Том Егеланд
Маската на Дявола (14)

8
Лицето на дявола

І

Даниел Люке беше погребан преди обяд във вторник, сив и студен ден. Подготовките все още течаха. Мразовит дим падаше над мокрите поляни. Тишина прииждаше от горите и планините. Горе на склона се чуваше трактор. Ромонът на бързеите, шум от затваряне на врати, глас, далечен и равен. Аларма на кола се включи, а след това и тя утихна.

Църквата на Ювдал беше препълнена. Семейство, приятели, познати, колеги. Един до друг, седнали на дървените пейки, потънали в тишина, поразени от трагедията, която беше събрала Даниел, селото и тях, всички заедно.

Аз самият бях получил място до служителите на реда горе до органа. Цивилно облечени полицаи правеха снимки и заснемаха събралите се. Пред църквата група журналисти и фотографи се бяха скупчили до лентата, поставена от полицията.

— Животът е уязвим — каза свещеник Симон Фелдберг. Получи се ехо.

Литургиите, ритуалите и церемониите са нещо относително, към което се придържаме поради отсъствието на видим Господ. Покорно у нас избуява надеждата за това, че все пак има някакъв смисъл в съществуването ни. Смисъл и нищо друго. Строим църкви в чест на Бог, пеем псалми, които го възхваляват, сключваме ръце и му се молим, четем свещени текстове, за да го разберем. И се надяваме, да, толкова пламенно се надяваме, че Той съществува. Защото не знаем. Само сме чували. Или в най-добрия случай сме го усещали, разбирали. Но не е достатъчно. Предано и послушно ние следваме законите и нарежданията на Бог.

Защо? — помислих си аз.

Остани с мен! Сега е вечер…^[1]

Погледнах към опечалените. Тихи и обезсърчени, те седяха и разлистваха книжката с псалми, избягваха да поглеждат ковчега, почесваха се по врата и искаха да се махнат.

За някой, който никога не го беше срещал, не ми беше лесно да разгадая какъв точно е бил Даниел Люке. Красив и очарователен, успял и популярен. В същото време притежаващ скрита същност, за която свещеникът, естествено, не спомена в своята реч.

Море от цветя заливаше ковчега. Възпоменателни думи на лентички.

Майката и бащата на Даниел Люке седяха на първата пейка, той с ръка около раменете й, и двамата сломени и обезсърчени. Курт Люке, редактор на „Ювдалски вестник“. Мариане Люке, лекар в здравния център на Ювдал. Но сега те бяха просто майка и баща, и бяха смазани.

Мария Крагх Фелдберг седеше накрая на един от редовете, до своите деца и мъжа си Петер.

Когато помощта на някой стане прах и спокойствието изчезне…

Отгоре виждах белия ковчег. Симон Фелдберг продължаваше да говори. Майката и бащата плачеха.

Мразя погребенията. Последно сбогом. Изгубен, лежиш ти там, натикан в тесния ковчег, докато светът около теб се сбогува. Мъртъв си. Свършен. Finito.

За повечето смъртта настъпва изненадващо. Сякаш вътрешно носим надеждата, че този момент ще отмине и че тя, по невнимание, ще ни прескочи.

Времето лети. Така казват. Било е тук, а след това отново ни е изоставило. Времето идва, казват китайците. За тях то се намира пред нас. Аз смятам, че времето е точно тук и сега.

Пътят ми е осветен от червена утринна зора…

II

Тя седеше няколко метра по-долу в двора и ме чакаше. Църквата беше почти опразнена. Курт и Мариане Люке все още седяха най-долу на стълбите и приемаха съболезнования.

— Извинете? Бьорн Белтьо?

Тя беше около 60 годишна. Имаше нещо изтънчено в нея, сякаш се беше озовала в Ювдал по стечение на обстоятелствата, а всъщност й беше отредена ролята на господарка на замък в друга страна, в друго време. Изисканост. Сребристосива коса. Зелени очи. Резервирана усмивка. Толкова много огърлици, гривни и пръстени, че със сигурност не можеше да мине контролата на летището.

Махна си ръкавиците и се здрависахме:

— Естер Скар. Чудех се дали може да поговорим за малко?

— Разбира се. За какво?

— За отминалите дни.

— С голямо удоволствие. Точно сега съм се запътил към дървената църква. Отваряме гроба на Конрад Кремер.

— Ох! Оставете го да почива в мир. Извинете, не е моя работа. Бих искала да поговоря с Вас. Преди да е прекалено късно.

— Прекалено късно?

— Да, преди да сте говорил с всички останали. Имате ли възможност да дойдете на по чаша кафе по-късно днес?

— С най-голямо удоволствие.

Опитах се да запомня всички уговорки, които имах през целия ден. След посещението на гроба на Кремер, трябваше да отида на следобедна среща в офиса на полицейския началник. Имах няколко документа, на които исках да хвърля поглед. Надявах се също да успея да поговоря с Фатима, момичето, открило Даниел мъртъв. Около 16:00 часа имах уговорка със стария началник, Йорген Крагх. Но след това и преди срещата в дома на Мария и Петер, бях свободен. Предложих й час.

— Идеално — каза тя и ми даде адреса си. — Очаквам с нетърпение разговора с Вас.

III

Студен вятър от североизток брулеше над старото гробище на Ювдал, когато започнахме отварянето на гроба на Конрад Кремер под огромния дъб. Слънцето изглеждаше студено и безкрайно далечно високо в небето. Тук, от старата църква, можех да видя новата и центъра на селцето. Ювдал все още носеше миналото в себе си.

Над 300 години бяха изминали, откакто гробари бяха покрили ковчега на Конрад Кремер с пръст. Можех да си го представя. Изпотени, изморени. Леко притеснени. Ами ако този безчестен човек, Кремер, се надигнеше в този момент и се опиташе да се измъкне от ковчега? Това са си мислели вероятно. И с бързи движения са нахвърляли пръста над капака, след това стъпквайки я здраво. Така че Кремер да си остане там, където е сложен. В ковчега си.

Седях отстрани до дъба и наблюдавах студентите си. Нетърпеливи, развълнувани, разпалени. Бяха маркирали продълговатата площ, която щяхме да разкопаем, с бели въжета, закрепени за тънки пръчки, които бяха забили в земята.

Парадокс на съдбата: Даниел Люке тъкмо беше заровен, а ние щяхме да изравяме Конрад Кремер.

Тълпата нетърпеливи журналисти и фотографи се беше преместила от новата църква тук горе, при старата, където, потръпвайки от студ, задаваха въпроси и правеха снимки. Полицията беше опънала ограничителни ленти в района на гроба. Щраканията от всички апарати звучаха, сякаш жълъди тупваха по земята.

— Какво се надявате да откриете, Белтьо? — извика някой от Dagbladet.

Труп, исках да отговоря аз.

IV

Следобедната среша в офиса на началника беше отдавна започнала, когато връхлетях, тичайки от гробищата. Айлерт Дален разказваше на всички виденията и халюцинациите, които хората в Ювдал бяха съобщили на спешния телефон на полицията през последното денонощие — списък, обхващащ не по-малко от четири срещи с призраци на Конрад Кремер, осем явявания на демони, четири гноми и двама, видели дяволската маска да виси във въздуха като търтей около къщата си.

— Какво не е наред с хората? — обобщи той.

Бях на същото мнение. Айлерт Дален не беше човек на сложните теории. Неговият свят беше рационален. Престъпниците, които трябваше да залавя, се състояха от месо, кръв, кости и сухожилия, 60% вода и тревожност.

Преди Дален да даде думата на Сири Шау, попитах дали полицията е проверила особено осъдителните статии на Даниел Люке за хижата в Тролосен.

Въпросът ми развесели началника.

— Имаш предвид… — каза Дален, правейки пауза, — че обединение на цинични строителни предприемачи — нова пауза — ще извърши убийство — пауза, — за да се справи със случай, все още неразрешен в общината?

— Всичко е възможно — рекох кротко. — Самият ти го каза.

— Съсредоточи се върху миналото, Белтьо.

Никой не се обади. Никой не се засмя.

Дален кимна на Сири Шау, която се изправи. С методическа прецизност тя представи свършеното през последното денонощие. Осведоми ни, че от анализа на компютъра на Даниел, извършен от експертите на Крипос, са открити още търсения и сваляния на порнография.

— Може би не е толкова странно за самотен мъж около 20-те — допълни тя, изчервявайки се. — Но все пак говорим за стотици филми. Интересувал се е най-много от възрастни, зрели жени. Казват се… — тя търсеше думата.

— MILF — помогна й един от полицаите.

— Какво е това? — попита началникът.

— Майки, зрели жени.

Известие за съобщение оглуши стаята. Тайно проверих телефона си. Ребека се чудела кога можем да поговорим. Не отговорих.

Сири Шау представи всички останали находки в компютъра на Даниел — различни варианти на черновата на книгата (която не помагаше с нищо), списък с източници (който не включваше други, освен тези, които полицията вече беше прегледала) и всички лични документи, файлове, папки, снимки и филми.

В паузата, която се получи, след като Сири приключи, аз написах съобщение на Ребека и й казах, че съм зает. Не беше лъжа. Но не беше и пълната истина. Най-много от всичко бях изплашен. Изплашен от това, което тя имаше да ми каже. Изплашен от това, че й е писнало от мен. От нас. Изплашен от това, че ще прекрати връзката ни.

Началник Дален се изкашля:

— Люке е писал и за същества от митологията. Декарабия. Лилит. Пазузу.

Екзотичните имена предизвикаха бурен смях. Тъкмо щях да взема думата, когато той продължи.

— Разбира се, проверихме имената в Google. Декарабия и Лилит са демони от еврейско-християнската митология. Пазузу е демон от асирийската и вавилонската митология, който е на три хиляди години и е най-познат от филма на ужасите „Заклинателят“. Но тъй като имаме огромния късмет професор Белтьо да е с нас… — не бях единственият, който усети иронията, — може би той ще ни разкаже нещо повече за тези демони?

Не обърнах внимание на сарказма му и представих накратко линиите на развитие в месопотамската, еврейската и християнската митология. Честно казано си го изпросиха. Разказах им за шумерско-вавилонския епос за Гилгамеш, от който много митове са включени в Стария завет, за Енума Елиш, където Мардук се обявява за най-важният от боговете. Далеч преди юдаизма и християнството да завладеят сърцата на вярващите, богове и дяволи управлявали в месопотамския пантеон. С вживяваме и патос, разказах за демона Пазузу, цар на ветровете, който носел лошо време и глад. Разказах им за Енки, бог на водата, и Енлил, бог на вятъра. За бога на небето Ани и Ишар, богинята на любовта, плодородието и войната. И така продължих. Бла, бла, бла. Обясних как много от тези богове преминали в еврейската митология, а след това и в християнството. В процеса някои от тях се превърнали в презрени демони.

По подигравателните погледи на полицаите, разбрах, че въпросът на началника и моят отговор са били по-скоро за забавление. Единствено Сири ме гледаше с интерес. Или съчувствие?

След срещата получих свободен офис, в който можех да прочета недовършената чернова на книгата на Даниел Люке относно събитията от 1708 г. и 1963 г.

Първата част на книгата беше за Конрад Кремер. Даниел Люке обрисуваше жива картина на Кремер като харизматичен ръководител на секта, която привличала хората от селото. Цитираше документи от XVIII в., в които Кремер е бил споменаван във връзка с различни неща. Доста странно, но списъкът с източници не показваше Даниел да се е свързвал с Държавния архив. Защо не? — зачудих се аз. Не е ли знаел за архива? Не е ли бил стигнал толкова далеч?

Следващата част от книгата му се отнасяше за събитията от 1963 г. Понтиус Фелдберг беше описан като топъл, любящ свещеник, популярен сред младите. Даниел беше интервюирал много възрастни, които помнеха онзи септемврийски ден, в който е умрял. Всички използваха изрази като „изхвърлен с огромна сила“, „някой трябва да го е бутнал“ и „излетя от камбанарията обърнат с гръб.“

Когато прочетох незавършената книга на Даниел Люке, я върнах обратно в кутията с доказателства. Трябваше да тръгвам. Имах някаква уговорка с Фатима, момичето, открило Даниел мъртъв. Казвам „някаква“, защото тя определено не желаеше да бъде посетена. Нито от мен, нито от някой друг. Когато по-рано през деня й бях звъннал, тя беше доста рязка и резервирана. И въпреки това извървях пеша краткото разстояние до дома й. Пред магазина за електроника на „Стургата“ младо момиче се опита да ми предложи нов мобилен абонамент. На „Фосегата“ двама бижутери монтираха външен щанд, на който да изложат ръчно изработени украшения. Никой не ме преследваше.

VI

Тя изглеждаше като истинска индийска богиня. Очите й бяха големи, плашливи и изключително завладяващи; две черни вдлъбнатини привличащи (както гравитацията те тегли към бездънна яма) всичко около себе си — включително светлина, частици, електромагнитни вълни и един блед и малодушен археолог, който стоеше на верандата и искаше да влезе.

— Какво искаш? — попита тя.

Фатима живееше в мазе, което беше превърнато в непревземаема крепост.

— Искам просто да поговоря с теб, Фатима.

— Да поговорим? Защо?

Схващането за безкраен брой вселени, които съществуват паралелно, но невидими едни за други, е била представено от Уилям Джеймс през 1895 г. Че Фатима беше наясно с идеята за мултивселена и теорията на космолога Макс Тегмарк за таксономия на вселените отвъд видимите, беше малко вероятно. Въпреки това всеки от нас се намираше в собствената си галактика, тя и аз, където единствено убеждението в съществуването на мултиверс и здрава верига за врата разделяше нейния паралелен свят от моя.

Още веднъж обясних кой съм. И защо съм дошъл. Трудно беше да я убедя. Едва когато излъгах, че аз не само представлявам полицията, но и норвежките имиграционни служби, тя откачи веригата и ме пусна.

— Какво искаш? — попита тя за четвърти или пети път.

Обясних й, че се опитвам да запълня празнините и да разбера какво се е случило във времето преди тя да открие Даниел Люке лежащ мъртъв под камбанарията.

Никакви лъжи, само истината.

— Полицията ми каза да не разговарям с никого — каза тя. — Аз работя за полицията.

— Беше ужасяващо да го открия.

— Мога да предположа.

Започна да плаче.

— В болничен съм — обясни тя между тихите хлипания. — Беше огромен шок за мен. Огромен, огромен шок. Искаш ли чай?

— Да, благодаря.

Защо бях тук? Всъщност нямах кой знае какво обяснение. Нищо друго освен предчувствие, което ме изпрати като любопитна флипер топка, обикаляща Ювдал. Предполагах, че тя може да ми даде нещо, с което да продължа разследването. Имах много въпроси. Като този: Какво беше видяла, когато беше открила трупа на Даниел Люке?

Свари чай и се върна с две чаши, бисквитки и бонбони, наредени в стъклена чиния.

— Дошли са тук в Ювдал, знаеш ли — каза тя.

— Кои?

— Bhutas.

— Bhutas?

— Злите духове!

Отпих няколко глътки от горещия чай, докато обмислях казаното.

— Там, откъдето идвам — каза тя, — наричаме ада Нарака. Не е същото място. Но е еднакво за грешниците.

— Какво имаш предвид с това, че зли сили са дошли в Ювдал?

— Много хора са ги виждали, знаеш ли? Не аз. Но много. Разказват ми. Виждат ги. Bhutas. Не трябва да са тук.

— В Ювдал?

— В Ювдал… — тя плесна с ръце, — в нашата реалност! Не трябва да са тук. Не, не. — Тя поклати глава. — Но всички виждат неща. Усещат нещо. Нещо неправилно.

— А ти как си?

— Лекарят ми предписа хапчета.

— Трябва да е било шок да го откриеш.

— Ужасен.

— Доколкото знам, работиш като чистачка в църквата?

— И в цялата община. Добра работа. Чистя старческия дом, църквата, училището — там, където има нужда да се почисти.

— Знам, че ти е трудно, но можеш ли да ми разкажеш какво точно видя, когато откри мъртвия?

— Трудно? Не е трудно. Просто е голям шок! Отидох сутринта. Щях да чистя църквата. — Отново започна да плаче. — Лежеше на земята. Под високата кула. Мъртъв. Ръцете ей така…

С длани и ръце тя показа ефекта на вкочаняване при смърт. Сякаш ръцете са протегнати да хванат нещо здраво.

— И след това… — Тя изхлипа.

— След това?

— Видях лицето му.

— Да?

— О, толкова ужасно.

— Имаше ли нещо различно в него?

— Толкова чудовищно.

— Беше смачкано?

— Огромен, огромен шок!

— Как беше наранен?

— Не наранен. Но не беше неговото лице.

— Какво искаш да кажеш?

— Лицето на дявола.

— Не разбирам…

— Неговото лице беше лицето на дявола.

Антракт (II)

Рим

Вторник, 13 октомври 2015 г.

 

Вавилонската маска на смъртта…

В Норвегия? Да не повярваш. Въпреки това… Да се осмели ли да се надява?

 

 

Рано сутринта, докато седеше на терасата и се наслаждаваше на първото за деня еспресо и една кубинска пура, можеше да проследи как слънцето прогонваше мъглата, която се спускаше от Чивитавекия и Тиренско море. Обичаше тези тихи, ясни утрини. Гледката и слънцето го караха да потъне в мислите си.

Днес те бяха единствено и само за маската.

Норвегия, беше казал Силвио. От всички места. Следата имаше известна връзка с този Бьорн Белтьо, който беше проследявал с интерес през последните години. Това беше направило случая още по-интересен. Въпреки това… Ювдал, Норвегия?

Никога не беше ходил там. Богата на планини страна, далеч на север. Студена. Пуста. Защо маската беше там? И Конрад Кремер — кой беше той?

Силвио беше обещал да се върне с по-ясна информация. Изглеждаше толкова сигурен този път.

Един гълъб кацна на железния парапет и започна да гука.

Беше помолил шефа на щаба да назначи няколко човека. Открий най-добрите, беше казал, изпрати ги в Ювдал. Шефът вече беше открил двама. Единият бил работил осем години в Чуждестранния легион, другият бил дясна ръка на един от главните на Ндрангета, мафията тук, в Калабрия. Гарантираше за тях лично.

Ако маската съществуваше, то той искаше да я има. Толкова просто беше. На каквато и да било цена.

От това, което научи от Силвио, разбираше, че вече никой не знаеше къде е маската. Но е била притежание на църквата в Ювдал от XVIII в. Ако е вярно, че маската е дошла от Германия, то вероятно тя е третата от общо дванайсетте маски на смъртта. Тази, която е била съхранявана в храма в Йерусалим.

Вярваше ли той в мита за дванайсетте маски? Смяташе се, че са инструмент на вавилонските духовници за теофания^[2]. Всяка от тях можела да предизвика явяването на Бог. Откриването му. Ако човек се доверява на старите митове, разбира се. Не, той не знаеше на кое да вярва.

Попаднала в погрешните ръце, маската можеше да освободи дяволи и демони. За некромантите тя работеше като посредник, свързващ ги с мъртвите.

Колеблива усмивка се появи на лицето му. Контакт с мъртвите…