Дейвид Лорн
Звукът на злото (18)

Седемнайсета глава

Преди Яновски да позвъни, Брайън Гранвил стана, облече се и излезе от дома си в Лейк Форест. Почти сам по тихите крайградски улици, той караше исузу джипа на съседа си Уоли Прат в снега, триеше яростно с ръкавиците си запотяващото се стъкло, чудеше се колко ли от струпания сняг по улицата бе навят, под колко ли от огромните купчини бяха останали закъсали коли. Дори джипът, който бе с четворно предаване се хлъзгаше и танцуваше, понеже снегът се набиваше в грайферите на гумите, полепваше върху студеното шаси, покриваше като с одеяло покрива. Рязко включи радиото, за да чуе новините.

Добро утро, жители на Чикаго. Ако сте отворили очите си, знаете какво е навън. Така че предлагаме ви „Бели ветрове“ на Андреас Воленуайдър, днешният лайтмотив за града. Има четирийсет сантиметра сняг, затрупал е всичко, а преспите на места стигат до метър. Навсякъде, в това число и над езерото Мичиган, бушуват снежни бури, вятърът връхлита със скорост седемнайсет метра в секунда върху снегорините, приятели. Да ви кажа право, денят не е като за плажа Оук Стрийт. Според Националната метеорологична служба преди полунощ ще навали още дванайсет сантиметра, а температурите нощес ще стигнат до под минус двайсет градуса. Хубави условия, за да посрещнем в събота тук отбора на Далас. Така че пазете билетите си, пригответе си шапките, изглежда ни предстои голяма битка.

Брайън изключи станцията, съсредоточи се да не излезе от пътя, покрит със сняг, погледна часовника си. Беше девет и петнайсет. В десет часа, в кабинета си в центъра трябваше да се срещне със Сид Ейбрамс. Документите щяха да бъдат подписани и да получи парите. Щеше да ги сложи в куфарче, после да отиде до Спайк и да чака да позвънят.

Времето го изнервяше. То бе причината повечето учреждения в града да са затворени, включително и банката. Дали похитителите ще действат логично и ще се съгласят да се отложи предаването на парите, да направят нещо разумно, като бизнесмени? Или пък са напрегнати, нервни, нетърпеливи, усещат, че времето им изтича и трябва да наваксат, ако въобще имат някакъв шанс да се измъкнат с парите? Какво ли прави Джейни? Как ли е в действителност? Спайк му каза, че е говорил с нея и предложи да му пусне лентите с отговорите й, но Брайън всъщност не желаеше да ги чуе, гласовете да започнат да го преследват и да го налегне още по-силно безсъние. Така и така вече сякаш живееше в ада. Изтощението бе притъпило острото му чувство за преценка и сега играеше по рефлексите му докато гледаше бялото одеяло, леко набраздено само при банкета на пътя, а той се намираше в средата му — единствената кола, която се движеше на зимната сцена, очевидно управлявана от смахнат, на когото не му достигаше здрав разум да си остане вкъщи. На някой непознат би се сторил като човек, отхвърлил всякаква предпазливост, рискуващ живота си или желаещ да замръзне заради едно пътуване, което може да се отложи. Но така трябваше да бъде, за да остане Джейни жива при двамата мъже, да не би някой неочаквано да съобщи по радиото, вдигайки на крак обществеността поради неотдавнашното изчезване на Джейни Гранвил, седемгодишна, ученичка в училището „Брайтън Монтесори“ в Лейк Форест. Всяко подозрение в този момент би било катастрофално. Дори Уоли Прат, чието исузу Брайън използваше, с колела, затънали в сняг и кал, не можеше да научи истината, каза му само, че трябва да спази „неотменим срок за сключване на многонационална сделка за милиони, чийто срок изтича този ден“. Това бе достатъчно. Уоли също бе бизнесмен и знаеше какво е някой да го притиска.

Когато разговаряха за последен път, Яновски го запозна с идеите си, които не бяха нито убедителни, нито успокоителни, дори малко плашещи и които се отнасяха до заподозрения, но не засягаха Джейни. Това не се хареса на Гранвил, почувства, че Яновски, дори и да бе прав, протакаше работата. Затова се бе обърнал към кмета да настоява пред шефа на полицията за „зониране на проблема, представен пред мен от Брайън Гранвил“. Спайк бе по-близо до изживяванията му, точно и обективно подредени. За другите нямаше нужда някой бързо да бъде осъден сега или когато и да било. Ако намереха Джейни, а похитителите изчезнеха, наистина нямаше да бъде справедливо, но всъщност колко често животът бе справедлив? Що се отнасяше до непосредствен натиск и евентуална отговорност, сержант Яновски имаше съвсем различни приоритетни задачи. Трябваше да извърши арест, да организира процес, да подготви всичко така, че арестуваният да бъде осъден. Той можеше да направи това и без Джейни. Всъщност за да се получи максимална присъда, най-добре би било да се вкара тялото на Джейни върху количка, с която превозват щайгите с бира, за да се вбесят съдебните заседатели. В такъв случай Брайън щеше да прати Яновски по дяволите.

Обаче Яновски не можеше да се отнася пренебрежително с Брайън. Като банкер той имаше много солидни връзки с началниците на Яновски, за да му позволи лукса да го върти на малкия си пръст. Освен ако Лу Сканън от ФБР по някакъв начин не бе заплашил Яновски, че пречи на правосъдието. Оставен пред алтернативата да остане безработен или да попадне в затвора, Яновски би направил предполагаемия избор. За да се стигне до това, наложи се Брайън да се обади по телефона на човек, на когото някога бе направил услуга — на сенатор от щата Илинойс, да го помоли да упражни натиск върху министъра на правосъдието чикагският отдел на ФБР да се оттегли от разследването на този случай поне за една седмица. Обаче той нямаше представа колко бързо щеше да задейства веригата от заповеди. Във всеки случай не разполагаше с лост, за да действа директно.

Тъй като му бе невъзможно да се тревожи и да шофира, той започна да се занимава с най-насъщното — да чисти стъклата, да внимава плъзгащият се джип да не се отклонява от пътя или онова, което си представяше, че е път. Не можеше да вижда дори на три метра пред себе си в падащия сняг. В известно отношение бе като Спайк Халек — усещаше заснежения път с гумите, бе заслепен от снега с изключение на това, че зърна познатите очертания на къщи.

Вероятно Ейбрамс ще се справи по-добре. Сутринта му бе позвънил, той вече бе станал и бе бодър, пиеше втората си чаша декофеинизирано кафе, готов да излезе навън и каза със смях: „Това трябва да е важно, Брайън“, убеден, че бе точно така. Рядко се срещаха хора като Ейбрамс, които разбираха на кого могат да се доверят, заемаха твърда позиция срещу тиранията на установените порядки, поддържаха приятелите си и със същата сила отблъсваха опонентите си. Ако не беше Ейбрамс, той не би могъл да изтегли двеста хиляди без оправдание, без да отговори на обичайния и обикновено предпазлив въпрос как възнамерява вложителят да използва сумата. При Ейбрамс всичко това отпадаше. Оставаше му длъжен за това, но за човек като Ейбрамс, имаше чувството, че винаги щеше да му бъде длъжен.

Пътуването до „Фърст Чикаго Нешънъл Банк“ беше мъчително, вятърът брулеше джипа, сняг го навяваше, топлината бе минимална, той караше почти като на слалом, налагаше се да маневрира край заседнали превозни средства, които техните пръхтящи шофьори със зачервени лица бутаха и пара излизаше от устата им. Брайън караше, забравил всичко, само една мисъл занимаваше ума му, грижите на околните едва ли стигаха до съзнанието му, тъй като те изпитваха само временни неудобства и ако положението им наистина се окажеше лошо, не като на Брайън, можеха да разчитат на полицията, която щеше да разреши проблемите им. Пристигна за петдесет минути, три пъти по-бавно отколкото нормално, спря джипа, разтреперан прескочи купчина сняг, натрупана от снегорините, хвана здраво палтото си, наведе глава и се втурна през свирещия вятър към предната врата, която едва отключи и влезе вътре.

Фоайето бе студено, оставено на нощна температура за пестене на топлоенергия, без никаква надежда да се стопли, топло бе само при дежурния екип. Термостатите бяха пломбирани, за да не може никой да ги променя.

Той се отърси от снега и тръгна към асансьора. Макар по нищо да не личеше Ейбрамс да е пристигнал, не забеляза следи от сняг, каквито той остави, Брайън си каза, че сигурно вече е дошъл. Живееше само на пет километра разстояние. Влизайки в асансьора, вкочанените пръсти на Брайън отпуснаха шала, докато замръзналите му дробове поемаха дълбоко въздух, не топъл, но поне по-мек от външния. Без да иска потрепери, но не от студ, а от страх. Асансьорът се стрелна до десетия етаж, където излезе и тръгна към кабинета на Ейбрамс.

Още бе тъмно.

Върна се назад, измина половината коридор и отвори своя кабинет, приближи се до бюрото и без да включва лампите, набра домашния номер на Ейбрамс, за да съобщи, че вече е пристигнал. Волвото на Ейбрамс винаги вярно му бе служило в силните снеговалежи в Чикаго, но ако бе закъсал някъде, Брайън би могъл да отиде и да му помогне.

Три пъти чу сигнала, докато му отговорят. Веднага позна разтреперания глас на Рейчъл Ейбрамс и каза:

— Рейчъл, тук е Брайън Гранвил. Какво става? Нещо случило ли се е?

Чу ридания, последвани от:

— Ринеше сняг сутринта и просто падна. Докато го намеря, той беше… Боже мой, не мога да повярвам, че е мъртъв…

Брайън направо онемя, едва успя механично, въпреки ужаса, който го бе обхванал, да изрече:

— Съжалявам, много съжалявам — после затвори. Трябваше да й предложи помощ, да я успокои, би трябвало веднага да тръгне натам, но не можеше. С нищо не можеше да помогне на Сид Ейбрамс. Както вече и на Джейни.

Механично набра номера на Спайк.

— Халек — чу отговора.

— Парите пропаднаха. — Брайън се задави, почти не можеше да диша, чувстваше се замаян и му се повдигаше, когато го изговори.

— Какво?

— Чиновникът, който трябваше да даде одобрението си, умря сутринта. Сърдечен удар или нещо подобно, докато ринел снега да си направи пътека и да дойде на срещата. Още не знам подробности. Така че няма пари. Поне не днес.

— Кога ще ги има?

— Трябва да се обадя на някои места, може би ще отнеме два или три дни. Ако побързаме, ще стане в петък. Обаче вече ще трябва да дам обяснение. Не се съмнявам, че банката би ми дала парите, ако знаеха колко е важно. Въобще не се съмнявам. Но такъв е редът — трябва да знаят. Дори това да се прикрие с друго обяснение, все някой ще каже на някой друг. Тайната ще се разкрие преди да вземем парите.

Халек схвана. Мълчанието му подсказа на Брайън, че е разбрал. След цяла вечност Халек изрече:

— Остави парите. Ела тук. Имам нужда от теб. Джейни има нужда от теб, защото не е мъртва.

— Мъртва ли?

— При Яновски са докарали някакво тяло. Преди да успея да хвана Ели, мисля, че той се е свързал с нея и я е завлякъл да идентифицира тялото.

— Не.

— Обзалагам се на живота си, че не е тя.

— Може би аз би трябвало…

— Не. Не искам да се месиш в това. Нищо не се е променило. Почти сме накрая. Имам нужда от теб тук.

— Защо?

— Защото все пак ще се обадят и то скоро.

— Дори Джейни да е мъртва?

— Не е мъртва.

След дълго мълчание Брайън само въздъхна и каза:

— Тръгвам.

 

 

Въоръжен с информацията от централния архив, която Ковалски току-що му предаде по телефона, Спайк Халек вдигна слушалката и се заслуша, докато набираше номера, както го бе чул. Изчака седем позвънявания. Готвеше се да затвори, когато сънлив глас се прецеди през статичния шум и каза:

— Да?

— Господин Ибн-Фахд?

— Точно така. — Гласът напомняше за минарета и пазари, идеален за филм, посветен на ислямския тероризъм. Според архива, господин Ибн-Фахд съвсем не беше такъв, единственото му зловещо качество се свързваше с безмилостно купуване на загубили стойността си имоти, ремонтираше ги оскъдно до условия за живеене, изнудването, което той наричаше наем и нехайството, което представяше като поддръжка. Напоследък парвенюто имигрант се бе превърнал в легенда, на която много чикагски богаташи, които се занимаваха с недвижими имоти, се възхищаваха, независимо от продължаващите спорове по статуса на зелената му карта. Дали вече имаше такава, или не, но няколко месеца по-късно сигурно щеше да разполага с достатъчен подкуп, за да я получи.

— Господин Ибн-Фахд, името ми е Съливан, Луис Съливан от Столичния борд на районирането на Чикаго. Подготвяме нова наредба на районирането, в която попада един от вашите имоти — отделна жилищна сграда на Норт Парк 1547. Познавате имота, нали, господине?

— Какво е това? — чу се възбуденият глас. — Искате да вдигнете данъците ми ли? Ще се оплача!

— Господин Ибн-Фахд, ние не сме от Данъчната служба. Нямаме никакво намерение, всъщност и власт, за да вдигнем данъците ви.

— Тогава какво?

— Вашият имот попада в списъка на щатската данъчна служба като търговски обект, даван под наем…

— Значи следите данъците ми? Това е намеса в личния ми живот! Ще ви съдя!

— Слушайте. — Халек се опита гласът му да прозвучи като на чиновник, пълен с досада и търпение. — Опитвам се само да си свърша работата. Разбрахте ли? В списъка трябва да попълним броя на наемателите, които имате на Норт Парк 1547, за да подготвим икономическата оценка на новото райониране на квартала. Такъв е законът. Така че колко души би се наложило да се преместят, ако бъде разрешено това ново райниране?

— Искате да съборите моя имот? Пак ви казвам, че ще ви съдя!

— Господин Ибн-Фахд, оставете това. Вашият адвокат също ще ви каже, че трябва да дадете информацията или да отговорите на въпросите ми. Ако не желаете да ви издам призовка и да изпратя полицейска кола, която да ви доведе тук, най-добре дайте информацията, по дяволите!

— Добре, състои се от три апартамента — отвърна Ибн-Фахд.

Халек го чу да разгръща страници, сякаш проверяваше в архива си.

Ибн-Фахд въздъхна дълбоко сякаш дори раят на Аллаха никога нямаше да компенсира този ад на земята.

— В предния апартамент, този към улицата живее госпожа Уелингтън и синът й, който е младеж, двамата са безработни. Тя е вдовица пенсионерка, синът й не е никакъв. Ще ги изхвърлите ли на улицата?

— Продължавайте.

— В приземния етаж е Чин Ло Нинг, който се занимава с изследователска работа в областта на рака в университетската болница Нортуестърн. Много добър изследовател, получава малка заплата. Вие какво искате? Хората да умират от рак заради новото райониране ли? Къде ще живее този човек, ако дръпнете чергата изпод краката му?

— А третият?

— Третият е проблем. Госпожа Макдугъл от Скоки работи като инспекторка в „Зенит“, непрекъснато е в движение, наема го от месец на месец. Когато не може да плати, пуска свои наематели. От две седмици има някакви мъже. Не ги познавам. Те плащат. Мен само това ме интересува.

— Да направим сметка колко души живеят там, господин Ибн-Фахд. Общо са пет тела, нали?

— Говорите за тела сякаш тези хора са мъртви, господин Съливан. Те са живи! Живи и бедни! Те имат права! Трябва да живеят някъде! Какво ще стане, ако ги изкарате оттам? Какво ще стане с моята инвестиция? Ще ви съдя! Чувате ли, ще ви съдя!

— Добре, това си е ваша работа, но градските закони им дават минимални права, които вие трябва да спазвате. Минимум три стаи. Стая за спане, отходно място, където могат да се мият и място за готвене. Такъв е законът.

— Какво искате да кажете?

— Трите апартамента отговарят ли на тези условия?

— Да, освен приземния етаж, за който имам бележка, че господин Нинг се отказва от това си право.

— Не може да се отказва от гарантирани му от закона права.

— Но това е Америка, страната на възможностите!

— Затова хората имат права. Сега какво правите, за да защитите правата на тези пренаематели? Докажете ми, че тези пренаематели разполагат с всички стаи, които им се полагат, и с това ще завършим.

— Но тези мъже, те, те имат… — Ибн-Фахд, за когото Халек бе сигурен, че няма зелена карта, се потеше, гласът му прекъсваше, не се държеше като легален имигрант, имаше склонността да изпада в излияния, — … отпред има всекидневна, отзад — спалня и много, много голяма кухня, плюс както казвате баня и килер, който гледа към задния двор.

— Животни имат ли, господине? Направили ли сте нещо, с което да осигурите защита на домашни любимци?

— Ограда с верига, която защитава териера на сина на госпожа Уелингтън, наречен Чин като обида за наемателя на сутерена. Това момче е пънк, разбирате ли? През цялото време се държи ужасно, пуска силно музика.

— Дворът достатъчно голям ли е, за да тича кучето?

— Почакайте малко, господин Луис Съливан. Днес има дълбок сняг. Градският съвет е затворен. По радиото чух.

— Някои от нас носят вкъщи купища работа, хаджийо! Никога ли не сте чували, че има предани градски чиновници? Приятен ден, господин Ибн-Фахд. — Халек затръшна слушалката, леко пребледнял от изтощение и изведнъж съжали, че бе толкова настоятелен. Изненада се, когато откри, че се е изпотил обилно.

— Е — каза Дебра, крачеща зад него, — имаме всекидневна, спалня, кухня, баня и килер.

Но Халек не искаше да се задълбочава много по този въпрос. Не и за килера — вероятно е тъмен и неотопляван, надяваше се, че не държат Джейни там, нито пък да мисли за спалнята, бе сигурен, че там спят похитителите и разбираше, че ако не възнамеряваха да я пуснат, биха могли да направят какво ли не с нея. Като оставим всекидневната (там Ковалски бе видял телевизор), която гледаше към верандата, оставаха банята и кухнята, „много голямата кухня“. Според описанието на Ибн-Фахд имаше врата може би и към килера, както и прозорци на всяка стая. Ченге би могло да влезе през всеки от тях, ако знаеше къде е вторият похитител — пазач. Умът на Халек работеше на бързи обороти, съставяйки сигурен план за отвличане, пред очите си го виждаше като кулминационен момент от филм, представяше си как се чупи стъкло, кучета лаят, чуват се викове, как Джени крещи, после не се осмели да си представи нищо друго.

Точно тогава звънна телефонът на Гранвил. Чу как машината се включва и Дебра казва:

— Това са те. — Меката й длан докосна рамото му за малко, после чу: — Не вдигай още. Ще позвъня на Ал от апарата в спалнята!

Брайън влетя в стаята и каза:

— Какво става? Те ли са? — Халек му направи знак да мълчи, почувства как сърцето му бие силно, главата му бучи, чернотата пред очите му се върти, осеяна със звезди, чу, че телефонът звъни за трети път, когато Деби извика от другата стая:

— Той тръгва. Давай — тогава той вдигна слушалката и каза само:

— Халек.

— Имате ли парите?

— Да — отвърна Халек, като реши, че ще си дава вид на достатъчно сигурен за всичко, което носи риск. Парите не бяха важни. Знаеха къде са похитителите и какво трябваше да направят. Дори Яноски да не се съгласи да им помогне, биха могли и сами да се справят. Дебра и Ковалски щяха да стрелят, а Брайтън и самият той щяха да бъдат като допълнителна помощ. Работата беше в това — да разделят хората — един да остане с Джейни, докато другият отива за откупа, тогава трябваше да действат не от едно място, а от няколко страни едновременно, така че да парализират самотния похитител за секунда, в която той да прояви нерешителност, да го изолират от Джейни, а после да го заловят. Добра идея.

— Ето инструкциите — изрече гласът.

Изостреният слух на Халек долови слабия потракващ звук от налчетата на обувките му докато крачеше, както и дрънченето на вятърната дрънкалка, която сякаш едва се полюшваше от лек ветрец.

Стараейки се да печели време, опитвайки се да проточи разговора, докато чуе приближаващия хеликоптер, Халек започна да импровизира.

— Взехте ли петте хиляди?

Мълчание.

— Да, макар и мокри.

— Тогава сте разбрали, че играем честно.

— За препоръчване е.

— Да говорим по работа. Относно споразумението. Искам да изследвам стоката.

— Какво?

— Да говоря с пакета — нуждаеше се от този миг, за да докаже на Яновски, че Джейни не лежи на дисекционна маса в центъра на града, а е жива и дори знае къде точно се намира откакто започна това мъчение.

— Почакайте малко. — Слушалката изтрака, поставена върху твърдо дърво или гетинакс, върху нещо солидно. Дочуваше се глухия тътен на ударните от „Тих бунт“ и лая на териера Чин. Твърде много неща, за да има съвпадение. На Халек не му трябваше хеликоптера, за да се увери, че е прав. Сега, в този сняг нямаше да се чуе пневматичен чук.

След това се чу гласа на Джейни — слаб, разтреперан, надебелен, носов.

— Чичо Спайк?

Халек се напрегна и заостри вниманието си дали няма да усети някой номер. Искаше да разбере дали Джейни не бе мъртва и тези мъже предварително бяха записали гласа й, но не желаеше и да ги плаши, да ги накара да помислят, че иска да получи от Джейни някаква информация, да издаде нещо, с което да му подскаже къде я държат. Нещо подобно би било особено опасно сега, когато бяха толкова близо до размяната. Би било направо глупаво, след като той бе сигурен, че знае къде се намира тя.

— Джейни, как си, сладка?

— Страх ме е.

— Хранят ли те?

— Но не с хубава храна.

— Спиш ли достатъчно?

— Май да. — Халек я чу как се прозина, а после подсмръкна.

— Джейни, кое се движи във формата на буквата L?

— Какво?

— Помниш ли нашата игра?

— Шаха ли?

— Да. Кое се движи във формата на буквата L?

— Конят, Спайк. — Още едно подсмъркване, после тя се изкашля.

— Как наричам коня, Джейни?

— Наричаш го рицар, Спайк.

— Дръж се, Джейни, ще се прибереш вкъщи след няколко часа.

— Наистина?

Халек никога не я бе лъгал, сега също не искаше да го прави, нямаше време за философски разсъждения върху невъзможността добрата мотивация да постигне желания ефект, затова се замисли върху мрачната ирония, че те или щяха да я освободят, или по всяка вероятност щяха да я убият още същия ден, трета възможност нямаше, нямаше да има дълги пътувания из страната, защото ако не я освободяха или ако похитителите не получеха парите, а в случая вече и не можеха да ги получат, тогава междущатската полиция щеше да започне да ги преследва. Нито един от тези мъже не би могъл да се измъкне от доказателството срещу тях или да се спаси. Отчаян, с желание гласът му да прозвучи успокоително, Халек й каза:

— Скоро всичко ще свърши.

В този момент чу бръмченето на хеликоптера, слабо, но се усилваше. От другия край на линията слушалката попадна в други ръце. Чу се гласът на похитителя, който каза:

— Добре. Тук е…

Шумът от хеликоптера се чуваше все по-близо.

— Какво е това? — попита обаждащият се.

— Кое? — отвърна Халек, изричайки въпроса със смущаваща невинност, молейки се общото объркване да разсее подозренията, че полицейски хеликоптер е открил скривалището им и е готов да ги вдигне.

— Почакайте — каза той, слагайки длан върху слушалката.

Халек си го представи как отива до прозореца, наблюдава как хеликоптерът минава над главите им, а инициалите на радиостанцията са изписани с ясни големи букви, мисията е ясна: репортаж за движението.

Гласът отново се чу запъхтян.

— Още ли сте там, Халек?

— Тук съм.

— Парите?

— Да.

— Двеста хиляди?

— Знаем колко.

— Искаме ги в обикновено кожено куфарче.

— Дадено.

— По стотачки, немаркирани.

— Направено е, вече ги имаме. Искате ли стотачките обвити или в свободно състояние?

Миг на мълчание.

— Обвити ли?

— На пачки с книжна лента.

— На пачки.

— Къде?

— Има една пощенска кутия — метална пощенска кутия на една пресечка на север от моста Мичиган авеню над река Чикаго. Намира се на „Хъбърд“. Записвате ли?

— Да. — Умът на Халек заработи бързо. Кой казва „Записвате ли?“ Военен. Бивш военен. След като бяха взели петте хиляди от река Чикаго, бе логично. Дори беше още по-логично. Двеста хиляди долара не бяха чак толкова много, не можеха да се сравняват с вестника на Гранвил, който струваше милион и триста хиляди. Тогава защо не са поискали повече? Понеже сумата е по-достъпна ли? Толкова ли бяха умни? Известно ли им е, че колкото повече искат, толкова по-дълго ще трябва да чакат? Това си беше казал Халек още в началото, че искаха парите бързо, така че ако полицията се намеси, да няма време да приближи до тях. Все пак как се издадоха те? Според тях съвсем не се бяха издали. Всички телефонни разговори траеха по-малко от три минути, всичко бе чисто, нямаше следи от тревоги, нямаше наблюдение, нищо, докато се появи хеликоптер, но и той отразяваше движението. Внезапно, почти като просветление, му хрумна, че имаше нещо друго. Не бяха парите или поне те не бяха всичко. Мисията. Работата трябваше да върви като по часовник. Беше нещо като мъжки удар, който не оставя никакви следи, като удар на командос. Дали записва? Разбира се, че го прави. За първи път една страна на отвличането се оформи почти визуално в съзнанието му, сякаш очите му отново бяха дарени със зрение.

— На „Хъбърд“ между „Уобаш“ и „Ръш“, на две пресечки южно от „Гранд“. Записвате ли?

— На „Хъбърд“ между „Уобаш“ и „Ръш“. Записвам.

— На южната страна на улицата.

Ясно, че това го бяха планирали внимателно, искаха да го съобщят точно, за да няма объркване, важно бе да се изразяват ясно — да се появят и изчезнат за миг, всичко да е изчислено до стотна от секундата. Халек получи почти осезаемо усещане, че и преди бяха правили нещо подобно. Беше твърде добре научено, за да идва от вдъхновение или пък да е мечтано, плод на фантазията в затворническа килия, само да се разсее скуката. Всичко беше невероятно добре подредено.

— Куфарчето оставяте под пощенската кутия в четири и двайсет следобед.

— Можем да го направим.

— Точно така. После си тръгвате.

— Моля?

— Тръгвате си. Оставяте куфарчето.

— Сега за стоката — каза Халек. Беше споразумение, размяна. Те знаеха условията. Беше поверително.

— След като получим парите и ги преброим, ще ви уведомим за мястото, откъдето можете да вземете стоката.

— Няма споразумение — отвърна му Халек. Изненада и себе си с пламенния си отговор, почувства, че му се вие свят, че онова, което казва, би могло да осъди Джейни, но също така бе сигурен, че ако не заемеше по-добра позиция в договарянето, би загубил жизненоважното постигане на целта. Дори при бизнес споразумение не би трябвало да го допуска. Отнасяше се за живот, за живота на едно прекрасно дете.

— Не смятам, че сте в положение да се пазарите — заплашително изрече гласът.

Халек помисли върху това. Военен. Дали не е бил в специалните служби? Какво? Имаше ли значение? Ако се окаже прав, нищо нямаше да спре тези мъже да прережат гърлото на някой друг, умение, което бяха обучени да изпълняват превъзходно.

— Показахме добрата си воля с петте хиляди — каза Халек. — Съгласни сме, че искате да вземете полагаемото ви се за обслужването. Но обещанията са си обещания. Хайде да обсъдим размяната.

— Какво желаете?

— Има ли телефон там, където искате да оставим парите?

— На ъгъла на „Хъбърд“ и „Уобаш“, точно до машината за размяна на монети.

— Тогава ще изпратим нашия агент…

— Почакайте. Агент ли?

— За бога, бащата на детето.

— Как ще разберем, че е той?

— По снимката. Във финансовия раздел на днешния „Чикаго Трибюн“ я има.

— Ще ви се обадим отново.

— Почакайте!

Линията прекъсна, главата на Халек бучеше. Стресна се, когато Брайън Гранвил го вдигна от стола, гласът му беше гневен и сърдит.

— Глупак такъв! Невероятен глупак! Трябваше да ги оставиш да довършат, трябваше…

— Успокойте се — каза Дебра и ги раздели. — Какво стана с хеликоптера, Спайк?

— Точно навреме — прошепна той.

— Знаем къде е — каза Дебра.

— Не — отвърна Брайън. — Знаем къде са те. Знаем откъде се обаждат…

— Разговарях с Джейни — обади се Халек.

— Може да я водят там само за да я чуеш по телефона, а после да я отвеждат някъде другаде. Не знаеш къде е!

— Вярно е, че не знаем — призна Халек, осъзнавайки, че има риск, винаги съществува риск. — Но знам със сигурност, че Дани Валитано не е отвлякъл Джейни и ако не убедим Яновски, след около час ще съобщи на пресата, че той я е отвлякъл и че мъртвото момиче е Джейни. Ако някой не го спре, най-късно до вечерта ще се разчуе. По радиото може да го съобщят и по-рано. Така че един от тях — онзи, който обича да гледа телевизия, ще го чуе най-късно в шест часа.

— Трябва да спрем Яновски да не го разгласи — каза Брайън.

— Поддържам — обади се Дебра.

— А похитителите? — попита Брайън.

— Разговорът надхвърли три минути, Спайк — каза Дебра. — Не стиснах раменете ти, за да не разбереш. Но точно така беше. Може би се страхуват да не ги открием.

— Може би — призна Халек.

Всички подскочиха, когато иззвъня линията на Гранвил. Той вдигна слушалката и каза:

— Халек.

— Къде да докараме стоката?

Дебра беше права. Бяха прекъснали, за да не бъде проследен разговорът. Халек заговори ясно.

— Предлагаме вторият ни агент да прибере стоката от някое открито място близо до телефон, да позвъни на първия агент, за да ви предаде парите. После си тръгва.

— Как ще разберем за парите?

— Хвърлихме пет хиляди долара в река Чикаго. Ей така, за нищо. Искаме стоката.

— Ще направим така — каза гласът. — Оставяме момичето, стоката, на това открито място, после вашият агент я проверява, но вие я оставяте там и отивате до телефона и през цялото време ще може да я вижда, тогава ще каже на вашия агент да остави парите. Ние ги взимаме, проверяваме, обаждаме се отново. Тогава можете да вземете момичето и да си тръгнете.

— Съгласен.

— Къде искате да доставим момичето?

Халек отговори веднага.

— Нямаме предвид никакво място, защото не сме заложили капан. Вие го определете.

— Ще помислим по този въпрос и ще ви позвъним.

— Имаме парите, очакваме позвъняването ви.

— Ако работата е нагласена, ще избием всички.

— Ние искаме само… — започна Халек, после чу изщракване и звукът на свободно, тогава довърши шепнешком: — … момичето.

— Какво следва? — попита Брайън.

— Ще се обадим на Яновски — заяви Халек.

— Нека аз да разговарям с него — настоя Дебра, взе телефона на Халек и набра номера.

Те слушаха, докато Дебра обясняваше.

— Яно, Халек е прав. Току-що се обадиха отново, така че не е Валитано.

Мълчание, докато Яновски й отговаряше.

— Не, Яно, не може да е така. Майката греши, не е огледала достатъчно внимателно.

Нова пауза.

— Кой би могъл да каже?

Дебра пак замълча.

— Не, Яно. Имаме само два гласа, дори зад тях нищо не се чува. Няма признаци за повече лица. И това е глупавото. Колкото повече са, толкова по-голяма е възможността някой да изиграе друг. Няма начин.

Пак замълча. Въздъхна нетърпеливо.

— Яно — започна тя по-силно. — Нали си спомняш бившия ми мъж Ал? Направи ни голяма услуга. Когато ни се обадиха, той тръгна с хеликоптера и прелетя над мястото, където Халек твърди, че се крият. Знаеш ли какво? Да, точно така. Чухме шума на хеликоптера точно по разписание. Сигурни сме, че детето не е мъртво, защото Халек разговаря с него. Чух ги.

Последва пауза.

— Значи си съгласен? Какво, трябва ли Моисей да слезе от планината, за да повярваш? Добре, няма да правиш пресконференция. И толкова? Не, не сме измислили място, откъдето да приберем детето. Все още очакваме да ни се обадят. Сигурно, Яно, ще те държим в течение.

Халек чу как линията прекъсна.

— Ще отмени пресконференцията. Но само толкова.

— Значи няма да ни помогне да превземем квартирата? — извика Брайън извън себе си от яд.

— Не. Яно е старо муле. Придържа се към наредбите.

— Можем ли сами да нахлуем? — попита Халек. Последва най-дългата пауза досега, последвана от още по-дълга въздишка.

Без да говорят като че ли всички разбираха, че ако сега не вземат нещата в свои ръце, просто щяха да изпуснат Джейни.

— Имате ли план? — попита Брайън.

— По дяволите, имам — каза тя.

— Да го чуем — предложи Халек.

— Ето такъв е… — започна тя.