Том Егеланд
Маската на Дявола (41)

28
Разрухата

І

Времето, казват физиците, е измеримата разлика между два момента. Айнщайн е казал, че разликата между минало, настояще и бъдеще е само една устойчива илюзия.

Измерима илюзия? Седейки в люлеещ се стол в порутена къща в Марипоса, Калифорния, лице в лице с възрастен човек с катраненочерна съвест и пушка, аз не знаех с кого бях съгласен.

Опитах се да уловя погледа му. Трябваше ли да се страхувам? Разбира се, че трябваше да се страхувам. Той току-що беше признал, че стои зад смъртта на Понтиус Фелдберг. Единственият друг, на когото се беше доверил, беше вече мъртъв. Дали не искаше да успокои съвестта си, а след това да ме убие? Така, както, по един или друг начин, беше убил Даниел Люке? Едва ли беше трудно да се отърве от труп в тази огромна гора. Колата под наем можеше да зареже в Сакраменто, Сан Хосе или Фресно, а след това на връщане към Марипоса да вземе автобус. Да, можеше да каже, когато шерифът дойдеше от името на норвежката полиция, че този бледолик, норвежки професор е бил при него няколко дена. Но после си е тръгнал.

End of story. Още едно неразрешено убийство, замаскирано като случай на изчезване. Историята помни много такива.

II

Пушката беше стара. Дори аз, който едва бях докосвал воден пистолет, можех да видя, че е хубава. Тъмночервен приклад. Гравиран метал около спусъка. Дълга цев.

Остави оръжието на облегалката и отиде до кухнята. Чух, че търси нещо. Трябваше ли да избягам? Едва ли, ако излезех, той щеше да се осмели да стреля. Щеше ли?

Лорънс се върна, преди да бях решил каквото и да е. Не разбрах какво беше донесъл, преди да го видя, че смазва цевта. Първо отвън, после отвътре. Използваше парцалче и бронзова четка. Върху бутилката пишеше Hoppe’s, The GunCare People. Не каза нищо. Може би по тази причина ситуацията изглеждаше толкова странна. Ако беше казал, че тази хубава пушка я е наследил от скъпия си дядо, когато е навършил петнадесет, нямаше да се притеснявам. Но той просто си седеше там и почистваше. Без да продума. Нагоре и надолу. Още масло. Напред и назад. Втриваше и разтъркваше. Като ритуал, преди боговете да приемат жертвата си.

— Хубава пушка — казах.

— Ain’t she a beauty^[1].

— Ha лов ли ходиш?

— Every now and then^[2]. Ho предпочитам риболова. По-малко мръсотия. — Изсмя се гръмко.

Когато приключи, занесе четката и маслото в кухнята, а пушката в спалнята.

Телефонът ми извибрира. Бях го сложил на беззвучен. Беше съобщение от Сири Шау. Адът бил в Ювдал, пишеше тя, последвано от намигащо човече. В продължение на няколко дни имало влизания с взлом в криптата под новата църква, в старата църква, в музея и в дома на семейство Люке. Възможно ли е да търсят дяволската маска? — завършваше тя.

Разбира се, че търсеха дяволската маска.

III

Лорънс и аз изпихме още няколко бири тази вечер. Предложи ми джойнт, но не исках. След известно време заспа във фотьойла.

Легнах на дивана.

Събудих се призори. Бях спал леко, без сънища. Лорънс все още спеше във фотьойла. Чудех се дали да го събудя и да си вземем довиждане, но не го направих. Нямахме какво повече да си кажем.

IV

Шофирах до летището на Сан Франциско, върнах колата и минах проверка.

Ребека ми звънна, докато чаках да се кача на самолета.

— Имаш ли време?

— Седим на опашка и чакаме да се качим на самолета.

— Тогава ще бъда много бърза.

— За какво става въпрос?

— Знаеш?

— Не може да продължаваме повече, Бьорн.

Беше рано вечерта в Йерусалим. Усещах, че вече беше изпила няколко чаши вино. Адар вероятно не беше там. Беше го помолила да бъде сама, когато звънне, за да сложи край.

Гласът й беше хладен, аналитичен, студен. С мен не разговаряше Ребека, а някой друг с нейния образ. Сякаш ми звънеше да ми каже, че за съжаление не съм получил работата, за която съм кандидатствал, но че съм оставил добро впечатление по време на интервюто и че със сигурност ще се появят нови възможности за способен човек като мен.

Името на Адар беше на езика ми, но не я попитах.

— Опитахме се — продължи тя. — Дадохме си шанс. Честен и добър шанс. Не това е причината… Разбираш ли какво искам да кажа?

Струва ми се, че разбирах. Но не беше напълно вярно. Тя просто не ме обичаше повече. И това аз не можех да разбера. Не искаше да чува за мен. Беше като майка, която беше пренебрегнала единствения си син. Как можеше? Беше й писнало от мен, от моите особености и странности, от моите капризи, от натоварените ни уикенди в идентични хотелски стаи, беше й писнало от разходките ни, ръка за ръка по широки булеварди, през цялото време знаейки, че не може да продължи, че е невъзможно да продължи, тя в Йерусалим, аз в Осло, просто не ставаше.

— Не си ти причината-добави тя. Вечното клише. Усети се какво каза и добави с лек смях: — Ох. Знаеш какво имам предвид.

Да. Знаех какво има предвид. Това, което тя искаше аз да разбера, беше, че Йерусалим е прекалено далеч от Осло и Осло е прекалено далеч от Йерусалим и така сме се отдалечили прекалено много един от друг. Нито един от двама ни не искаше да се премести. И двамата бяхме инатливи магарета.

Не бях аз причината. Ние бяхме. Това искаше да разбера. Ние. Затова и не зададох въпроса, въпреки че знаех отговора, дълбоко в себе си знаех през цялото време. Не само от деня, в който съобщенията и позвъняванията започваха да са все по-рядко. Не и от деня, в който видях снимките на Адар във Facebook. Знаех го през цялото време. Че не беше писано да продължи.

V

Не успях да заспя. Не че ме е страх да летя. Не е това. Просто никога не мога да се накарам да спя на борда на летателна машина. Струва ми се неестествено да си почивам в тропосферата, прикован здраво към неудобна седалка, в тръба от алуминиеви сплави и подсилена с фибростъкло пластмаса, закована с петдесет хиляди болта и пропита с тихи молитви.

Полусънен седях в болезнената реалност. Ребека беше сложила край. Край. Има нещо необратимо в тази дума. Като мъртъв. Представих си я, красивата Ребека, представих си очите й и устните й, когато се опитваше да произнесе правилно името ми. Смеха й.

Неназованата дума. Недопустимата. Друг. Картини в главата ми: Кожа. Устни. Пръсти. Ръка върху бедрото, гол гръб. Името му, прошепнато в мрака: Адар.

И ето ме мен: преливащ от банални емоции, от болка и тъга, от завист, която изтръгна сърцето от гърдите ми и го превърна в легион на презрителните. Бьорн Белтьо, император на баналността.

VI

Минавайки през объркващата нишка на часовите зони, кацнах на летището в Гардермоен вторник следобед. Замаян и изморен от липсата на сън, седях до лентата за багаж и чаках куфара си. Когато включих телефона си, ме заля лавина от съобщения и пропуснати повиквания. Пиеро Фичино ми беше звънял безброй пъти и ми беше изпратил две неразбираеми съобщения на смесица от английски и италиански. От това, което разбрах, трябвало да се пазя от застрашаващи сили в Ювдал. Добре. Сякаш имаше нужда да ме предупреждава за това. В следващото съобщение ми беше изпратил линк от Wikipedia за някакъв си Джузепе ди Санто Сандзо. Бил изключително богат италианец с най-голямата лична колекция на религиозни икони в света. Когато потърсих в Google, го открих във списъка на финансовото списание Forbes за световни милиардери. През 1998 г. е бил на корицата на Paris Match със заглавието Ненадминатият колекционер. В статията се твърдеше, че в личната си колекция имал не само част от брадата на Мохамед и дрехата на Богородица, но и веригата на апостол Павел. Потайният единак финансирал колекциите си с икони и религиозни артефакти с доходите от имотите си.

Осъзнах, сега беше тръгнал след маската на дявола.

VII

От летището отидох вкъщи в Грефсен. В момента, в който влязох, получих съобщение от Ребека:

Бьорн, как си?

Неспокойна. Състрадателна.

Но не гаджето ми питаше. Вече не. Сега беше приятелката ми, вечно грижовната, тя, която винаги се притесняваше дали съм щастлив. Тя, с ноктите, които се вкопчваха в гърба на друг мъж. Търсеше потвърждение, което не исках да й дам. Толкова дребнав мога да бъда. Искаше да се отдаде на Адар, знаейки, че всичко е наред с мен. Нямаше да й доставя удоволствието. Нищо не беше наред с мен. Представих си ги. О, да. Представих си ги. И затова не отговорих. Оставих куфара в антрето, закачих якето на закачалката в гардероба, събух обувките си и влязох в банята да повърна.

Антракт (VI)

КРИПТИРАНО СЪОБЩЕНИЕ — ЮВДАЛ — ВТОРНИК, 20 ОКТОМВРИ: Новата църква, старата дървена църква, музеят и отделни частни адреси — включително къщата на сем. Люке — са претърсени. Никаква маска. Търсенето продължава.