Дейвид Лорн
Звукът на злото (20)

Деветнайсета глава

Халек подскочи, разля кафето си и изсъска „По дяволите!“, когато иззвъня линията на Гранвил и за първи път не знаеше какво да каже. Можеше да е нервната учителка от неделното училище. Остави телефона да звънне втори път, а в това време пусна нова касета. Хвана слушалката, изчака да звънне трети път с надеждата да накара онези от другата страна на линията да размислят относно обещанието за парите, когато Дебра и Ковалски нахлуят там. Според неговата преценка почти бе дошло времето, за да нанесат удара. Радиото от кухнята, чийто звук приемаше несъзнателно, преди малко му напомни, че бе три и петнайсет, облачно и ветровито.

Вдигна слушалката и отговори както винаги:

— Халек.

— Групата от втория ешелон.

От другата страна нещо не беше наред. Той се развълнува, застина и не можа да отговори. Халек толкова бе свикнал с познатите шумове — дрънченето на вятърната дрънкалка, тракането на лъжичката в порцелановата чаша, лая на териера, тътренето на краката на обаждащия се, глухото думкане на хеви метъл, звука от телевизора, че го обхвана ужас, когато не ги чу. Нито един от тези звуци. Вместо това се чуваше само фучене — шум от вятър.

Бяха се преместили.

За това бе сигурен. Сърцето му биеше силно, дланите му се изпотиха, гласът му заглъхна, докато най-после успя да изрече:

— Какви са нарежданията?

Последва ново мълчание, дълъг, ужасен интервал, когато чу, че слушалката изтрака като ударена с чук. Халек не разбра какво стана или какво те знаеха за случилото се и си представи, че биха могли евентуално да са се върнали, след като са излизали с Джейни — последно излизане преди размяната, когато се чувстваха особено несигурни дали няма да загубят златната си гъска и тогава са видели как двама души се разхождат из тяхното светилище. Или пък, както Дебра бе предположила, биха могли да са го планирали още от самото начало от страх, че невидимата примка се затяга, или пък най-после се бяха уплашили от нещо — от хеликоптера, вероятно, и това ги бе накарало да избягат. Не можеше да каже кое бе вярното. Сега пред него се изправяше една съвършено нова ситуация и оставаха часове, а не дни до размяната.

— Това е — каза гласът, последван от звук на дращене, а после на продължително съскане.

Кибрит. Пали кибрит. Значи пушач. Защо преди не го бе чул? Пропуск? Или пък може да ги е бил отказал и сега от нерви отново да е посегнал към цигарите? Наистина напрежението бе толкова силно, че би могло да пръсне диамант. Може би.

— Съгласен съм с вашите условия — каза Халек, знаейки, че магнетофонът записва всичко, но дори сега не искаше да им даде повод да разберат, че събираха доказателства, които биха могли да бъдат представени в съда. — Момент да взема молива си. Добре.

— Парите да бъдат оставени на същото място, на „Хъбърд“ на юг от „Уобаш“, на южната страна на улицата. Там има пощенска кутия. Сложете куфарчето под нея. Отдалечете се, но само до въртящата се врата на ъгъла. Ще я видите. Бащата да остане под навеса, докато вземете момичето, Халек. До това време парите ще бъдат при нас, ще сме ги проверили. Тогава вие взимате момичето и можете да се обадите на бащата. Точно на ъгъла има телефон. Номерът е 813–9010. Повторете.

— 813–9010 — повтори Халек. Гласът на похитителя заглъхна от вятъра, както когато на човек му е студено. Значи са навън. Джейни също? Ако е така, как ли е облечена? В деня, в който бе отвлечена, времето бе според прогнозата на метеоролозите — от нула до към плюс пет градуса, с лек и променлив вятър. Ели я беше облякла с мисълта, че ще бъде навън само докато измине няколко пресечки и то за не повече от десет минути. В продължение на няколко дни времето се промени тъй жестоко, че Чикаго в днешния ден беше като от друга планета, небето бе засенчено от тежки сиви облаци, духаше непрекъснат, безжалостен вятър, който дори докато разговаряха биеше в прозореца му и той тракаше, температурата падаше към минус дванайсет-тринайсет градуса, а за нощта се очакваше, че ще бъде минус седемнайсет.

— Искам да проверя стоката — каза Халек.

— След малко — му отговориха.

— Това е споразумението ни — отвърна той.

Въздишка, която нямаше да рискува двеста хиляди долара за дребна разправия. Сега, когато и двете страни бяха толкова близо до края. Чу се гласът на Джейни:

— Спайк? — зъбите й тракаха. Това не беше добре.

— Как си?

— Студено ми е.

— Само няколко часа още.

— Това го каза и последният път!

— Все пак ще бъде скоро — каза й той. — Дай ми да говоря с мъжа.

Гласът се чу отново.

— Доволен ли сте?

— Намерете й някакви топли дрехи — поиска Халек, изненада и себе си с настойчивостта си.

— Остават само няколко часа още, Халек.

— Не искаме да е мъртва и да е измръзнала, не желаем да е болна. Трябва да ни я върнете невредима. Помните ли условията?

— Ще видим какво можем да направим.

— Направете нещо.

— Добре! — вече сърдит, усещайки, че губи контрол.

— В колко часа?

— Пет и половина?

Халек бе изненадан от тона на мъжа. Прозвуча му не като нареждане, а като въпрос. Искаше одобрение на предложението си, а не налагаше условие. За Халек идеята остана висяща, отнесе се към нея безпристрастно, помъчи се да си представи какво би могло да означава това. Първо, според него, преди размяната са решили да се евакуират от скривалището на Норт Парк авеню и че вече няма да се връщат там. По гласа на похитителя познаваше, че е нервен, но не беше ядосан, нито пък гневен, че са били предадени или някой им е направил номер. Очевидно не знаеха, че скривалището им е било открито или пък че някой е влязъл в него, нямаха и представа, че вече не могат да се върнат там.

Дали въобще са имали намерение да се връщат?

Не би могъл да каже. Ако смятаха, че там отново ще бъдат в безопасност, нямаше причина да не се върнат, освен ако решат, че няма да е безопасно, тогава биха продължили с колата другаде. Или пък не биха искали да се връщат на място, където са били, а предпочитат колкото е възможно по-скоро да изчезнат с парите.

Това бе по-логично, да избягат от всичко, което ги свързваше с престъплението.

Джейни.

Какво ли щяха да направят с нея?

Ако желаеха да прекъснат веригата на доказателствата, които ги свързваха с отвличането, те сигурно биха искали да бъдат колкото е възможно по-далеч от нея. Ако бяха умни, както бяха организирани, съдейки по намереното леководолазно снаряжение, вероятно са си изградили солидно алиби и не им е необходимо да убият Джейни. Всъщност ако живата Джейни Гранвил бъдеше намерена, това би отклонило бдителността и на полицията биха й били нужни часове, за да възобнови преследването им. Живата Джейни щеше да окупира вниманието на родителите си и пресата с историята на случилото се и те не биха били в състояние емоционално и разумно да съсредоточат усилията си и да помогнат в преследването на похитителите й. Халек разиграваше този сценарий пред самия себе си, струваше му се правдоподобен, докато осъзна, че решително греши, тъй като Джейни вероятно ги е видяла, освен ако те не са носели маски, когато са я водили до телефона или през цялото време са я държали с вързани очи. А ако наистина са го направили? Сега бяха навън по улиците и ако не са си сложили маски за ски, което бе напълно възможно в това време, тя сигурно ги е видяла. Въпросът беше, тъй като животът им висеше на косъм, биха ли си го позволили? Халек смяташе, че не.

Така че как и къде се готвеха да убият Джейни, това бе въпросът, върху който си струваше да разсъждава. Какво да прави?

— Пет и половина? — повтори въпроса той недоверчиво. По-малко от два и половина часа дотогава? Нямаше представа, абсолютно никаква, къде са, освен че разбираше със смразяваща сигурност, че се обаждат отвън. Дори да знаеше откъде точно звънят, това нямаше значение. Минути след като приключеха разговора, щяха да са далеч, тръгнали в неизвестна посока. А след като улиците бяха толкова пусти, би било твърде явно полицията да се доближи до тях. Все пак ако не дадеше съгласието си за пет и половина, това би подложило на риск всякакви преговори. Биха го сметнали за бавене, като начин да печели време, за да събере повече информация и да ги засекат. Ако протакаше, нямаше представа колко дълго щяха да държат Джейни навън, на студа. В съвсем реален смисъл Халек трябваше да влезе в ролята на бог. Брайън, който помагаше на Дебра и Ковалски в безплоден опит за спасение, не бе тук, за да се консултира с него. Ели, взела успокоително след настояването на Яновски да идентифицира тялото на мъртвото момиче, не бе в състояние да му отговори. Халек трябваше сам да решава, както и много бързо направи, че беше по-добре да се придържа към възможността да открие Джейни, отколкото да рискува да я загуби завинаги, ако те откриеха, че целият процес на обсъждане е бил уловка, за да установят къде точно се крият.

Халек си помисли, че ако успее да задържи развоя на събитията за два часа, щеше да има няколко преимущества. Първо — в това време Джейни със сигурност нямаше да измръзне до смърт. Второ, за два часа, ако Дебра и Ковалски са открили доказателства, свързвайки адреса на Норт Парк авеню с похитителите, Яновски би могъл да си позволи да използва квартирата като капан, в случай че те отново се появят. Трето — ако условията са умно измислени, наистина имаше възможност да спасят Джейни. От друга страна обаче, ако работата се разсъхнеше, ако похитителите откриеха, че някой е влизал в скривалището им, щяха да изпаднат в ужас или пък щяха да продължат нанякъде, което най-вероятно през цялото време е било неразделна част от този очевидно сложен план — да вземат парите, да убият момичето и да избягат. Ако се съгласи на два часа, това би било равносилно на смъртна присъда, пусната в действие, и нямаше начин да се спре часовникът. Но оставаше ли му друг избор?

Не можеше да прослушва лентите една след друга, да пресява уликите, непрекъснато да стеснява обсега на търсенето и да крои успехи по картата. Докато бяха в къщата и Халек прояви съобразителност и късметът му проработи, му бяха нужни цели три дни, за да определи мястото, на което се криеха. Сега бяха в движение, като нищо не подсказваше, че през оставащите два часа имат намерение да се установят някъде другаде преди работата да се доведе докрай.

— Съгласни ли сте? — попита гласът.

Халек не искаше да изгуби връзката с тях и да прекрачи триминутния интервал, след който ставаше възможно да бъдат проследени, не видя друга алтернатива, затова отговори:

— Съгласен.

— Добре — каза мъжът. — Ето какво ще направим. Бащата оставя парите, стои близо до въртящата се врата на ъгъла и наблюдава. Ние взимаме куфарчето, проверяваме парите, обаждаме ви се, казваме ви къде е момичето, тогава вие го прибирате.

— Не — отвърна веднага Халек, като осъзна, че те моментално щяха да разберат, че не всички пари са там и тогава или щяха да убият Джейни, или тя вече щеше да е мъртва. При тези условия нямаше начин да се съгласува взимането на парите и предаването на момичето — много важно условие в бизнеса при еднократна размяна.

— Какво? — по-скоро недоумение, отколкото гняв.

— Двеста хиляди долара в бизнеса са доста пари човек да ги загуби без да има някаква сигурност, че стоката ще бъде доставена. Както го описвате, предаването на момичето е във ваши ръце, след като сте взели парите. Това не е размяна. Бяхме се разбрали на размяна.

— Какво искате?

— Нещо, което двете страни смятат за честно, което защитава еднакво и двете страни.

— Съгласен — отвърна гласът. По принцип той не губеше нищо при споразумението. Всичко това бе само предварителна игра. На този етап никой не бе излъган.

— Ето какво е моето предложение. Вие предлагате стоката да бъде прибрана от някое открито място, около което на няколкостотин метра във всички посоки няма нищо, което е изложено на вятъра и на този студ и ние трябва да се съгласим на размяна при тези условия, притиснати сме от обстоятелствата да го приемем или стоката ще бъде… — Халек се помъчи да намери заместител на думата, — … развалена. Щом като обявите мястото, откъдето ще я приберем, което вие сте избрали, ние трябва да ви удовлетворим с предаването на парите.

— Как да бъдем сигурни, че парите ще бъдат там?

Съдбоносният въпрос. Трябваше да дойде. Халек имаше отговор.

— Парите ще бъдат там, където ги поискахте първоначално — под пощенската кутия. Тогава ще ни позвъните, за да ни съобщите мястото, откъдето да приберем стоката. Искаме само да сме сигурни, че тя е в изправност. Ако можем да я видим — да речем с бинокъл или телескоп от най-горния етаж на някой небостъргач в града, ще бъдете свободни да приберете и проверите парите, преди да можем да достигнем мястото. То може да е на километри разстояние. Просто трябва да видим… стоката преди да ви предадем парите. Тогава ще стане предаването.

— Ние как ще открием дали не ни играете номера?

— Свободни сте да приберете стоката обратно — каза Халек.

— Полицията би могла да стигне там заедно с нас.

— Никаква полиция — каза решително Халек.

— Може би. Но си представете.

— Момичето замръзва, ако разбирате какво искам да ви кажа. Да не мислите, че ще рискуваме живота му?

— Само си представете.

Халек пое дълбоко дъх и каза:

— Не съм сигурен, но предполагам, че вие или някой от вас може да използва мощна пушка, много точно далекобойно оръжие. Не знам, но предполагам, че в град като Чикаго човек може да се сдобие с онова, което му е необходимо най-много за два часа.

— Разбирам.

На Халек му се стори, че той го разбра напълно.

— Но трябва да стане по този начин. Един от вас ще се цели в стоката, докато другият не му се обади, че парите са получени.

— Тъй верно.

„Тъй верно“ ли? Какъв тип човек казва „тъй верно“? На Халек това отново му напомни на военен.

— Така че, съгласни ли сте?

— Да.

— Последно условие — каза уверено Халек.

— Какво? — Долови съмнение и нетърпение, по-скоро последното. Това беше етапът, когато професионалните преговори минават в тъй наречения процес на гризане — искане на привидно малки, понякога важни отстъпки. Случва се в края на дълъг пазарлък, когато другата страна бърза да хване самолета и е пропиляла твърде много време, за да откаже.

— Искам да проверя стоката преди прехвърлянето на средствата.

— Моля?

— От разстояние стоката би могла да бъде разпозната, но въпреки всичко да е развалена. — Мисълта му беше, че биха могли да убият Джейни, тя да бъде с отворени очи, бузите й още да имат цвят и да я сложат изправена на някое открито място.

— Това е промяна. — Личеше си, че е нервен.

— Не е голяма. Само уточнение.

— Не ми харесва.

— Вие избирате мястото на предаването. Не знаем нищо за него, както и никой не би могъл, докато вие не сте готови. Вие ще кажете къде е. През следващите трийсет минути ще определите откъде да наблюдаваме. Оттам аз ще направя предварително потвърждение за доставката. Тогава ще телефонирам на бащата, който ще остави парите в куфарче под пощенската кутия или ще го отнесе на което и е друго място, което вие определите. Няма никакви номера. — Халек говореше настойчиво, изненадан от собствената си отчаяна убедителност. — Веднага след предварителния оглед аз тръгвам сам, за да потвърдя в какво състояние се намира стоката. Ще се появя на откритото пространство, което определите, намиращо се в обсега на оръжието ви, където ще остана, докато вие потвърдите получаването на средствата. Както знаем, размяната трябва да се проведе бързо, защото момичето ще бъде на открито. По тази причина, когато пристигна, ще нося топло одеяло, с което ще загърна стоката. После ще отида до телефон наблизо, който вие определите, ще позвъня на телефона на ъгъла на „Хъбърд“ и „Уобаш“ и ще дам инструкции на бащата да остави парите, където вие желаете.

— Но тогава вие ще имате момичето, а ние — нищо.

— Не е така — настоя Халек. — Вие поставяте условията. Ако парите не са донесени, както е планирано, вие ще имате мен и момичето в обсега на пушката си, а също и бащата, който ще чака на ъгъла, готови да умрем.

— Правилата са ви известни.

— Разбрано.

— И че играем за последно.

— Известно ни е.

— Ще се обадя за инструкциите.

— Направете го скоро — каза му Халек.

Чу как се прекъсна линията и настана гробна тишина, докато неговият телефон не звънна. Беше Дебра.

— Спайк, няма я тук. Била е обаче, сигурни сме, но са изчезнали. Преместили са се другаде.

— Знам — отговори й той. — Току-що ми се обадиха.

— За колко часа са решили?

— Размяната е в пет и половина.

— Слушай. Вече говорихме с Яно, също и с Лу Сканън от ФБР, те ще да дойдат да огледат и да съберат отпечатъци от апартамента. Смятам, че ще имаме нужда от тях, тъй като се върнахме в първоначалното положение. Намерихме леководолазното снаряжение и буркана, който пуснахме с парите. Същите са. Нямам представа откъде имат тази подготовка…

Халек я прекъсна.

— Мирише ми на военни. В последния разговор използваха изрази като „тъй верно“ и „повтори“. Обзалагам се, че са „тюлени“ или нещо подобно…

Дебра се намеси:

— Обзалагам се, че са уволнени с лишение от почетните знаци, може би са били прехвърлени в ЦРУ, а после са ги изхвърлили заради мръсни игрички. Нямаме шанс без федералните компютри и архива им.

— Добре. Опитай се да получиш психологическите им характеристики.

— Ще видя какво може да се направи.

— Някаква следа от Джейни?

— Част от бельо, това е всичко — и веднага додаде: — но няма следи от кръв. Смятам, че са я взели за застраховка.

— Жива е. Говорих с нея — каза Халек.

— Значи два часа остават? — подсвирна Дебра.

— Само два. Ако играят някаква игричка, мисля, че успях да я изолирам.

— Как?

— Ще ти обясня по-късно. Можеш ли веднага да се върнеш? Очаквам да ми се обадят и да ми съобщят инструкции относно предаването.

— Тръгвам.

— Ако не съм тук, ако се наложи да тръгна, ще ти оставя съобщение на сивия касетофон до вратата. Ако не можеш да го намериш, попитай Харолд. — Халек прекъсна и се обърна към телефона на Гранвил, тъй като той иззвъня в този момент. Обади се още при първото позвъняване и каза:

— Халек.

— Идете на наблюдателната тераса на последния етаж на Сиърс Тауър. Прехвърлете линията си на който и да е телефон там.

Беше номер. Веднага го разбра.

— Почакайте.

— Какво има?

— Нямам абсолютно никаква представа колко телефонни автомати има там. Сам съм. В този сняг ще ми трябва поне един час или повече да стигна от Лейк Форест дотам, да открия телефона, да съобщя номера на бащата на момичето, така че той да ме търси тук.

— В такъв случай не ви остава много време.

— Добре, тръгвам. Разберете, че ще се придвижа колкото се може по-бързо.

— Просто идете там. Може да ви се наложи да изчакате.

Линията прекъсна. Нямаше какво да прави, освен да накара портиера Харолд да му намери такси. След като остави напътствия за Дебра, позвъни в портиерната и каза:

— Харолд, имам една двайсетачка за теб, ако ми намериш такси.

— Разбира се, разбира се, господин Халек — изрече задъхано Харолд. — Как беше колата? Не искате ли и днес да я наемете? Ако сте били доволни, защо не я вземете?

— Не, благодаря — отрече той.

— Защо да не ви закарам аз, а? Бих могъл да си взема обедната почивка.

Харолд беше като кученце, което досажда на уморения си стопанин с искане да поиграят.

— Извикай такси — каза Халек.

Като предаде двайсетачката на Харолд, Халек усети, че вратата се отваря и студеният вятър го блъсна, чу гласа на портиера.

— Опаковайте се сега, господин Халек. Навън може да умрете от студ.

Докато пресичаше тротоара, чу мотора на таксито, то едва се движеше по напръсканата със сол улица, звукът на радиото ехтеше по опушената тапицерия и излизаше от отворената врата, усети топлината и миризмата на серните изпарения от отработените газове около себе си, докато се наведе и се намести в колата. Вратата му се захлопна, после тази на шофьора на таксито, който трепереше:

— Къде сте тръгнали в ден като този, човече?

— Сиърс Тауър — отговори Халек.

Когато стигнаха Сиърс Тауър, Халек даде бакшиш на шофьора, трудно си отвори вратата и брулен от вятъра тръгна към входа на сградата. Беше виждал Сиърс Тауър, когато все още беше зрящ, спомняше си как изглежда, по същия начин, по който си правеше бележките за Петата симфония на Бетховен, във въображението си виждаше формите й.

С предварително набелязан план, Халек влезе през двойните врати, предпочете ги вместо специалните за инвалиди, които се отваряха бързо и стояха отворени, докато мине човек. Всъщност допира до вратите и бутането им го запозна с мястото, подготви го за следващите стъпки, даде му повече увереност, позволи му да крачи по-спокойно.

Докато се придвижваше във фоайето, чу тракането на кофа, с която миеха пода и я придвижваха с количка, шума от движението на парцала, свистенето му по хлъзгавия под.

Отстрани чу глас, който каза:

— Господине, къде отивате?

— На наблюдателната тераса — отговори.

— Съжалявам. Наблюдателната тераса днес е затворена. Заради времето.

Халек усети как нещо по-хладно от студа го преряза, но събра кураж и опита един номер, който беше минавал.

— Всичко е наред, ще бъда горе само няколко минути. Там имам среща с някого, който работи в сградата.

— Кой е той, господине? Мога да му се обадя.

Халек се опита да импровизира.

— Всъщност и той беше тук по работа. Обзалагам се, че вече е тръгнал нагоре. Ще го настигна.

— И него ще го върнат — съчувствено му отвърна женският глас. — Сигурно ще дойде тук, за да ви посрещне във фоайето.

— Брайън Гранвил също ще дойде. Той е в близки отношения с вицепрезидента на Сиърс по въпросите на финансите.

— Може да го знам по физиономия, но не го познавам. Съжалявам, господине, но наблюдателната тераса е затворена…

Вратите рязко се отвориха и затвориха зад гърба на Халек, докато той се опитваше да измисли начин да продължи. Винаги се намираше начин. Отвори уста да опита, когато усети студ откъм отворената врата и чу задъхан глас да казва:

— Наблюдателната тераса да се отвори незабавно.

— Да, госпожо — каза гласът на жената, който се извърна от тях с думите: — Боби, имаш ли ключове?

— Да.

Дебра го хвана под лакътя и така стигнаха до асансьора.

— Трябваше да изчакаш — каза тя.

— Заяждаш ли се?

— Когато постъпваш като малко момче, Спайк, очаквай, че ще ти се скарат.

Асансьорът ги изкачи на половината на сградата, където спря поради, както казват инженерите, коминен ефект. После се прехвърлиха на друг и продължиха до горе, където слязоха. Халек почти усещаше височината, чуваше как вятърът бие по стъклата, усети студа.

— Къде са телефоните?

— Чакай да погледна. — Тя пусна ръката му, остави го, той се почувства по-самотен, отколкото преди, започна да си мисли какво представлява тя за него и дали това бе само адреналин или още нещо, измъчваше се с въпроса, който тревожи всички хора с недъзи, питаше се какво вижда тя в мъж, който не беше напълно нормален, избута чувствата назад в съзнанието си и се заслуша как стъпките й ехтяха по огромния под, чу гласа й да го вика.

— Насам.

Халек използваше ехото, за да не се блъсне в стената, тръгна към нея и каза:

— Опитай дали работят.

Чу я да вдига слушалката, пуска монета и после удря автомата с ръка.

— Крадец — възмути се тя. — При това мъртъв. Следващият.

Пусна още една монета.

— Има нещо. Почакай — доближи слушалката към ухото му и Халек чу виещ шум с особени високи и ниски тонове, нещо, подобно на европейска полицейска сирена.

— Задраскай тези двата — въздъхна тя, приближавайки към следващия. — По дяволите — измърмори. — Имаш ли монети, Спайк?

Той винаги носеше. В училището за слепи го бяха научили. Винаги трябва да носи у себе си монети за телефон.

— В джоба — понечи да бръкне, само за да се докосне до ръката й, докато вади монетата и въздъхна. — Чудото на модерната технология. Позвъни на Брайън вкъщи. Кажи му да се обажда тук. — След малко всичко бе свършено. Халек отново се обърна към нея: — Сега се обади на портиерката долу, накарай я да позвъни на номера на Брайън и Ели, за да сме сигурни, че системата работи.

Тя го направи и телефонът иззвъня. Халек се пресегна, усети, че Дебра хвана ръката му и каза:

— Може да са те.

Той кимна и отговори:

— Халек.

— Нали очаквахте да ви се обадя — чу се глас.

— Благодаря — каза той с облекчение и затвори.

Халек не разбра колко дълго продължи мълчанието, което ги обвиваше като плащеница, докато Дебра го наруши:

— Не обвинявай себе си. Почти сме накрая. Ти беше прав.

— Смяташ ли, че би било добре за надгробен надпис? „Чичо Спайк бе прав, само малко бавен. Ето, тук съм.“

— Още не всичко е свършено — каза тя и притисна рамото му.

— Загубихме инициативата. Играта вече я ръководят те.

— Но ти каза…

— Да, че трябва да ни покажат Джейни, но въпреки това всички може да умрем. Джейни, Брайън и аз.

— По дяволите, Спайк. Какво мога да направя?

Съзнанието на Халек излезе от депресията. Въпросът беше подходящ. Стояха тук и чакаха, всяка секунда им се струваше като цяла вечност, но имаше нещо, трябваше да има нещо, което можеше да се направи. След минута беше сигурен. Можеха да се подготвят.

— Защитни облекла? — каза Халек. — Слагат ги в палта, нали? Като шлифери?

— Имаме в центъра. Защо, искаш ли? Какъв размер си?

Халек махна с ръка, искайки да каже, че не го е разбрала правилно.

— За Джейни. Предупредих ги, че ще я покрия с одеяло, докато те броят парите. Но трябва да я предпазим не само от измръзване, а и да не бъде застреляна.

— Имам одеяло за кола, Спайк. Можем да го пришием под истинското.

— Освен това трябва да знаем колко дълго седем-осемгодишно дете може да издържи на студа там. Колко време след като ни я посочат трябва да стигнем…

— Да ни я посочат ли? — Дебра разбираемо се озадачи.

— Тук сме по тази причина — обясни той. — Те избраха мястото. По някое време преди пет и половина ще се обадят. Тогава ще ни кажат накъде да гледаме, за да видим къде е седнала…

— Седнала? Навън?

— Оттогава нататък ще трябва бързо да се действа и те го знаят.

— Къде ли ще я сложат? — В тона й ясно се усещаше решителност, като че ли се опитваше да елиминира възможностите, така че да съсредоточат мислите си върху по-малко неща. Такъв бе урокът, който научи, и то добре, от Халек.

— Ти ми кажи. — Халек въздъхна раздразнен. — Затова си ми нужна, Деб. Казаха да дойда тук и че щели да ми посочат накъде да гледам през силен бинокъл или телескоп…

— Тук има само тези туристически телескопи — каза тя.

— Там също трябва да се пускат монети от четвърт долар. Те го знаят.

— Колко четвъртинки имаш?

Халек преброи монетите в джоба си.

— Шест — отговори той.

— Дай ми една — каза тя.

— Защо?

— За да погледна. Да проверя докъде се вижда.

Халек чу как монетата дрънна. Дебра завъртя телескопа, погледа насам-натам, проверяваше докъде се вижда. Когато времето изтече, телескопът издаде звук, монетата падна, той я чу да поема дъх.

— В ясен ден, както казват, можеш да видиш много надалеч, чак до западния бряг на езерото Мичиган. Днес времето е лошо. Облаци, дори и тук. Според мен като че ли облакът виси върху сградата, заклевам се. Всичко се вижда размазано. На юг, когато мъглата над земята не е толкова силна, по Крайбрежната улица виждам само до Трийсет и първа Плажна улица. Тя е на приливи и отливи. Земята там е ниско, понеже започва езерото. Тя може ли да плува?

Халек изстина от въпроса й.

— Какво? — попита тъпо.

— Джейни може ли да плува?

— Да, може да плува. В басейн, когато никой не я блъска.

— Защото ако я заведат на някой плаж на езерото, тя ще трябва или да се измъкне оттам, или да се удави.

— Копелета — избухна Халек, изпусна нервите си за пръв път, откакто всичко започна, удари с юмрук по стената, той попадна на нещо плитко и остро, от ръката му потече кръв и той започна да я смуче.

— Имаме нужда от федералните. — Дебра говореше с равен тон, с който се съобщават факти. — Те разполагат с тонове информация. А ние — с нищо. Ще могат да ни кажат точно колко време Джейни може да издържи там.

Халек чу, че прикрепеният телескоп се премества.

— Ще погледна отново — каза Дебра. — По-голямата част от плажа се пада под Крайбрежната улица. Така че няма да видим нищо. Тоест само до Норт Бийч авеню, а него почти не го виждам.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Ако тръгнем отдолу, от улицата ли? За десет минути, а може и за по-малко, ако се действа по код Три, тоест със сирени.

— Никакви сирени — напомни й Халек.

— Вярно. Добре, без полицаи, никакви сирени. За двайсет и пет минути.

— Какво ще кажеш за лампа, малка подвижна червена лампа върху покрива на колата, без сирени, а когато доближим на няколко пресечки да я приберем?

— За десет до петнайсет минути, зависи как случим светофарите. Със сирена може да се мине на червено, докато само с лампа не може.

— Ами Ал? Той не би ли могъл да стигне по-бързо?

— Хеликоптери не летят в това време, Спайк. Нали усети вятъра.

— Едва не ме събори. Какво друго видя?

— Като открито пространство ли?

— Такава е идеята — те да видят, че не се опитваме да им поставим капан.

— Целия Нордърли Айлънд, който е голям и труднодостъпен, плюс Гранд Парк, там също е открито, може би пространството около Охайо Стрийт Бийч близо до Водопречиствателната станция, но се съмнявам.

— Причини?

— Пристанът Нейви е съвсем наблизо. Смятам, че този — леководолазът се плаши от работата, никога не я е харесвал. Освен това не могат да наблюдават толкова далеч.

— А на сушата — на запад?

— Там се намират парковете Дъглас и Гарфийлд, но пак се съмнявам.

— Защо? — запита Халек.

— Двата граничат с пътища, които лесно могат да бъдат изолирани след размяната. Като тесни каньони, от тях трудно може да се измъкне човек. И ако този човек е решил да гръмне Джейни в случай че вие не дадете парите, би искал да може да стреля чисто отдалеч. Това не може да се получи нито в единия, нито в другия парк. Има твърде много дървета. На други места може да постъпи като Лий Харви Осуалд и да стреля от високи здания дори от другата страна на реката.

— На какво разстояние?

Дебра въздъхна, помисли и отговори:

— В ясен ден без вятър добра снайперистка пушка с голям обсег с ремък с един-единствен изстрел може да направи петдесетмилиметрова дупка в средата на човешки гръден кош от деветстотин метра. А руснаците имат пушка, с която може да се стреля от още по-далеч.

— Значи може да е на деветстотин метра?

— Където и да е в този кръг с радиус деветстотин метра, а в центъра му ще седи Джейни.

— Може би не бих го видял — размишляваше Халек почти на себе си. — Дори и да можех да виждам.

— Затова са ни нужни бронирани жилетки — за теб и Джейни. Също и за Брайън, освен ако не искаш Яно да остави парите.

— Би ли го направил?

— Прояви желание.

— Не може — заяви Халек.

— Защо?

— Може би знаят как изглежда Брайън. Казах им, че снимката му е в днешния „Чикаго Трибюн“. Ако не се появи той, може да избягат.

— Значи ни трябва и за Брайън — каза тя.

Дебра продължи да върти телескопа, мислейки на глас така, че Халек да я чува.

— Повечето места на брега на езерото са на няколко пресечки от жп гарата. Ако снайперистът е заел позиция на разстояние от деветстотин метра, стреля веднъж, може и два пъти, после хвърля оръжието, качва се във влака и изчезва.

— Влаковете вървят ли?

— Най-добре в сняг, хлъзгат се като по наклонен покрив. Няма наблизо гара при другите паркове. За да използват пътищата, трябва да пътуват с кола. По-лесно е да се последва самотна кола на заснежен път, отколкото човек и пълен влак.

Халек кимна и се заслуша, щом тя продължи:

— Почни, че тези двамата си нямат доверие един на друг. Виж само какво става с мястото на взимането. Не мисли, че ще оставят Джейни далеч оттам, защото след като привършат този кратък танц с телефонните разговори — ако единият потвърди получаването на парите, другият ще изхвръкне като тапа от шише, опитвайки се да го хване, преди да е драснал. Повярвай ми. Дори ми се струва, че стрелецът не вярва напълно на другия, така че ако онзи, който вземе парите, му се обади и каже: „Застреляй момичето, няма пари“, той няма да го направи. Това бе гениалното на петте хиляди, Спайк. Вече доказа, че си добър в това отношение. Тогава какво би направил стрелецът?

— Не знам — каза Халек.

— И аз, но се обзалагам, че той ще се поколебае преди да стреля, дори след като му се обадят.

— Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене.

— Това означава, че разполагаме с малко допълнително време. Как ще го използваме?

— Ще я прикриваме.

— Ами Яно?

— Щом научим кое място са избрали, трябва да го пратим на няколко пресечки, но да не се вижда. Може да седи в кола без отличителни знаци.

— Съгласен.

— Ще го държим на скрито място, докато изстрелят първия изстрел, после го пускаме да действа.

— Код Три.

— Трябва да приготви колкото се може повече бързи коли да се виждат и да имат връзка помежду си — каза й Халек.

— Не знаем къде е, къде ще се крие — напомни му тя. — Диаметър от хиляда и осемстотин метра наистина е голямо пространство.

— Няма значение — каза й той. — Както ти каза, парите са в партньора му, той е затънал и алигаторите всеки момент ще го захапят по задника. Мисля, че ще гледа да се измъкне от тресавището, където и да се намира.

— Който и да е той — добави Дебра. — С което стигаме до въпроса за федералните. Хайде да видим дали те няма да открият кои са тия гадове.

— И за колко време трябва да стигнем до Джейни, преди да е замръзнала.