Том Егеланд
Маската на Дявола (6)

3
Гробът

I

Ювдал е Цалството на троловете.

Според картата долината минава през мочурищата на границата между Телемарк и Ауст Агдер. Но природата не различава имена. Няма и пунктирани линии, разделящи дивите полета, планинските възвишения и хълмове. Отвъд графичната семиология на картите се намира друга реалност.

Тук са живели те, в стари времена: троловете и духовете, нимфите и таласъмите. Живели са тук. Измежду секвоите и сребристосивите борове. Тук са скитали, завинаги оставайки в приказките.

Занемареният път се спуска миля след миля над пиреновите полета, между горите, покрай планинските езерца, които проблясват на слънчевите лъчи, покрай речни корита и обрасли пътечки. Канари, притихнали мочурища, изкоренени дървета. Едно местенце сред неравния терен, което като студена тръпка през тялото размива реалността. И точно тук, в подножието между гористите върхове и скалисти хълмове, се намира Ювдал. Долината се разпростира като огромна бразда между планини, хълмове и ливади, сякаш великан е забил пръст дълбоко в полите на планината, а след това я е издърпал след себе си, миля след миля, дотам, докъдето тя се простира като огромен бокал. Като един изсечен граал в пейзажа. Там се намира село Ювдал. Река го разделя на две. От фермите и пасбищата по високите склонове се виждат реката и бързеите като проблясващи ивици от сребро. На западния склон се намира най-старата част, там, където е дъскорезницата, старата дървена църква^[1] и новата църква, сребърните мини и жилищата на хората, работили там в отдавнашни времена. В малкия център в източната част се намират няколко успоредни и пресичащи се улици, както и по-новите къщи горе на самия хълм. Малки занаятчийннци. Дърводелски работилници.

Шепотите от миналото все още отекваха. Всички суеверия и свръхестествени сили се събуждаха, щом тъмнината обгърнеше Ювдал.

Бил съм тук преди. Много пъти. Но това е друга история.

II

Конрад Кремер

1663-1708

Едно име, две отдавнашни години, позлатени и избелели.

Гробът на Конрад Кремер беше под един дъб в гробището над Ювдал зад старата църква горе на склона. Когато слънцето грейнеше, рисуваше цяла менажерия от дракони и фантастични, страховити сенки над целия църковен двор.

— Последното място за покой на Кремер — отбеляза свещеник Симон Фелдберг, толкова тихо (и доста излишно, бих казал аз), че почти не го чух. Едър и силен мъж. Извисяващ се като великан. Леко плешив, с румено лице. Предполагам, че беше висок не по-малко от два метра. Симон беше син на Понтиус Фелдберг, свещеника, паднал от часовниковата кула право в обятията на смъртта.

Бяхме преминали покрай стотици гробове, преди да стигнем до този на Кремер. Някои кръстове бяха изправени, други — доста накривени. Повечето от камък, много малко от желязо, с трилистници в краищата на кръста. Всяка една надгробна плоча доказваше колко безмилостен е животът. Към едри и дребни търговци. Към фермери и горски работници. Дори никой от многото местни земевладелци или директори на мини не е могъл да се отърве, когато часът на смъртта им е настъпил. И все пак всички те са се опитали да си купят място във вечността с помощта на помпозни мраморни или от полиран гранит гробници.

Последният ювдалец бил погребан под сянката на старата църква в края на XIX в. Когато ново гробище било направено в полите на долината, старото било обречено на забрава.

Странно е, мисля си, да седиш така сред мъртви в занемарено гробище, в долина, така отдалечена от всичко и всички. Тук, в селото, в гора, заобиколена от планини и обширни поля, те са живели своя живот и са умрели тук, потъвайки и те в забравата на времето. Единственото, останало след тях, са разрушените надгробни плочи и изкривени кръстове.

С лека усмивка свещеник Симон Фелдберг погледна надолу към обикновения сив камък над гроба на Конрад Кремер.

— Епископът на епархията в Кристиансан платил погребението и надгробната плоча. Не искал да превръща нито смъртта, нито надгробното място в нещо особено. Говорело се, че Конрад Кремер е убит от самия дявол. Клисарят открил трупа му в двора на църквата в едно ранно утро. В снега имало следи от — дръж се здраво — копита. Според доклада на църковната комисия Кремер бил с дяволски очи, когато бил открит.

Искаше ми да извикам шеговито ууу, но се обуздах.

Моите студенти магистри от Блиндерн^[2] вече бяха започнали да измерват и да се подготвят за утрешните археологически разкопки, които щяхме да направим на гроба на Кремер. Тъй като не бяхме сигурни колко дълбоко е ковчегът, студентите трябваше да си проправят път надолу с ръце. Един от тях беше отстрани, снимайки средновековен слънчев кръст от талк.

Толкова млади и толкова напористи.

— Кремер… Кой е бил той? — попитах.

— Конрад Кремер… — каза Симон замислено — Немски проповедник и харизматик^[3] от Хайделберг. Бил също окултист, демонолог, магьосник и некромант. Някои дори твърдят, че в действителност е практикувал и сатанизъм. Притежавал е дарбата за говорене на езици (глосолалия), но не предавал само Божиите думи. Казват, че позволявал на мъртвите да говорят през него. Местните били както уплашени, така и изумени от този мистичен странник, който твърдял, че можел да говори с мъртвите. Когато си създал собствено паство Учениците на Геена, събрал и много привърженици. Знаете какво означава Геена нали?

— Предполагам, имаш предвид депото за отпадъци пред Йерусалим? И другото име на ада?

— Именно. Но неговите последователи не били наясно със значението. Заедно с разрастването на паството популярността на Конрад Кремер в селото растяла. Особено сред жените. Най-вероятно е бил красив и очарователен мъж с дар слово. Типичен манипулатор. Жените го обсипвали с любов и обожание. Дори получил възможността да живее в имението на богата вдовица. Говорело се, че мястото било чисто и просто харем. Немалко от днешните ювдалци са потомци на Конрад Кремер. Много млади момичета и омъжени дами забременявали от него. Струва ми се, че е доста трудно в днешно време да разберем колко голямо е било влиянието на Кремер над селото и хората. Не забравяйте, че тогава вярата в свръхестественото била огромна. Вещици и феи. Ангели и демони. Тролове и духове. По един или друг начин Конрад Кремер успял да обедини вярата на хората в Бог с идеята, че можел да говори с мъртвите.

— Как е реагирала църквата?

— Местният свещеник бил напълно отчаян. В Ювдалския музей и в държавния архив в Кристиансан има купища писма, които свещеникът от Ювдал изпращал на епископа. Немецът не само отнел енориашите на свещеника, но неговото учение било езическо и дяволско, гласяло едното писмо. Призовавал демоните на дявола и си сътрудничел със самия Сатана, пишело в друго писмо. От амвона свещеникът предупреждавал своето паство, че духовете на Кремер не били никакви прадеди на народа, а зли демони, които разпространяват думите на дявола. Свещеникът умолявал епископа за помощ и той накрая изпратил комисия в Ювдал. Привикали Конрад Кремер на разпит, за да разберат с какво точно се занимавал.

— Какво са открили?

— Ако съдим по доклада, не са стигнали особено далеч. Конрад Кремер твърдял, че бил убеден християнин и единствено комуникирал с духовете и ангелите на Господ. За да си помага, използвал и една древна маска, която имала магически сили. Така наречената Маска на дявола. В действителност тя не била дяволска маска, казвал той, а просто стара реликва, с която се предизвиквала появата на ангел Господен. Това обяснение далеч надхвърляло това, за което протестантските членове на комисията били изпратени — а именно да проверят истинността на нещата. Оставили са се да бъдат измамени. Тяхното заключение било, че Конрад Кремер практикувал остарели форми на месопотамски култове. Комисията не открила основания да го накажат — нито от религиозна, нито от юридическа гледна точка. Случаят е щял да се доразвие, но съдбата или по-скоро един от противниците му имал друг план. Кремер умрял. Някой искал вината да падне върху самия дявол. Не знаем кой го е убил. Или как е умрял. Нито началникът на полицията, нито епископът положили особени усилия да разберат. Както вече казах, комисията заключила, че Сатаната е прибрал Кремер при себе си. Аз лично смятам, че е по-вероятно зад убийството да стои някой презиран съпруг или любовник.

Точно като при Даниел Люке, помислих си аз.

III

Дебела мъгла започна да се спуска от планините, докато аз и свещеникът слизахме по обраслите с мъх каменни стъпала на старата църква горе на самия склон, отправяйки се към все още така наричаната нова църква. Стъпалата преминаха в стръмна пътека с нестабилен парапет от тънки и полуизгнили дънери, а след това в чакълест път през гората.

Вървяхме в тишина.

Имаше нещо в свещениците, което ме караше да им се доверявам. Може би си мислех, че могат да ми дадат отговори. Или утеха. Знам, знам. Нервите ми не са добре. Но няма от какво да се срамувам. Нямам моменти, изпълнени със „забавни“ илюзии. Само периоди на катраненочерна тъма. Сред търсещите изгубени души се чувствам като у дома си.

Нищо от това не доверих на Симон. Имах желание. Но нещо ме възпираше.

— Мислих си нещо — каза той и се усмихна почти срамежливо. — Мога ли да те поканя на вечеря вкъщи довечера?

— С най-голямо удоволствие.

Поне няма да скучая в тясната хотелска стая. Не бях в настроение да седя в кръчмата заедно с приказливите си студенти и пияните журналисти.

Продължихме надолу по стръмната, камениста пътечка. Беше се здрачило. На мъждивата светлина в гората изсъхналите корени изглеждаха като вкаменени змии. Влажни мъхове се разстилаха върху речни камъни и изгнили дървета.

Няколкостотин метра навътре в гъстата гора, до едно малко езеро, Симон спря. Езерото беше заобиколено от ели и широколистна растителност. Бели водни лилии се носеха по него. Няколко балончета нарушиха спокойната повърхност и оформиха бавни кръгове във водата.

— Красиво? — попита той.

— Да. Идилично.

— Много деца от селото са се давили в това езеро в последните триста години. Всяка пролет след първата неделна служба на май паството се качва тук, за да отдаде почит на удавилите се.

— Изглежда трагично. Толкова много ли са били?

— Минимум шест, може би около седем или осем. Не знаем със сигурност.

— Не знаете?

— Не. За съжаление. Не всички са открити.

Думите му ме накараха да потръпна.

— Толкова ли е дълбоко?

— На дъното има кал. Все още е популярно сред децата да се промъкват вечерно време тук и да се къпят. Знаят, че е строго забранено. И точно по тази причина… В топлите летни вечери младежите имат навика да се събират тук, да се къпят, да пият и… е, знаеш.

Погледнах притихналото езеро.

— В Ювдал казваме, че водните духове живеят тук в езерото — допълни Симон. — Всички го наричат Нюкшерн. Но всъщност името му е напълно различно. За съжаление не си спомням какво е.

IV

Построяването на нова църква в Ювдал било одобрено през 1887 г. и изпълнено през 1892 г. — величествена, боядисана в червено църква с витражи и тясна, висока кула с бели арки, отворени към всички посоки на света.

Спряхме пред нея и погледнахме първо нагоре към кулата, а след това и надолу към църковния двор. Неясни очертания от тебешир, размити и разнесени от стъпките и вятъра, показваха къде тялото на Даниел Люке е паднало. Отново погледнах към арките на камбанарията. Опитах се да си представя това, което се беше случило — както през онзи септемврийски ден на 1963 г., така и в четвъртък вечерта, когато Даниел Люке е умрял. Въпросите бяха същите, които полицията вероятно си е задавала през 1963 г.: Възможно ли е да е скочил доброволно? Дали някой не го е бутнал? Кой? Съпротивлявал ли се е? Или вече е бил в безсъзнание?

— Трагедия — каза Симон Фелдберг.

Не разбрах дали говори за смъртта на Даниел Люке. Или за смъртта на баща си. Или за тази и на двамата.

— Познаваше ли Даниел Люке? — попитах.

— Не и отблизо. Но сме се срещали при някои събития. Беше член на паството ми. — Той спря за момент, преди да продължи. — Въпреки че нямам желание да говоря лошо за мъртвите, а и ще погребвам момчето утре прсдиобед, той си имаше своите особености.

— Какво имаш предвид?

— Беше красавец. И знаеше как да се възползва от това. — Пред момичетата?

— Именно. Пред момичетата. А и като журналист беше доста склонен да тормози. Има много истории как почти е стигал до заплахи само и само да се добере до интервю или информация.

— Заплахи?

— Знаеш. Ако не е получавал информацията или коментара, който е желаел, е щял да направи публично достояние нещо по-лошо. От енориашите съм чувал, че е готов да стигне доста далеч, за да получи това, което иска.

Колко далеч? — помислих си. Погледнах размазаните тебеширени очертания. Защо Даниел Люке е паднал на същото място като Понтиус Фелдберг?

Симон се беше обърнал с гръб. Сякаш не искаше да гледа.

— Всеки път, когато виждам часовниковата кула — каза той, — си мисля за баща ми. — Поколеба се за малко, а после продължи. — Бил съм едва на една година, когато е починал. Но майка ми ми е разказвала много за него. Баща ми — да, той е бил със силна воля и вяра. Изключително скъп на цялото семейство.

Не го попитах, но въпреки това той отговори:

— Разбира се, не може да изключим варианта да е скочил по собствена воля. Но не. Не вярвам в това. Изобщо не вярвам.

Не исках да го притискам. Темата беше чувствителна. Дори само една дума беше достатъчна да го накара да продължи:

— Не?

— Баща ми беше християнин. Беше свещеник.

Нямаше какво да отговоря на това.

Симон продължи:

— Знам, естествено, че има самоубийства и сред свещениците. Но друго нещо потвърждава твърдението ми. Баща ми изоставил млада, бременна съпруга. И мен. Щеше ли такъв мъж да отнеме собствения си живот? Не. Не мисля. Брат ми Петер не изключва този вариант. Но аз не го вярвам.

— Значи мислиш, че е бил убит?

Челото му се набръчка. Погледна от църквата към мен и после към чакъла, като че имаше проблем да формулира отговор, търсейки безуспешно подходящата дума.

— Ако не се е самоубил — казах, — трябва при всички случаи да е бил убит. Или мислиш, че е паднал?

— Не. Баща ми не е паднал. Всички казват едно и също. Бил е изхвърлен от кулата. С голяма сила. В такъв случай е имало някой друг вътре с него.

Гледах го въпросително, докато не разбрах какво има предвид.

— Не мислиш, че е бил изхвърлен от… зъл дух, нали?

Отново се поколеба, преди да отговори:

— Както юдаизма, така и християнството, и ислямската религия признават присъствието на ангели. Ангелите служат на Господ като пратеници и помощници.

— Но сега говорим за демони?

— Защо да има ангели, а да няма демони? Ангелите принадлежат на нашия Господ, демоните са слуги на Сатаната… Да влезем вътре?

V

Чувствителен съм към миризми. Вътре в църквата имаше особен, непознат мирис, който не успях да разпозная. Мокра вълна? Изгнила дървесина? Изгубени души?

Голямата входна врата на църквата зееше отворена. Свещеникът и аз минахме през притвора, стигайки до главното помещение. Празни пейки. Разпнат на кръста Христос на олтара отпред. Позлатен и орнаментиран амвон. Огромен полилей.

— Офисът ми — каза Симон Фелдберг, усмихвайки се.

Оттам влязохме в стаята под камбанарията, обикновено преддверие под часовниковата кула. Не беше голямо. Около 15–20 кв. м. Вратата към стълбището нагоре беше отворена. Няколко стола, маса. Вграден в стената шкаф. Затворена врата водеше още по-навътре в друга стая.

По стълбите към кулата беше коленичил стар познайник: Сири Шау работеше в полицията в Осло, разследвайки случай, в който бях въвлечен преди няколко години. Сега беше заместник-шеф на Крипос. Разгледа обстойно едно от стъпалата, сякаш имаше нещо, което да открие, преди да се обърне към нас.

— Здравей, Бьорн!

Сири Шау беше около 40-годишна жена, закръглена и с бледо, луничаво лице. Детството й в Йовик все още ехтеше в изискания й говор.

— Значи не си си събрал нещата, отпътувайки директно за вкъщи? — отчете тя заядливо.

— За вкъщи?

— Чух, че началникът не е бил особено дружелюбен.

— Айлерт Дален е малко непохватен понякога — каза свещеникът, като че да го извини от името на цялото село.

— Прекалено упорит съм, за да се оставя да бъда командван — отвърнах рязко.

— Каза самият професор — отговори тя, иронизирайки ме.

— Само да уточня, че епископът помоли мен и църквата да Ви предоставим всякаква възможна помощ — намеси се Симон Фелдберг.

— Шефът на Крипос, директорът на полицията и епископът… — каза Сири. — Това са всички, възложили ни задачата! Може да се оплачете на директора на полицията, ако стане прекалено трудно да се работи с началника.

— О, не. Всичко е наред — отговорих. — Той просто искаше да очертае границите. А и без това няма да се намесвам в разследването на убийството на Даниел Люке.

— Ще видим как ще се развият нещата — отбеляза тя и кимна нагоре към стъпалата. — Опитваме се да открием следи, които да разкрият дали е бил влачен нагоре, или се е качил доброволно. Специалистите вече направиха един оглед. Аз търся това, което те не са открили. — Засмя се, а след това добави: — Да, да. Позволено ми е поне да се надявам.

— Каква работа е имал Даниел Люке горе в кулата? — попитах.

— Или е бил там, за да прави снимки, и е бил изненадан от убиеца си. Или е бил принуден да се качи.

— Открихте ли някакви следи?

— Никакви.

— И трупът е открит чак на следващата сутрин?

— От чистачката.

— Фатима — изстреля пасторът. — Горкото момиче. Отрази й се зле. Все още е в болничен.

— Убитият е лежал мъртъв през цялата нощ и rigor mortis^[4] е превърнало гледката в още по-разтърсваща за младата дама.

— Даниел е взел ключа за църквата от теб, нали? — попитах Симон.

— Да. Но и много други имат ключ. Полицията ме пита същото. Не сме сменяли ключалките от шейсетте. Трябва да има — той се замисли, — не, не знам точно колко ключа са.

Кимах бавно, докато се опитвах да попия цялата информация. Симон се взираше в стълбите към кулата. Покашлях се.

— По тези стълби ли е минал и твоят баща…?

Не знаех как да завърша въпроса.

— Да. — Очите на свещеника изглеждаха празни. — Точно по тези стъпала е минал баща ми през онзи септемврийски ден на 1963 г.