Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Djevelmasken, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Ралица Тачева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- WizardBGR (2024)
Издание:
Автор: Том Егеланд
Заглавие: Маската на дявола
Преводач: Ралица Тачева
Година на превод: 2017
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: норвежка
Редактор: Пламен Тотев
Коректор: Елена Добрева
ISBN: 978-619-161-125-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20193
История
- — Добавяне
1963
Май — юни
Extra ecclesiam non est salus.
Извън църквата няма спасение.
Понтиус влезе в църквата събота следобед, за да довърши неделната проповед. Въпреки че пишеше текста вкъщи, той обичаше да сяда в ризницата, да го чете високо на глас и да прави малки корекции в междуредията. Прекрасен ден, слънцето печеше. Пред църквата той срещна един от помощниците, покачил се на стълба, за да смени крушката над входната врата. Размени няколко думи с него. Отвътре се чуваше органистът, който упражняваше псалм: „Исусе, Ти си утеха за всички измъчени души.“ Казваше се Лорънс, органистът, но предпочиташе да бъде наричан Лари. Американец. Много специален човек според Понтиус. Къдрава коса, която той оставяше да порасне доста дълга. Винаги усмихнат. Висок и слаб. Говореше недобър норвежки, но беше виртуоз на органа. Сесилие разказваше колко добре се отнасял с децата в хора. Понякога по време на хоровите упражнения той им акомпанирал на пиано или китара. Лорънс беше от Бъркли, до Сан Франциско, и бе започнал работа в църквата през януари. Когато Понтиус го беше посетил в общежитието долу на „Вогнмансгата“, в центъра на Ювдал, той беше разгледал купчината книги на нощното шкафче. Най-отгоре лежеше „Вой и други стихове“ от Алън Гинсбърг, „Голият обяд“ на Уилям Бъроуз, „По пътя“ на Джак Керуак. Понтиус не беше чел никоя от тях. Бинт поколение, беше пояснил Лорънс. Каквото и да означаваше това. Понтиус предпочиташе норвежките. Юхан Борген. Таряй Весос. Турборг Недреос. Лириката на Улав Хауге. Сигрид Унсет, естествено. Юхан Фалкберге. Предалият страната си Хамсун, не искаше и да споменава. Рядко имаше време да седне с добра книга и да се вглъби в нея. Като по правило той избираше Библията, в моментите, в които имаше време да чете.
Вероятно Лорънс го беше чул, че отворя вратата на църквата или беше познал скърцането й, защото спря да свири, наведе се и погледна надолу от ръба.
— Здравейте, мистър Понтиус! — поздрави той с шеговит жест с ръка.
Той винаги го наричаше мистър Понтиус. Повечето в Ювдал го наричаха господин Фелдберг, с респект, но му харесваше начина, по който Лорънс му казваше мистър Понтиус. Усмихна му се и го поздрави.
— Don’t let me interrupt![1], извика той на своя развален английски.
* * *
От дневника на Понтиус Фелдберг
Събота, 8 юни 1963 г.
Лорънс е всичко, което аз не съм. Странно е колко различни, ние, хората, може да бъдем. Ценя го неимоверно много. Но нямам никакъв контрол над него. Сякаш стои извън настоящето и приема всичко с крива усмивка и надсмешка. Онзи ден го чух да свири псалм, който звучеше толкова красиво. Но когато по-късно го попитах кой е бил, се оказа, че е американски шлагер. „Синя луна“. Да, да, да. Как само може човек да се обърка…
* * *
Неделя предиобед Сесилис седеше заедно с баща си, свещеник Коре Борг, на първата пейка, докато Понтиус казваше днешната си проповед. Симон спеше в ръцете й. Петдесетница беше след седмица, така че Понтиус основно говореше за огнени езици в Деянията на светите апостоли — тогава всички се изпълниха с Дух Свети и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят. Отбелязвайки, че Петдесетница е рожденият ден на църквата, Понтиус видя как тъст му кима доволно — иначе е сериозен и властен мъж — и как Сесилие го гледа с любяща усмивка. О, ти, мое ангелче!
Бащата на Сесилие му всяваше страх. Всъщност го респектираше, но той усещаше че има нещо мрачно и тъмно, надвиснало над него. Коре Борг не се усмихваше. Погледът му беше винаги напрегнат. Беше от друго време, различно от тяхното. Само когато седнеше със Симон в скута, Понтиус разпознаваше друг, по-мил човек зад сериозната му фасада. Майката на Сесилие беше съвсем различен човек в сравнение със съпруга си. Понтиус я смяташе за ангел. Точно като Сесилие. Тиха, смирена, мила.
Лорънс завърши церемонията с органова кантата на Бах. Понтиус видя как тъст му, тъща му, Сесилие и всички други притвориха очи и се изпълниха с мощната сила на органа.
След службата всички се събраха в енорийския дом. Сесилие и някои от по-възрастните жени бяха направили кафе и изпекли вафли. Сесилие сияеше. Понтиус осъзнаваше колко горд беше с нея. Човек на име Йорюн държеше заливащия се от смях Симон. Следобед бяха поканени на вечеря при родителите на Сесилие. Кюфтета със задушено зеле.
* * *
От дневника на Понтиус Фелдберг
Неделя, 9 юни 1963 г.:
Тъст ми ми напомня за учителя ми от неделното училище. Казваше се Ванг. Наричахме го просто господин Ванг. Струва ми се, че никога не научих първото му име. Винаги беше толкова сериозен. Сякаш Господ лично бе поставил тежък товар на раменете му. Така е и с тъст ми. Знам, че е добър човек. Въпреки това ме е страх от него. Страх ме е от сериозността в него. Излъчва едно благоприличие спрямо всяко едно нещо. Благоприличие, непривично за нашето време. Никога не се осмелявам да се смея в негово присъствие. Сякаш смехът е неприличен. Изглежда безкрайно много по-възрастен, отколкото всъщност е. Като Матусал[2]. Сякаш всяка една от земните години на Коре Борг отговаря на 20!… Трябва да се усмихна… Знам, че съм несправедлив спрямо него. Той е себе си и прави най-доброто, което може. Някъде, там вътре, се крие добър човек.
* * *
— Чу ли слуховете? — попита го Сесилие, когато си легнаха същата вечер.
— Слуховете?
Той млъкна. Тя много добре знаеше, че той не обича слухове. Злополука при злополука ще дойде, пише Езскил, и слух при слух ще възникне. Никога не води до нищо добро.
— Някой е видял немския проповедник горе до дървената църква.
— Немския? Проповедник? Конрад Кремер?
Въпреки че подобни слухове бяха пълни глупости, той все пак настръхна.
— Кремер е умрял преди 250 години — единствено каза той. — Много са го виждали.
— Кои?
— Това вече не знам. Или. Астрид каза, че го е видяла. А и е говорела е Осе, който също го е видял.
Толкова странни неща казваше милата Сесилие. Понтиус вече беше чувал тези слухове. Хорски приказки. Не можеше да е нещо повече от това. Мъртвите не се връщат отново. Според Библията призраци не съществуват. Зли духове, да, но не и призраци. Виждали били злия дух на проповедника? Смехотворно.
— Така се говори, Понтиус. А аз просто исках ти да го знаеш — каза тя.
— Как… са го видели? — попита той след известно време.
В тъмнината чу, че тя се завъртя към него.
— Да се скита между надгробните плочи горе до старата църква.
— Какви измислици!
— Знам.
— Той е мъртъв и погребан.
— Да, знам, скъпи. В най-добрия случай е при Господ горе на небето. В най-лошия, което е и най-вероятното, гори в ада.
Той чу, че тя диша тежко.
— А защо ще му е да се скита между гробовете? — попита той. — Каква работа има там?
— Може би не е намерил покой? Нито в рая, нито в ада?
— Честно казано, ангелче, вярваш ли в подобни глупости?
— Разбира се, че не.
— Дали не е било просто шега?
— Да, вероятно е просто измислица.
— Не мога да разбера кой разпространява подобни слухове. И защо.
— Напълно съм съгласна с теб.
— Къде се коментира това?
— Ами, в енорийския дом. Малките момичета в хора се интересуват изключително много.
— И защо?
— Вероятно мислят, че е забавно.
— Забавно?
— Да, по зловещ начин. Знаеш, — момичетата в тази възраст…
— Да. Да, да знам.
Скоро по равномерното й дишане, разбра, че е заспала. Толкова невинна и чистосърдечна беше… Той самият беше напълно буден. Вече беше преминал трийсетте, но все още не се беше научил, че не може да заспи, когато е пил кафе вечерта. Допря длани и започна да се моли на Господ. Сега се молеше за това Господ да спре всички слухове и да позволи на хората да намерят мир в душите си. Ако те обаче продължаваха да се разпространяват, той реши, че ще се обърне към викария.
Убеден във вярата. Не. Той не беше такъв. Напълно обратното. Той се съмняваше. Все повече и повече. Беше обречен. Ясно и сигурно е. Той се моли с вяра, без да се съмнява, пише апостол Яков. Защото този, който се съмнява, прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете. Такъв човек се двоуми и в действията си е колеблив, затова да не се надява, че ще получи нещо от Господ. Понтиус се срамуваше от себе си. Него визираше апостолът. Не някой чужд, измъчен езичник. Него! Капелан Понтиус Фелдберг от Ювдалската енория. Наричаше себе си християнин, но не успяваше да вярва, не и напълно, не изцяло. Свешеник е, но се съмняваше. Разговаряше с дявола. Какъв позор! Матей пише за смокиново дърво, което увяхнало, щом Исус му заговорил. Когато учениците му се учудили, Исус отвърнал: Всичко това, за което се молите в молитвите си, ще получите, когато се молите с вяра. С вяра, да. Защо вярата го разрушаваше? Откъде идваше това коварно колебание? Не разбираше. Толкова би искал да вярва, безрезервно и истински. Но съмненията вече бяха предявили своето надмощие.
Разговори с Дявола
Сатана, кой си ти?
Да, кажи го, Понтиус, кой съм аз?
Наричат те големия дракон, старата змия.
Пастирите не обичаха особено много змиите.
Защо размътваш съзнанието ми? Защо отравяш вярата ми?
Така ли правя? Наистина ли? Ха-ха-ха.
Няма нужда да ми се смееш.
Забавен си.
Махни се от живота ми.
Не съм се натрапвал. Сам ти ме покани.
Думите Господни правя мои: Махни се от мен, Сатана. Защото е написано. Пред твоя Господ ти трябва да се поклониш и на Него сам да служиш.
Толкова странни неща има в Библията. Не забравяй, че е писана от победители. Тези, които изхвърлиха мен от Небесното царство.
Защото се разбунтува срещу Господ.
Аз? Бунт? О, те дойдоха с всякакви обвинения и лоши обосновки. Истината е, че се противопоставих на Бог и той го понесе лошо.
Бог, Всемогъщият…
Ами… Мисля, че той започна да прекрачва надмощията си. Почитай ме. Кланяй ми се. Направи ми олтар. Построй ми кивот. Ето така продължи дълго време. Казах му нещата, така, както бяха. Вярно е, Господ си, казах, но не се държиш безкористно и смирено. Какво се случи с идеалите ти? Защо си толкова надменен? Защо толкова много се интересуваш от това хората да те почитат и да ти се кланят?
— Махни се от мен. Сатана!
Господ не го прие благосклонно. Винаги е бил своеволен, трябва да кажа. А и никога не съм бил сам в критиките си към него. Много от ангелите ме подкрепяха. Не защото мразехме Господ, а защото го обичахме. Искахме той отново да бъде такъв, какъвто го познавахме. Но Той не понася критиката особено добре. Остатъка от историята вече знаеш.
Слуховете за всичко случващо се в селото притесняваха Понтиус. Че Конрад Кремер беше отново сред тях, беше достатъчно лошо. Ами всичко останало? Духове и демони? Призраци и зли сили. Тролове и таласъми?
Тук в Ювдал? В Господна 1963 година?
Не…, мислеше си Понтиус.
На бланките от стаята на свещеника той написа писмо до Държавния архив в Кристиансан, за да ги помоли за копие от доклада на Комисията на епископа от 1708 година. Седмица по-късно пристигна по пощата. Беше плашещо четиво. Въпреки че хората са били по-суеверни по онова време, беше очевидно, че комисията са изпълнили задачата сериозно и изчерпателно.
Когато Кремер бил открит мъртъв в църковния двор, той бил с жълти дяволски очи, с издължени, вертикални зеници. Това той прочете в доклада. Около него имало следи от копитата на дявола и пентаграм, жигосан в дланите му. Същият символ като на сатанинските монети, които носел в себе си. Пет черни лоени свещи били поставени в снега до трупа. Една до главата, по една до всяка ръка и всеки крак.
Комисията дори беше направила рисунка, прикрепяйки я към доклада. Рисунката му напомняше на нещо. Но какво?
Имаше нещо трудно разпознаваемо в начина, по който трупът на Кремер лежеше. Първо се сети за „Витрувианския човек“ на Леонардо да Винчи. Но не. Не беше това. Разположението на ръцете беше различно. Тези на трупа сочеха надолу, а не нагоре. Продължи да чете. За скритите линии на рисунката и за труда Окултна философия, в който немският маг ьосник и теолог Хенрих Корнелий Агрипа разглежда връзката между окултизъм, ритуали и религия.
Накрая прочете за демона, познат под името Декарабия.
Седеше бос на хладния под в кухнята. Сесилие хранеше Симон с пюре от банан. На дървото точно пред прозореца малки птички шумяха и прелитаха от един на друг клон. Един синигер се удари и падна на пътеката. Понтиус излезе навън да види дали е добре, но него вече го нямаше.
— Над какво толкова размишляваше? — попита Сесилие, когато той влезе вътре.
— Нищо…
Колебаеше се. Нищо беше лъжа.
Господи мой, умолявам те: Прогони го от мислите ми! Преди той е бил Твой слуга, да, Твоята дясна ръка. Ти го изгони от Твоето царство, но не и от моя свят. Защо, Господи?
— Просто се опитвам да се разсъня — отговори бързо.
Сесилие му беше направила закуска. Бъркани яйца с пресен лук. Беше ги сервирала в стъклена купа и украсила с нарязани домати.
Той я попита дали има планове за деня.
— Няколко задачи тук и там — отговори му тя. — Майка ми обеша да се грижи за Симон няколко часа.
Около 11 часа Понтиус излезе, за да се подготви за едно погребение. По пътя нагоре към църквата го обзеха мисли за зли, нечисти сили. Библията беше пълна с тях. Демони. Лукавите слуги на Сатаната. Казваше се, че този немски проповедник можел да говори с тях. Не знаеше на какво да вярва. Да говори с демони? Какво имаха да кажат те? Но и той самият говореше с дявола. По свой си начин.
Някои го били видели, беше казала Сесилие. Немеца. Горе при старата църква. В Теологическия факултет беше учил, че призраци не съществуват. Духовете от своя страна са част от езическата традиция. Но в Библията четем за много зли демони. Колко голяма е разликата? Призракът не е ли зъл дух?
Ами ако немският проповедник е бил слуга на Сатаната, демон, нечиста сила? Не беше ли точно дяволът този, който може да се превръща в каквото и да било — дори и в немски проповедник? По тази причина ли е можел да говори с мъртвите? С изгубените души в ада ли се е свързвал?
Заключи се вътре в ризницата в задната част на църквата. Викарият беше на семинар в Кристиансан, органистът Лорънс имаше свободен ден. Чуваше, че клисарят си тананика, докато изтрива числата от дъската[3].
Понтиус седна зад огромната маса, извади сандвича, който Сесилие му беше приготвила, и изяде две филийки с пастет, кисела краставичка и цвекло.
* * *
Час по-късно седна и написа доклад до енорийския съвет. И тогава се случи. Ризницата избухна в светлина и цветове. Той изпусна писалката си. Дишайки тежко, стана от стола. О, Боже мой! Главата му се изпълни с хармонични тонове. Чу се да издава странни звуци.
След това: нищо.
* * *
Когато се съвзе, часът беше след един. Залитайки, се изправи на крака. Отиде директно при доктора и го накара да го прегледа. Но нямаше никакъв проблем. Само леко повишено кръвно налягане.
— Възможно ли е да е епилепсия? — попита Понтиус.
Докторът не вярваше това да е причината, но сметна, че е интересна хипотеза и го изпрати на друго изследване в главната болница. Понтиус обаче искаше първо да го обмисли. Докторът се съгласи, че не трябва да прибързват и отдаде припадането на претоварването му с работа.
По пътя обратно към църквата той срещна Сесилие. Попита го къде е ходил, но той не искаше да споделя за припадъка и посещението при доктора. Вместо това излъга, че е посетил вдовицата на мъжа, когото щеше да погребва утре. Малка лъжа по необходимост. Сесилие пък била в енорийския дом да почисти.
— Беше ли изцапано? — попита я той.
Тя се засмя и отвърна, че отивала при майка си да вземе Симон.
— Ядат ли ти се рибни кюфтенца за вечеря? — попита го тя.
Да, ядяха му се.
След вечеря сложиха Симон в леглото и му изпяха песничка. Сесилие седна с бродерията си, а той запали лула и пуши бавно, докато размишляваше. Нещото, което го караше да се страхува, беше демонът на име Декарабия.
В копие на труда за йерархията на демоните, написан от френския окултист и демонолог Жак Огюст Симон Коллен де Планси Речник на ада от 1818 г., той прочете, че да отхвърлиш всички задгробни мъки и радости, е все едно да отречеш съществуването на Господ. Така, така. Теолозите, продължи той да чете, трябвало да поверяват описанието на ада на поетите. Във версия на Le Diable Peint par Lui-même той откри страховита рисунка на Планси в разговор с дявола.
Сякаш виждаше сам себе си.
Затвори очи отново. На път съм да полудея!

Разговори с Дявола
Декарабия? Този луд?
Той е тук, в Ювдал.
Каква работа има тук?
Не знам.
Декарабия… Не съм го виждал от векове.
Опасен ли е?
Декарабия е най-малкият ти проблем, приятелю мой.
Този припадък в църквата…
Вземи се в ръце, Понтиус. Обсъди ли го с жена си?
Не, не, не. Милата ми, добра Сесилие. Тя не трябва да разбира нищо. Тревожи се за най-малкото.
Ха-ха!
Ако помисли, че съм болен, самата тя ще се поболее от притеснения.
Правиш от нищо нещо.
Ще си призная: Уплашен съм до смърт.
Да, смел ти никога не си бил.
Такъв припадък… Какво стана? Страхувам се.
Все от нещо ще умреш.
Но не все още. Не мога да разбера какво ме сполетя?
Всичко си има обяснение!
Ти ли си? Ти ли заживя в мен, за да ме унищожиш?
И затова ли да поема вината?
Същата вечер той каза на Сесилие, че не иска да бъде притесняван. Тя го попита дали има проблем. Не, отговори й нежно, не се притеснявай, скъпа моя.
Затвори вратата на кабинета си и седна на писалището, затрупвайки се с енциклопедии и учебници от обучението си по теология.
Декарабия… Демонът, който беше споменат в доклада от Комисията на епископа. Търси дълго, преди да открие нещо за него. Беше описан в диаболичните ръкописи Clavicula Salomonis Regis и Pseudomonarchia Daemonum. Паднал ангел. Маркиз на ада. Свързан с пентаграма. Билките. Скъпоценните камъни. Може да се превърне в която и да било птица, прочете той.
Птица, помисли си Понтиус. Толкова странно.
Декарабия, продължи той нататък, е бил водач на 30 легиона демони. Отвори на легиони в изданието от 1963 г. на Енциклопедия Британика и пресметна, че 30 легиона отговарят на 150 хиляди демони.
В геологически труд откри и печата на Декарабия:
Понтиус остана така, взирайки се в нищото. Опита се да разбере каква връзка има между всичко това. Как Господ и Сатаната действат един срещу друг тук на земята, как Божиите ангели бдят над нас, докато демоните ни подвеждат, тласкайки ни към злото.
* * *
От дневника на Понтиус Фелдберг
Четвъртък, 13 юни 1963 г.:
Сега разбирам. Конрад Кремер е бил демон. Демон в човешка кожа. Ученик на дявола. Написано е: И когато хиляда години изминат, Сатаната ще се освободи от затвора си. И ще излезе, и ще подвежда хората по земята. Така, както Конрад Кремер подвел хората в Ювдал преди 250 години. Ученик на Сатаната.