Джак Хигинс
Нощта на лисицата (12)

11.

Мартино и Сара слязоха с колата през Сент Обен и поеха към Бел Роял. Пътят им минаваше край многобройни укрепления и батареи. Небето беше яркосиньо, слънцето блестеше, но отвъд форт Елизабет хоризонтът помръкна.

— Ще вали — забеляза тя. — Типична пролет за Джърси. Разкошно слънце и ненадейно над залива преминава шквал, понякога само за броени минути.

— Не очаквах, че ще е толкова топло. Почти като в Средиземноморието. Особено с всичките тия палми — кимна той към градините, край които минаваха. — Изобщо не очаквах такова нещо.

Тя се облегна назад и притвори очи.

— Този остров има някакъв особен аромат на пролет. Никъде по света няма подобно нещо. — Отвори очи и се усмихна: — У мен заговори кръвта на Де Вил. С безнадеждните им предразсъдъци. Я ми кажи, защо си махна униформата?

Той пак беше с коженото си манто, но под него бе облякъл сив костюм от туид с жилетка, бяла риза и черна вратовръзка. Периферията на черната му мека шапка беше смъкната ниско над очите и врата.

— По тактически съображения — отговори той. — Благодарение на Мюлер всички важни личности ще разберат, че съм пристигнал. Така че, ако не искам, няма нужда да се появявам униформен. Офицерите от SD най-често се движат цивилни. Това подчертава властта ни. Внушава повече респект.

— Хари, но ти каза властта ни!

— Така ли?

— Да, така. Знаеш ли, понякога започвам да се плаша от теб.

Той спря кубелвагена край пътя и изключи двигателя.

— Хайде да се поразходим.

Отвори й вратата да слезе. Изчакаха една военна композиция да отмине, прекосиха железопътната линия и се запътиха към вълнолома. Минаха край някакво кафене, но беше затворено, може би още отпреди войната, а малко по-нататък стигнаха до голям бункер.

За свое голямо удоволствие внезапно дочуха музика — на вълнолома бяха приседнали двама войници и слушаха малко радио. Долу на плажа играеха деца. Майките седяха, облегнати на стената, и припичаха лицата си на слънцето. В морето се къпеха група германски войници, сред които имаше и две-три млади момичета.

Мартино и Сара се облегнаха на стената.

— Всичко е някак странно по домашному, не намираш ли? — попита той и й предложи цигара.

Войниците отправиха погледи към тях, привлечени от вида на младото момиче, но той ги изгледа мрачно и те отместиха очи.

— Така е — съгласи се тя. — Дори не го очаквах.

— Ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че повечето от тия войници на плажа са си момчета. Най-много двайсетгодишни. Трудно е да ги ненавижда човек. Когато имаш насреща си нацист, всичко е просто. Наясно си с нещата. Но тия немски момчета в униформи… — той сви рамене — са си просто момчета в униформи.

— Всъщност, Хари, в какво вярваш ти? Накъде си се запътил? — малко нервно го попита тя с изопнато лице.

— Както вече ти казах, аз съм една много екзистенциалистична личност. Нали знаеш любимия израз на Чърчил — „Действай сега!“. А това значи да разгромим нацистите, преди да са ни изтребили. Личната философия на Хитлер не се вмества в общочовешките понятия за човечност.

— Ами после, когато всичко това приключи? Какво ще правиш?

Той зарея поглед над морето и очите му потъмняха.

— Като млад много обичах гарите, особено нощем. Опивах се от миризмата на дима, звука на заглъхващите локомотивни свирки, опустелите перони в ония огромни викториански дворци и вечното очакване, че всеки миг ще замина нанякъде, без значение накъде. Обичах всичко това, но все пак то ми навяваше някакво безпокойство. Непрекъснато имах усещането, че няма да хвана влака, който трябва. — Той извърна лице към нея. — А потегли ли веднъж, просто няма да мога да сляза. Разбираш ли?

— Злокобна е гарата нощем — тихо промълви тя. — Надежда е безсмислена дума.

— Къде си прочела това? — зяпна я той.

— Не беше ли едно от калпавите ти стихотворения? — подсмихна се тя. — В онзи първи ден, там във вилата, генералът го прочете на глас. И тогава ти грабна листа от ръцете му, смачка го и го хвърли в камината.

— И ти си го спомняш?

— Да, запомних го.

В първия момент си помисли, че той ще се вбеси. Но Хари се засмя:

— Почакай тук.

Върна се при кубелвагена, отвори вратата и се появи с малък фотоапарат „Кодак“ в ръка.

— Даде ми го Хелън. Но каза, че не може да гарантира какво ще се получи, понеже филмът е отпреди четири години.

Той се отправи към войничетата, каза две-три думи и те моментално застанаха мирно. Мартино подаде апарата на единия от тях и се върна при нея.

— Да не забравиш да се усмихнеш.

Той запали цигара и се обърна към обектива с ръце в джобовете.

— За какво е нужно това? — попита тя и го хвана под ръка.

— За да имаш някакъв спомен от мен.

Внезапно тя усети безпокойство и здраво се вкопчи в ръката му. Войничето ги снима.

— Още веднъж — подвикна му Мартино на немски. — За да сме сигурни.

Момчето повтори кадъра, върна апарата със свенлива усмивка, отдаде чест и се отдалечи.

— Каза ли им какъв си? — запита тя.

— Естествено. Но да тръгваме. Много неща трябва да свърша.

Пресякоха железопътната линия и се върнаха до кубелвагена.

 

 

Карл Мюлер се гордееше със забележителната си липса на емоции във всякакви ситуации. Смяташе, че това е най-положителното качество, което притежава, ала в момента, застанал до прозореца на кабинета си в хотел „Силвъртайд“, усети как то за пръв път в живота му го изоставя.

— Какво сте?!… — едва не кресна той.

Лицето на Клайст беше в кошмарно състояние. Под очите му тъмнееха огромни морави кръгове, а счупеният му нос беше отекъл.

— Стана недоразумение, хер капитан.

— И ти ли казваш същото? — обърна се той към Грайзер. — Че просто е станало недоразумение?

— Ние само разпитвахме момичето, хер капитан. Но то изпадна в паника и точно тогава се появи Галахър, като се намеси, разбирайки нещата напълно погрешно.

— Това се вижда по лицето ти, Вили — иронично отбеляза Мюлер. — После се намесил и Фогел, така ли?

— Ами той просто пристигна в един злополучен момент — смънка Грайзер.

— И, доколкото разбирам, той също е разбрал нещата напълно погрешно. — Мюлер се разяри: — И сега ме оставяте аз да пера пешкира, когато ми цъфне тук днес следобед, така ли? Вън! Махайте се от очите ми!

Той им обърна гръб и яростно удари с длан по стената.

 

 

Следвайки указанията на Сара, Мартино зави покрай затвора по улица „Глочестър“.

— И да не забравиш — напомни й той. — Когато сме в града, на обществени места ще разговаряме само на френски. Човек никога не знае кой може да го чуе. Разбра ли?

— Естествено.

Отнякъде се чуваше музика. Излязоха на крайбрежния булевард и видяха германски военен оркестър, разположен на тревната площ между статуята на генерал Дон, бивш губернатор на острова, и паметника на загиналите през Първата световна война. Наоколо се трупаха слушатели, най-вече граждани и само тук-таме се мяркаха войничета.

— Все едно Workers’ Playtime^[1] по Би Би Си у дома — рече Мартино. — Предполага се, че така окупираните ще се чувстват по-щастливи.

— Спри тук — прекъсна го тя. — Общината е точно на другия край на улицата.

Той паркира на пресечката. Слязоха и хората веднага заизвръщаха любопитно глави към тях, привлечени от военната кола. Повечето ги изгледаха с безразличие, но имаше и такива, особено сред по-възрастните жени, които не успяваха да прикрият гнева си при вида на Сара.

— Мръсна швабска подлога! — процеди една от тях, когато минаха край нея.

Тези думи изразяваха цялото презрение на хората към момичетата, които „общуваха“ с враговете. Мартино мигновено се превърна във Фогел и рязко се извърна към беловласата старица, която беше казала това.

— Казахте ли нещо, госпожо? — попита той на английски.

Тя застина.

— Аз… аз нищо не съм казвала… Имате грешка… — Обърна се и панически се отдалечи.

Сара го дръпна за ръкава и тихо му просъска:

— Има моменти, в които дори и аз те ненавиждам, Хари Мартино.

Минаха пред входа на общината, над който се развяваше нацисткото знаме, а отпред стоеше часовой от Луфтвафе с карабина. Пресякоха улица „Йорк“ и излязоха на Чаринг Крос. Витрините на някои магазини все още бяха облепени с хартия, за да не се разпаднат стъклата им — вероятно още от първата година на войната, от онази единствена германска бомбардировка през 1940 година. Но англичаните очевидно нямаха намерения да бомбардират острова, поради което повечето собственици бяха свалили хартията от витрините си.

Спряха пред един вход между два магазина. Табелката на вратата гласеше, че фризьорският салон е на втория етаж.

— Спомням си този салон — рече Сара.

— Смяташ ли, че някой може да те познае?

— Едва ли. За последен път идвах тук да се подстригвам, когато бях на десет годинки.

Тя тръгна пред него по стълбите, отвори една остъклена врата и двамата с Мартино влязоха. Салонът беше малък, с два умивалника и два сешоара. Жената, която седеше в ъгъла и четеше някакво списание, наближаваше четирийсетте и имаше пълно миловидно лице. Тя се усмихна и вдигна очи, но усмивката й веднага се стопи.

— Моля? — каза тя.

— Косата ми е в ужасно състояние и трябва спешно да бъде направена — каза Сара на френски.

— Не говоря френски — отвърна жената.

Мартино се намеси на английски:

— Младата дама беше на борда на „Виктор Юго“, който тръгна снощи от Гранвил. Вероятно сте научили за съдбата на този злополучен кораб и сигурно разбирате, че дамата доста дълго е престояла в солената вода. И тъй като тя не говори английски, налага се да ви преведа, че косата й, както можете да се уверите, се нуждае от вашето внимание.

— Нищо не мога да направя. Нямам свободен час.

Мартино огледа празния салон.

— Да, виждам. Личната ви карта, ако обичате.

— Защо? Не съм направила нищо.

— Да не би да искате да продължим този разговор в „Силвъртайд“?

В очите на жената се появи страх. Сара никога през живота си не се беше чувствала толкова жалка. Злочестата жена намери чантата си и подаде личната си карта. Беше на името на мисис Емили Джонсън. Мартино я прегледа и й я върна.

— Казвам се Фогел — щандартенфюрер Макс Фогел. Имам среща с коменданта полковник Хайне в сградата на общината. Ще се забавя около час, може би малко повече. Докато ме няма, вие ще направите всичко необходимо с косата на младата дама. Убеден съм, че когато се върна, тя ще изглежда великолепно. — Той отвори вратата. — Ако не, ще затворя това заведение, преди да разберете какво се е случило.

Чуха го как слезе по стълбите. Мисис Джонсън взе иззад вратата един халат и се обърна към Сара с усмивка на задоволство:

— Е, добре, мръсна малка френска пачавро. Хайде да те разкрасим за оня касапин — каза тя на английски и се усмихна още по-очарователно. — Надявам се, че все някога ще си получиш заслуженото.

На Сара й се прииска да се разкрещи от удоволствие, но запази самообладание и отвърна на френски:

— А, да, палтото.

Съблече го, подаде го на жената, облече халата и седна на най-близкия стол.

 

 

Мартино пресече улицата и тръгна към общината. На стъпалата отпред часовият говореше с един полицай, облечен в традиционната британска униформа, с шлем. Когато се приближи към тях, те се смълчаха и внимателно го огледаха.

— Щандартенфюрер Фогел, имам среща с коменданта.

Постовият подскочи и застана мирно, а полицаят тихо се отдалечи.

— Комендантът дойде преди двайсет минути, щандартенфюрер.

Мартино влезе във фоайето. В началото на стълбището имаше маса, на която седеше армейски сержант. Той вдигна поглед и Мартино му рече:

— Казвам се Фогел. Полковник Хайне навярно ме очаква.

Сержантът скочи на крака и вдигна телефонната слушалка.

— Щандартенфюрер Фогел вече е тук, хер майор.

После остави слушалката и каза:

— Майор Некер веднага ще слезе, сър.

— Благодаря. — Мартино отстъпи назад и се загледа през отворената врата навън. Само след секунди по стълбите затрополиха ботуши. Обърна се и видя един млад мъж, майор от пехотата, на вид не повече от трийсетгодишен, бързо да слиза надолу.

Беше изключително сърдечен, но така и трябваше да бъде. Спря за момент и удари токове, преди да му подаде ръка:

— Феликс Некер, хер щандартенфюрер.

Участвал бе в много сражения и това ясно личеше не само по белега от шрапнел край дясното му око, но и от множеството отличия — Железен кръст, първа степен, и сребърният знак, който удостоверяваше, че е раняван най-малко три пъти, значката за участие в пехотни десанти и златната катарама за изява при ръкопашен бой. Познаването на всички подобни отличия бе спасявало живота на Мартино. Това, което говореха те за хората, винаги се оказваше важно. В случая пред него стоеше герой от войната.

— Удоволствие е да се запозная с вас, хер майор — каза Мартино. — Отдавна ли сте в Джърси?

— Само от два-три месеца — отвърна му Некер. — По принцип не съм в 319-та дивизия. Временно ме прехвърлиха тук.

Качиха се по стълбите, той почука на една врата, отвори я и се дръпна встрани, за да направи път на Мартино. Стаята беше доста уютна, може би бивш кабинет на общински съветник. Мартино моментално отгатна що за човек е офицерът, който се изправи и се приближи иззад бюрото, за да го посрещне. Малко скован в маниерите си, доста старомоден редови офицер. Определено не беше нацист.

— Щандартенфюрер? За мен е удоволствие да се запознаем. — Ръкостискането му беше силно и достатъчно добронамерено, но очите говореха друго. Благоразположението беше само повърхностно.

— Полковник Хайне? — Мартино разкопча мантото си и извади картата си от SD.

Хайне я прегледа и му я върна.

— Седнете, моля. С какво мога да ви бъда полезен? Разбира се, вече сте се запознали с Феликс Некер. Прехвърлиха го при нас от Париж. Засега той е моят заместник. Това е един вид ваканция за него. Току-що беше излязъл от болница. Воювал на Руския фронт.

— Така ли? — каза Мартино, после извади писмото на Химлер и го подаде.

Хайне бавно го прочете, лицето му помръкна и после го подаде на Некер.

— Бих ли могъл да узная целта на посещението ви?

— На този етап не. — Мартино пое писмото, което Некер му върна. — Имам нужда единствено от уверение за цялостно сътрудничество, каквото и когато бъде поискано от вас.

— Това се разбира от само себе си. — Хайне се поколеба. — Колкото до въпроса с квартирата, разбрах, че сте отседнали в имението Де Вил, така ли?

— Да, говорих на кея с капитан Мюлер. Той изрази пълна готовност да ми сътрудничи. Вече ми предостави на разположение подходящ превоз, така че за момента не се нуждая от нищо друго. Полезно би било да уведомите за присъствието ми всички командири на бойни части.

— Разбира се. Това се подразбира — каза Хайне и добави: — Ние с гражданския комендант ще трябва да заминем в петък за Гърнси, на някакво съвещание при генерал Фон Шметов.

Мартино се обърна към Некер:

— Вероятно командващ ще останете вие?

— Тъй вярно.

— Тогава не виждам никакви проблеми. — Той стана и взе фуражката си.

— Ще се видим ли, когато се върна? — попита Хайне.

— Възможно е. — Мартино стисна ръката му. — За мен беше удоволствие, хер полковник. А сега ви напускам, за да не преча на работата ви. Не си правете труда да ме изпращате, майоре.

Вратата се затвори зад гърба му и в миг цялото изражение на Хайне коренно се промени.

— Тръпки ме побиват всеки път, когато видя някой от тия есесовски убийци. Какво ли, по дяволите, иска тоя, Феликс?

— Един господ знае, хер полковник, но документите му… — Некер сви рамене. — Не само подписани от Химлер, но и парафирани от самия фюрер.

— Видях. — Хайне вдигна ръка: — Просто го наблюдавай, това е всичко. А когато пристигна в Гърнси, ще разбера какво мисли Фон Шметов за всичко това. Но на всяка цена бъдете любезен с него. Последното, което искам, е да си имам неприятности с Химлер.

— Разбира се, хер полковник.

— Хубаво. А сега въведи хората от Комитета по контрола върху храните и да продължаваме.

 

 

На Мартино му оставаше доста време, така че реши да пообиколи града. По улиците имаше много хора, най-вече цивилни. Повечето бяха с доста отпаднал вид, което не беше чудно, а и дрехите им изглеждаха стари и износени. Наоколо се мотаеха деца, очевидно ученици. От тях лъхаше жизненост, но нали всеки се грижи преди всичко за децата си.

Излиза, че хората все пак успяваха да преживеят. Хелън де Вил му беше разказала за обществените кухни и хлебарници — по този начин пестяха гориво. Помисли си, че гражданите живеят по-трудно от хората на село. И точно в този момент, както вървеше по улица „Куин“, видя една тълпа, която се събираше пред някакъв магазин.

Във витрината бе подредена изумителна изложба от всевъзможни храни — консерви, чували с картофи и брашно, шунка, бутилки вино и шампанско. Хората не говореха нищо, само гледаха. На вратата висеше окачена бележка: Черноборсаджийски стоки. Може би врагът е собственият ви съсед. Помогнете да го разобличим. Беше подписана от Мюлер. Болката, която се четеше по лицата на тия обикновени, дълго недохранвани хора, беше непоносима. Мартино извърна глава и се върна към Чаринг Крос.

Когато влезе в салона, Сара тъкмо наместваше шапката си пред огледалото. Косата й изглеждаше чудесно. Той подхвана палтото й, за да се облече.

— Доволен ли сте? — попита Емили Джонсън.

— Дори много — каза той, отвори портфейла си и извади банкнота от десет марки.

— О, не! В никакъв случай! — избухна тя. — Не ви искам парите. Наредихте ми да направя косата й и аз я направих! — От безсилие очите й плувнаха в сълзи. — Просто си вървете.

Мартино избута Сара през вратата. Когато се обърна назад, в гласа му, за учудване на Емили Джонсън, прозвуча някаква доброта — сякаш за миг бе излязъл от ролята си на офицер от SS, която така добре изпълняваше.

— Поздравявам ви, мисис Джонсън. Храбра жена сте.

Вратата се затвори зад гърба му. Жената седна, захлупи лице и заплака.

 

 

Мартино паркира кубелвагена до няколкото други коли пред хотел „Силвъртайд“ в Авр де Па.

— Няма да се бавя.

— Не се притеснявай за мен — усмихна се тя. — Ще се поразходя по вълнолома. Някога като дете идвах тук да плувам.

— Както искаш. Само не разговаряй с непознати.

От прозореца на кабинета си Мюлер го беше видял, и когато Мартино влезе в сградата, млад военен полицай в цивилно облекло го чакаше, за да го посрещне.

— Щандартенфюрер Фогел? Оттук, моля.

Той въведе Мартино в кабинета на Мюлер и затвори вратата.

Капитанът излезе иззад бюрото си.

— За мен е удоволствие.

— Бих искал да мога да кажа същото — отвърна Мартино. — Говорихте ли с Клайст и Грайзер?

— За онова недоразумение в имението Де Вил ли? Да, обясниха ми…

— Недоразумение ли? — студено го прекъсна Мартино. — Хер капитан, извикайте ги тук незабавно, ако обичате. Нямам много време.

Той се обърна и застана до прозореца с ръце зад гърба, а Мюлер повика Клайст и Грайзер по вътрешния телефон. Явиха се почти веднага. Мартино не си направи труда да се обърне, а продължи да гледа към вълнолома, където беше застанала Сара.

— Инспектор Клайст — тихо започна той, — както разбирам, според вас тазсутрешните събития в имението Де Вил са просто недоразумение, така ли?

— Ами да, щандартенфюрер.

— Лъжец! — Гласът на Мартино прозвуча тихо и застрашително. — И двамата сте лъжци. — Той се обърна към тях. — Както се разхождахме с мадмоазел Латур из гората, дочухме някакво момиче да вика за помощ. Беше дете, капитане, нямаше шестнайсет години. И това животно го дърпаше към плевнята, докато другото добиче стоеше отстрани и се хилеше. Тъкмо щях да се намеся, когато генерал Галахър изскочи и опердаши тоя хулиган, както и заслужаваше.

— Разбирам — каза Мюлер.

— И за да допълня грозната картина, ще ви кажа, че трябваше да извадя собствения си пистолет и да дам предупредителен изстрел, за да предпазя тоя идиот да не застреля Галахър в гръб. Боже милостиви, що за имбецил сте вие, Грайзер? — каза той бавно, сякаш говореше на дете. — Този човек е ирландец, което значи, че е неутрален, а фюрерът е обявил политика на добри отношения с Ирландия. На всичко отгоре е известна личност в оная древна страна. Герой от тяхната революция. Генерал. Ние не стреляме по такива хора, при това в гръб. Ясно ли е?

— Да, щандартенфюрер.

Сега вече той насочи вниманието си към Клайст.

— И тъй като фюрерът е обявил политиката към населението на Джърси да бъде политика на помирение, не си поставяме за цел да изнасилваме шестнайсетгодишните момиченца. — После се обърна към Мюлер: — Действията на тия двама служители са оскърбление за идеалите, скъпи на райха, и за германската чест.

Беше напълно доволен от себе си, особено след като Клайст гневно избухна:

— Не съм дете, за да ми четете такива лекции.

— Клайст! — прекъсна го Мартино. — Като човек на Гестапо вие сте дали клетва пред нашия фюрер. Свещена клетва. Доколкото си спомням, тя гласеше: „Заклевам се да се подчинявам до смърт на вас и на назначените от вас командири“. Така ли беше?

— Да — отвърна Клайст.

— Тогава отсега нататък не забравяйте, че сте тук, за да се подчинявате на заповеди. Когато ви задавам въпрос, ще отговаряте: Jawohl, Standartenfurer. А ако ви наредя нещо — Zu befehl, Standartenfuhrer. Ясно ли е?

Настъпи пауза, преди Клайст тихо да отговори:

— Jawohl, Standartenfuhrer.

Мартино се обърна към Мюлер.

— И вие се чудите защо райхсфюрер Химлер е сметнал за необходимо да ме изпрати тук.

И излезе, без да каже нито дума повече. Премина през фоайето, пресече улицата и се приближи до кубелвагена. Сара седеше на капака отпред.

— Е, как мина? — попита го тя.

— О, сигурно би казала, че доста им изкарах ангелите. — Той й отвори вратата. — А сега ще станеш мой екскурзовод из твоя остров. Ще направим едно околоостровно пътешествие като капитан Кук.

 

 

Мюлер се разсмя:

— Само да имаше огледало да се видиш, Вили, как се беше изпънал пред бюрото. Липсваха ти късите панталонки.

— Кълна се в Бога, че ще…

— Няма да правиш нищо, Вили, както и всички ние. Просто ще изпълняваш това, което ти се нареди. — Той отиде до един шкаф, отвори го, извади водна чаша и бутилка коняк. — Трябва да призная, че той се държеше точно като райхсфюрера, когато е в лошо настроение. С всичките тия истории за чистотата и честта на германската раса. С всичките тия глупости…

— Още ли искате да говоря с брат си, господин капитан? — попита Грайзер. — Поръчал съм разговор с Щутгарт за десет вечерта.

— Защо не? — Мюлер си наля малко коняк и нетърпеливо каза: — За бога, Вили, вървете в болницата да ви прегледат носа. Тръгвайте. Махайте ми се от очите, и двамата.

 

 

Ромел беше отседнал близо до Байо, в една усамотена тиха вила. Местният командир, който я използваше през почивните дни, с удоволствие я предостави на фелдмаршала, щом той изяви желанието да прекара спокойно събота и неделя. Семейство Бернар, които се грижеха за къщата, бяха изключително дискретни хора. Жената готвеше превъзходно, а мъжът изпълняваше ролята на иконом.

Баум пристигна следобед, преди фелдмаршала, с един кубелваген. Облечен бе в парашутистката си униформа. Ромел настояваше да си сложи и черна превръзка на дясното око. Самият Баум смяташе, че няма никаква прилика с фелдмаршала, докато не си сложи грима, униформата и гумените подплънки, които правеха лицето му по-ъгловато. Но същинската промяна настъпваше вътре в него — той мислеше като Ромел и се превъплъщаваше в Ромел. В това се състоеше изключителният му актьорски талант.

Ромел и Хофер пристигнаха по-късно следобед с един мерцедес. Докара ги сержант от инженерните войски на име Дрехлер, ветеран от Африканския корпус, специално подбран от Хофер. В дневната госпожа Бернар поднесе на фелдмаршала късен обяд, след което Хофер покани Баум да слезе при тях.

— Е, добре, дайте сега да повторим всичко още веднъж — започна Ромел.

— Доколкото разбрах, хората от Джърси ще отплават за Гърнси довечера към два часа. Ние с Бергер ще тръгнем с кубелвагена утре сутрин, точно в девет. Ще спрем той да се преоблече в една селска къща на около километър оттук.

— После?

— После се насочваме към една аварийна писта на Луфтвафе, където пилотът, оберлейтенант Сорса, ще чака вашите разпореждания в самолета.

— Сорса ли? Да не е финландец?

— Точно така.

— Но какво общо има той с Луфтвафе? Защо не е на Източния фронт, да воюва срещу руснаците със сънародниците си?

— Сорса е много добър, истински ас. Един от най-големите пилоти на нощни изтребители. Напоследък върши по-добра работа над територията на райха, където сваля британски ланкастъри. Идеалният човек за нашия случай, още повече че е извън командната структура на Луфтвафе. Той е единак.

— Финландците не ни обичат особено. Никога не съм им имал доверие — отбеляза Ромел и запали цигара. — Продължавай.

— Сорса няма да знае в какво направление ще излети до момента, в който ще се качим в самолета. По мои изчисления ще се приземим в Джърси към единайсет. Дал съм нареждане точно в дванайсет от щаба на Група армии Б да изпратят съобщение в Берлин, че сте излетели за Джърси. И че не сме ги известили по-рано заради безопасността на полета.

— А какво ще става тук през това време?

— По-късно утре ще пристигнат генералите Щулпнагел и Фалкенхаузен, които ще останат през нощта и ще си заминат в неделя сутринта.

— А вие ще се върнете вечерта, така ли?

— Разбира се. Госпожа Бернар и мъжът й ще знаят, че сте били тук, но пък няма да са наясно, че по същото време сте били и в Джърси. Няма да го знае и сержант Дрехлер. Той и без друго ви боготвори — стар ветеран е от пустинята. Ако възникнат някакви проблеми с него по-късно, ще мога да ги разреша.

— Ами вие, приятелю? — обърна се Ромел към Баум. — Ще можете ли да се справите?

— Да, господин фелдмаршал. Убеден съм, че ще мога — отговори Баум.

— Чудесно. — Ромел извади от леда бутилката „Дом Периньон“, която мосю Бернар бе донесъл по-рано, отвори я, наля три чаши и подаде на всеки по една. — И така, приятели, за нашето начинание в Джърси.

 

 

Сара и Мартино прекараха един чудесен следобед. Отидоха до горе, където тя искаше да му покаже Мон Оргьой, един от най-величествените замъци в цяла Европа, само за да открият, че окупаторите са го превърнали в крепост.

При залива Флик попаднаха на работна група от пленници, които прокарваха нов път към една батарея на брега. Това бяха най-дрипавите, мръсни и недохранени създания, каквито дори и Мартино не бе виждал през живота си. От сержанта, който ги водеше, узна, че са руснаци. Ето защо им се стори пълна ирония на съдбата, когато откриха, че един батальон от Руската освободителна армия, съставен главно от украинци, охранява северното крайбрежие при залива Бон Нюи.

Продължиха към Гроне, където разгледаха останките от средновековния замък и се насладиха на великолепната гледка към носовете Сарк, Ерм и Жету, най-близките точки до съседния Гърнси. Странното беше, че никой нито веднъж не ги спря за проверка на документите, дори и когато преминаха по Файв Майл Роуд, покрай залива Сент Уан, където, както на Мартино му се стори, се намираше най-добре укрепеният участък, който беше виждал.

Привечер спряха до църквата при залива Сент Брелад. Слязоха от колата, застанаха под арката на портата и надникнаха в двора. Видяха цели редици германски кръстове, поставени над грижливо поддържани войнишки гробове.

— Не ми е ясно какво ще прави Христос с всичките тия кръстове със свастики на тях — почуди се Мартино.

Тя потрепери.

— А някога често идвах в тази църква. Тук приех и първото си причастие.

Мартино тръгна между редиците от германски кръстове.

— Виж, има и двама-трима италианци, а и един руснак.

Продължи нататък, стигна до старата част на гробището, застоя се сред гранитните плочи и гробници и ненадейно промълви:

— Изпитвам странното усещане, че съм си у дома.

— Какви са тия ужасни мисли? — сряза го Сара.

— Не са ужасни. Просто се почувствах някак умиротворен, а и гледката към залива е невероятна… Да се връщаме.

Качиха се в кубелвагена и потеглиха покрай залива към Мон Соийе.

— Е, околоостровното пътешествие завърши. Какво ще кажеш?

— Много спретнато островче.

— А как ще измъкнеш от него Хю Келсоу?

— Определено нямам представа, тъй че ако успееш ти да измислиш нещо, кажи ми.

И продължи да се взира в пътя, подсвирквайки беззвучно през зъби.

 

 

Вечерята беше много особено преживяване. Когато Мартино и Сара влязоха в трапезарията, завариха там Гуидо Орсини, Бруно Фелд, капитан-лейтенант Ерих Дитрих и още неколцина офицери. Пред всяко празно място имаше по една току-що запалена свещ. На Сара това й се стори направо ужасяващо, но пък младите офицери бяха много любезни и внимателни с нея, и очевидно биха се отпуснали още повече, ако не ги сковаваше присъствието на Мартино. В знак на уважение към протокола той бе облякъл униформата си, но това като че ли засили още повече смущението на останалите.

Хелън де Вил влизаше и излизаше с подносите и най-сетне Сара, отегчена от надутите разговори, настоя да й помогне да разчисти масата и отиде с нея в кухнята, където Шон Галахър, седнал на масата, дояждаше остатъците от вечерята.

— Там е ужасно. Хари прилича на призрак, попаднал на пиршество — рече тя.

Хелън тъкмо подготвяше подноса за Келсоу.

— Ще кача това горе, докато всички са още в трапезарията.

Тя се качи по задното стълбище и отвори вратата на спалнята тъкмо в момента, когато Гуидо Орсини прекосяваше другия край на коридора. Той я видя, с учудване забеляза подноса в ръцете й и предпазливо продължи по коридора. След кратко колебание натисна дръжката на вратата на спалнята й. Хелън като никога бе забравила да превърти ключа. Той надникна, видя открехнатата тайна врата и се промъкна на пръсти до нея. Отгоре прозвучаха гласове. Той се вслуша за миг, после се обърна, излезе и затвори след себе си.

Когато Гуидо влезе в кухнята, Сара и Галахър приглушено разговаряха.

— А, ето къде си се скрила — каза той. — Ония преминаха на политика. Ще дойдеш ли да се поразходим по терасата?

— Може ли да му се има доверие? — шеговито се обърна тя към Галахър.

— Не повече отколкото на всеки друг мъж, особено пък момиче като вас.

— Значи ще рискувам — и добави с официален тон: — Ако полковник Фогел ме потърси, кажете му, че скоро ще се върнем.

Луната бе в половината си фаза, звездите сияеха, палмите се открояваха на фона на небето. Отвсякъде се носеше ароматът на цветята, окъпани от отминалия дъжд.

— Мм, азалии — дълбоко вдъхна Сара. — Едни от любимите ми цветя.

— Ти си забележително момиче — заговори й той на английски. — Нали нямаш нищо против да си говорим на английски? Наоколо няма никого, а за мен ще е полезно да си поддържам езика.

— Добре — неохотно се съгласи тя. — Но само за малко.

— Друг път никога ли не си идвала в Джърси?

— Не. След като мама почина, отраснах при баба ми в Пемпол.

— Хм, така ли? Че нали майка ти беше англичанка?

— Точно така.

Тя се умори от неговия разпит и приседна на ниския гранитен парапет с гръб към луната. Той й предложи цигара:

— Нали пушиш „Житан“?

Вече беше привикнала с пушенето, така че кимна:

— Да. В днешно време човек трябва да е доволен от всичко, което му предложат.

Той й поднесе огънче и продължи:

— Забележително наистина. Ти говориш френски с прекрасен бретонски акцент.

— Че какво чудно има в това? Нали ти казах, че баба ми беше бретонка.

— Разбрах. Но това, което ме заинтригува, е английският ти. Прекалено е изискан. Не забравяй, че съм учил в Уинчестър, така че мога да го твърдя със сигурност.

— Наистина ли? Много ти благодаря. — Тя стана. — Е, Гуидо, смятам вече да се връщаме. Макс няма да може да си намери място, че съм изчезнала за толкова дълго време, и то с друг мъж.

— Веднага — съгласи се той. Тя го улови под ръка и двамата закрачиха сред азалиите. — Харесваш ми, Ан-Мари Латур. Много ми харесваш. Не забравяй това.

— Само ти харесвам ли! — възмути се тя. — Доколкото си спомням, беше казал, че ме обичаш.

Тя започваше опасна игра, съзнаваше го и все пак не можеше да се спре.

— Така да бъде — решително отвърна той. — Обичам те. — Придърпа я в прегръдката си и страстно я целуна. — Разбра ли го сега?

В този момент на обляната от лунна светлина тераса се появи Мартино.

— Ан-Мари! Тук ли си? — извика той на френски.

— Идвам! — отговори тя, протегна ръка, помилва италианеца по лицето и прошепна: — До утре, Гуидо. — После изтича нагоре по стъпалата към терасата.

Събраха се в личната дневна на Хелън. Тя се намираше в задната част на къщата и френските й прозорци гледаха към терасата. Галахър наля четири чаши с бургундско, а Хелън открехна най-близкия прозорец, вдъхна ароматния въздух и спусна тежката завеса.

— И така, какво ще стане сега? — започна Шон Галахър.

— В момента той определено не е в състояние да ходи — каза Хелън де Вил. — Джордж Хамилтън го прегледа днес следобед. Смята, че ако претовари крака, има съвсем реална опасност да го загуби.

— Е, поне докато се намира тук, е в безопасност — вметна Сара.

— Да, но не може да дочака края на войната тук — отбеляза Мартино. — Ще трябва да го прехвърлим в Гранвил. Веднага щом се доберем дотам, Кресон ще се свърже с Лондон и още следващата нощ ще изпратят самолет да ни прибере.

— Да, но как ще го прехвърлим дотам? — продължи Галахър. — Движението на лодките се контролира много строго. Целият бряг е осеян с наблюдателни постове, днес сте се уверили в това с очите си. Никой не може да отплава от брега, без да бъде забелязан. А лодките — и рибарските, и дори спасителните, нямат право да излизат в морето без немска охрана на борда.

— И все пак трябва да има някакво разрешение — настоя Сара. — Не можем да стоим така със скръстени ръце.

В този миг до прозореца нещо прошава и завесата се повдигна. Мартино измъкна светкавично валтера и го насочи. Гуидо Орсини прекрачи през прозореца в стаята.

— Мисля си, че бих могъл да ви помогна — каза той на английски.