Дейвид Лорн
Звукът на злото (19)

Осемнайсета глава

Деветдесет минути след обаждането за откупа, тримата се събраха в магазина „Доминик“ на отсрещната страна на улицата, на половин пресечка от кръстовището на Норт авеню и Норт Парк, проверявайки последните подробности на плана.

— Ковалски? — обърна се към него Дебра. — Съгласен ли си?

— На Яно няма да му хареса.

— Не помниш ли думите на Яно за инициативата?

Всички, които работеха при него, помнеха. Беше им казал да не седят със скръстени ръце, освен ако не искаха да получат рани от залежаване или пък той да ги разгони. От друга страна, щом станат, би трябвало да правят нещо. А докато правят каквото и да било, да не позволят задникът им, този, който току-що са отлепили от седалката, да бъде хванат от зъбчато колело и да очакват, че той или някой друг полицай ще ги измъкне.

Ковалски сви рамене.

— Помня специално онази част за зъбчатото колело.

— Ковалски — каза тя, — не се глези.

— Добре, ама като не знаем колко са…

— Да речем двама — каза тя.

— Двама, трима, четирима, колкото и да са. Ами ако изникнат още?

— На лентата имаме записани само два гласа.

Той сви рамене.

— Нямаме и представа с какво са въоръжени. С какво ще ни посрещнат? С плюкала? С ръчно направени пищови? С малки пистолети? С магнуми? С рязани вълчи двуцевки? Какво ни очаква? Базуки ли? — Пак сви рамене. — Признавам, че съм малко нервен, но си представям, че и онези са напрегнати. Искам да кажа, че няма да изглеждаме точно като Свидетели на Йехова, нали?

Дебра се обърна към Брайън.

— Вие няма да правите нищо — заяви тя, — ако не желаете.

— Точно затова трябва да участвам във всичко — отвърна той.

Тя забеляза, че гласът му трепери, но реши, че ще се мобилизира.

— Знаете ли какво да правите?

— Ако има изстрели и те излязат, ще отидат до колата, ще се опитат да избягат.

— Ние ще ги последваме — каза тя.

— А останалите? — попита той.

— Китаецът е в лабораторията — обясни Ковалски. — Ще закъснее. Той не представлява проблем. Деб ще накара Уелингтънови да излязат. Тогава започваме да действаме.

Брайън кимна, преглътна, нямаше сили да говори.

Дебра Серафикос пъхна стандартен „Смит и Уесън“ 38-ми калибър, подходящ да пръсне главата на някого отблизо, в кобур под мишницата си, дълбоко пое дъх и каза:

— Готово.

Ковалски вдигна ръка да почакат и каза:

— Преместили са колата. Не я виждам.

— Може да е малко по-напред или в оградения паркинг надолу по улицата. От другата страна не могат да излязат. След като е навалял сняг, улицата изглежда отворена, но ровът е много дълбок, а отстрани пространството не е достатъчно, за да мине кола. — Ковалски не отделяше очите си от нея. — Слушай. Знаем, че детето е там. Време е да предприемем нещо, преди те да са променили правилата.

— Дебра? — обърна се към нея Брайън.

— Да?

— Сляп или не, Спайк ще остане тук, за да чака на телефона.

— Знам — отвърна тя. — Знам.

— Тогава да вървим — каза Ковалски и потупа пистолета, скрит под мишницата му.

Тримата излязоха заедно, Брайън се отдели от тях и тръгна в снега към колата си. Продължаваше да вали слабо на дребни ледени зрънца, които биеха в очите. Върху натрупаната пухкава пелена падащите зрънца съскаха като скрита змия.

Малко коли се бяха осмелили да тръгнат в бурята и пъплеха по вече почистеното Норт авеню на включени светлини, гумите им мачкаха навалелия сняг и образуваха бразди, а когато се опитваха да спрат, се хлъзгаха и така въобще никой не спираше.

Двамата полицаи тръгнаха напред, Ковалски се спря до барчето на ъгъла, влезе и провери часовника си.

Вече сама, навела глава, за да се предпази от хапещия вятър, Дебра Серафикос зави шала около лицето си, прикри носа си, отвори якето си и затъкна краищата на шала навътре, докато вървеше из дълбокия до коленете сняг, отвори вратата, влезе в тихия двор и се отправи към верандата на Норт Парк авеню 1547. Бавно изкачи стъпалата, пъхнала ръце в джобовете си, без никакво намерение да вади пистолета си, щом стигна площадката, рязко се обърна наляво и почука на вратата на госпожа Уелингтън. Вратата се отвори и я посрещна озадаченото лице на жена с подозрителен поглед, който показваше, че не очаква никого или поне нищо добро.

— Госпожа Уелингтън?

— Да? — отвърна тя, като не знаеше какво да очаква.

— Аз съм Линда Севънс от Радио WVCR…

— За нещо, свързано с Джош ли? Лентите от прослушването ли?

— Не, всъщност Джош спечели безплатно пътуване до Хавайските острови…

Очите отсреща я изгледаха недоумяващо.

— За две…

Погледът се промени — в него пролича желание да повярва.

— Може ли да вляза и да ви кажа какви са условията?

— Разбира се — прошепна. Вратата се отвори по-широко, Дебра влезе, усещайки как по гърба й, обърнат към апартамента отсреща, където сигурно държаха Джейни, я полазиха тръпки страх.

Щом влезе, тя последва госпожа Уелингтън и седна на диван с избеляла дамаска, продължи да се усмихва и каза:

— Ясно ми е, че не можете да го повярвате — бръкна за кожения калъф със значката, извади го и бавно го отвори с думите: — Искам да запазите пълно спокойствие докато ви обясня…

— За Джош, нали?

— Не. Всъщност не.

— Тогава за какво? — Пръстите й се движеха тревожно по закопчаната яка, а челото й се набразди от бръчки.

— Имам нужда от вашата помощ и от тази на Джош.

Почти веднага, щом спомена името му, откъм стълбите, които водеха към тавана, избумтя музика на хеви метъл.

— Това е той — каза госпожа Уелингтън и трепна.

— Сега двамата ще трябва да напуснете къщата.

— Какво?

— Доктор Нинг вече е излязъл, вие трябва да направите същото. След няколко минути ще арестуваме мъжете, които живеят в съседния апартамент.

— Нищо не знам за тях. Тук са от една седмица или нещо такова. Аз…

— Никой не ви обвинява вас, госпожо Уелингтън.

— Джош никога не е разговарял с тях, нищо не е направил, само веднъж те му чукаха по стената и той им отговори със същото.

— Вярвам ви.

— Ще го извикам — излезе и закуцука нагоре по стълбата. Размениха си няколко думи със сина си. Джош говореше високо. Не бива така, помисли си тя. Това би могло да доведе до усложнения.

Джош изтрополи надолу по стъпалата, прокара пръсти през косата си в цветовете на дъгата и изръмжа:

— Какво искате?

Дебра вдигна значката си.

— Двамата трябва да напуснете къщата — заяви тя.

— Арестуван ли съм или какво?

— Не сте арестуван.

— Тогава си гледайте работата.

— Добре, с майка ви ще излезем след две минути — каза Дебра. — Можете да останете или да тръгнете. Не ме интересува. Но по-добре да легнете на пода и да не издавате звук, защото когато се върна с един много едър офицер, ще стреляме по всичко, което се движи, говори или прави каквото и да е, вместо да лежи с ръце на тила си. Включително и по вас. Оставате или тръгвате?

Лицето на Джош стана по-бяло от падащия сняг. Измърмори:

— Ще взема палтото си. По дяволите. Ей, почакайте.

 

 

След три минути, преодолявайки снега, влязоха в барчето, където ги очакваше Ковалски. Той изгледа продължително Джош, отмести очи и каза:

— Достатъчно голям ли си да пиеш бира, момче?

— Да.

— Тогава да ти купя една.

— Добре.

— Пий я бавно.

— Добре.

— Наистина бавно.

— Добре.

— Не ставай от мястото си. Не излизай. Не се обаждай на никого.

— Добре.

— А вие, госпожо?

Тя поклати глава.

— Искате ли горещ чай или нещо друго?

— Би било чудесно.

— Вие също го пийте наистина бавно. Разбирате ли?

— Естествено.

— Не се прибирайте вкъщи, докато не ви кажем.

— Добре.

— Извинявайте за неудобството.

— Господин полицай — обърна се към него обърканата жена, — не трябва ли да имате разрешение или нещо подобно?

— За тях да, имаме. Но искахме да ви изкараме, преди да сме си послужили с разрешението, госпожо. Това е в случай на неочаквана стрелба. Разбира се… — Ковалски сви рамене, — … права сте. Не можем да ви принудим да излезете. Искате да се върнете преди да сме ви съобщили ли?

Мисис Уелингтън пребледня също като сина си.

— Не — отвърна тя просто. — Ще чакаме.

— Добре — каза Ковалски. — Скоро ще се върнем.

Двамата полицаи излязоха, с ръце, пъхнати под якетата, хванали дръжките на пистолетите, готови.

Тръгнаха от задната страна към предната.

Такъв беше планът.

Ако имаха късмет и всичко протечеше гладко, похитителите нямаше да се усетят. Ако стигнеха до първите набелязани пунктове без стрелба, щяха да имат няколко минути преднина, щяха да се движат като един човек за определеното време. Но съществуваше едно голямо „ако“. Първо трябваше да проникнат вътре.

По пътеката, на север от къщата се снишиха.

Два прозореца от апартамента на заподозрените гледаха към нея. Всъщност отсрещната стена на ремонтирано административно здание бе близо, така че между двете сгради имаше разстояние от около метър и двайсет.

Ковалски трябваше да влезе през първия прозорец, който предполагаха, че е на спалня. Вторият — по-надолу по пътеката, бе матиран и затова решиха, че е на баня.

Деб бе начертала плана.

Тя имаше някои основания.

Телефонните разговори се водеха от всекидневната, където дрънкалката непрекъснато дрънкаше. Един от тях бе телевизионен маниак, а телефонът, както Ковалски знаеше, се намираше в стаята до самата веранда. Оставаше голямата кухня, която Ибн Фахд бе описал на Спайк, бе съединена или пък водеща към всекидневната, но кухнята и всекидневната бяха достатъчно близо, за да се чува, за да може микрофон да улови вятърната дрънкалка, шумове от телевизора и от двора, където териерът Чин на Джош Уелингтън би тичал.

Тогава изведнъж тя се сети.

Къде беше Чин? Къде, по дяволите, беше Чин?

— А кучето? — прошепна тя на Ковалски.

Той сви рамене и поклати глава.

— Не мога да се върна заради него — прошепна тя отново.

Той кимна, усмихна се леко и й отговори с обичайната си фраза:

— Какво, по дяволите, те интересува? — опря се на водосточната тръба и се издигна нагоре. Какъвто беше висок, не му бе трудно да достигне до перваза. Бутна силно прозореца, чу слаб крясък и се дръпна назад. Дебра извади своя пистолет, прицели се в средата на рамката и зачака. Ковалски се спусна бавно надолу и също зачака.

Мина една минута. Никой не се появи.

Мина още една минута, докато снегът валеше, трупаше се върху веждите му, с устни той изговори „две“, имайки предвид, че след две минути ще се втурне вътре.

Дебра разрита снега, докато тичаше към задната страна на къщата, откри три малки стъпала, водещи към заключена врата, зад която може би се намираше килер. Когато се изкачи, не се изненада, че има малък катинар. Дори и в добри квартали се взимаха подобни предохранителни мерки. Но полицаите знаеха хитрините на крадците, много често тъкмо така ги залавяха. Сръчно извади връзка ключове и бързо се справи с него.

Провери часовника си и разбра, че е подранила с минута. Дишаше бързо, устата й бе пресъхнала, очите й се пълнеха със сълзи. По рефлекс преглътна трудно. Почакай. По-бавно. Спокойно. Застана на най-горното стъпало, изчаквайки да мине време и да е готова да влезе заедно с Ковалски. Ако никой от тях не вдигнеше шум, добре. Ако и двамата направеха някакъв шум, също бе добре, защото онези вътре нямаше да знаят на коя страна да се обърнат. Ако само един от тях вдигнеше шум, тогава щеше да бъде лошо.

Времето изтече бързо и тя влезе вътре.

Ковалски сигурно влизаше през прозореца.

Кракът й хлътна в тъмнината и тя се заклати. Хвана се за една дъска, за да се закрепи. Все още не бе стъпила стабилно. Сведе очи и се напрегна да види какво има, но преходът от белотата на снега към тъмнината я заслепи временно и тя се почувства като Халек.

Какво може да е?

Бавно в тъмнината започнаха да се очертават форми, от светлината, която се процеждаше откъм кухнята се виждаха по-скоро линии и сенки, силуети. Светещият циферблат на часовника й показваше, че й остава само още една минута, докато трябва да отвори вратата към кухнята. Погледна надолу, после нагоре и видя скоба. Какво ли бе това? Лост. Ръчка, зъбно колело. Косачка за трева! Намираше се в килера на някакъв проклет косач на трева. Пак се закрепи на дъската, пристъпи. Както повечето килери и този бе превърнат в склад на нежелани, неизползвани неща. Алуминиево фолио изшумоля в краката й. Дали го чуха? Или просто защото е била с Халек, бе станала толкова чувствителна към различни шумове и те я караха да наостря уши. Вероятно за разлика от нея останалата част от зрящия свят, включително и похитителите, бяха глухи. Докато минаваше, закачи едно гребло и то издрънча. Спря и се заслуша. Нищо.

Дали са чули и са се смълчали, направили са си знак един на друг да мълчат и са тръгнали тихо към нея? Дали отвъд тази тънка и ярка ивица светлина я чакаха с насочени пистолети?

Или при първия знак, че някой влиза, също тъй тихо са прерязали гърлото на Джейни Гранвил и са избягали. Не знаеше. Просто трябваше да продължи по план.

Сърцето биеше като пневматичен чук в гърдите й, със същия ритъм и звук, които Халек бе записал на лентата. Навън, в снежната виелица вятърната дрънкулка звънеше със своя издайнически звук. Точно това бе мястото. Точно тук бяха те.

Още една крачка, този път без никакъв шум.

Приближаваше.

Часовникът й го казваше.

Стрелката стопяваше последните петнайсет секунди преди удара. Никакъв шум, нито пък стрелба от страна на Ковалски. Дали не е бил гаротиран, докато е минавал през отворения прозорец, хванат в капан от собствената си теория, че след като няма реакция, това означава, че не са ги усетили? Страховете я биеха от всички страни, докато светещата стрелка изяждаше последните секунди и уреченият миг приближаваше.

Приведе се, пое дълбоко дъх и го издиша остро, наведе силното си рамо и отвори внезапно паянтовата врата, легна на пода, прицели се с револвера, огледа кухнята до банята отдясно, вратата беше затворена и извика:

— Полиция! Долу оръжието! — В този момент чу, че вратата на всекидневната се разбива и Ковалски — дълбокият му бас прогърмя така, че стените се разклатиха:

— Полиция! Долу оръжието!

Последва гробовно мълчание, не се чу абсолютно нищо като гърмеж от оръжие или избухване на пластична граната, крясъци от болка и смърт, вместо тях тихото, едва доловимо съскане на снега, биещ в прозореца, тиктакането на стар часовник, закачен на жълтата стена, ритмичното кап-кап-кап на стара батерия, всичко това изчезна, когато Ковалски се провикна:

— Деб! Хей, Деб? Добре ли си?

— Да.

— Тук има едно голямо нищо. Ти какво откри?

— Прикривай ме — каза тя.

Ковалски се обърна към коридора, невероятно бърз за мъж с неговата фигура, държеше пистолета с две ръце, насочен напред.

— Къде? — попита той, поемайки дъх на малки, бързи глътки.

Тя кимна към затворената врата на банята.

— Искаш ли ти да свършиш това? — попита той.

Тя направи знак с ръце, че ако има някой зад вратата, ще ги чуе и ако е разбрал, че са полицаи, всичко щеше да му стане ясно.

— Добре — каза той.

Дръжката на вратата бе от лявата страна, вратата се отваряше надясно. Крадешком тя се отмести наляво и спря. Стига да не стреляха през вратата, без да я виждат и без да успеят да се прицелят, тя беше в безопасност.

Ковалски се извърна, за да прикрива другия ъгъл. Ако нещо се появеше пред дулото му, когато вратата се отвори, той щеше да го прочисти.

Деб извъртя лявата си ръка и стисна револвера в дясната. Натисна дръжката на вратата, не беше заключена, отвори се лесно. Тя я бутна и вратата се отвори навътре.

Крадешком хвърли поглед към Ковалски, прочете израза на напрегнатите му очи, забеляза как той поклати глава, наблюдава го как се отмести и бавно обходи с поглед помещението. Ковалски пак поклати глава, с което искаше да каже „не“.

Ръцете й леко потрепериха, тя спря, почти й бе невъзможно да успокои бунта в стомаха си, силния страх, който я ядеше отвътре, безформения ужас, че тънката дървена плоскост не крие някой предвестник на смъртта. Когато пантите се разтвориха, тя видя, че в малкото пространство между вратата и рамката е празно.

Какво беше казала на Ковалски? Да не се държи като глезльо? „Точно така“ — прошепна тя на себе си.

Хвърли се срещу полуотворената врата и я блъсна с всичка сила, знаейки, че ако имаше някой, щеше да го залепи за стената и той щеше да падне преди да успее да стреля, щеше да загуби равновесие преди да се е съвзел, щеше да го намери паднал, преди първия си изстрел. Тя усети как вратата се връща назад и се блъсна в нея, изуми се от силата на удара, извърна се и здраво залепи пръста си върху спусъка.

Примигна.

Бе се задъхала.

Дулото на пистолета й бавно се отпусна надолу.

Ковалски влезе в банята, държейки пистолета си насочен, завъртя се вътре и тогава се отпусна. Поклати глава и заяви:

— Няма никой.

— Хайде да огледаме — предложи тя.

— Не докосвай нищо — каза й той, — преди да са взели отпечатъци.

Тя се извърна бавно и видя, че зад завесата на душа има нещо.

— Позволи на мен — предложи Ковалски и пристъпи между нея и ваната.

— Хайде — каза тя. — Не ми го спестявай…

Той я изгледа, после сведе очи надолу и с дулото на пистолета си отмести завесата. Тя погледна, видя какво има и възкликна:

— Слава богу — сгънат мокър неопренов костюм, леководолазен апарат, маркуч за подаване на сгъстен въздух, мундщук, регулатор, шнорхел, качулка, очила. — Бинго.

— Може да ги използва във ваната — изграка Ковалски. — В северните градове някои го практикуват. — Прибра магнума си, после въздъхна с облекчение. — Нещо друго?

Дебра вече бе излязла от банята, влезе в кухнята и забеляза нещо, което от напрежение преди бе пропуснала. Намираше се на плота, сякаш онзи, който го бе сложил, не го бе грижа дали някой ще го намери. Недоумяваща, само го посочи на Ковалски.

— Това ли? — попита Ковалски. — Част първа от твоя план ли?

Дебра поклати глава и се приближи да го огледа. Всичко беше тук с изключение на парите. Порцелановият буркан, тежките оловни топчета и луминесцентните лампички си стояха на място, вече изтощени обаче, химическата им реакция бе престанала и не светеха.

— Халек наистина бе прав — прошепна тя.

— Страхотно, Деб. Най-после издаде страха си! А ако е бил местният президент на Националната асоциация по оръжията?

— В спалнята има ли нещо?

— Кутии от чипс. Не огледах внимателно.

— Хайде да проверим отново.

Тръгнаха, минаха покрай телевизора и видеото към него, покрай диван, масичка, видяха телефонния апарат и шестметровата му жица. Тя премери стаята на око, откри, че има точно такива размери, каквито Халек бе описал.

— Точно както той каза.

Тя продължи към спалнята, видя матраците — два, поставени под ъгъл, японска рогозка, опъната в килера. Върху нея имаше чифт гащички.

Тя ги взе, забеляза дълго кафяво петно, помириса го. Не беше кръв. Нещо й се е случило.

— Изцапала е гащичките си — отбеляза Ковалски.

— Уплашила се е! — извика Дебра.

— И аз веднъж нацапах гащите. При домашна разправия. Пристигнах там с партньора си. Мой ред беше да вляза пръв, затова позвъних на звънеца. Вратата се отваря. Не го очаквам, затова застивам. Времето като че спря, сякаш целият ми живот изтече за няколко секунди. Другият насочи оръжието надолу. Онзи го допира до корема ми и слага пръст на спусъка. Представям си как вътрешностите ми се пръскат на десетина метра наоколо. И напълних гащите.

— Ударили са те в корема с оръжие и доживя да разкажеш за случая? — каза Дебра.

— Той не стреля. Повреден пълнител. Тогава дори успях да реагирам. Партньорът ми хвана цевта, преди отново да е натиснал спусъка, стреля и отнесе половината рамка на вратата. Така се случва, когато си уплашен. Замръзваш. Неспособен си да реагираш.

— Май трябва да я намерим, нали?

— Да — съгласи се той. — Трябва.

— Време е да викнем Яновски — каза Дебра. — Те са били. Дори той ще бъде принуден да признае.

— Да. Яно е упорит задник, но може да подуши нещо, когато му го натъркаш на носа.

— Сега отново сме там, откъдето започнахме и пак толкова време ни остава. Неприятно ми е да го кажа, но може би ще имаме нужда от технологията, която Лу Сканън и ФБР могат да използват тук. И то бързо. Остава ни само да изтичаме до колата. Първо да проверим улицата — каза тя и прибра оръжието си.

— Защо не накараме Яно да направи съобщение до всички патрулиращи?

— И да останем тук в случай че се върнат?

— Какво ще кажеш на Халек?

— Че още не бива да се отказваме. Не трябва да се отчайва. В никакъв случай.

С огромната си лапа Ковалски приглади назад разрошената си коса и поклати глава.

— Изчезнали са. Пак сме наникъде. Остават няколко часа до предаване на парите, а ние сме наникъде, по дяволите. Какво ще правим?

— Не знам. — Тя сви рамене, безмълвна от отчаяние. После се обърна и изрече първото, което й дойде наум. — Защо да не попитаме Халек?