Том Егеланд
Маската на Дявола (49)

36
Дъгата

І

Когато Господ напуснал земята и унищожил всякакъв живот, Той създал завет с Ной и синовете му. Знакът на Бог бил дъгата. И Господ казал на Ной: Това е знакът на завета, който основавам между Мен и всичката плът и кръв на земята.

II

Отворих очи. Часът беше осем и половина. И бях убеден за случая. Най-накрая разбрах.

Дъгата, въпреки огромната си красота, е оптична илюзия. Не съществува. За всички, които гледат от грешен ъгъл, е невидима. Но ако имаш късмет и стоиш на правилното място, тя ще ти се разкрие като последователност от пречупвания, разпръснати цветове, огледални образи и поларизация в хаоса от водни капки.

Същото важеше за този случай. Разрешението беше толкова очевидно, че чак ставаше невидимо. Ако се взреш дълбоко вътре в хаоса от точното място, дъгата ще се появи.

Разбира се, можех да отида при началника и да му изложа теорията си.

Но въпреки че бях сигурен, това си оставаше само подозрение. Нищо друго. Още една от странните теории на Бьорн Белтьо, ха-ха-ха-ха. Можех да чуя тихия смях на полицаите. Ето, отново започва. Не искаха да ме чуят. Разбира се, че не. Сири Шау може би. Но никой друг. За полицията самоубийството на Мария беше признание. Трагична и ненужна смърт, да, но все пак потвърждение, че тя е убила Даниел и сама си е отсъдила най-тежката присъда.

Какво мислех и смятах относно случая, им беше напълно безразлично.

Въпреки това успях да погледна встрани от всички подвеждащи и коварни следи. За разлика от полицията осъзнавах, че нито връзката с Даниел, нито миналото в Копенхаген можеха да накарат жена като Мария да убие млад мъж, а след това сама да отнеме живота си.

Самоубийството беше за отвличане на вниманието.

Беше се жертвала. Беше го направила, за да спаси Якоб.

Мария беше отнела живота си, за да спаси сина си.

ІІІ

Така трябваше да е: Якоб беше убил Даниел.

Якоб. Не Мария.

Чак сега го осъзнах. Беше хвърлил любовника на майка си от часовниковата кула под влияние на афект, ревност, гняв, отчаяние.

Мария беше признала, а след това отнела живота си, за да насочи вниманието на полицията далеч от истината.

Беше изкупила греховете на сина си.

За Якоб тя беше просто майка. Саможертвена и нежна, мила и добра. Тя, която го милваше по челото, когато беше болен.

Да види майка си с Даниел беше повече от това, което можеше да понесе. Тези картини в главата му…

Немислимо. Нереално.

Беше прекалено много.

Но как щях да го накарам да признае стореното? Осъзнавах, че трябва да изкопча истината от него — и трябваше да го сторя сам. Нямах доказателство. Единствено ме водеше интуицията, която ми подсказваше какво е станало.

Мария беше разбрала, че Якоб е убил любовника й. Беше се самоубила, за да го защити. Безграничната саможертва на една майка.

Изпратих съобщение на Якоб: Бьорн Б. е. Може ли да поговорим? Отговорът пристигна минута по-късно. Искаше да знае защо. Аз написах: Става въпрос за майка ти. Може ли да се срещнем пред църквата? Отново не отне почти никакво време, преди да отговори „ок“.