Том Егеланд
Маската на Дявола (17)

1963
Юни

Vade retro Satana

(Махни се и иди зад Мен, Сатана!)

Евангелието на Матей

Първият път, когато Понтиус видя демона със собствените си очи, а не просто представяйки си неговото прикрито присъствие, беше една вечер в края на юни. Беше останал да работи до късно в църквата. Не се чувстваше добре. Потеше се и му се виеше свят. Сесилие му беше изпратила храна, която той изяде за вечеря. Домашно печен черен хляб, вече изстинали банички, кисели краставички и салата.

Сладката Айвор, която щеше да получи конфирмация, беше дошла при свещеника, за да вземе ковчежето за дарения. Хорът щял да събира пари. Тя го гледаше с поглед, сякаш принадлежащ на зряла жена. Сякаш тя — не, той отблъсна веднага тази мисъл. Когато й подаде ковчежето, той видя очертанията на гърдите й през тънката рокля. Отмести поглед на момента — Махни се и иди зад Мен, Сатана! Тя се засмя. Не разбра защо. Разпозна нещо в погледа й. Вече не гледаше Айвор, а Лилит, лекомисления сукубус. Но не, сега беше вече изчезнала и пред него седеше малката, доверчива Айвор, разбира се, кой друг да бъде?

— Късмет със събирането — каза й той с напрегнат глас.

Тя му се усмихна, каза му „чао“ и тръгна.

Малко по-късно вървеше към вкъщи през гробищата. Ръмеше. Вдишваше миризмата на пръст и мъх. И там именно седеше той. Демонът. Между надгробните плочи. Неясни, неопределени очертания. Горящи очи. Понтиус спря. Започна да му призлява. За кратък момент погледите им бяха приковани един в друг. Ти ли си, Декарабия, ти ли си? Демонът изчезна пред очите му. Сякаш никога не е бил там. От далеч, далеч се чуваше песента на ангелите. Или беше вятърът от планините? Междувременно демонът се появи на друго място, до мемориалната плоча на загиналите във войната. Беше се навел над нея, докато го наблюдаваше подигравателно. Понтиус се хвана за главата. Трябваше ли да послуша лекаря и да си направи по-подробни изследвания в централната болница? Ако не беше епилепсия, то трябваше да е нещо друго. Тези видения… Тези халюцинации… Тези жестоки илюзии… Някои нощи се събуждаше подгизнал от пот заради кошмари за огнения ад и дяволите. Представял си беше Сесилие с похотливи демони в какви ли не ситуации и беше чувал ясния глас на Сатаната. Кошмарите го преследваха, нощ след нощ, но не беше имал смелостта да разкаже за тях на някой, особено на Сесилие. Беше толкова притеснителна.

Когато се прибра, тя тъкмо беше сложила Симон да спи. Влезе тихичко в детската стая, пожела му лека нощ, а след това, потъвайки в дивана в дневната, заспа. Малко по-късно Сесилие го събуди. Премести се в спалнята, съблече се и се пъхна под завивките, където продължи да спи.

По причини, които Понтиус смяташе трудни за разбиране, Сесилие беше поела длъжността на ръководител на енорийската библейска група за деца. Отсега нататък тя щеше да носи отговорността за младежкия хор и неделното училище — да не говорим за сина им Симон. Понтиус се надяваше всичко да е наред. Сесилие вече беше приела, което означаваше, че трябва да работи още една вечер през седмицата.

Когато Понтиус сложи Симон да спи, той се върна в кабинета си и продължи да търси още информация за Декарабия. Имаше теория, че Конрад Кремер е бил превъплъщение на демона. Не беше немислимо Декарабия да е обладал Кремер и да е действал чрез него. Или самият Сатана е дал човешки образ на демона. Търсеше потвърждения в старите текстове. Сякаш Господ му беше доверил, че съществуват тайни, заради които Понтиус Фелдберг е изпратен на земята.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Петък, 28 юни 1963 г.:

През XIII в. папа Йоан XXI с цялата си мъдрост заявил, че 133 306 668 ангели са подкрепяли Сатаната и станали демони, докато 266 613 336 ангели останали верни на Бог. Според Заветът на Соломон библейският цар успял да залови група демони, предвождани от Велзевул, за да ги накара да помогнат в строежа на Храма в Йерусалим. Какво се е случило с тях след това? Дали са бродели по земята, когато Соломон ги освободил? Дали един от тях не беше стигнал чак тук, до Ювдал, в образа на Конрад Кремер, за да предизвика мощта на Господ? Според доклада на Комисията на епископа Кремер бил обсебен от Лилит. В Геологическия факултет съм чел за езическата традиция за Лилит, тази, която разказва, че тя е била първата съпруга на Адам. Първата суфражетка^[1]. Гледала на себе си като равна на Адам, защото била създадени от същия Бог, от същата земя. Защо трябвало тя да се подчинява на мъжа? Искала да бъде над него. Когато Адам отказал, тя го изоставила. В Библията не пише абсолютно нищо за нея. Но евреите имат купища ръкописи. Историята за Лилит се дължи на нуждата да се обясни защо съществуват две предания за сътворението в Петокнижието. В първата част Господ създава небето, земята и човека. Във втората част, той прави същото, но в друга последователност. Защо? Отговорът е очевиден. Петокнижието събира в себе си много различни ръкописи, писани в различни времена. 500 години преди Христа, всички тези ръкописи били събрани в един общ труд, посветен на Мойсей.

* * *

На следващия ден Понтиус седеше в ризницата, когато се почука тихо на вратата. Той се провикна:

— Влез. — Вратата се отвори бавно. Усмихна се, когато видя двете момичета за конфирмация Вибеке и Айвор. Изглеждаха сериозни. Айвор го попита дали могат да поговорят за нещо. Разбира се, отговори им той. Седнаха на столовете, поставени пред писалището. Вибеке започна да плаче:

— Но скъпа — каза Понтиус, — какво има?

— Тя иска да ти каже нещо — каза Айвор.

Той заобиколи масата и се подпря отпред, заставайки до Вибеке.

— Вибеке? Какво има?

Погледна нагоре към него със сините си очи. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Аз…

Плачът й надделя и тя не успя да каже друго.

Той погледна въпросително Айвор, която беше поставила утешително ръката си върху рамото на Вибеке.

— Клисарят е — каза Айвор.

Клисарят? Понтиус не разбра. Оскар Скар беше клисар и майстор в църквата. Вдовец, баща на Естер. Слаб, нисък, мълчалив.

— Какво за Оскар?

— Той… — започна Вибеке, опитвайки се да сдържи риданията си.

— Той я е хванал, ударил я е — каза Айвор.

— Оскар? Какво искате да кажете?

— Той завлякъл Вибеке в стаята под кулата и започнал да я опипва — гласът й стана по-тих — по гърдите и дупето.

Гледаше ги ужасено. Оскар? Не можеше да е възможно.

— Вярно ли е, Вибеке?

Тя кимна.

— Но… — Не знаеше нито какво да попита, нито какво да каже или направи. — Но не е правил нищо друго, освен да те опипва, нали?

Усети, че не се изказа правилно. Просто не знаеше как да формулира въпроса.

Вибеке поклати глава.

— Опита и с мен един път — каза Айвор. — Но аз го ударих.

— Ударила си го?

— По ръката. И той ме остави.

Понтиус седеше и се взираше в тях.

— Искрено съжалявам — каза той несигурно. Протегна ръка, за да потупа Вибеке по рамото, но тя се извърна настрани.

* * *

От дневника на Понтиус Фелдберг

Събота, 29 юни 1963 г.:

Не смея да се обърна към тъст ми. Все още не. Трябва да помисля… Той е толкова безмилостен. Страхувам се от яростта му. Ако Вибеке говори истината, а и защо да лъже за нещо толкова грозно и обидно, то нямам представа какво Коре Борг ще каже или направи. Щете ли да насочи своя неукротим гняв към горката Вибеке и да увеличи болката и мъката на това дете? Или щеше да осъди Оскар, без да чуе неговата версия на случилото се? Толкова е избухлив, че все още не смея да му доверя случилото се.

* * *

По-късно същия ден той помоли Оскар Скар да отиде при него, за да поговорят.

Оскар побесня. Отричаше всичко. Никога не би му хрумнало да се занимава с малки момиченца. За какъв го мислеше Понтиус? Ако някой беше стигнал прекалено далече, то това бяха тези момиченца, които го преследваха и му се натрапваха като някакви обезумели животни. Какво трябваше да направи? Понтиус опита да го притисне, но Оскар не поддаваше. Не бил направил нищо грешно, не бил опипвал малки момичета, за бога, та той има дъщеря на същата възраст. Как е възможно Понтиус да мисли нещо толкова отвратително за него?

Разговори с Дявола

От какво се страхуваш?

Нещо не е наред с мен.

Какво не е наред с теб?

Имам привидения. Човек не вижда неща, които не съществуват. Не е правилно. И се страхувам.

Аз съществувам, Понтиус. Ето затова си уплашен. Виждаш ме, защото съществувам.