Дейвид Лорн
Звукът на злото (6)

Пета глава

На един лакът разстояние компютърът бръмчеше ритмично, но не можеше да отвлече вниманието му от натрапващото се на слуха му плискане на вода, докато Дебра Серафикос се въртеше и навеждаше под душа, тананикайки си, но за разлика от компютъра с мек, напевен женски глас. Ако това, което тя подхвърли на отиване към банята, бе вярно, душът наистина се докосваше до едно красиво тяло, впръсквайки върху него като при оргазъм силни струи вода. Тази мисъл го възбуди.

Опитваше се да не мисли за това, да не реагира, но не можеше да се отпусне, защото се безпокоеше, че когато тя се върне при него, щеше безпогрешно да открие ужасното, но очевидно доказателство, че той през цялото време си е фантазирал за нея, представяйки си я гола. Тя първа бе направила намек. Нима си мислеше, че той вече не е мъж само защото не може да вижда? Дразнеше ли го полушеговито? Или това си беше неин маниер да стопи леда и да разбие безмилостната напрегнатост на Халек? Кой знае? Това, което той знаеше, е, че се бе възбудил и все още е възбуден.

Скоро след нещастието откри, че жените поемат повече инициатива, когато мъжете не ги събличат с поглед. Вечно се опитваха да са по-големи самарянки от майка Тереза, като му носеха кулинарни специалитети, бъбреха неспирно за очебийно невидими неща — разговори, които бяха така умишлено нагласени, че го вбесяваха: политиката на бедността, моралността на Звездни войни, или нещо, което само можеше да се чуе като поетичните каденци. Питаха за парфюмите си или го караха да пипне тъканта на дрехите им, като често насочваха ръката му под блузите и полите си, очаровани от това, че го измъчват, докато той опипва тези модерни крепости от копчета и катарамички, плисета и цепки, докато накрая сърдито му помагаха да разтвори или дори грубо да разкъса дрехата, дишайки все по-силно и малко изплашено, от устните им се изтръгваха викове „О-о-о-о“, „А-а-а-а“, докато накрая се разтваряха за жадната му страст.

Какъвто и да бе сексът, никога нямаше нищо общо с любовта, дори с нежността. Винаги разгорещен, понякога дори брутален, никога отегчителен, но никога интимен.

И неизменно му се умилкваха с едни и същи похвали, при все че идваха при него от състрадание или любопитство, без всякакво чувство. Скоро опиянението премина, всички станаха еднакви. Момичетата се появяваха и изчезваха, а неговите желания растяха. Стан Блак му бе казал:

— На теб, Спайк, ти трябва някоя непредубедена, освободена от задръжки към самата себе си, някоя професионалистка, която ще прави такъв секс с теб, че ще забравиш ума и дума и ще чувстваш часове след това как тялото ти вибрира. Какво ще кажеш?

Какво да каже? Не беше такъв глупак да рискува да хване СПИН.

Когато му каза, че търси разбиране, приятелство, Стан му отвърна:

— Както говориш, май се нуждаеш от едно хубавко сляпо момиче, Спайк.

Тези думи го депресираха.

Халек си спомняше слепците като лошо облечени и раздърпани, с разчорлени коси и силно стиснати тъмни клепачи, често дебели и трудноподвижни, вечно умуващи кой път да поемат, сякаш с всяка стъпка рискуваха да паднат. За себе си бе решил, че основната им слабост е, че не умееха да чуват конструктивно. Обратно на тях ушите и мозъкът на Халек работеха посредством звуците, сякаш се бе преместил в един свят, където гласовете, а не гледките, бяха основен източник на информация. На второ място идваха силната жега или силният студ, като от огньове и ветрове, след тях още по-неуловими следи като миризмите — остри и безпогрешни — пот, парфюм, канализация, солена вода. За Халек светът бе станал един умно съставен пъзел, в който звуците, температурите, ароматите, понякога тъканите, бяха парченцата, които образуваха уникална форма. Вярата и опитът караха Халек да заключи, че той единствен може да намери Джейни.

Компютърът продължаваше да бръмчи.

Душът спря. Стъклената врата се отвори и той чу как Дебра излиза от кабината.

Колко ли беше часът?

Можеше да я попита.

Зависимост. Някои неща се откриваха по-трудно, за което той дълбоко съжаляваше. С някои се справяше сам. Съществуваха технологии, които можеха да бъдат приложени — и той бе твърдо решен да ги приложи — за да се чувства все повече и повече освободен. Гласови синтезатори, като този, който той създаде, времевите маркери за случайните обаждания се интерфейсваха с компютъра и му даваха достъп до информация, която дотогава се появяваше единствено на екрана, а сега потвърждаваше командите, които бе задал с клавиатурата. Всичко необходимо щеше да бъде направено. Но вече нямаше време. Сега той се нуждаеше от Дебра Серафикос с хубавото й тяло и всичко останало. Сега Джейни се нуждаеше от същата тази Дебра Серафикос, преживяла нещо, за което се чувстваше виновна, за да засече точно мястото, където криеха момичето.

— Идвам след минутка — извика тя.

— Време е — провикна се и той.

— Това не ти е театър Кабуки, Халек.

След около пет минути тя се появи отново или поне така би било, ако насреща й имаше зрящо лице. Първото нещо, което Халек долови, дори преди тя да дошляпа по мокета, бе едно ухание. Мили боже, какво ухание! Страхуваше се, че пак ще се възбуди и започна вътрешна борба с помощта на въображението си. Мисли си, заповяда си той, че скачаш в ледените води на езерото Мичиган през февруари.

Когато я чу, че се приближава, запита:

— Какво си си сложила?

— Сутиен и бикини. Защо? Нима можеш да отгатнеш?

Почувства как гореща вълна облива лицето му.

— Не. Имах предвид уханието, парфюма.

— Нарича се „Репешаж“. Френска дума, струва ми се. Означава втори шанс. Идеалният парфюм за една съвременна разведена жена. Защо? Харесва ли ти?

— Да кажем, че просто те грабва моментално.

— Както го казваш, ще рече, че става дума за миксер или асансьор.

— Как можеш да очакваш да се съсредоточа върху работата си, когато ми изтръгваш сърцето през носа?

— Нямаш грешка в метафорите, Халек. Сега какво следва? Да проведем преговори от двете страни на десексуализираната зона, а? Искам да кажа, не ме карай да се чувствам, сякаш съм нарушила Женевската конвенция.

— Сядай където искаш и просто не мърдай. Трябваш ми.

— Доста време мина, откакто мъж ми е казвал такова нещо.

— Джейни се нуждае от тебе… от нас — коригира се той.

— Окей. Преди да започнем, кажи ми как ти дойде тази налудничава идея за звуците и всичко останало. Прости ми, но имам чувството сякаш работиш за тях, за похитителите.

— Какво? — настръхна Халек, а гласът му бе леден.

— Виновна. Извинявай. Искам да кажа, че повечето хора в такава ситуация просто се парализират, особено когато става дума за близък човек. Предпочитат полицията да поеме всичко. Как така ти… се беше подготвил?

— Вършил съм го и друг път.

— Сега е мой ред да се провикна: „какво?“.

— Всъщност не е точно така. Става дума за един сценарий, в който имахме възможност за един вариант, после го изоставихме. Беше доста по-различно от сега, но когато четях сценария, проумях, че в звуците, които придружаваха телефонните обаждания, се крие цяло едно съкровище от улики, които полицията и ФБР изцяло пренебрегваха. Те сякаш се опитваха най-напред да разберат кои са похитителите, после къде са отседнали, на трето място, какви мисли ги занимават и чак тогава как биха реагирали на серия от хипотетични ситуации. По същество си играеха на психоаналитици на похитителите, като напълно игнорираха доказателствата от обажданията по отношение на това къде крият двете близначки, които бяха отвлекли.

— Добър сюжет ли беше?

— Напрано скапан — отвърна Халек. — Но научих нещо.

— Искаш да кажеш за звуците и тем подобни, това, което правим сега?

— Не, искам да кажа за полицията.

— И…

— Повечето полицаи — коригира се той, като се стараеше да не звучи обидно, — хора като Яновски, който е досущ като ченгетата в сценария на филма, през цялото време се щураха насам-натам, правеха справки с професионалните си правила, за да са сигурни, че спазват процедурата, разговаряха с шефовете си, като се опитваха да налучкват неща за престъпниците, сякаш цялата работа бе въпрос на личен тест на това кой е по-интелигентен — те или лошите.

— Много ченгета виждат именно така работата си — промърмори тя.

— Но това, върху което се концентрират, са последствията за самите тях, не за жертвата. Проблемът е, че гледат на цялата работа сякаш жертвата вече е мъртва, защото статистиката дава малко надежди, че ще се намери жива, така че те се фокусират върху обстановката и поставянето на капан, за да са сигурни, че ще окошарят някой от бандата, та да им изпее имената на останалите, и после да ги изпратят всички на електрическия стол. В случай че върнат жертвата жива, това им идва като премия, но не това е целта им. Грижата им е да не ги изкарат отговорни за смъртта на жертвата. Рано или късно отговорни си остават похитителите. А това, за което на полицаите може да се търси отговорност, ако въобще се търси такава, е дали са спазвали установените стандарти на работа. Край.

— Искаш ли да споря с теб?

— Не знам — отвърна Халек.

— Виж, някои организации просто си спукват гьона, за да предотвратят убийството на жертвата. Яновски вече е уведомил Лу Сканън от ФБР, който поддържа двайсет и четири часово компютърно издирване по тяхната програма VICAP. Уверявам те, че Сканън няма да спи ден и нощ само и само да не допусне да убият Джейни. И все пак, за да съм честна, виждала съм и това да се случва, както ти казваш. Защо мислиш, че съм тук, Спайк?

— Извинявай. Не исках лично да те засегна. Аз…

— Шшшт — сложи тя пръст на устните си. — Разбирам. Мисля, че вършим нещо полезно тук. Я погледни колко нещо сме отбелязали на картата: Яновски знае, че до този момент не е стигнал доникъде. Защо смяташ, че се изсилва да дърпа конците навсякъде, където му се удаде? Той може да не ти поднесе всичко на тепсия, но преди да решиш да го потупаш по рамото, помни, че той ще е усетил, че си се добрал до нещо и с негова помощ, а за него това е много. Ето затова съм тук.

— Сигурно е така — рече Халек, макар че досега такива разсъждения не му бяха минали през ум. Преди, а и до този момент, той все още гледаше на Яновски като на твърде скептичен и бавен полицай, труден за сработване. Но пък нали не ставаше дума за неговата дъщеря. Нито пък за неговата племенница. Но тези подозрения, които Халек не можеше да докаже, не го водеха доникъде. Единственото възможно развитие на събитията, което можеше да контролира, имаше за източник звуците на лентата, някои от които той не можеше дори да чуе, дори компютърът не можеше да ги чуе, поне при първото прослушване. Работата отнемаше часове. Той отново насочи вниманието си към шумовете, издавани от Дебра, докато се движеше наоколо — дали все още само по сутиен и бикини, и каза:

— Остава ми още работа, най-вече мисловна, но и с компютъра също. Защо не отидеш да си починеш?

— Не съм уморена — отвърна тя през прозявка.

— Аз няма да спя в леглото си тази нощ.

— Мога да съм от полза, казвам ти. А ако реша да почивам, ще легна на дивана. Какво ще каже жена ти, ако се върне у дома и ме свари в леглото си?

— Жена ми ли?

— Ами да. Халката… помислих си…

Халек се засмя.

— Да не си вдовец? Кажи. Не разбирам нищо.

— Не — отвърна Халек. — Това е шега. Всички казваха, че съм женен за работата си, така както монахините са женени за Исус, затова си направих майтап и започнах да нося брачна халка.

— Създава погрешно впечатление у жените — отвърна тя.

— Кой ще се обвърже със сляп мъж, било той женен или не?

Тишина. Въздишка. За какво ли си мислеше? Следващото нещо, което каза, беше свързано единствено с Джейни. Това му стигаше.

— Халек, защо не ми покажеш какво точно правиш, за да разбера. По този начин, ако се килнеш от умора, аз ще мога да поема. Защото смятам, че вършиш всичко с голямо вдъхновение. Ако това, което правим двамата заедно, даде резултат, можем да революционизираме стратегията за борба с отвличанията. Сега вече ми се струва, че всички останали, които се предполага, че се борят с престъпността, са слепци в сравнение с теб. Най-малкото изглеждат глупаци в моите очи, като те гледам тебе. А лично аз бих предпочела да съм рамо до рамо с един сляп, отколкото с някой глупак. — Пак кратка тишина, после: — Това е мнението на една жена. Преценявай го както си искаш.

Халек не знаеше какво да каже, какво би се очаквало от него да каже и как да реагира. Думите й можеха да бъдат сметнати за лекция, а може би и за покана. За да знае кое от двете е, трябваше да види очите й — нещо, което никога не можеше да стори. Така че той остана застинал в тъмнината, която щеше да го съпровожда до последния му дъх, и усещаше нейната енергия, долавяше аромата й, чуваше дишането й. Накрая проговори:

— Трябва да зададем на компютъра команда CAT за записите, за да извадим най-слабо чуващите се шумове.

— CAT? — В гласа й се долавяше смущение. — Нещо като мозъчния скенер?

— Не. CAT означава Компютризирана аксиална томография. Това, което прави тази програма, е следното: прослушва многократно записа и записва всички звуци, включително статичното електричество в дигитална форма върху мултиканален анализатор. Но тъй като звуците на фона на разговора са спорадични, с течение на времето ги отменя като дава сигнал нула, тоест само основната, съществената информация. Кратките звуци, които действително се чуват от време на време на лентата, се засилват при всяко следващо сканиране. По този начин програмата може да открива звуци, нещо, което иначе компютърът не би могъл да стори отведнъж.

— И колко време ще отнеме?

— Компютърът ще държи програмата докато със сигурност не получи сигнал или пък докато стане безполезно да се търси повече.

— Или докато имаме друг запис за анализиране.

— Утре — отвърна Халек.

— Мислиш ли?

Халек кимна.

— Как ще постъпиш?

— Ще им предложа пет хиляди долара до края на деня, като те изберат условията за предаване.

— Мислиш ли, че ще захапят?

— Не и ако решат, че е капан.

— На Яновски това няма да се понрави.

— Не е и нужно.

— Не съм сигурна. Той ще иска да се добере до каквото е решил още в момента.

— Нима не е научил нищо от случая с контрабандиста?

— Казвам ти, Спайк, той ще иска да има нещо налице. Точно сега на главата му са и шефът от Чикаго, и ФБР, които го притискат да действа. Човекът се пържи на силен огън.

— Тогава ще трябва да настояваме той да се скатае. Досега успяхме да поддържаме играта с похитителите само защото те смятат, че полицията е аут. Ако заради Яновски всичко отиде по дяволите, отива и Джейни.

— Откъде си сигурен, Спайк — попита тя, като се колебаеше как да формулира следващите си думи, — че не са преместили Джейни?

— Сега не съм, но скоро ще знам.

— Хм…

— При следващото обаждане ще търсим повторения и ще искаме от компютъра с помощта на нашата програма да търси аналогии на звуците на фона на разговора, дори на най-слабите. Ако се получи препокриване, значи ще сме сигурни. Ако не, почваме отначало.

— Ако стане второто, Яновски ще иска да действа както той си знае.

— Това ми е ясно.

— А как ще разбереш дали Джейни е невредима?

— Ще говоря с нея. Това е част от споразумението. От своя страна те искат да не се намесва полицията. Ако една от страните наруши условията, договорът става невалиден.

— И Джейни е…

— … мъртва — добави спокойно Халек, докато извикваше програмата, твърдо решил, че преди онези да имат шанс да свършат с детето, скривалището им ще е заобиколено от полиция.

* * *

Ако не се нуждаеше от двама души, Тим нямаше да е тук сега.

Така размишляваше той, докато излизаше от скривалището, за да се поразходи, като остави партньора си с момичето, уверен, че няма да си „поиграе“ с нея, защото дори Тим не бе чак такъв тъпак.

Като вдигна яката на дебелото си алпинистко яке и сгуши глава, за да се защити от хапещия вятър, той се промъкна между дрънкалките, които свиреха при вятър, а зад него лампата на преддверието хвърляше дълга сянка, изпровождайки го надолу по стълбите. Опитваше се да мисли.

Проблемът беше как да си сложи двеста бона в джоба и да остави зад себе си два трупа без никаква следа. Два. Първо единият, за който се бяха договорили както си беше по план — момичето. Дори Тим знаеше всичко това от самото начало. Вторият — трупът на Тим — за това, естествено, Тим не знаеше нищо.

Тим, доверчивият, малко гламав Тим, щеше да изпълни дълга си и да умре. Но и мъртвият Тим трябваше да изчезне, защото един труп можеше да ги наведе на следи. А той не можеше да рискува.

Продължаваше да върви със сгушена глава, докато зави на ъгъла и пое на изток към езерото. Вятърът го брулеше право в лицето, ту го караше да се изправя, ту да залита на една страна според посоката си. Надясно от него имаше бар, обществена пералня и блок с апартаменти. На отсрещната страна на улицата — магазин за хранителни стоки и магазин за обувки. Все още имаше хора, които пазаруваха. Коледа, сети се той.

Как да свърши с Тим?

И кога?

Зъбите му трябва да изчезнат, ръцете също. Никакви зъби или отпечатъци от пръсти. Нищо не бива да остава.

Нищо, освен самият той, парите и бъдещето.

Но как и кога — това бяха въпросите.

Вихрушката отново го връхлетя, шибайки лицето му като с камшик, от очите му потекоха сълзи, но отговор не получи.