Дейвид Лорн
Звукът на злото (5)

Четвърта глава

Дебра Серафикос влезе, пое глътка топъл въздух и затвори вратата.

— Гадно време! — възкликна тя. — Такъв студ е, че задникът ти замръзва през дрехите.

— Съжалявам — отвърна той. — Сложи касетофона в онзи сак с ципа за десетина минути да се затопли, после можем да се захванем за работа.

— Някакви нови обаждания?

— Никакви. — Той чу как тя прекара ръка по купчинка малки твърди топчета на шкафа и го запита:

— Какво е това?

— Амфетамини, струва ми се.

— Струва ти се?

— При докосване ми изглеждат като амфетамини, като чух да ги загребваш с ръка пак са си амфетамини, а и вършат работа като амфетамини.

Халек изрече тези думи вземайки висока октава, някъде чак в небесните висини, сякаш бе предприел странно пътуване в стратосферата — царството на тъмнината, в което той бе необикновено подвижен, ушите му нащрек, а ръцете и езикът му ненормално чувствителни абсолютно към всичко. Най-вече ушите му, защото той така искаше.

Тишина. Осъждаше ли го тя?

— Има ли кафе?

— В кухнята.

Отваряха се и се затваряха врати на шкафове.

— В хладилника — рече Халек и докосна клавиатурата, като се вслуша в сигнала за запис. През раменете си бе прехвърлил чифт слушалки, каквито се използват в медицинската научноизследователска работа, за да се определи дали пациентът чува, или не чува добре. Те можеха да възпроизведат интензитет с магнитуд по-нисък от шума на паднала топлийка. С тяхна помощ и заедно с блокиращите филтри той можеше да чуе и най-слабия шум, влязъл в слушалката на похитителя при обаждането му.

— Къде е металната кутия?

— Не е в съдче, а в пластмасова торбичка.

— Сам си мелиш кафето? Страшен си и се справяш отлично.

— Трябваше да ме видиш преди… — Той прекъсна думите си. Психоаналитикът му бе казал, че този род мислене не води доникъде.

— Не съм те познавала преди, затова няма значение.

— Колко е часът? — припряно попита Халек, тъй като се почувства неловко от посоката, която бе взел разговорът.

— Един. Как се чувстваш? — Бе сложила ръка на рамото му и започна да масажира врата му, натискайки силно, но внимателно. Стана му приятно.

— Добре съм. А ти?

— Окей — прозя се тя. — Бих пила малко кафе.

— Яновски потвърди ли, че ще ти се плати?

— Не — раздразнение в гласа. — Защо?

— Сигурен съм, че ще ти платят. Колко вземаш на час за извънредна работа?

— Господинчо, не можеш ме накара да работя извънредно, като знаеш полицейските тарифи за моя ценз. Не си струва.

— Тогава защо работиш?

Кафемелачката се събуди за живот и той чу как кафеените зърна се превръщат на прах, която се изливаше постепенно във фунията на кафемашината. Едва когато потече и водата, тя му отговори:

— Яновски знаеше, че ще се съглася.

— Но защо?

— Какво е това? Разпит ли?

— Слушай… — Халек се опитваше да контролира гласа си, да избегне потреперването му, да го направи по-дълбок за авторитет и по-бавен и ритмичен, за да печели доверие — все трикове на радио- и телевизионните говорители — но гласът му съвсем не отразяваше чувствата му. Добре, имаше помощничка — жена, за която не знаеше нищо и която беше тук по неразбираеми за него причини. Дали не беше невероятно дебела и грозна, отхвърлена от обществото и диреща смисъл на живота си? В такъв случай щеше ли да е така темпераментна и нежна, сменяща настроенията си и отговаряща с неохота на въпросите му, щеше ли да се затваря като мидена черупка, когато той изпитваше нужда да разговаря с нея, да изхвърча ненадейно от стаята, когато бе уморена, раздразнена или се чувстваше неудовлетворена? Или пък беше красива — току-що скъсала с приятеля или съпруга си, готова да си губи времето, да се хваща като удавник за сламка, за да улови момента, да се разсейва за неща, които при други обстоятелства биха грабнали вниманието й? Което и от двете да беше, имаше някакво значение. Той искаше да знае колкото се може повече за нея, тъй като това щеше да му помогне да я контролира. По дяволите, искаше дори да знае дали не е в месечния си цикъл. Засега той бе на тъмно, чувстваше се безпомощен, зависим и уязвим. Джейни заслужаваше по-добро.

— Положението е такова: изчезнало е едно момиченце — продължи Халек — и имаме някакви си четирийсет и осем часа да установим къде е, преди да предадем парите, но така както аз го искам.

— Същото искам и аз — звучеше искрено. Отлично. — И не смятам, че подходът на полицията е по-добър. Виждала съм ги да водят нещата към много по-лош край.

— Какво?

Дълга въздишка, сякаш я бе потискала с години.

— Преди две години — обясни тя. — Работех по отвличане, босът — Яновски. Както се сещаш, искането бе за откуп с определено време и условия за доставяне на парите. Доста сложна ситуация, защото трябваше да се сетим, че първата явка е само проба и че ще наемат контрабандист за куриер, който не знае нищо по случая, да прибере пакета от парка или някъде другаде — сред тълпата или от сграда, а това означаваше, че ако някой от бандата похитители наблюдаваше как онзи прибира парите, можеше да разбере дали не е следен.

— Никаква диря ли нямахте?

Тя очевидно поклати отрицателно глава, като очакваше той да я види. Така или иначе, тя продължи разказа си, сякаш разчиташе, че той е видял жеста й:

— Яновски беше много нервен за всички тези работи, защото бе провел ПСА — психологически стресов анализ…

— Психологически какво?

— Психологически стресов анализ — показва напрежението в гласа на човек, от което се разбира дали лъже.

— Продължавай. — Халек едновременно слушаше и мислеше. Ако можеха да изкопчат от Яновски един такъв апарат и да го закачат на тяхната система, щяха да разберат дали похитителите са честни, дори да преценят такива неща като промяната в степента на опасенията им, като се почне от първото през по-следващите обаждания.

— И така Яновски се писа умник. Бандата се опитваше да измъкне пари от местен брокер на име Калвърн. Но те сбъркали и отвлекли дъщерята на данъчен агент с фамилно име Калвърт, която била в същото училище с другото момиче. ПСА-то показа, че онези не са разбрали грешката или просто не ги е било грижа. Всеки, чието дете посещаваше това училище, е смятан за богат, така че искането за откуп от петстотин хиляди долара си остана.

— И какво решение взе Яновски? Я да се опитам да отгатна. Изкрънкал е на явката да дойдат колкото се може повече от онези, така че да се шпионират един друг и да си осигури съответно молби за по-леки присъди, а той да се пазари с новаците в бандата да разкрият мястото, където държат детето.

— Позна — отвърна Дебра, докато отиваше към кухнята, за да изключи кафемашината. — Нещата се заплетоха.

— Уточни „заплетоха“.

— Яновски реши, че тъй като пакетът е само примамка, да вмъкнем нарязани вестникарски хартийки между няколкото банкноти от по сто долара. Ако куриерът надникнеше, всичко щеше да изглежда наред. Тъй като не се предвиждаше той да остане дълго на мястото, нямаше да има време за подробна проверка. Щеше да бърза да изчезне от мястото възможно по-бързо. Ето точно тук Яновски се писа умник.

— Разказвай — насърчи я Халек. Той щеше да работи с Яновски и искаше да знае колкото е възможно повече за начина, по който мислеше този човек.

— Постави часови на всички алеи, дори изпрати миячи на прозорци да следят всяко движение на пласьора. Това не бе лош план за наблюдение, стига всичко да вървеше както се надявахме.

— Но не стана така, а?

— Поука номер едно: наблюдението никога не протича както си го замислил. Те като че ли винаги знаят, сякаш имат нюх на преследван див звяр, точно как и къде ще ги сгащиш.

— И какво стана?

— Доколкото можахме да определим, пакетът попадна в тълпа от народ. Сигналът, който получавахме от подслушвателното устройство в него, ни насочи, че се отправя в посока, различна от тази, в която се движеше пласьорът.

— И?

Дълга и тежка въздишка. Шум от сърбане на кафе.

— Просто нещата не потръгнаха, това е всичко.

— Така и не намериха момичето.

— Намериха я.

— Мъртва?

— Аха — почти безгласно промълви тя.

— А похитителите?

— Изчезнаха. Безследно.

— Пласьорът?

— Хванаха го. Твърдеше, че не знаел нищо. И вероятно е било така. Ето това се казва мярка за сигурност — също като при разузнавателните операции, където всеки знае само това, което има да върши, така че и да го хванат, няма опасност за другите.

— Кой го е наел?

Пак ли клати глава? Точно навреме.

— Никой не знае. Възможно е той наистина да не е знаел нищо. Детекторът на лъжата показа, че не е знаел. А може и да успееш да измамиш това устройство, знае ли човек? Но вероятно е казвал истината, защото свалиха от него всички обвинения в отвличане и убийство още щом откриха тялото на момичето.

— Къде?

— Нагоре с краката в една кофа за боклук в центъра на града. Половината й глава липсваше.

— И ти я видя.

— Да, видях я. И я сънувах. И никога няма да я забравя.

Халек нарочно остави да мине една мъчителна минута преди да направи предположение.

— И гледаш на сегашната работа като на втори шанс?

— В известен смисъл, да. Това е нещо, в което трябва да участвам.

— Яновски научи ли нещо от случая с това момиченце?

— Яновски каза нещо, което никога няма да забравя: „Понякога не ни върви. Това е като хазарта“.

— А ти какво каза?

— Нищо не казах. Само го зяпах в очите. Коя бях аз тогава, не бе минала и година откакто завърших академията. Знаех едно — че бащата можеше да събере парите. И до днес се питам — ако просто им бяхме дали парите, дали това момиченце щеше да е живо и днес.

— Бащата на Джейни е дал заявка за парите. Така че ако всичко друго пропадне, парите ще са налице. Ще им ги дадем, ако не успеем да я намерим. Но и така да стане, все пак съществува възможността да я убият. Няма статут с ограничения при отвличанията. Онези ще трябва да бъдат нащрек до края на живота си.

— Или просто да се заемат със следващото отвличане. А сега ми кажи къде искаш да окача тази карта?

— За мен е без значение. Предлагам да я сложиш близо до акустичния анализатор, за да е по-лесно да се маркира.

Стаята се изпълни с шумолене на хартия докато тя разгъваше картата и се бореше с нея, за да я закачи с кабарчета.

— Колко си висока? — попита Халек.

— Защо, да не съм кандидат да вляза в отбора на Биковете?

— Просто любопитствам. Стори ми се, че ти е трудно да забодеш горните ъгли на картата.

— Картата е огромна — полицейска тактическа карта на големия градски център. На отряда за борба с особено тежки престъпления.

Халек примигна при последните думи, а Дебра продължи:

— Един и шейсет, добре ли е?

— Един и шейсет. Разбира се, че е добре. Хубав ръст.

— В днешно време човек може да взема хормони за растеж, ако е нисък като дете. Готово! Окачих я! — извика тя екзалтирано.

— Нищо лошо няма в това да си един и шейсет — настоя Халек.

— Майка ми мразеше думата ниска — настояваше да я наричат миньонче.

— Ниска не е същото като миньонче — сякаш между другото рече Халек. — При теб ли са калибрираните ленти?

Но тя беше миньонче, освен в бюста.

— О, така ли? — промърмори Халек. — Ще сложиш ли лентата, която току-що направи, в касетофона, на който пише: „Архивни“.

— Готово.

Халек се пресегна и упорито заопипва с пръсти, за да открие познатите форми на копчетата на касетофона и накрая натисна това за пренавиване. Преди то да щракне отново, Дебра подхвърли:

— Чудесно е да искаш да правиш всичко сам, но не е ли рисковано? Искам да кажа, няма ли опасност да изтриеш нещо неволно?

— За да изтриеш, трябва да натиснеш две копчета едновременно — търпеливо обясни той. Можеше да борави с този уред в тъмното. Правеше го по собствено желание още преди злополуката, защото елиминирането на всякакви разсейващи образи му даваше възможност по-добре да се концентрира върху избора или модифицирането на най-подходящите звуци за филма.

— И все пак трябва да има неща, които аз да правя…

— Ти си ми нужна да се занимаваш с калибровката, да изискваш данни, както направи тази вечер, и да правиш записи, когато стигнем дотам.

— За всичко си помислил до най-малката подробност, така ли е?

— Имам план.

— Добър план ли?

— Да видим сега. Лентата е пренавита.

— Удивително! — подсвирна тя.

— Е, чак толкоз! Но общо взето добре. Ето виж — продължи Халек, когато се чу продължително равномерно звучене на компютърни сигнали. — Ето с това ще си изкараме хляба, че и маслото. Кой номер дава?

— Къде?

— На екрана под „обхват“. В компютъра все още няма Браил^[1].

— Истински комедиант си.

— Психоаналитикът ми смята, че така се преодолява суисидалната депресия.

— Друго какво?

— Пристигащи полети на О’Хеър и Мидуей.

— Ще се обадя и ще направя справка.

Халек чуваше как тя избира номера цифра по цифра, странните звуци, които му напомняха звуците в магазин за детски играчки, после малко сипкавия й глас:

— Марша, тук е Деб. Какво разбра за пристигащите вечерни полети?

Тишина, с изключение на скърцането на молива по листа хартия, после:

— Знам, че е късно. Извинявай. Да, важно е. Ще ти се реванширам. — Пауза. — Благодаря.

Пак скърцане на молива, звук от затваряне на телефона, после:

— Марша, новата жена на бившия ми съпруг работи в Управление на полетите на О’Хеър. Поисках й услуга и тя се отзова.

— Значи си говорите?

— Не е нужно да мразиш всички, Халек. — За пръв път се обръщаше към него по име.

— Можеш да ме наричаш Спайк.

— Мога да те наричам и перко, ако искам.

— Мислех, че не възнамеряваш да мразиш всички.

— Извинявай. Имаш ли нещо против да запуша?

Халек не пушеше и не обичаше да се пуши в къщата му. Застоялият мирис оставаше във въздуха, в завесите, в чаршафите дни наред. Но в случая трябваше да направи компромис. Тя му беше нужна, а по тона й личеше колко много се нуждае от цигара.

— Моля — отвърна той и драсна клечка кибрит.

Остър дим — „Кемъл“ без филтър, налучка той.

— Няма пепелници, няма фасове, няма прогорени места по мебелите.

— Слепец, който пуши, трябва да внимава да не изгори мебелите си.

— Не се защитавай, Халек. Кой е казал, че пушачът трябва да е сляп, за да изгори мебелите си?

— По-добре ли се чувстваш?

Чу я как вдишва дълбоко и почти успя да чуе кимването й с глава и тихото промърморване:

— Да.

После нещо ново — тя прокарва пръсти през косата му? Възможно е!

— Да се върнем на въпроса. Самолетите се снижават, всички посоки са известни, коридорите за подход към кацане са определени, но действителният триъгълник, който описват, зависи от това къде са стартирали кацането. „Мидланд“ най-напред е летял по права линия, после е завил и е подходил от юг. Той е от онези, които не обичат локвите, та е трябвало да преодолее езерото на всяка цена.

— Което ще рече, че е бил твърде далече от големия кръг?

— Може би. Или само е минал по допирателната.

— Южните райони на Чикаго?

— Източен Чикаго, Индиана. Дюните. После кръг. Не знам.

— Дай ми нещо съществено. Бъди щедра. Все още имаме време. Да не започваме да стесняваме периметъра твърде рано.

— Окей. — Чу я да отива към стената, после скърцането на маркера. — А сега за другите. Изключваме „Делта“, нали?

— Правилно. Ще го потвърдим като го сравним със записа на свръхзвуковия самолет от филма „Волният ездач“ още щом го получим по модема от Черил утре сутрин.

— Утре?

Халек кимна. Инстинктивно. Кимал бе през по-голямата част от живота си и всички негови приятели го виждаха, защото никой от тях не бе сляп. Не бе сметнал за нужно да изостави приятелите си и да си търси други само защото са инвалиди като него. Да не е прокажен, дявол го взел!

— Трябва да го получим рано сутринта — около девет часа, а на източното крайбрежие — седем. Тя знае колко е важно.

— А не може ли да го прати по-рано?

— Имаме време.

— Тогава, какво, по дяволите, търся аз тук?

Халек знаеше, че ще трябва да преброи до десет и да внимава гласът му да не прозвучи свадливо, но не успя съвсем.

— Да се надяваме, че търсиш каквото искаш. Или от каквото се нуждаеш. Имаме много неща да свършим, да уточним преди това. Колко е часът?

— Почти два.

— Уморена ли си?

— Кафето си върши работата. Какво ни остава?

— Пристигащите на О’Хеър.

— Полетът на Юнайтед от Синсинати се предполага, че подхожда от север над езерото. А това означава северно от високите сгради, от центъра на града, преди да е направил виража.

— Съвпада — промърмори Халек.

— Какво?

— Казах, че… всъщност казвах на себе си…

— Можеш да говориш и на мен, между другото. Ще съм ти благодарна.

— Извинявай — беше искрен. И се радваше, че тя е с него. Дори да бе в най-лоша форма и въпреки умората след целодневна работна смяна, тя като по чудо не му създаваше особени главоболия, поне засега.

— Просто си мислех, че полетът на Юнайтед ще съвпадне. Знаем вече за жп гарите там на картата, вятърът откъм езерото, който клати дрънкалките по прозорците, строителните работи в центъра на града и пневматичния чук. Сега и това последно парченце съвпада.

— Чудесно. — Тя въздъхна леко объркана. — Само че и Еър Канада, който идва от Отава е достатъчно близък по време и лети точно по права линия, почти не прави вираж, коридорът му е над самия град и съвсем, съвсем близо до подхода на Юнайтед, така че имаме два триъгълника, които се препокриват, а не две линии, както ти се надяваше.

— За сега ще се задоволя с каквото имам.

— О, така ли?

— Аха — отвърна Халек. — Може да не сме толкова близо колкото искаме, но погледни пак картата.

— Спайк, миличък, доста още май има да се поизпотиш с тези триъгълници.

— Но виж колко неща сме елиминирали.

По-голямата част от кръга около стадиона Солджър Фийлд я нямаше. Когато се съсредоточиха върху кръговете около жп гарите, които попадаха под коридорите на полетите, се оказа, че диренето се е свило до десет процента от първоначалната територия.

— Може да се справим и по-добре — отвърна Дебра.

— Ние и така се справяме добре.

— А сега обратно към полетите.

— Да разгледаме нещо друго.

— Не, не.

Упорита!

— Защо?

— Нещо ни липсва. Я да надникна в записките си. Ето. Имаме полета на „Мидланд“, кацащ на летище Мидуей. Имаме също… — Той чу звучната й прозявка и му дойде наум, че тя ще трябва да спи тук. — Извини ме. Боже мой, не съм чак толкова изморена. Значи имаме полета на „Юнайтед“ от Синсинати и на „Еър Канада“, като и двата самолета се стараят да изпреварят бурята над северната част на езерото…

— Какво ще кажеш за тази буря?

— Целта им е била да кацнат преди да ги връхлети гръмотевичната буря.

— Не си ми го казала досега. Ето и тук имаме нещо, за което да се хванем.

— За какво говориш, Спайк?

— В компютърната библиотека имам звуци от гръмотевична буря. Ако ушите ни не могат да я чуят, компютърната програма може да ги извлече от общия фон.

— Мислиш ли?

— Единственият проблем е, че и компютърът е като нас. Ако го накараш да търси човек на Луната, ще ти го изрисува, въпреки че не съществува такъв. Същото е и със звуците. Но нека сами открием.

— Сложила съм втория запис.

— Намери ли го?

— Няма файл „Гръмотевична буря“, Халек.

— Невъзможно. Имаме я. Това е нещо елементарно, като материал от учебниците. — Халек бе смутен и предложи: — Опитай само „Буря“.

— Намерих го. Ето, тръгва.

Халек не чуваше нищо, освен ритмичното бучене на компютъра, но при все това знаеше, че след няколко секунди ще излезе отговора. Последваха шест дълги и плътни сигнала.

— Бинго! — възкликна той.

— Задръж. — Натискане на клавиши, после нейният глас: — Продължи!

През говорителите прозвуча звук, извлечен от второто обаждане на похитителите. След пукането на статичното електричество се чу приглушеният трясък на гръмотевиците.

— Това е просто невероятно — запляска с ръце Дебра като дете, което намира коледния си подарък.

— Какво е нивото на достоверност? — преряза ентусиазма й Халек.

— Седемдесет — отвърна тя.

— Седемдесет процента достоверност. Не е лошо за ненужната памет на компютъра, но не е и особено постижение. Дай да опитаме нещо друго.

— Какво?

— Да приложим същото рутинно изследване на лентата от стадиона.

И тя го стори, като получи идентични резултати.

— При този запис има повече съскане — добави тя.

— Какво е нивото на достоверност?

— Не толкова добро — петдесет и осем процента.

Халек въздъхна с облекчение.

— Значи можем да изключим полета за Мидуей.

— Добре, добре, професоре — рече тя.

Халек малко се посмути, като се улови да размахва наставнически пръст във въздуха, свали бързо ръката си и потъна в мълчание.

— Не се сърди де. Карай нататък.

— Сега да влезем в библиотеката за предмети, дрънкащи от вятъра, и да насложим данните с първия запис.

— Ако си толкова сигурен, защо да го правим?

— Записът е толкова ясен, че компютърът е в състояние да направи нещо повече от простото установяване на аналогичността на звука. Той ще ни каже дали пластинките, които дрънкат са стъклени, метални, порцеланови или пластмасови. Да му дадем малко време и той ще ни каже кой от горните материали е.

— И ти сам си съставил тази програма?

Халек кимна.

— Истинско чудо! — пошепна тя.

— Тази програма никога не е била така важна както в момента. Имаше дни след злополуката ми, когато бях готов да разменя тази си способност срещу зрението си. Но не и сега, когато от нея зависи животът на Джейни.

Тя сложи ръка на рамото му, мека, топла, но все пак силна ръка, тънки пръсти, като че ли артистични.

— Чудесно се справяш.

— Същото ми казваха и в училището за слепи: „Чудесно се справяш“.

— Не са сгрешили. — Напевен глас, искрен. До болка му се искаше да знае как изглежда тя и се чудеше дали би могъл да я помоли да докосне лицето й, но после се отказа.

— Знаеш ли, странно е. По времето, когато наистина се концентрирах върху някой звук и си блъсках главата, за да разбера какво най-добре би имитирало звука, издаван от някой визуален образ, аз винаги притварях очи, понякога дори влизах в тъмна стаичка и затварях очи, за да дам възможност на звуците да обладаят цялото ми съзнание. И тогава винаги откривах точния звук. След като се случи нещастието, ми се искаше да умра при мисълта за онези дни, когато можех да виждам, а бях предпочел тъмнината, затварях очите си за цветовете, защото си мислех, че щом открехна клепачи, пак ще ги видя, а всъщност не можех. Заблуждавал съм се и си го знаех, а това бе лошо. Но още по-лошо е, че съм лъгал себе си.

— Откъде си могъл да знаеш?

— После си дадох сметка, че ако е трябвало някой да се справя със слепотата, по-добре е било да съм аз, отколкото някой некадърник, който да напълни гащи, пресичайки улица с голямо движение, и който не би могъл да се оправи в света на образите. При мен винаги е било така: затварях очи и можех да кажа с точност какво ме заобикаля, стига да имаше достатъчно звуци.

— Не е нужно да ме убеждаваш — отвърна тя с въздишка. Дълга въздишка. Още един безпогрешен за него звук. — Слушай, Халек, чувствам се някак си мръсна. Мога ли да взема душ?

— Разбира се.

— Банята е надолу по коридора, нали.

— Вляво. Обещавам да не гледам.

— Лоша работа — отвърна тя, а гласът й отекна между стените. — Имам хубаво тяло.