Том Егеланд
Маската на Дявола (52)

39
Устои на вярата

І

— Не това беше намерението ми.

Коре Борг се беше свил в големия си фотьойл в стаята си в старческия дом. Симон Фелдберг и аз бяхме седнали пред него. Беше толкова слаб и крехък, но въпреки това можех да си го представя така, както е изглеждал през петдесетте, та чак до осемдесетте години, изправен на амвона пред хората от селото, проповядвайки устоите на вярата.

Погледът ми преминаваше нервно от внук му към мен.

— Разбираме, че не си го искал, дядо — каза Симон Фелдберг.

— Но трябва да научим какво е станало — казах.

Старецът въздъхна дълбоко. Нито аз, нито Симон се обадихме. Коре Борг направи няколко странни движения с устни, сякаш беше забравил да си сложи протезите.

— Младият Люке ми звънна, когато се върна от пътуване до САЩ. Каза, че имал големи новини. Работел над книга, но това аз го знаех. Книга за Конрад Кремер и трагедията, застигнала Понтиус. Идеята не ми беше харесвала никога. Остави миналото на мира, мислех в тихия си гняв. Няма никакъв смисъл да се ровим в него след толкова много години. Бях му го казал много пъти. Посещаваше мен и Сесилие в дома. Но този път беше нещо по-различно. Искаше да ме снима. Заедно с бившия полицейски началник Крагх. Ха-ха! Той ненавиждаше вниманието. Познавате го. И когато Крагх му отказа, той пожела да снима Мария и мен. Смяташе, че Мария представя баща си и съюза на историците. Но защо искаш да ни снимаш заедно? — питах отново и отново. Щяло да бъде изненада, каза ми той. Помоли ме да отида в църквата в осем часа. Бях на мястото в уговореното време..

— А беше ли взел изненадата? — попитах.

— Дали беше! Беше я увил във вълнено одеяло.

— Маската на Конрад Кремер — казах.

Коре Борг ме погледна изненадано.

— Добро предположение, млади момко! Била е при този проклет органист през всичките тези години в САЩ, как се казваше…

— Голдуотър.

— Точно така. Лорънс Голдуотър! Можеш ли да повярваш? Взел е маската от Ювдал и я е занесъл в Калифорния. Висяла е на стената му през всичките тези години.

— Какво се случи в църквата?

— Младият Люке я отключи. Влязохме. Когато запалихме осветлението, отидохме директно при вратата към криптата. И нея отключи. Защо го правиш? — попитах го аз. Никога не ми е харесвало да бъда долу в мрачната крипта. Искал да отидем до дървеното ковчеже, където маската се съхранявала. И после искал да си направим снимка пред ковчежето с маската. Беше разбираемо. Хубава снимка за книгата.

— Слязохте ли?

— Не. Не бях спокоен и се притеснявах дали немощните ми крака ще ме издържат надолу по стръмните стъпала. Така че изчакахме Мария горе в църквата. Но тя така и не се появи. Докато чакахме, той ми направи няколко снимки с маската. Дори и не знам дали наистина е мислел да ги използва. След това я оставих и той започна да ми разказва ужасни неща. — Коре Борг затвори очи и поклати глава. — Сигурно е мислел, че знам всичко. Ако въобще са верни всички тези отвратителни неща…

— Какви… неща? — попита Симон.

— Че Петер не е син на Понтиус, а на този — американеца! Че моята Сесилие е щяла…

Очите на стария свещеник се напълниха със сълзи.

Симон пребледня.

— Какво говориш?

Никой не му беше разказал за разкритията на Лорънс.

— Не знам на какво да… — прошепна Коре Борг и остави думите му да потънат в тишината.

Симон се хвана за гърдите, първо с едната ръка, после и с другата, сякаш да успокои сърцето си.

— Не знаеше ли? — попита Коре Борг.

Симон поклати глава.

— Лорънс Голдуотър? Баща на Петер? Не е възможно. Не, не, не.

— Не, не може да е вярно — каза Коре Борг.

— Мама никога не би…

— Не. Сесилие никога не би…

Двамата се погледнаха. Симон не успяваше да открие правилните думи.

— Естествено, се разстроих — каза Коре Борг. — Както теб в момента, Симон. Той просто седеше там и твърдеше най-отвратителните неща за моята добра Сесилие. Че Петер е незаконен син на Голдуотър! Какво трябваше да кажа? Какво трябваше да направя?

Аз и Симон го погледнахме. И двамата се опитахме да си представим случилото се в църквата през онази вечер.

Ударил ли го е? Бутнал ли го е?

Старецът присви очи и издиша тежко през носа.

— Какво стана, дядо?

— Не бях на себе си.

— Но какво стана?

— Тази проклета маска…

— Маската?

— Седеше си там, подпряна на стената. Сякаш ме гледаше. Да, казвам ви го, както беше. Точно, както беше. Гледаше ме. Взираше се в мен. С празните си, ужасни, дяволски очи.

— Дядо. Било е маска.

— Разбира се, че беше маска! Наясно съм, че е маска! Но ви разказвам какво се случи. Да. Взираше се в мен. Сякаш ми говореше.

— Говорила ти е?

— Без думи.

Симон и аз разменихме погледи.

— Бутна ли го по стълбите, дядо?

— Не знам какво ми стана. Разстроих се. Да, така беше. Бях ядосан. Ужасните неща, които каза за Сесилие. Сякаш беше някаква уличница. И за Петер. Че е незаконно дете. Всичко това искал да опише в книгата си. Така каза. Цялата тази помия.

— Какво стана, дядо?

— Бях бесен. Това стана. Казах му, че няма начин да публикува тези лъжи в книга.

Той замълча.

— И тогава ми се усмихна. Не каза нищо. Не. Само се усмихна. От всичко друго възможно. Усмихна се!

— Какво направи, дядо?

— Човек не се усмихва по този начин на някой, който моли за милост.

— Но какво стана?

— Проклетата маска…

Пауза.

— Дядо?

— Сграбчих го за яката. Вероятно се изненада. Уплаши се. Да. Аз съм възрастен. А той здрав младеж. Но усещах как силите нарастват в мен. Как се развихряха. Не ме питайте откъде са се взели. Сграбчих го, за да го накарам да се опомни. Исках единствено това. Да се осъзнае. Той отстъпи назад. Дори не се осмелявай да пишеш за това, викнах му. Седяхме точно до отворената врата на криптата. Не съм искал да го бутвам. Надолу. Но…

Старецът извърна поглед.

— Падна. Надолу по стълбите. Пощади ме, Господи. Падна назад и си удари главата право в каменния под. Ужасен звук. И да. Падна, защото го бутнах.

II

Известно време мълчахме.

— Защо не подаде сигнал, дядо?

Коре Борг се бореше с емоциите си.

— Трябваше да го направя. Разбира се. Това е моят грях, моят позор. Трябваше да подам сигнал. Но дяволът се беше вселил в мен. Изплаших се. Исках да се махна. Младият Даниел беше мъртъв. Можех да го разбера дори от горе. Гледката беше грозна. Не знаех какво да сторя. — Кръстоса ръце и прошепна: — Господи, прости ми. — Когато отново погледна нагоре, по бузите му се стичаха сълзи. — Ако бях изпълнил задължението си, нищо от това нямаше да се случи. Но не бях на себе си. Господ трябва да се смили над мен. Мисълта ми не беше ясна.

— А маската? — попитах.

— Да, тя. Взех със себе си нечестивата маска на Конрад Кремер и тръгнах. Това сторих. Тръгнах си. Дори не знам защо я взех. Какво щях да правя с нея? Бях толкова объркан, че не се замислих. Просто я взех. И тръгнах.

— И веднага след това е дошла Мария — казах тихо.

— Тук ли се върна? — попита Симон.

— Да. Тук. Никой не ме видя. Сестрите бяха в стаята на охраната и си говореха. Оставих маската на леглото и седнах в този стол. Останах така дълго време. Какво бях сторил? Не намирах покой. Бях извършил нещо недостойно. Нехристиянско. Трябваше да звънна на полицията. От телефона в ризницата. Трябваше да звънна на номера за спешни случаи. Разбира се. Но не беше прекалено късно. Можех да звънна от стаята си. Вдигах слушалката на няколко пъти. В крайна сметка не го направих. Не успях. Наистина ли беше станало? Да не би да беше нещо, което съм си въобразил? Не бях добре с главата. Дойде ми в повече.

— Върна ли се, дядо?

— Да. Върнах се в църквата. Трябваше да открия камерата. — Той плесна с ръце.

— Но? — казахме Симон и аз в хор.

— Когато се върнах, младият Люке лежеше отвън. Отвън! Под кулата! Не разбирах нищо. Лежеше там, където Понтиус се беше приземил. В същата поза. Наистина не разбирах нищо. Все още не разбирам. Не е ли бил мъртъв? Но, напротив, беше. Някой го беше преместил. Без да предупреди полицията. Кой? Защо? Господ ли се беше намесил? Или самото зло?

— Влезе ли отново в църквата? — попитах.

— Да. Разбира се, че влязох в църквата. Промъкнах се долу в криптата. Но не открих камерата. Така че предположих, че този, който беше преместил Люке, беше взел и нея.

— И след това си заключил след себе си?

— Не можех да я оставя отворена и със светнати лампи през цялата нощ, нали така? Връзката с ключове висеше все още на вратата към криптата. Така че заключих първо нея, а след това ризницата и кулата. Изгасих лампите. Такава беше процедурата по мое време. Накрая заключих входната врата, пуснах ключовете в джоба си и се прибрах. — Той погледна надолу. — Естествено, че трябваше да звънна на полицията. Но не го направих. Не ми е ясно какво е станало. Не ми е ясно как е успял да се премести. Или кой го е преместил. Не успях да звънна. — Дишаше тежко. — Беше повече отколкото можех да понеса. Да бъда замесен в нещо подобно. В края на живота на един човек. Не беше за мен. Прекалено стар съм за подобни неща. Беше извън моя контрол. Какво да кажа? Не бях себе си. Не исках да имам нищо общо със случая.

— Тук ли е дяволската маска? — попитах.

Той срещна погледа ми и поклати глава.

— Къде е?

— Направих това, което трябваше.

Кимнах. Разбрах.

— Дядо! — възкликна Симон. — Нали не си я изгорил?

Нещо мрачно надвисна над лицето на Коре Борг.

— Дядо, кажи ми, че не си я изгорил, както изгори и черната книга?

Коре Борг сви ръка в юмрук.

— Може да гори в ада, там, където принадлежи.

ІІІ

Имах много въпроси. Един от тях беше:

— Доклада, Борг. Какво се случи със старото писмо?

Коре Борг и Симон ме погледнаха неразбиращо.

— Предполагам, че ти си взел доклада от Държавния архив в Кристиансан през 1963 г.? — продължих. — Писмо, доклад, написан от свидетел на случилото се през 1708 г.

— О, това!

Изправи се и отиде до шкафа. Издърпа третото чекмедже.

— Трябваше да го върна. Отдавна. Но времето лети. И никой не го потърси.

— Нормално — казах. — Все пак си скъсал страницата, на която си се подписал при вземането.

— Така ли съм направил? — Изглеждаше искрено озадачен. — Да, може би съм го сторил. Знаеш как е. Естествено, бях прочел подобни документи, на които Понтиус и по-късно началник Крагх бяха направили копия. Но бързо разбрах, че има нещо странно в доклада до епископа от осемнадесети век. Платена работа. Пълна лъжа. Опит да се даде някакво обяснение на случилото се. За разлика от Понтиус, който е получил копията по пощата, аз отидох директно до архива в Кристиансан. Като капелан нямах абсолютно никакъв проблем да получа свободен достъп до църковния и епископския архив. Именно в епископския открих писмото. В регистрационния картон, в който човек трябваше да се записва, ако вземе нещо, се подписах най-отговорно. След това съжалих. Сега си спомням. Да, скъсах цялата последна страница. Поставих писмото в папката с документи, върнах празната папка на рафта в архива и оставих картона на рецепцията. Дори не се сетиха да ме проверят. Повече не чух нищо от тях.

— Мисля, че са го установили едва преди година — казах.

— Знаеш ли кой е написал писмото, което си взел със себе си? — попита Симон.

— Не. Беше написал, че е бил млад мъж през 1708 г., помагал в църквата. Казвал се Йон. Това е всичко, което знам. Трябва да е водил някакъв дневник. Петдесет години по-късно седнал и пренаписал историята за Конрад Кремер, базирайки се на собствения се дневник и спомени. Изпратил доклада на епископа. Защо? Може би в опит да изчисти съвестта си.

Подаде ми папката.

Отворих я и погледнах написания на ръка текст от въпросния Йон. Буквите бяха дребни и завъртени. Изреченията — наклонени. Текстът беше датиран от 1758 г. Били са изминали точно петдесет години от пристигането на Конрад Кремер в Ювдал до времето, в което непознатият мъж беше седнал, пренаписал и изпратил историята на епископа. Кой беше той? Без съмнение е бил довереник на свещеника. Служител в църквата? Гробар? Клисар? Историята е последователност от неясноти. Изпълнена с празнини. Понякога те трябва да бъдат запълнени с предположения.