Дейвид Лорн
Звукът на злото (1)

Халек така и не чу резкия пукот, докато куршумът не го повали. Лежеше на земята, кървящ и невиждащ, а снежната вихрушка безмилостно набиваше сняг в лицето му, но като чу плачът на малкото момиченце, студена тръпка прониза сърцето му.

Вцепенен от студ и страх, той инстинктивно понадигна глава, пое дъх и изкрещя:

— Не мърдай!

После започна да се моли с надежда, че ако има господ, детето ще остане на мястото си, че няма да се надигне и да изложи тялото си на смъртоносните откоси, които бяха застигнали самия него, че поне ще оцелее.

В същия миг, докато опипваше рамото си и стичащата се кръв, изстинала от ледения декемврийски вятър, го обхвана съмнение, че това е възможно. Някъде там, на около половин миля разстояние, скритият, невидим снайперист без да бърза зареждаше с вещина нов пълнител. Не му трябваше Халек. Куршумите му не бяха за него. Те бяха за Джейни. И ако в следващите няколко секунди Халек не измислеше нещо, един от тези куршуми щеше да я улучи и малката й главичка щеше да се пръсне като изтървана на земята диня.

Вятърът навяваше ледения сух сняг на дълбоки до коляното преспи и почти го зарина. Раната пулсираше, но болката — в началото остра и изгаряща, сега бе странно притъпена. Не беше студът, знаеше си го, а шокът. И изведнъж, съвсем неочаквано за негов ужас, усети, че му прилошава и му се завива свят.

Не сега, рече си той, моля те, не сега. Надигна отново глава с риск да се изложи на опасност и изкрещя:

— Не мърдай, Джейни! Идвам.

Докато се влачеше към нея, изсвистя нов куршум.