Том Егеланд
Маската на Дявола (9)

5
Мистерии

І

Улица „Стургата“ криволичеше надолу от табернакъла горе на западния хълм, където младите паркираха под дърветата, когато искаха да се усамотят, минаваше покрай бурния бързей, стигайки чак долу до пазара пред киното в Ювдал, което беше затворило врати през 2003 г. Това протежение беше наричано от младите „лентата“. Излязох от музея и тръгнах по улицата. Оказа се, че няма кой знае какво интересно да се види. В края й Y-образно кръстовище водеше нагоре към върха и туристическите пътеки, а след това надолу към дървопреработвателния цех. Много години гората е била най-важната за промишлеността в Ювдал. Преди войната компанията „Juvdalens Sag & Høvleri“ назначила повече от триста човека. Сега бяха по-малко от 25, специализирали се в изработването на сглобяеми дървени огради, порти и градински мебели.

Понякога човек можеше да остане с впечатлението, че някой е „изключил“ цял Ювдал. Че някой е дръпнал щепсела от контакта и е оставил селцето да опустее. Така беше сега. Нито една кола. Само един или двама пешеходци. Може би точно затова му обърнах внимание.

Беше прекалено далеч, за да видя лицето му. Черен суитчър. Черни панталони. Висок и едър. Да твърдя, че ме следва, щеше да бъде леко преувеличено. Просто се намирахме на улицата по едно и също време. И все пак. Когато спирах, за да погледна витрина на магазин или да пресека улицата, той също спираше. Възможно е и да е било съвпадение.

Пътят от музея до хотела не беше дълъг. Минах покрай два хранителни магазина, един за спортни стоки, книжарница, магазин за мобилни телефони и един денонощен. На малкия паркинг пред него бръмчаха три коли на празен ход. Група младежи се вторачиха в мен.

II

Ключът на хотелската ми стая висеше на тънка верижка на боядисана в розово дървена табелка с номера. Качих се по стълбите до стая 217, открехнах прозореца и се загледах в селото и пейзажа. Вдигнах поглед нагоре към просторните гори и планини. Защо са избрали да се преместят точно тук, в дивата пустош, първите ювдалци? Крили ли са се от нещо? По-пусто място от това едва ли можеше да се открие. Гората беше източник на дървен материал, да, бързеите — пълни с риба. Но все пак — тук?

Отидох до банята, за да си измия зъбите, преди да легна. Бях назначен като исторически експерт, не като следовател. Полицейският началник не желаеше да се меся в разследването на убийството на Даниел Люке. Но колкото повече навлизах в случая, толкова по-ясно ми ставаше, че трите събития — от 1708 г., 1963 г. и 2015 г. трябва да имаха под една или друга форма вътрешна връзка. Или някой искаше нещата да изглеждат по този начин. Да извадим убийството на Даниел Люке от уравнението, беше безсмислено. Обстоятелствата около смъртта на младия журналист бяха по неясен все още начин свързани с двата стари смъртни случая.

Взех лаптопа в скута си и седнах на леглото. Влязох, отворих Word и си записах някои хипотези. Да кажем, бяха по-скоро въпроси отколкото хипотези. Защо в крайна сметка Конрад Кремер се беше озовал в Ювдал? Хайделберг не е бил центърът на света, но същото е важало за Ювдал. Възможно ли е Даниел, чисто хипотетично, да е стигнал до открития, които да са довели до убийството му? И какви биха били те? Нещо, свързано с Понтиус Фелдберг? След петдесет години? Или Конрад Кремер е имал потомък в Ювдал, който на всяка цена е искал да скрие мрачната тайна на своя прародител? Бяха изминали триста години — липсваха доказателства, теорията беше малко вероятна. Въпросите продължаваха да прииждат. Възможно ли е тогава Даниел да е бил обикновена жертва на убийство от ревност? Или дяволската маска сама по себе си е била мотив? Съществува ли тя все още? Тук, в Ювдал? Изчезнала е през 1963 г., но някой може да се е докопал до нея? Възможно ли е Даниел Люке да се е натъкнал на следа, водеща към маската? Но кой би извършил убийство, само и само да се сдобие с нея? Ако е така, значи трябва да е била доста ценна. Представлявала ли е нещо магическо или религиозно за тази странна секта?

III

Пиеро, помислих си аз. Пиеро може да ми помогне с тези въпроси.

Нетърпеливо започнах да шипа имейл до италианския селски свещеник Пиеро Фичино. Преди да поеме длъжността на свещеник в църква в планините на север от Флоренция, той работеше като архивар в Конгрегацията за доктрина на вярата в Римската курия. Ватикана, както повечето хора биха казали. Срещнах го на конгрес в културния център Кастело Катулус в Тоскана преди няколко години. Сред интересите на Пиеро Фичино не бяха само стари ръкописи и шифри, но и геологическата (и любопитна) дисциплина демонология. Сега той отново се беше върнал във Ватикана. Беше получил едногодишно назначение в тайните архиви и трябваше да систематизира кореспонденциите между различните клонове на фамилията Медичи и френския пророк Нострадамус.

В имейла до Пиеро обобщих малкото, което знаех за Конрад Кремер, дяволската маска и неприятните обстоятелства в Ювдал, и го попитах дали е чувал за Кремер и неговите слуги демони. Прикачих и снимката, която бях направил на маската. След това писах до държавния архив в Кристиансан с молба да ми изпратят файловете с писмата от Понтиус до епископа. В послеписа ги помолих да ми опишат всичко, което имат в архива си, относно Конрад Кремер и събитията в Ювдал от 1708 г.

Исках да потърся Конрад Кремер в Google. Кой е бил? Каква работа е имал в Ювдал? Но не успях. Интернетът на хотела беше отказал. Завъртях се. Матракът изскърца. Замислих се за Мария Крагх Фелдберг. Тя ме изпълни. Изпълни ме с погледа си, с гласа си, с веселия си смях, изпълни ме с леките си усмивки и върха на езика й, който навлажняваше устните й. Изпълни ме освен това с чувство на вина.

През цялото време премислях неразбираемото съобщение от Ребека. Бьорн, трябва да поговорим…

Ребека живееше в Йерусалим, в тесен двустаен апартамент с френски балкон, на етажа над магазин за обувки и друг за готова храна. И тя като мен беше археолог. Помагах й да открие какво се е случило с баща й, изчезнал през 1978 г. По същото време тъкмо се бил натъкнал на гробница от времето на Иисус.

Станахме гаджета, Ребека и аз. Въпреки всичко, което ни разделяше — разстоянието, културните различия, несигурността, моят инат, нейната красота. Въпреки всичко бяхме заедно. Тя — в Йерусалим. Аз — в Осло. Пътувахме по един път в месеца до Рим, Париж, Ница, Флоренция. Бързи срещи в чужди градове. Само няколко пъти сме се виждали в домовете ни. Беше грешка да живеем в апартамента на другия. Сякаш по този начин животите ни не бяха съвместими. Сякаш не бяхме създадени да споделяме ежедневията си, а само натоварените дълги уикенди в хотели в градове, където и двамата бяхме гости.

Да й звънна ли? Не, отказах се. Въпреки това все още не ми звучеше добре. Да поговорим… Защо?