Дейвид Лорн
Звукът на злото (15)

Четиринайсета глава

Прекрасната честота 104 FM осведомяваше Халек за времето, докато той се ровеше в лентите за звуци, каквито и да е, които биха му помогнали да открие местонахождението на Джейни. Не споменаха нищо повече за стрелбата по Ник Спирос, само повтаряха предишните съобщения и обещаваха още. Това и сведения за времето — че щяло леко да се затопли — с около десетина градуса, както и новата прогноза, според която зимната буря, която затрупа улиците на Чикаго с четирисантиметрова снежна покривка нямало да утихне, щяло да навали още петнайсетина сантиметра сняг. Сняг или не, „Еър Джордан“ и „Булс“ щяха да играят вечерта на другия ден, „Мечките“ щяха да бъдат домакини на „Каубойс“ в събота на „Солджър Фийлд“. Дебра вече два часа не се бе обадила и Халек трябваше да допусне, че работи бързо според възможностите си. Брайън Гранвил също не позвъни и тъй като линията на Гранвил бе прехвърлена при него, не можеше да му позвъни, тъй като щеше да позвъни в собствения си апартамент. Килър Ковалски, привиканото ченге, което беше официално в почивка, се трепеше някъде навън в реалния живот, прикован в територията в границите на кръга около жп гарата на Норт авеню. Вероятно проклинаше студа, но трябваше да направи шест спирки на адресите на вятърните камбани, плюс това да напише пълен доклад, за да може да се получи една обща картина.

Тъй като не му бе възможно да мисли по-далеч от това, изтръпнал от умора, със сковани мускули, Халек продължаваше да дълбае дали нямаше да изскочи нещо. Последната лента му подсказа нещо любопитно, докато компютърът търсеше периодично повтарящи се звуци като тракане на токчета на обувки, а един от похитителите крачеше из стаята, която не можеше да бъде по-дълга от пет метра, нито пък много по-къса. Докато прослушваше лентата само на шега, Халек откри някакъв перкусивен звук като дълбок бас, който не се поддаваше на точен периодичен анализ. Проявяваше се в серия от звуци — много ниско съскащо струпване на ударни звуци, ритмично бумтене като бум, бум, бум-бум-бум-бум, бавни тежки удари, после по-леки, забързващи, които се повтаряха по време на триминутния разговор. От началото до края звуците се чуваха — сякаш наблизо имаше парти или пък свиреше грамофон.

Грамофон ли? За това не бе помислял.

Какво свиреше тогава?

Халек пусна отново лентата и си сложи слушалки, за да не се намесва шумът от движението по Мичиган авеню. Имаше предвид риска, че когато използваш изкуствен интелект винаги съществува известна степен на проява на въображение, което не е напълно аналитично. След като му се възложи да търси образец, той ще търси като роб, за да намери такъв, независимо какъв е произходът му, значението или понякога и какво представлява.

Все пак Халек се бе убедил, че образецът бе реален, не бе случайно съпоставяне на звуци от фона. Но какви бяха те и какво всъщност означаваха?

Халек получи много силна болка в главата, докато търсеше отговора на този въпрос, защото в голямата фонотека в Лос Анджелис не успяха да открият подобен записан звук.

Но той си беше там, преследваше го и го плашеше, не му даваше покой. Нервиран той спря, изправи се, сипа си чаша кафе и го затопли в микровълновата печка, утешаваше се като студент, срещнал труден въпрос за изпит, че никой не би могъл да го разгадае и вероятно не беше чак толкова важен. Дали ако отговори на въпроса, това би го приближило до Джейни? Възможно ли е да е толкова важно?

Може би не.

Обзет от тази мисъл, той пренесе кафето до работното си място и отново прослуша лентата. Радиото зад гърба му все още бе включено, когато свали слушалките и потърка чело, осъзнавайки, че единственото, което му остана от преди да загуби зрението си, бе главоболието.

Говорителката — жена с повече ентусиазъм, отколкото разсъдък, продължаваше да бъбри: „… впуснаха се да изпълняват своята композиция — парче в стил хеви метъл, наречено «Далас за вечеря», посветено на съботния мач“. От радиото прозвучаха звуци, от които Халек застина. Сега удрянето на барабани се чуваше ясно, сякаш на лентата, която току-що бе прослушал някой бе сринал разделителната стена. Чу се и неистовият крясък на електрическа китара, по-лекото и по-сложно звучене на клавишните, но над всичко оставаше звукът, който не позволяваше на обитателите на апартаментите да заспят — пулсирането на ударни, тътенът на барабаните, който сякаш събаряше стени като тежка артилерия. Китарата, клавишните и вокалите престанаха да се чуват, остана само тежкият оглушителен бумтеж на барабаните. Ето, това беше.

Рок музика по обяд — време, през което децата освен кръшкачите са на училище, означаваше, че безработни, двайсет и няколко годишни, вероятно живеят с родителите си и имат приятелка или приятел. Хеви метъл означаваше, че са бели, защото ако беше музиката бе соул, щяха да са цветнокожи. Все пак нещо.

Когато телефонът иззвъня, Халек подскочи.

Звънна отново с характерния звън на неговия телефон. Обърна се рязко, прекоси стаята, седна и отговори:

— Халек.

— Спайк, Брайън е. Имам добра новина.

Каква ли? Дали онзи маниак Яновски се е обадил и е съобщил на Брайън, че похитителите са заловени? Сърцето му застина, докато слушаше. Промълви само:

— Казвай.

— Онова дете, за което се интересуваше, помниш ли?

— Реджи?

— Точно това.

— Е?

— Ели го откри.

— Имаш ли адресът му?

— Доста се лутахме. Откакто съм се прибрал все едно че седим на ръба на скала. Проверихме основните и средни училища в района, дори гимназиите, за да сме сигурни, макар че на мен гласът ми звучеше като на по-малко момче.

— Правилно — каза Халек.

— Наистина използвахме твоята история за шише с лекарство, чието съдържание е било сбъркано и опасността, която произхожда от това. Та те попитаха направо учителите. Един от тях спомена за дете на име Пърсивал…

— Кой по дяволите в днешно време кръщава детето си Пърсивал?

— Независимо дали ще ми повярваш, или не, но името му е Пърсивал Реджиналд Мактавиш.

— Реджи.

— Така мислим… той държи скейтборда си в шкафчето.

— Щом има шкафче, означава, че поне е в прогимназията.

— В прогимназията е. Живее с майка си на Норт Парк авеню 1522.

— Бинго.

— Това ще помогне ли, Спайк?

— Според мен не бива да казваме на никого за това.

— Да се обадя ли на Яновски?

— Не — каза Халек, надявайки се, че гласът му не е прозвучал прекалено рязко. Последното, което желаеше, бе Брайън да разисква с Яновски теорията за заговор между Спирос и Валитано и по този начин да унищожи най-добрата възможност да се спаси животът на Джейни.

— Сега какво? Не остава много време.

— Близо сме. Много близо. Така смятам. На половин пресечка разстояние или нещо такова.

— Тогава какво, по дяволите, чакаме?

— Свободното от наряд ченге Ковалски проверява всичките шест адреса в нашия район. Искам да ми каже какво е открил, за да съм сигурен, че не изпускам нещо, което е очебийно.

— Кога?

— След три часа. Може и по-малко.

— Искаш ли да дойда?

— Не. Но има нещо, което би могъл да направиш.

— Кажи.

— Виж дали не можеш да разбереш кога е завършило шоуто на Майк Джаред снощи във „Втория град“, за да проверим на лентата.

— Готово. Ще ти се обадя.

Затвориха едновременно. Халек се върна към кафето си. Беше изстинало. Изправи се, за да отиде да го притопли, когато Дебра Серафикос отключи вратата, влезе задъхана и изпълни въздуха с парфюма си.

— Навън е още студено, Халек.

— Чух. Как се справи?

Чу остри звуци на тракане.

— Ти как мислиш?

— Какво е това?

— Ленти. Двайсет и пет сантиметрови ролки.

Сърцето на Халек едва не спря.

— Не използват ли касети?

— Да си виждал какъв е полицейският бюджет напоследък?

Тогава му хрумна нещо. Каза го, без да мисли.

— В задния шкаф в спалнята. Там има магнетофон Акай/Робъртс с различни скорости, който по погрешка дойде от Лос Анджелис при преместването. Ще трябва да свържем кабелите с жакове, за да получим анализ от компютъра.

— Ако ми покажеш, бих могла да го направя — каза тя.

— Няма проблем. Аз съм почти като моряк, който разглобява оръжие. Бях свикнал да ги свързвам, без да гледам, докато четях сценарии, представях си какви звуци ще използвам. С каква сила, с каква продължителност, такива неща.

— Това не е състезание, Спайк.

Струваше му се, че разбира, усети, че тонът й омеква, не искаше да я изгуби, да я дразни, да я накара да си тръгне. Затова каза:

— Добре, ще ти покажа.

— Съгласна съм — каза тя. — Научи ме на някакво ново умение, което мога да практикувам, след като платя дълга си към обществото, че съм попречила на закона.

— Да не си ги откраднала?

Почти чу как тя свива рамене.

— Не. Просто казах на Яновски, че ще ги отнеса в склада вместо него. Бяха се задълбочили върху случая Валитано.

— Предявили ли са обвинение вече?

— Не. Няма да пропуснат да направят това до утре. Може би след прочитане на обвинението. Дотогава вече ще съм там.

— Хайде сега да видим какво имаме тук. — Халек издърпа лентата и каза на Дебра как да я свърже с компютъра за анализ.

— Просто я пусни — каза й той. — Натисни „Плей“.

Тя го послуша и чуха Дани Валитано да казва:

Казах ви и преди, двамата със Спирос мислехме да ударим оная малка банка в Елкхарт. Казах ви, но вие не слушате, колкото за детето, не знам за никакво дете…

— Ето, това е — каза Халек и спря магнетофона. — Прехвърляме думата дете от лентата на Валитано в сравнителната касета, после пускаме същата дума, която похитителят използва на първата лента.

Дебра действаше бързо.

— Ето първата лента.

— Постави я и натисни „Лок“.

Тя го изпълни.

— Сега направи същото със сравнителната лента и натисни „Лок“.

Тя отново го направи.

— Сега върни лентата на полицията, където и да е малко преди думата дете.

Спайк чу стържещия фучащ звук при връщане на лента, после Дебра пусна звука и я спря преди Валитано да изрече думата „дете“.

— Сега да натисна „Рекърд“ под сравнителната — предположи тя.

— Точно така.

— Пусни Акай на просвирване.

— Така.

Двамата чуха думата „дете“ и Дебра каза:

— Да изключа.

— Добре.

— Сега какво? — Странен въпрос. Тя знаеше или смяташе, че знае как действа сравнителя. Вече го беше правила във фонотеката. Все пак той й показваше всичко по ред. Седна до него. Спайк усети топлината й, чу дишането й, прииска му се да я докосне.

— Иди в менюто. Използвай мишката за сравнение. Сега да го покрием с дисплея. Когато го пуснем, на екрана ще се появят сравнителните записи на звука. В горната част ще видиш как върви гласът на Дани Валитано, когато изрича „дете“, ще се отбележи точната комбинация и сила на различните честоти на звуците, които той издава. Под него ще видиш начина, по който похитителят произнася думата „дете“. Ако говори един и същи човек, графиките ще бъдат еднакви.

Компютърът автоматично цъкна и забръмча, търсейки от първият разговор с похитителите звук на лентата, когато се употребява думата „дете“ подобна на казаната от Дани Валитано, после той автоматично анализира разпределението, силата и честотата на съдържащите се звуци и записа резултатите от двата гласа.

— Какво виждаш? — попита Халек.

— Подобни са — отговори тя.

— Всички изричат думата „дете“ по подобен начин, иначе тя нямаше да означава същото. Ако някой от тези двамата има испански акцент, тя ще звучи по-провлачено и графиките ще изглеждат съвсем различни.

— Благодаря, професоре — каза Дебра с леко раздразнение в гласа. — Какъв е истинският урок за деня?

— Натисни „Инпут“ — нареди той.

Тя го направи, тогава и двете графики се насложиха една върху друга. За онова, което видя, тя каза:

— Ниските и високите стойности са различни. Искам да кажа не на различни места, но имат различна форма. Ниските на Валитано са по-широки, по-плоски, по-плитки, докато високите стойности на похитителя повече приличат на планини — по-високи, с по-остри ъгли като скали.

— Значи не се покриват — заключи Халек.

— Дори не се приближават — каза Дебра.

— В такъв случай не е Валитано. Яновски не е заловил когото трябва.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Тогава какво ще правим?

— Ще чакаме Ковалски.

— Това може да отнеме два часа.

— Направихме всичко, което е по силите ни.

— Не сме — отговори тя. Промяна на тона, Халек веднага го схвана. Разговорен. Подхождаше на момента и едновременно не съвсем. Остана като закован, идеше му да забоде ноктите си в плота на бюрото, боеше се да се надява.

— Гладна ли си? — изправи се и тръгна към кухнята, твърде уморен, за да смени темата.

Тя също се изправи, последва го, хвана ръката му, вплете пръсти в неговите.

— Да, гладна съм. Ти гладен ли си?

Допря устните си до неговите, разтопи се от меката топлина, която излъчваше дъхът му.

Нямаше защо да пита какво върши тя. Не беше глупав. Не беше импотентен, не беше и безразличен към нея. След ослепяването не му се беше случвало. Тя сигурно усети как той застива от смущение и затова каза, сякаш бръкна и взе въпроса от главата му.

— Защото си много сексуален мъж и ми харесваш. Но не само за това. Все пак не знам на какво да се надявам.

Тя го поведе натам, където той очакваше, дърпаше го, ръцете й бяха настоятелни, с решителни движения, опитни и убедителни. А Халек нямаше нужда от убеждение, абсолютно никаква.

 

 

Изведнъж му просветна, стегнатите плавни гънки от плът опозна с пипане, тайните открития — по мириса и вкуса, магията как двама души образуват едно цяло, движени от един и същи ритъм — пулс на вселената, заобикаляше го безкрайна тъмнина като нощното небе над Чилийските Анди. От време на време тя издаваше по някой звук, който избухваше и трептеше като гравирана звезда на фона на чернотата. Цялото чудо и вълшебство от заслепяващи светлинки и заглъхващи тонове проблясваха в съзнанието му, когато притегли напрегнатите й бедра към себе си, облегна се на издутата възглавница на гърдите й, неговите гърди се приковаха към втвърдените корони на зърната й. Изведнъж бе повлечен и зашеметен, хвърлен в спиралата на желанието от простичката и покоряваща молба в гласа й, когато тя изрече „да“, зарови лице в меката, разбъркана, ухаеща коса, изуми се, изплаши се от силните й настойчиви ръце, от пръстите й, които го галеха. Устните й бяха влажни и прекрасни, езикът й неотразим, но колкото и да се наслаждаваше на тази предварителна игра, най-много искаше да бъде в нея. Отначало с трескави пръсти, а по-късно и мъжествеността му проникна много дълбоко, той не пожела да заглуши дългия стон, но не можеше да прецени дали всичко това и ритмичните удари не са въображаеми, както много пъти си беше представял невероятно убедително силен сексуален екстаз, също и звуците, с които са пълни сънищата. Този стон му прозвуча като най-силният звук на оргазъм, който бе чувал и му напомни за петдесет и седем годишната Ла Донна Перес от Пало Алто, щата Калифорния — два пъти оперирана от рак на гърдите, едната вече й бе отстранена, спомни си последния път, когато разговаря с нея — сляпа, баба на осемнайсет внуци, два пъти разведена, страстна пушачка, пиячка, сама се описваше като много пръдлива, болна от емфизем, която можеше да симулира вик на сексуален екстаз, щом издърпаше от устата си мундщука на кислородната бутилка, пробягваше десетина стъпала и после започваше да крещи буквално сякаш някой я гонеше и за всеки вик, изсумтяване или въздишка й плащаха по хиляда и двеста долара. Халек разбираше кога човек се преструва и така познаваше по-добре реалността. А онова, което мразеше от действителността, бе същото, от което се боеше — смразяващата, дълбока, неотменима истина, че си загубил контрол, че си бил повлечен от нещо, което има свой собствен живот, нещо, което е извън теб и твоята любима, нещо различно от възбудата, потта, мириса и соления вкус на секса, и което може да те уплаши така, че да побегнеш или да те притегли толкова здраво, че никога да не можеш да се откъснеш. Глупавото е, че човек никога не знае в коя посока щеше да избие. Това също е страшно.

Халек изгуби чувство за времето поради дълбокото и настоятелно, космически ритмично, непрекъснато забързващо се движение на техния танц и нечуваната още от никого мелодия, която свиреше отвън в тишината и вътре между тях, това си оставаше тайна. Нямаше думи, които биха могли да изглеждат глупави, неудобни, недопустими, дори оскверняващи тайнството. Той чувстваше, че звуците на любовта са по-силни от думите, защото мислителите имат нужда от думи, изграждат около себе си черупки от думи, през които проникват само чувства, оставяйки нещо, неизразимо с думи, нещо по-жизнено, по-истинско.

Тя се нагаждаше към него, знаейки, усещайки го в слепотата, в която любовниците трябва да се научат да действат като едно тяло, когато единият пита другия, който отговаря да, може би или не, или пък предлага да опитат нещо друго. Все пак тя беше тази, която усети, че приливът набира сили, взема връх, гребенът му се виждаше, издигна се нагоре и се впи в него с двете си ръце, пръстите й се забиха дълбоко в бедрата му, краката й бяха сключени над коленете му, придърпа го силно към себе си, докато той се освободи, притискаше го, докато той пулсираше, стискаше го невъзможно силно, силно.

Освободиха се, бавно се отпускаха, отпадаха на различни страни, все още задъхани от усилието, тя се засмя с толкова женствен смях, който говореше сам за себе си „Какво направих? Има ли значение? Защо задавам този глупав въпрос? Беше прекрасно!“. Всичко това излезе сред дълбоките, бързи вдишвания само като „Ау“. Настана мълчание. Минута, две. Той не можеше да си даде сметка колко. Непрекъснато си казваше, че преценката за времето, което толкова жизнено изтичаше за Джейни Гранвил, не бе нещо, което слепците лесно научават, освен ако съзнателно не се търси и нарочно не се отброява. Колкото и дълго време да бе минало, той я чу да примърдва, като че ли се облегна на лакът, за да се взре в него и го попита:

— Защо те наричат Спайк?

Той се умълча замислен, зачуди се защо ли му задава този въпрос именно сега?

— Откъде идва името ти, по-точно прякорът ти? — зададе тя въпроса по различен начин.

— Откъде ти хрумна?

— Просто ми е интересно.

— Ами заради работата ми^[1]. Понеже се занимавам със звуци. Като да прибавиш алкохол към напитка, да добавиш нещо, което подсилва градуса. За това става дума — да дадеш на публиката този акустичен градус. Също както когато виждат капка вода, която капе и образува локва в полузатъмнена стая, а някаква зловеща фигура застава с гръб към светлината и хвърля сянка. Можеш да вдигнеш градуса на усещанията, да накараш тези хора, седнали един до друг в уютния малък салон да изпитат по-силен страх, когато направиш този тих звук плип и ги накараш да си представят, че собствените им глави лежат на пода и гледат към тази фигура, тогава чувството за страх е много по-силно, отколкото можеш да си представиш.

— И така, значи Спайк?

— Да-а — отвърна Спайк. — Така е, Спайк.

— Добре. Но аз не затова те наричам Спайк — каза тя.

— Какво?

— Особено след това. — Тя се размърда, косата й също се раздвижи и се допря до лицето му, ухаеше на нещо екзотично, беше възбуждаща, устните й леко докоснаха бузата му, целуна го, отдръпна се и заговори толкова близо до брадичката му, че той усети дъха й, който миришеше на мед. — За мен ти си Спайк, защото си дълъг и твърд като железопътна релса. Така мисля, любими, защото имаш прекрасен член.

— Мислиш?

— Почувствах го. След това, което се случи, смятам, че трябва да престанеш да се смяташ за недъгав.

Халек усети, че се изчервява. Тя наистина знаеше какво иска. Наистина ли знаеше? Все пак за какво беше всичко това? За прекъсване на напрежението? Усещаше тялото си странно. Освежено, но изтощено по особен начин, нещо средно между тръпка при победа на олимпийски игри и сизифовска мъка. Стана нещо, което бе желал, но все още не разбираше случилото се. Не можеше да си позволи да разсъждава върху него. Опита се да се съсредоточи като се раздалечи от нея и попита:

— Колко е часът?

— Защо, искаш да те впишат в книгата на Гинес за световните рекорди ли?

Той се засмя слабо, вътрешно доволен от чувството й за хумор.

— Не — отвърна, — очакваме посетител.

— Боже мой, прав си! Почти бях забравила — каза тя, обърна се и грабна нещо. Часовника си ли? Вероятно. Халек нямаше други часовници освен задължителния, който бе вграден в радиото в кухнята. За какво му трябваха?

Той изчака, докато тя каза:

— Единайсет и десет — стана и забърза. — Слушай — започна, в стаята се чуваше как се облича. — Ще бъда готова след малко, ако можеш сам да се облечеш…

— Правя го повече от година — отговори й той, стараейки се гласът му да не звучи саркастично.

— Извинявай, просто… — беше объркана и нямаше да успее да се съвземе, тъй като в този момент на вратата се позвъни. — Той е. Ти ще се оправиш ли?

— За три минути — каза той.

— Идвам — извика тя, когато се звънна отново. — Не виждам всичките ти неща.

— Ще си взема други от шкафа и гардероба. Върви.

— Добре? Имаш ли четка за коса? — попита тя.

— В банята — каза той, бързайки да се облече.

— Идваме — извика тя, като подтичваше.

Халек действаше съсредоточено — извади си бельо, чорапи, уверено стигна до гардероба, избра панталон от пресукан памук и пуловер. Удобно. За да няма място за неизвестни. Косата му бе подстригана така, че с пръсти можеше да я среши и пак щеше да изглежда добре. Нахлузи чехли и бе готов. В другата стая чуваше Дебра да говори. Гледаше да замаже смущението си, гласът й не звучеше много уверено. Пет минути по-рано бе уязвима както само една жена можеше да бъде — ранима, отзивчива. За минута-две трябваше да се преобрази напълно, да изглежда безпристрастна, професионалистка. Сега трябваше да се справя с един от нейните — мъж, за когото Халек знаеше, че е двуметров космат поляк с прякор Убиеца.

Със съвсем уверена походка Халек влезе във всекидневната, където двамата вече разговаряха, надявайки се, че обонянието на Ковалски бе жертва на еволюцията и занемарено като на повечето зрящи хора. Ако наистина бе така, нямаше да подуши Халек, нито пък Дебра, а и двамата миришеха на едно и също. На секс.

— Замръзнах навън цял ден и цяла вечер — оплака се Ковалски.

— Какво откри, Килър? — попита Дебра.

— Мистър Халек, радвам се да ви видя. Как сте? — Ръката на Ковалски щеше да пукне кокалчетата му, но Спайк също стисна здраво неговата.

— Уморен е. Какво стана с онези вятърни дрънкалки?

— Две от къщите бяха празни, никой не живее там.

— Сигурен ли си? — попита Халек, седна и сплете ръце.

— От къщата на Майкълс Стрийт е останала само фасада. Две стени стърчат, където са били прозорците, зеят дупки. Купчина тухли са струпани от едната страна. Но на рамката на прозореца на втория етаж, макар вече да го няма, отбележете, дрънкалката виси — като висулки с метални диаманти.

— Продължавай — подкани го Халек.

— Нямаше нужда да си водя бележки, направо отидох на следващата.

— Какво ще кажеш за постройката? Би ли могъл някой да се подслони там?

— Да се подслони! — изсумтя Ковалски и се разсмя като че излая. — Та там няма подове!

— Продължавай — каза Халек. — Искаше да кажеш нещо за следващата?

— Женски клуб в покрайнините на Чикаго — на Съливан Стрийт. Хубава дървена дрънкалка отпред, под верандата. Но вътре празно. Почувствах се като пълен идиот. Приближих се и тъкмо да почукам, когато видях знак „Премести се на нов адрес“.

— Някакви признаци на живот? — попита Халек.

— Никакви. Мъртва работа.

— Стори ли ти се, че вътре би могло да има отопление? Прозорците изпотени ли бяха?

— Нищо подобно.

— А после?

— Когато отидох при следващата къща, за малко не ме убиха. Там живеят хора и ми се прииска въобще да не бях ходил.

Халек се наведе напред на стола и подкани Ковалски.

— Продължавай. Какви са хората?

— Беше малка сглобяема дървена къща — паянтова, като кибритена кутийка, не по-голяма. Може някога да е била хубава, но преди четирийсет години. Сега е занемарена. Има веранда. Отивам там, чукам. Казвам, че някой е извикал такси. А една огромна чернилка…

— Негър — намеси се Дебра.

Ковалски сви рамене.

— Както казах, отвори черен. Веднага познавам, че е пиян. По очите, а пък дъхът му можеше да убие вол. Пита какво по дяволите искам като идвам през нощта? Да не би да съм луд? Тогава му разказвам историята, че някой се е обадил за такси на този адрес. Той се извърна и казва: „Верона, ти ли си викнала такси, кучко такава? Ще ми викаш такси? Значи пак се опитваш да бягаш. Ще те убия, кучко“. Постепенно се отдръпвам с думите, че е станала грешка. Той излиза навън и казва: „Как не, грешка? Като те ритна по белия задник, ще помета махалата с него!“. Аз пък не мога да стоя и да споря, нали разбирате, после ще трябва да обяснявам на Яновски какво съм правил. Особено, когато кучето…

— Значи там има куче?

— Немска овчарка.

— Какъв беше адресът? — попита Дебра.

— Съливан 1600, две пресечки западно от гарата.

— Дори пиян черен, който има проблеми с жена си, е размислил преди да нападне двуметров поляк, Килър. Не си мъртъв, нито пък няколко души са те хванали и на другия ден се готвят да те убият, затова не ти съчувствам чак толкова. — Пое дълбоко въздух, издиша го бавно, после продължи тихо. — Това място, с черния… Опиши стаите.

— Стаите ли?

— Погледна ли вътре?

— Разбира се, както се бяхме разбрали. Огледах добре, защото всички лампи светеха и горе, и долу.

— Опиши ги — притисна го Дебра.

— Малки стаи, нали разбираш. Във всекидневната няма защо да сядаш, защото ще счупиш коленете си в стената, ей такова място.

— Не е квартал, в който нашата щастлива двойка би искала да се поразходи — предположи Халек.

— Или пък майка би пуснала детето си да се пързаля със скейтборд — добави Дебра.

— Какво стана на Бабкок Корт?

— Там къщата е хубава. Ремонтирана или нещо такова. Наложи се да звъня извън висока порта, нали ги знаеш тези — направени от желязо. Чува се хубав женски глас, който казва: „Да, какво има?“ и аз започвам да й обяснявам, че таксито й е дошло, а тя пита: „Какво такси?“. Дали съм сигурен. Обяснявам й, че знам само онова, което диспечерът ми е наредил, а докато стоя отвън, толкова е студено, че топките ми замръзват, а тази прекрасна кучка, която не мога да видя, ми говори с акцент, не знае добре английски и казва: „Не вярвам Едуард да е поръчвал такси, но ще проверя“. На мен какво ми оставя да правя? Знам прекрасно, че Едуард не е викал проклетото такси, но стоя там, топките ми ще окапят от студ, чакам я да се върне и да ме попита дали съм сигурен? Отново повтарям: „Госпожо, знам само какво ми е казал диспечерът“. Вече искам да си тръгвам, само и само да се спася от студа. Надявах се, че този Едуард може да си спомни някое място, където се налага да отиде, така че да спра да треперя. Вместо това чувствам как охранителните камери се въртят, за да ме огледат добре, а тя казва: „Струва ми се, че сте сбъркали адреса“. Казах, че съжалявам и толкова.

Халек почти чу как Дебра клати глава, докато изрече последния въпрос, само за проверка:

— Имаше ли дрънкалка, Килър?

— Разбира се, висеше отвън на тухлената колона под малко навесче, приличаше на пагода на някакъв ориенталски параклис. Тази вятърна дрънкалка беше направена от… нещо като син порцелан, може би сте ги виждали — истинска елегантна дрънкалка за жилище на богати хора.

— Остават още два адреса — подсказа му Дебра.

— Единият е точно на североизток от „Втория град“ до деликатесния магазин. Как му беше името?

— „Доминикс“. Познавам мястото — каза Дебра. — Продължавай.

— Многоетажна сграда. Отдолу има малки магазинчета. На втория етаж е прозорецът, на който е закачена вятърната дрънкалка. Точно над сандъче за цветя. Само че няма цветя, защото е зима. Само сняг, вече е навалял седем сантиметра и половина. Не мога да намеря място да паркирам. Някакви зад мен ми бибипкат. Както и да е, паркирам успоредно с една кола. Отивам до вратата, която се намира отстрани. Много апартаменти, може би общо дванайсет. Пощенските кутии са вътре. Отвън са звънците. Обаче не знам кой номер е апартаментът, освен че е на втория етаж. Какво да правя? В апартамента, където е вятърната дрънкалка, не свети, може би няма никой вкъщи. Какво ми остава? Да звъня на всички от втория етаж и те да ме изругаят? Дори и да попадна на верния апартамент, нали знаете, ако имам късмет и ми отговорят, какво да им кажа — какво мисля за гласовете им ли? — Ковалски въздъхна. — За какво по дяволите ми е да ги чувам, ако няма с какво да ги запиша? Така че това бе краят.

Изпитващ неудобство от последния доклад, Халек каза:

— Някакви зелени коли наоколо?

— Много коли, но нито една стара и зелена. Там няма.

— А при другите? — поинтересува се Халек.

— Не мога да кажа, понеже беше тъмно. Зелените изглеждат черни, не по-различни от сините. Не мога да преценя, ако нямам фенерче. Може онази — хубавата къща, да има гараж. Единствената зелена кола, която наистина видях и съм сигурен, защото я проверих, бе на последното място.

— Какво? — попитаха едновременно Халек и Дебра.

— Ами — започна Ковалски, — карам по Норт Парк авеню и нали знаете, улицата е затворена оттам, откъдето искам да мина, затова трябва да направя кръг около квартала и да вляза от друга посока — откъм Норт авеню. Правя го и спирам, защото няма движение. На ъгъла — от другата страна на улицата има ограден паркинг и точно отпред е тази зелена кола. В началото ми се стори черна. Когато взех фенерчето, за да проверя, наистина се оказва зелена. Крайслер империал — стара. Може би от седемдесет и шеста. Или някъде по онова време, защото си спомням как ги правеха хромирани. Но иначе е трудно да се каже точно от коя година.

— С регистрационен номер от Илинойс?

Ковалски кимна.

— ZLP 213.

— Може би — каза Дебра. — Разкажи за това място.

— Искаш да кажеш за номер 1547 ли?

— Точно така — потвърди Халек и усети как сърцето му се разтуптя.

— Имат куче — заяви Ковалски.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — заяви Ковалски. — Познах по лая и по тракането на веригата в двора. Малко дворче, стори ми се колкото половината от игрище за скуош. С верига, на която го връзват. Както и да е. Кучето лае вътре, аз не мога да вляза. Не мога да си намеря друг чифт топки, ако разбирате какво искам да ви кажа. Както и с кучето на негъра. Няма начин да вляза.

— Значи не влезе? — попита Халек, без да издава разочарованието си.

— Не съм казал това. Да не мислите, че за пръв път полицай отива до вратата, след като има куче в къщата. Връщам се в колата и взимам бурканчето с червен пипер. Пощаджийски номер. Зет ми е пощаджия и ми даде тази идея.

— Значи влезе — поправи го Дебра.

— Е, нещо такова — каза Ковалски.

— Какво? — попита Халек, вече не можеше да скрие нетърпението си, умората го разяждаше като киселина отвътре.

— Влязох през портата, минах по циментираната пътечка, отидох до верандата, но там имаше проблем.

— Проблем за теб, Ковалски? — възкликна Дебра.

— Видях наистина голяма стая с врата. Над прозореца отдясно висеше вятърната дрънкалка. Но отляво имаше и друга врата, значи къщата е разделена на малки апартаменти. От улицата изглежда като стара къща, ниска, нещо като етаж и половина, вероятно с високи тавани — там наоколо забелязах доста такива къщи. Открих, че има още една пътека отдясно, тръгвам по нея и знаете ли какво? Долу има още един апартамент — нещо като приземна стая или нещо подобно. Така че някой щастлив хазаин изстисква три наема от къщата, макар през последните десет години не е вложил и долар в нея.

— Тогава какво направи? — попита Дебра.

— Върнах се на верандата, за да почукам на една от вратите. Сега, в голямата стая — тази с вятърната дрънкалка е тъмно, щорите са спуснати — венециански щори, но забелязвам, че вътре свети екран на телевизор. Виждам го, че свети, чувам шум от бомби, нали разбирате — военен филм, нещо такова, но някак си призрачно, защото нищо друго не се чува. Може и да ви звучи глупаво, не го казвайте на Яновски, но ме полазиха тръпки не от студа, а защото беше особено тихо. Тъкмо се каня да натисна звънеца, а в това време от съседната врата направо избухва рок музика, от което за малко да направя нещо в гащите. Някога случвало ли ви се е? Когато целият си напрегнат — изведнъж някой те стряска. Е, аз веднага дърпам пръста си, защото бях изненадан и изведнъж не мога да преценя откъде, но се чува глас: „Какво искате?“, сякаш ако не мога да му отговоря, трябва да умра, поне на мен така ми прозвуча. Казвам: „Здрасти, човече. Спокойно. Някой е извикал такси на този адрес. Вие ли сте?“. Той само отговаря „не“ и изчезва. Нищо повече. Само „не“ и толкова. Направо ти става страшничко.

— Нещо друго? — попита Халек. — Да поправят улицата случайно?

— Ами да. Затова е затворена. Голяма дупка са изровили. Но плитка. Стори ми се като за телефонни кабели, така мисля.

— Опиши околността — каза Халек.

Ковалски въздъхна.

— Да не би изведнъж да съм станал агент по недвижими имоти? — сви рамене и продължи: — Не всички са като тази къща. На ъгъла има нова сграда — цялата тухлена, с прозорци. Зад ъгъла има барове, ресторанти, магазини, видеотека, пералня. Нови служебни помещения и блок точно срещу Норт авеню. На две пресечки от „Втория град“. Големи промени. В широк мащаб. Единият паркинг е ликвидиран, има знак, че ще се строи нещо. Сигурно ще стане хубаво.

— Благодаря ти — каза Халек.

— Няма нищо — отвърна той така, че Халек разбра как крие прозявката си. — Трябва да вървя. Иначе Гладис ще си помисли, че пак й изневерявам.

— Тогава тръгвай — каза Дебра, изпрати го и затвори вратата след него. — Сега какво ще правим? — попита тя.

— Хайде да отидем да хвърлим едно око на тази къща — предложи Халек.

— Вече е почти среднощ — изрече тя с прозявка.

— Още по-добре. Сигурно няма да наблюдават много внимателно — предположи той.

— Спайк… — Личеше, че е изтощена. И как не. Цял ден тичаше нагоре-надолу из града, открадна полицейска лента, люби се невероятно с него и всичко без малката червена помощница, която му бръмчеше. Какво повече би могъл да иска от нея? В известно отношение проблемът не беше неин. Но тя можеше да вижда.

— Какво ще кажеш за малко амфетамин? Препоръчвам ти го.

— Не, благодаря. Хайде да вървим — каза тя и изведнъж млъкна. — Нямаш кола.

— Не можах да взема паралелното паркиране — отвърна й Халек.

— Моята пък е в магазина. Да вземем такси?

— Твърде очебийно е — каза Халек.

— Дори и да можех, не бих посмяла да взема такси без отличителни знаци — каза тя. — Може да разберат.

— Много ли е късно да се наеме? — попита той.

— По това време дори на летището „О’Хеър“ не бихме могли.

— Харолд — сети се Халек. — Днес е на работа от обяд до среднощ. Има нужда от пари. Май винаги му трябват пари.

— Ще ни услужи с колата си?

— Ще ни даде под наем колата си — поправи я Халек. — Би дал под наем и майка си.

— Тогава къде е Харолд?