Дейвид Лорн
Звукът на злото (13)

Дванайсета глава

Минаваше пет часа, когато Брайън Гранвил каза:

— Почти се стъмни. По небето си личи, че ще вали сняг.

— Каква е прогнозата?

— За десет сантиметра, може би и повече.

Дебра Серафикос си отключи вратата и влезе.

— Къде беше? — попита тревожно Брайън.

— Чакай да си поема дъх. Много е студено — каза тя.

— Изхитри ли Яновски? — поинтересува се Халек, седнал на дивана.

— Направо му разгоних фамилията — изрече тя запъхтяна. — Почакай. — Нужна й бе минута, докато уравновеси дишането си, после продължи разказа си с подробности как го е измамила.

— Как мина пускането?

— За малко да загубим Джейни — каза Брайън.

— Какво? — изуми се Дебра.

Брайън разказа историята, която вече бе споделил с Халек.

— Пусна ли го във водата? — попита Деб, след като той свърши. Независимо че Халек щеше да чуе историята за втори път, явно бе, че Брайън трябваше да повтори разказа си, отново да изживее страха от онова, което би могло да се случи и да убеди себе си, че все пак всичко е минало наред.

— А мехури? Имаше ли? — поинтересува се тя.

— Не се застоях, не се загледах, но не, не забелязах.

— Значи е нямало никой — заключи тя.

— Липсата на доказателство не е доказателство, че не е имало някой — намеси се Халек. — Като страшилището на Били Гоут в „Грубо“ водолазът може да е бил под моста, висял е на пилоните и е чакал да види, че го пускаш, за да се гмурне.

— Течението повлече буркана надолу, към езерото.

— Колко бързо?

— Може би с няколко километра в час, със скорост на пешеходец.

— Би могъл да го достигне.

Брайън потрепери видимо, че дори Халек го чу.

— Така измръзнах на моста, че не мога да си представя какво ли е било във водата.

— По-топло, отколкото си мислиш — каза Халек. — Между неопреновия костюм и кожата се събира тънък слой вода, който служи за изолация. Водата се движи, не е замръзнала, така че не е възможно да е била много по-студена от нула градуса. А ако костюмът на този човек е бил още сух, било му е топло.

— Това говори за много пари — заяви Дебра. — Искам да кажа за костюм, за леководолазен апарат и за всичко останало. Има ли смисъл да похарчиш пет хиляди долара, за да получиш същата сума?

— Защо не, ако си сигурен, че на другия ден ще получиш двеста хиляди долара? — каза Халек.

— По какво ще разберем, че са ги взели? — попита Брайън.

— Това не е наш проблем — отговори той. — Направихме, каквото бяхме обещали. Дори и да не ги вземат, Брайън. Може да са наблюдавали през прозореца на някоя сграда и са видели, че пускаш пет хиляди долара в реката, ей така, но все пак знаят, че си изпълнил онова, което са ти казали. Понеже приемам, че тези хора знаят какво очакваме, от километър разстояние биха могли да забележат дали не им слагаме капан. Прав ли съм, Дебра?

— Прав си. Професионалист веднага би подушил дали го лъжат. И би разбрал, ако няма капан.

— Мислиш ли, че само това искаха, Спайк? — попита тъжно Брайън.

— Може би. Не знам какво мислят. Трябва да признаеш, че примамката от пет хиляди долара изглежда като нещо, което полицията би предложила.

— Точно така — каза Дебра, сваляйки скиорското си яке. — Затова трябваше да отведем Яновски по-далеч, защото според него всяка възможност си остава единствена. Този човек няма никакво търпение.

— Търпението е луксът на времето, а разполагаме със съвсем малко — каза Брайън.

— Брайън, търпението също е луксът на успеха, с който разполагаме в голямо количество — добави Халек.

— Очевидно — съгласи се Брайън.

— Има още нещо — каза Халек.

— Хайде, кажи. Нещо от записа ли?

— Докато ви нямаше — започна той.

Освен гласа на Брайън чу тракането на тенджери и чинии, после Дебра се обади:

— Вечерята скоро ще бъде готова. Не знам как се чувствате вие двамата, но аз съм гладна.

— Съгласен — каза Халек. — Остани да вечеряш с нас, Брайън.

— По-добре да си вървя.

— Днес говорил ли си с Ели? — попита Дебра.

— Да, обадих й се след като пуснах буркана, казах й, че ще трябва да поговоря с теб и че след това ще се прибера.

— Между другото — вметна Дебра, — за да отговоря на въпроса ти защо съм се забавила толкова, опитай да караш в най-натовареното движение. Навън лудницата продължава, както сам ще откриеш.

— А за онова на лентата… — настоя Брайън.

— Пак чуваме пневматичния чук, вятърната дрънкалка, шума от гарата, наситеността на звуците е същата. Не мога да си представя начин да създадат едни и същи шумове, но на друго място, Брайън, затова съм готов да се обзаложа на каквото поискаш, че не са се преместили. При последното прослушване открих нещо ново, което би могло да се окаже важно. Така че в общи линии работата се състои в това — да отсеем неизвестното и постепенно да се доближим до тях. По дяволите, наистина сме близо! Вижте докъде стигнахме и колко малко ни остава да извървим. Сигурен съм, че все още са на същото място.

— До следващото обаждане — въздъхна Брайън. — Може пък и след пускането на буркана да станат по-нервни и да променят всичко.

— Няма да стане, ако действат логично. В такъв случай в момента са се отпуснали. Имат намерение да проведат още един разговор и после са свободни, с двеста хиляди долара по-богати — каза Халек.

— Независимо дали върнат Джейни, или не — заключи Брайън.

— Правилно или погрешно.

— Какво искаш да кажеш?

— Правилно — обясни Халек, — защото би било по-безопасно и лесно, ако Джейни не им се пречка. — Халек спести на Брайън по-груб израз за опасението си относно живота на дъщеря му и продължи: — Погрешно — както се съгласихме — имаме бизнес споразумение. Толкова — нито повече, нито по-малко. На външен вид полицията не е замесена и им направихме подарък, меко казано, като много скъпа демонстрация, че не сме им подготвили капан. Изразихме желанието си да им сътрудничим в пълна степен изключително според техните условия и изпълняваме това споразумение.

— Но те няма да го разберат, ако не вземат буркана. В случай че не го направят — разсъждаваше на глас Брайън, — значи смятат, че е бил пълен с изпражнения.

Халек сплете пръстите на ръцете си и се наведе напред заслушан, тъй като гласът на Брайън изведнъж го накара да застане нащрек. При последните му две реплики той се промени от познатия улегнал разговорен тон до глух, монотонен, почти неразбираем шепот, а после избухна в неудържими ридания.

— Н-не исках да кажа това — заекна той, гласът му прекъсваше. — Почти изпуснах тоя проклет буркан, боже мой. — Напрежението най-после го срази и той се отпусна. Халек застина, не беше в състояние да реагира. Чу Дебра да казва:

— Няма нищо. Само седни. Ето тук. Седни. Ще ти донеса нещо за пиене, искаш ли? Моля те, седни.

— Ако искаш, остани — каза Халек. — Ако смяташ, че тук ще свършиш повече работа.

— Не — отговори той. — Ели ме чака вкъщи. Има нужда от мен.

— Нали не е сама? — попита Дебра.

— Майка й е при нея. Все пак…

— Върни се с такси — предложи Халек.

— Нека Харолд да ти извика такси — каза Дебра. — Ще работим цяла нощ, Брайън, обещавам ти.

Халек чу как ледът пука в чаша, чу го да изпращява пак, след като бе сипана течността, а секунда по-късно във въздуха долови мириса на бърбън, предположи, че Брайън е вдигнал чашата, чу го как изпива съдържанието и оставя чашата, изричайки тихо:

— Благодаря — после добави, докато се изправяше: — Ще се обадите, ако има нещо…

Халек вдигна ръка и каза:

— Обещавам.

— Спомена нещо за лентата, че нещо ново изникнало.

— Да — отвърна Халек. — Може да е незначително, но го чух. Би могло да бъде от полза. Нямам представа точно до каква степен. На последната лента като фон се долавя тих шум, идващ от разстояние една пресечка или може би по-голямо, но е съвсем реален, долавям гласовете на играещи деца, а щом деца играят наблизо, това означава, че там е безопасно. Отново казвам, че идва вероятно от един блок разстояние, но звукът беше от скейтборд…

— Не от ролкови кънки, така ли? — попита Брайън.

— Не, при ролковите кънки шумът се редува — плъзгане на единия крак, после на другия крак, редуват се едно след друго. Докато скейтбордът издава постоянен звук, понякога се отклонява, друг път дращи. Точно такъв бе и този. Но има още нещо. Едно име.

— Име ли? — учуди се Брайън. — Не е Джейни, нали?

— Не е. Името, което долавям, е Реджи — каза го по начина, по който го бе чул от лентата. — Така че онова, от което ще имаме нужда, Брайън, е някой да влезе във връзка с всички председатели на родителско-учителски комитети в училищата на квартала, да намери дете на име Реджи или пък дете, чиито приятели го наричат така. Трябва да го намерим колкото се може по-бързо. Необходимо ни е не само детето, но и къде е било онзи следобед — дали си е било вкъщи, или на гости на някое приятелче. Брайън, не бих доверил това на Яновски, особено след днешния ден. Разбираш ли?

Изведнъж гласът на Брайън прозвуча силно и ясно, отново си пролича, че е човек, който обича да ръководи.

— Спайк, Ели е в родителско-учителския комитет на Голямо Чикаго. Тя познава всички председатели на тези комитети в града. Всички. Можем да го направим. Можем. Нека да се обадя на…

Халек го спря.

— Тръгвай си у вас. Не съм сигурен дали Яновски не е сложил подслушвателно устройство на телефоните.

— Спайк! — възрази Дебра.

— Няма да е първото незаконно подслушване, за което си чувала, че става без знанието на ФБР — каза Халек, — нали, Дебра? Честно.

— Не.

— Но е незаконно! — изрази протест Брайън.

— Което означава само, че не би могло да послужи като доказателство по време на процес, нито пък да стесни разследването. Само ще ги заболи, ако ги хванат — каза той.

— Цъка ли, издава ли някакъв звук, когато говориш? — попита Брайън.

— Това, за което говориш, е съоръжение от каменната ера — обясни Халек. — Такова не можеш да продадеш вече и на африканско племе. Докато при новите по нищо не можеш да познаеш дали те подслушват, или не. Можем да прегледаме телефоните, да претърсим стаята, но това не значи, че не могат да го използват от дистанция — независимо дали в пощата, или в някоя разпределителна станция.

— Но защо? — каза Брайън.

— За да свършим неговата работа — каза Халек. — За да бъде там, когато дойде моментът, да бъде сигурен, че ако оплескаме това, което той нарича аматьорско споразумение, той да извади горещите кестени от огъня.

— Но аз му казах да не…

— Днес видяхме колко добре е разбрал — подхвърли Халек.

— Ще поддържаме връзка — каза Брайън.

— Само звънни и кажи, че вече си научил нещо.

— Добре.

— Защото тук чакаме важен телефонен разговор. Но искаме да узнаем кой е Реджи и къде е бил онзи следобед, защото когато го научим, тогава ще бъдем на разстояние сто и четирийсет метра от Джейни.

— Ще го открия. Ако се наложи да работя и цяла нощ…

Спайк Халек поклати глава.

— Никакви късни телефонни разговори с любезни молби. По-добре съчини някаква история.

— Каква например?

— Като загубено шише с лекарство, опасно за всекиго, с изключение на болното дете. Това винаги влудява родителите. Кажи им го и след половин час ще ти сервират Реджи.

Брайън се засмя, смехът му прозвуча приятно, после замълча.

— Тръгвам. Ще се чуем по-късно.

— По-добре по-скоро — настоя Халек.

Вратата се затвори и Халек пренесе вниманието си към кухнята.

— Имаме шунка, броколи, може би картофи… как ги обичаш?

— Имам ли избор?

— Зададох ти въпрос, нали?

— На пюре.

— Това ще отнеме известно време.

— Не бързаме.

Халек се заслуша, докато тя вадеше неща от шкафчетата, тракаше с тенджери върху печката, включи фурната.

— Дали ще успеем? — попита тя.

— Не знам. Близо сме.

— Дали информацията на Ковалски ще помогне?

— Така ми се струва.

Вратата на фурната се отвори и затвори.

— Салата?

— Какво?

— Искаш ли да направя салата?

— Ако не ти създава много главоболия.

— Колко главоболия може да създаде една салата?

— Това подвеждащ въпрос ли е?

— Някой да ти е казвал, че си голям умник, Халек?

— Разбира се. Непрекъснато ми го казваха преди да ослепея. Така разбрах, че нещата наистина са се променили. Не защото не можех да виждам вече, а защото тази огромна вълна от шока като че се отдалечава от мен и промени хората, които смятах, че познавам. Като че ли повярваха, че съм се променил основно и дълбоко просто защото не мога да виждам вече.

— А така ли е? — Въпросът й дойде непринудено, затова на Халек не му бе трудно да отговори.

— Може би.

— Огорчен ли си?

— До известна степен.

— Отбраняваш се?

— Вероятно.

— Самосъжаляваш ли се?

— В началото.

— А сега?

— Сега разбирам или започвам да разбирам чрез този лекар… — като че ли думата го препъна, но все пак продължи… — Отидох при…

— В Лос Анджелис ли?

— В Чикаго.

— Продължаваш ли да ходиш?

— От време на време.

— Аз също.

— Така ли?

— Да. Защо?

— Ами просто ми се струва, е, така… — Той сви рамене. — Не ми изглежда да имаш нужда…

— От терапия ли?

— Ами да.

— Нито пък ти, Спайк, когато се държиш естествено.

— Искаш да кажеш, че за слепец съм добре.

— Не се шегувай, Халек.

— Добре, трябва да се съгласиш, че ти имаш предимство, когато възприемаш света такъв, какъвто е.

— Спайк, докато очакваш хората да одобряват постъпките ти, докато ти липсва самочувствие, за да можеш да кажеш на всички да си гледат работата, понеже това е твоят живот, няма значение дали си красив… — тя сложи шумно една тенджера върху плота, — … умен — тръсна глава броколи, — смешен — започна да я реже с нож, — или дори богат. — Пусна чешмата и започна да пълни тенджерата с вода. Задъха се. — Докато правиш всичко, за да получиш одобрение, ти си едно нищо. Когато казваш, че това, което правиш, е добро и че си добре, наистина няма никакво значение дали можеш да прескочиш небостъргач с един скок, всички ще продължават да те смятат за мекушав репортер от голям столичен вестник.

— Я, каква реч — каза той.

— Извинявай.

— Няма нужда. Права си.

— Разбира се. Но още не съм готова.

— Сигурно. Но скоро ще бъдеш.

— Остават ми още четирийсет и пет минути. Надявам се, че ще можеш да изчакаш — каза тя, като промени темата или искаше да я избегне дали защото се чувстваше неудобно, или просто усещаше, че разговорът бе приключил и не искаше да му досажда с проблемите си или пък да му се стори непригодна за задачата, понеже би помислил, че е погълната от нещо, което някои продължават да наричат женски проблеми? Затова Халек направо излъга, когато каза:

— Не съм чак толкова гладен, за да не мога да изчакам.

Но беше гладен.

За нея.