отвърна Сара. — Както ми обясни веднъж Хари, Дъгал Мънро не обичал недовършените работи. Така че никой не беше наказан за случая. Айзенхауер беше зает единствено с предстоящото настъпление и достатъчно възрадван от факта, че сме върнали Келсоу цял и невредим. А нашите хора от разузнаването не искаха да създават затруднения на Ромел и останалите генерали в заговора им срещу Хитлер.

— Още повече че те за малко не са успели — допълних аз.

— Да, при бомбения атентат през юли същата година Хитлер беше ранен, но оцеля.

— И какво стана с атентаторите?

— Граф Фон Щауфенберг и още доста други бяха екзекутирани, някои от тях след ужасни мъчения.

— А Ромел?

— Три дни преди покушението срещу Хитлер колата на Ромел била обстреляна с картечници от „съюзнически“ самолети. Той бил тежко ранен. И макар да бил замесен в заговора, просто не е имал физическата възможност да участва.

— Но все пак са го разкрили, нали?

— След време. Някой не издържал на изтезанията в Гестапо и споменал името му. Но Хитлер нямал желание да замесва в скандала най-големия герой на Германия. Така че му оставили възможността сам да свърши със себе си с обещанието, че няма да посягат на семейството му.

Кимнах.

— А с Хофер какво се е случило?

— Загинал в боевете край Кан, още в първите дни на настъплението.

— А с Хю Келсоу?

— Той замина в запас. Кракът му така и не се възстанови. Но през март четирийсет и пета при форсирането през Рейн го повикали за инженерна експертиза и налетял на мина, докато ръководел възстановяването на моста при Ремаген.

Станах, отидох до прозореца и замислено се загледах в дъжда.

— Удивително — рекох. — Най-невероятното от всичко е, че истината така и не е излязла на бял свят.

— За това имаше съществена причина — обясни ми тя. — Връзката на цялата история с Джърси. Островът беше освободен на девети май 1945 година. Четирийсетгодишнината ще се чества след два месеца. Този ден винаги се празнува особено тържествено. Денят на победата.

— Представям си.

— Но веднага след войната времената бяха трудни. Дълго се отправяха обвинения срещу хората, които бяха сътрудничили на германците, и те непрекъснато трябваше да се оправдават. Гестапо действително беше успяло да издири някои от хората, изпращали анонимни доноси до тях по адрес на приятели и съседи. И досиетата им се бяха запазили. Както и да е, беше назначена следствена комисия.

— И какво успя да разкрие тя?

— Не зная. Резултатите бяха засекретени със стогодишна давност. Така че до 2045 година никой няма да може да научи истината.

Върнах се и седнах.

— А какво стана с Хелън де Вил, с Галахър и с Гуидо?

— Нищо особено. Никой не ги обвини в нищо. В края на войната Гуидо беше изпратен във военнопленнически лагер, но Дъгал Мънро почти веднага уреди да го освободят. Ралф, съпругът на Хелън, се завърна със силно разклатено здраве. Ранили го по време на пустинната кампания. Така и не се оправи и три години по-късно почина.

— А Хелън и Галахър не се ли ожениха?

— Не. Знам, че звучи абсурдно, но си мисля, че просто се познаваха прекалено добре. Тя почина преди десет години от рак в белите дробове и само след няколко месеца той я последва. Беше на осемдесет и три години, но не се предаваше. Издъхна в ръцете ми.

— Мислех си — неуверено започнах аз — дали не бих могъл да посетя дома Де Вил и Септембъртайд?

— Не съм съвсем сигурна. След войната Джърси доста се промени. Сега тук е един от главните световни финансови центрове, което значи, че се появиха страхотно много пари и доста милионери. Домът Де Вил в момента е притежание на един от тях. Може би ще успея да уредя нещо, но не съм сигурна.

Бях отложил главния въпрос за накрая и тя, разбира се, го усещаше. Просто очакваше да го задам.

— Ами вие с Мартино? С вас двамата какво стана?

— Мен ме наградиха с медал за изключителна храброст, за военнослужещи. Естествено, без да се посочват причините. Неизвестно защо и френското освободително движение ме удостои с военен кръст.

— А американците? Не ви ли измислиха нещо?

— Господи боже! Не, разбира се! — тя се разсмя. — За тях целият този случай беше крайно неприятен и предпочетоха час по-скоро да го забравят. След това Дъгал Мънро ме назначи на работа на Бейкър Стрийт. Не можех да откажа, дори и да имах желание — не забравяйте, че ми бяха дали офицерски чин.

— А Мартино?

— Здравето му изневери. Някогашните рани в гръдния кош, от оня случай в Лион, непрекъснато му създаваха проблеми. Е, и него го назначиха на Бейкър Стрийт. След настъплението там имаше страшно много работа. Живеехме заедно в един апартамент на „Джейкъбс Уел Меншънс“, на няколко минути от управлението.

— Бяхте ли щастливи?

— Да. Много. — Тя поклати глава. — Тия няколко месеца бяха най-щастливото време в живота ми. Но напълно съзнавах, че едва ли ще е за дълго. Нали разбирате, на него винаги нещо не му достигаше.

— Искаше нови мисии ли?

— Да. Нуждаеше се от това както други се нуждаят от бутилката. И в крайна сметка го постигна. През януари четирийсет и пета някои от немските генерали се свързаха с английското разузнаване, за да преговарят за по-скорошно прекратяване на войната. Дъгал Мънро измъдри поредния си план, според който Хари и един пилот доброволец трябваше да отлетят за Германия с един арадо на Вражеския летателен отряд. Както вече знаете, самолетът носеше отличителните знаци на Луфтвафе и двамата бяха с немски униформи.

— Значи не са успели да стигнат?

— Напротив, стигнали са. Кацнали отвъд Рейн, срещнали се с когото трябва и излетели обратно.

— И са изчезнали безследно, така ли?

— Беше дадено нареждане да ги пресрещнат, но очевидно съобщението не е стигнало до летците от въпросната една-единствена ескадрила. Навярно поради недоглеждане от страна на някой чиновник или пък…

— Боже мой! — възкликнах аз. — Колко банални могат да бъдат понякога причините за една катастрофа.

— Прав сте — кимна тя. — От прегледаните по-късно рапорти се изясни, че някакъв арадо бил атакуван от изтребител „Спитфайър“ близо до Маргейт, прикрил се долу в облаците и пилотът изгубил връзка с него. А в онзи ден видимостта беше наистина ужасна. Смяташе се, че са потънали в морето. Е, сега вече знаем какво всъщност е станало.

Настъпи мълчание. Тя взе от коша две цепеници и ги пъхна в камината.

— А вие? — не преставах да разпитвам аз. — Как се разви животът ви след това?

— О, потръгна ми. Отпуснаха ми държавна стипендия, за да уча медицина. Тогава, след войната, към бившите военнослужещи се отнасяха особено великодушно. След като завърших, една година работих като интернист в добрата стара болница „Кромуел“. Струваше ми се естествено да се върна там, откъдето бях започнала.

— И не се омъжихте? — Прозвуча по-скоро като твърдение, не като въпрос, и останах много учуден от отговора й, макар че ако бях малко по-съобразителен, трябваше сам да се досетя.

— О, небеса! Това пък откъде ви хрумна? Гуидо най-редовно ме навестяваше в Лондон. Единственото, което беше пропуснал да ми каже, беше колко заможна е фамилията Орсини. Но докато следвах медицина, той всяка година ми предлагаше да се омъжа за него и аз всеки път отказвах.

— Но се връщаше отново и отново със същото предложение, така ли?

— В промеждутъците между останалите си три брака. И аз най-сетне се предадох, но с твърдата уговорка, че ще продължа да практикувам. Фамилното му имение се намира край Флоренция. Години наред бях участъков лекар там.

— Значи все пак наистина сте графиня?

— Така излиза. Графиня Сара Орсини. А Гуидо загина преди три години в автомобилна катастрофа. Представяте ли си — беше вече на шейсет и четири, а все още караше ферарито си като луд.

— След всичко, което ми разказахте за него, не се учудвам.

— Тази къща е наследство от родителите ми. Винаги много съм я обичала и затова реших да се върна да живея в нея. И за лекарската ми практика тук, на острова, е много по-удобно да използвам моминското си име. Най-малкото за да не смущавам местните хора.

— А вие с Гуидо бяхте ли щастливи?

— Що за въпрос?

— Ами след като сте се върнали тук след толкова години…

— Странно кътче е този остров. Има особеното свойство винаги да те притегля обратно към себе си, рано или късно. Не оставайте с впечатлението, че съм се опитвала да търся нещо, което съм изгубила преди години. Поне аз не чувствам така нещата. — Тя поклати глава. — С Гуидо наистина много се обичахме. Родих му дъщеря, после и син — настоящият граф, който два пъти седмично ми звъни от Италия, за да ме моли да се върна във Флоренция при него.

— Да, разбирам.

Тя стана и продължи:

— Гуидо прекрасно разбираше, както той го нарече, „духа, който ме преследва“ — спомена за Мартино, който никога няма да ме напусне. Навремето леля Хелън ми беше казала, че да си влюбен е нещо съвсем различно от това да обичаш.

— Тя ви е казала и това, че Мартино не е бил за вас.

— Да, и се оказа права. Психиката на Хари беше вече дотолкова променена, че аз не бях в състояние да му помогна. — Тя пак отвори чекмеджето на бюрото, извади лист пожълтяла хартия и го разгъна. — Ето го стихотворението, което той изхвърли в камината — тогава, когато се запознахме в онази вила в Лълуърт. По-късно го възстанових по памет.

— Мога ли да го прочета?

Тя ми подаде листа и аз го прочетох набързо.

Злокобна е гарата нощем.

Надежда е безсмислена дума.

Време е да вземем друг влак.

Но влаковете до един са заминали.

Няма път назад, за там,

откъдето си потеглил.

Почувствах някаква неизразима мъка.

— Той смяташе, че това стихотворение е калпаво — продължи тя. — Но то просто изразява всичко. Няма път назад, за там, откъдето си потеглил. Може би в крайна сметка беше прав. Може би наистина е трябвало да загине още на седемнайсет години там, в окопите на Фландрия.

Просто нямах какво да й отговоря и за това се надигнах:

— Е, отнех ви целият следобед. Смятам, че е време да се прибирам в хотела си.

— В „Хоризонт“ ли отседнахте?

— Да.

— Обслужването там е добро. Ще ви откарам.

— Няма нужда — запротестирах аз. — Не е далеч.

— Не се притеснявайте. И без това исках да занеса малко цветя на гроба.

 

 

Дъждът се беше засилил и над залива хоризонтът вече притъмняваше. Слязохме до църквата „Сент Брелад“ и оставихме колата отвън. Сара Дрейтън разтвори чадъра си и аз й подадох цветята.

— Искам да ви покажа нещо — рече тя. — Да минем оттам.

Поведе ме към старата част на гробището и спря пред един обрасъл с мъх надгробен камък от гранит.

— Какво ще кажете за това?

Надписът на камъка гласеше:

Тук почиват останките на капитан Хенри Мартино, от Пети Бенгалски пехотен полк, починал на 7 юли 1859 г.

— Случайно го открих, едва миналата година. Веднага се свързах с една от агенциите за издирване на родословия и те откриха, че капитан Мартино се уволнил от индийската армия. На четирийсетгодишна възраст починал, вероятно от последиците на някаква стара рана. Вдовицата му и децата се преселили в Ланкшир и оттам емигрирали в Америка.

— Невероятно.

— Когато за пръв път дойдохме тук, в това гробище, той ми каза, че изпитва странното усещане, че си е у дома.

Тръгнахме обратно край гробовете и аз се поинтересувах:

— А къде се дянаха всички ония немци, които са били погребани тук?

— След войната пренесоха останките им — отвърна тя. — Доколкото знам, в Германия.

Стигнахме до парцела, където го бяха положили днес следобед, и постояхме над прясно зарития гроб. Тя остави цветята, изправи се и изрече нещо, от което аз замръзнах:

— Проклет да си, Хари Мартино! — тихо прошепна тя. — Погуби себе си, но погуби и мен!

Той нищо не отговори. Никога нямаше да й отговори…

Изведнъж се почувствах като натрапник, обърнах се и си тръгнах.

Сара Дрейтън остана в древния църковен двор под дъжда, сама с миналото.

Край