Дейвид Лорн
Звукът на злото (22)

Двайсет и първа глава

— Трийсет минути — каза му Дебра с въздишка. — Или може би трийсет и пет.

— Това ли е всичко? — попита Халек.

— Така казват експертите от Вашингтон — сложи нежно ръка на рамото му и го притисна. — Ей, добре ли си?

— Бил съм и по-добре.

Чу я, че пали цигара, усети парливия дим, въздържа се и не й каза, че ще умре като пуши. Тя се закашля, отново дръпна, издиша. После я попита:

— Ти добре ли си?

— Горе-долу.

— Колко е часът?

— Четири и трийсет и пет.

— Как е светлината?

— Все още е светло. От облаците изглежда по-тъмно. Стеле се мъгла.

— Колко още ще се вижда?

— Половин час?

— Скоро ще се обадят. — Логическо предположение, но в него се съдържаше молба и отчаяна надежда, че все още съществуваше начин да изиграят играта така, че Джейни да остане жива. Това бе онази част от плана, до която той мислеше, че никога няма да стигнат — размяната на пари за живот. Въпреки всичко бе замислил това като последна мярка. Как можеше да предположи, че снежна буря и сърдечна криза щяха да ги принудят да играят покер, да блъфират, да се опитват да я вземат без парите, без всъщност да имат какво да разменят за нея.

— Спайк? — Усети някаква нова нотка в гласа й, която не бе музикална. Моментално я осъзна и застина. Възможно ли бе? Дали вече не са намерили Джейни мъртва?

— Какво? — попита рязко той и обърна глава натам, където смяташе, че тя е застанала.

— Яно иска заместник.

Бръкна право в раната му.

— Не може — отговори той направо.

— Спайк, ти свърши много работа. Само че нямахме късмет. Сега остава полицията да си свърши работата.

— Дори да се съглася — каза той, докато крачеше в кръг, — което няма да направя, не можем да обърнем нещата по този начин.

— Ние наистина…

Той я прекъсна.

— Малкото момиче прекара последните няколко дни, изживявайки най-страшните мигове от живота си в ръцете на непознати. Сега отиваме да я приберем, нямаме пари, които да разменим за нея и онова, от което тя най-много се нуждае, е някой да се грижи за нея, за да не побегне, да не се превърне в движеща се мишена за куршумите и студа, затова трябва да види някого, когото познава и на когото вярва.

— Разбирам те — довърши изречението и дръпна силно от цигарата.

— Нека да караме по план. — Както замисляха, щяха да използват кола с лампа на покрива, без обозначителни знаци, лампата щяха да свалят на няколко пресечки преди мястото, където и да бе то. Щеше да ги следва такси. Преди да стигнат до уреченото място, Халек щеше да се прехвърли в таксито, което щеше да го откара по останалия път, да го остави и да си замине. Той щеше да носи защитно одеяло, покрито с обикновено, да отиде с него до Джейни, да й поръча да се завие изцяло с него, за да й бъде топло. После щеше да отиде и да се обади по телефона за последен път, нямаше да бърза, за да печели време и оттук нататък планът зависеше от много несигурни неща, а после щяха да видят какво щеше да стане. Каквото и да се случеше, ако успееше да покрие Джейни и към мястото бе тръгнала охрана, тя щеше да бъде спасена. Само това имаше значение.

— Там ще бъдеш съвсем сам — каза тя.

— Опитахме и по друг начин. Не стана.

— Грешката не беше твоя.

— Грешка или не, това е положението. Вече няма начин да го променим.

— Ще бъдеш сам срещу снайперист, Спайк.

— И това не мога да променя.

— Слушай. — Той чу как тя за последен път издиша дима, потисна неизразения яд, понеже бе объркана, гласът й трепереше и явно бе готова да се разплаче. — Аз виждам, но и аз бих се изплашила до смърт, ако бях там сама и някой ме държеше на прицел от шестстотин метра, но не знам точно откъде, не бих и разбрала, дори и да търся с очи дима от първия изстрел, и може би тогава всичко щеше да свърши. Виж какво, Спайк, те май знаят кой е той…

— Вече съм го чувал това.

— Мислех, че не сме направили нещо, за което да ни упрекваш.

— Съжалявам. — Всъщност не бе сигурен, че съжалява. Следата Валитано-Спирос беше пълна глупост, стечение на обстоятелствата. Мислеше, дори в този момент, че двамата — Яновски и Сканън, са го знаели през цялото време.

Дебра продължи оттам, където бе прекъснала.

— Той е първокласен стрелец. Кой знае къде е. Истински параноик. Ако усети, че е предаден, ще стреля.

— Имаш ли друг план?

— Нека аз да отида за Джейни.

Халек поклати глава.

— Не чуваш ли какво ти говоря — изрида тя. — За бога!

Той се пресегна и изтри бузите й.

— Да отиде професионалист, а?

— Отговорът пак е не.

— Спайк, аз виждам! Мога да видя как дулото блясва и от него излиза пушек. Мога да чуя…

— Аз също мога да чуя — отвърна й той рязко — и да определя от коя посока идва. Ако не съм убит и някой ме гледа с бинокъл, нека да погледне накъде соча, докато лежа по корем в снега, някъде в тази посока ще е снайперистът. След всичко, което изприказвахме и направихме, именно аз трябва да отида.

— Защо?

— Защото не мога да остана да живея като зрител, ако двете с Джейни бъдете убити.

— Ти също ли?

Той кимна с глава и се усмихна.

— Страхотно време да се влюбим, нали?

— Правим каквото можем.

— Просто остани жива още един час.

— Ще ти осигурят тактическа подкрепа.

— В смисъл?

Дебра въздъхна, после се опита да му обясни.

— Щом ни се обадят, преди да тръгнем, ще съобщим на Яновски мястото. Той има команден център. Ще изпрати три екипа, които ще използват коли без надписи. Ще заемат позиции в този кръг и ще започнат наблюдение. Може да хванат стрелеца преди да е открил огън.

— Може и да не го хванат — каза Халек.

— Те са добри — възрази тя.

— Не искам да провалят всичко, като го дебнат.

— Няма да го провалят. Планират да му направят нещо като примка изотзад. Където и да е, ще се намира вътре в обградения от тях кръг.

— Какво друго?

— Ще използват насочени микрофони и след първия изстрел ще разделят района на триъгълници. Как, по дяволите, ти се струва?

— Ако не умра, смятам, че е страхотно.

От лявата страна телефонът започна неистово да звъни. Навън вятърът брулеше високата сграда толкова силно, че стъклата на наблюдателната тераса тракаха. Джейни бе някъде навън. Той вдигна рязко слушалката и каза:

— Халек.

— Насочете телескопа на югоизток. Виждате ли я?

Халек покри микрофона на слушалката и прошепна посоката на Дебра.

— Не. Бъдете по-точен.

— Остров Нордърли. На игрището. Може би изглежда като точка.

Отново закри микрофона на слушалката и прошепна:

— Остров Нордърли. Игрището — после каза на обаждащия се: — Задръжте. Тук съм сам, а кабелът на телефона не стига до телескопа. Момент. Веднага се връщам.

Отиде, където знаеше, че бе Дебра, която въртеше телескопа и търсеше с очи.

— Да — прошепна тя. — Виждам я. Или поне виждам нещо. Потвърди. И да тръгваме.

Халек се върна при телефона, опита се са прикрие страха си и каза:

— Потвърждавам.

— Тръгвайте. Има телефонен апарат на източната стена на обсерваторията. След като проверите стоката, обадете се. Давам ви двайсет минути.

— Двайсет минути?

— Точно така.

— Ние сме на върха на Сиърс Тауър!

— Улиците са пусти, Халек. Просто карайте бързо. Чакаме. — Линията прекъсна.

— Да тръгваме — обърна се той към Дебра.

— Да позвъня на Яно — настоя тя.

— Тръгвай! — каза той.

Тя набра номера, каза:

— Остров Нордърли, Мейгс Фийлд. Тръгваме.

Хвана здраво с ръка лакътя на Халек, поведе го към асансьора и натисна копчето за надолу. Почти веднага дойде асансьор. Те слязоха до средата на сградата, там веднага се прехвърлиха на другия чакащ асансьор и бързо се спуснаха към фоайето.

Когато асансьорът стигна нивото на улицата, надеждата на Халек замря. Страхът започна да се прокрадва в него, разтуптя сърцето му. Преди да се е съвзел, вратите се отвориха и Дебра го повлече напред, шепнейки:

— Хайде, Спайк, не се плаши.

Умът на Халек заработи на бързи обороти. На самотен полуостров на около три километра и половина, брулена от свирепи ветрове, Джейни седеше върху снежно одеяло и чакаше. Да я спасят? Или пък някой куршум и студът първо щяха да й видят сметката? Кое от двете?

Вратите на сградата рязко се отвориха и се чу електронно жужене. Студът го блъсна и го ужили, той застина, толкова му беше трудно да върви, че се наложи да се обърне настрани и едва удържайки на напора на вятъра, тръгна. Малки парченца лед падаха от небето и го удряха по лицето, сковаха устните му, караха зъбите му да тракат. Всичко това се случи за няколко секунди. Независимо че беше с палто, студът бе безмилостен, не прощаваше.

Дебра продължаваше да го дърпа, гласът й се прекъсваше от вихъра и едва стигаше до него.

— Хайде да вървим — каза тя, натисна главата му, изричайки „наведи се“, и го пъхна в полицейска кола.

— Ковалски е тук, господин Халек — изрече дълбок глас от предната седалка, последвано от: — Трябва да тръгвам.

Ковалски сигурно натисна здраво газта, защото Халек се залепи за седалката. Под него гумите, загубили опора, понесоха колата в сухия като пудра сняг.

— Към Чери топ — нареди Дебра на шофьора.

— Тръгвам натам.

— На изток до Стейт, после на юг до Рузвелт. Да не загубим таксито.

— Да загубим такси ли? — присмя се Ковалски. — Шегуваш ли се?

— Готов ли си, Спайк?

Устните му изрекоха „готов“, но бунтът в стомаха му казваше нещо друго.

Дебра продължи:

— На Рузвелт прехвърляме Спайк в таксито. Щом те остави, казваш му да си тръгва.

Една мишена по-малко, помисли си Халек. Без да мисли, попита:

— Не може ли първо да опитаме да настаним Джейни в таксито?

Дълбокият глас на Ковалски провали надеждите му.

— Представете си, че стрелецът има куршуми с тефлоново покритие. Минават и през мотора на колата. Таксито няма да послужи за прикритие. Трябва да заловим мъжа.

— Само ме закарайте дотам — каза Халек.

— Телефонът ще звъни за теб. Знаеш номера, остави го да звъни. Иди при него веднага след като покриеш момичето. Ако не го направиш, онзи ще реши, че искаш да печелиш време — посъветва го Ковалски.

— Наистина ли? — поиска да знае Халек.

— Съвсем сигурно — каза му Ковалски. — След пет минути десетина уреда с инфрачервени лъчи ще започнат да претърсват околността, опитвайки се да го засекат.

— Това колко време ми осигурява? — попита Халек.

— Не разчитай на това — каза му Дебра. — Не чакай. Карай по план, сякаш ние не съществуваме. Провери как е Джейни, покрий я. Кажи й да лежи, за да й е по-топло и да бъде покрита. Иди до звънящия телефон, на него Брайън те чака. Кажи му да остави парите, но бавно. След като онзи вземе куфарчето, Сканън започва да действа.

— Колко дълго ще бъде това? — Халек все пак искаше да знае.

— По дяволите! — извика Ковалски и изви волана на колата. Зад тях изсвири клаксонът на таксито. — Ако още един такъв тъпак ми се изпречи, ще имаме късмет, ако въобще стигнем — изръмжа той.

— Хайде, стига — каза Дебра. — Колко време ще отнеме?

— Точно седем минути.

— Има ли начин да ни видят? — попита Халек.

— Никакъв — отговори Ковалски. — При тая бъркотия и многоетажни сгради.

— Само кажи на шофьора да заминава колкото се може по-бързо — каза Дебра.

— Колко време мина? — попита Халек.

В главата му тиктакаше часовник, стрелките му отброяваха не минути, а загуба на топлина, цената на закъснението се измерваше не в изтичащото време, а в живота, който можеха да загубят. Той много малко стоя навън и студът го скова. Сега, точно в този момент, Джейни седеше върху снега. Каквото и да показваха изчисленията, той знаеше, че колкото бе чувствителна към студ, тя вече измръзва. Колко ли ще издържи? Той стисна твърдото защитно одеяло в скута си и изведнъж изпита благодарност както за това, че е вълнено, така и че е защитно. Трудно бе да се открие стрелец, всичко все още му се струваше нереално. Не можеше да си представи какво чудовище би убило невинно дете за пари. А студът? Студът бе съвсем реален. И ужасен.

— Девет минути изминаха от обаждането — каза му Дебра, — станаха десет.

— Далеч ли сме?

— Остава ни една пресечка до прехвърлянето — обади се Ковалски.

— Готов ли си? — попита Дебра.

Той пое дъх, издиша.

— Готов съм.

Колата отби и намали. Таксито спря до тях, свали прозореца и попита:

— Ей, хора, готови ли сте?

След като Халек влезе при него, той се обърна.

— За къде?

— Остров Нордърли, планетариумът — каза Халек.

— По дяволите — отвърна той. — Там може да умрете от студ.

— Точно така. Да тръгваме. И по-бързо.

 

 

Като стигнаха до остров Нордърли, гумите на таксито се забиха в дълбокия сняг, времето, с каквото Джейни не разполагаше, летеше. Халек почти усети как шофьорът се озърна наоколо и каза:

— Ей, там навътре има нещо.

— Пакет — отвърна Халек. — Трябва да го взема.

— Глупости, пакет, мърда.

— Приближете колкото е възможно, там ще сляза — каза му Халек. — После си тръгнете.

— Но там има някой, който замръзва, човече!

— Не е ваша работа. Просто си тръгнете.

— Ама ти не виждаш бе, приятел. Как ще…

— Давам ви четирийсет долара повече… — подаде парите на шофьора, — за да тръгнете.

— Какво по…

— Тръгвайте.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен — каза той и излезе навън на вятъра.

— Късмет, приятел. Ще ти е нужен.

 

 

Халек се сви, пъхна ръце в джобовете си и с мъка започна да крачи в хапещия вятър, повдигаше високо коленете си в дълбокия сняг, на места навят на преспи. Зад гърба си откъм стената на планетариума чуваше звъна на телефона, който му служеше като фар в морето от тъмнина и който щеше да му помогне при обратния път. Напред пред него беше Джейни, но не можеше да я види. Тъй като не я чу, викна високо:

— Джейни!

— Чичо Спайк!

Беше жива!

— Идвам.

— Не мога да те видя.

Какво ли са й направили?

— Какво? — попита той.

— Очите ми са завързани. И аз съм като теб.

— Продължи да говориш, Джейни. Ще стигна до теб.

— Не мога и да се движа.

— Защо?

— Завързана съм — извика тя.

— Идвам. Сега не се опитвай да мърдаш. Продължи да говориш.

— Тук съм, Спайк. Тук съм! Насам!

Халек приведе рамене още повече, започна да си проправя път през хапещия сняг, навят на купчини и покрит с ледена коричка след като бе навалял през нощта, студен и твърд като смърт, той виеше към него, удряше го и го блъскаше като някакъв пиян скандалджия, сила, по-голяма от живота и странно жива, изпълнена с празен безсмислен гняв, захапваше го отново и отново на пронизващи пориви, а в това време краката му се хлъзгаха, затъваха и дълбаеха криволичеща пътека в студения и твърд като чакъл сняг, който хрущеше под тях. Приведе се още по-силно, продължи да върви напред, едва вдъхваше задушаващия леден въздух.

— Спайк, побързай! Много ми е студено!

— Идвам — извика той, зъбите му вече тракаха, невидимият вятър като чудовище развяваше защитното одеяло, което стискаше под мишница. Внимаваше за него като за собствения си живот. Продължаваше да следва чуруликащия й глас, но чуваше само как повтаря:

— Насам!

Колко ли остава още, Халек? Играеха тази игра в училището за слепи, приучаваха ушите си да определят посоката и разстоянието, откъдето идваше звукът, това на пръв поглед безцелно упражнение, за което казваха, че някой ден би могло да спаси живота им, сега му помагаше да спаси друг живот. Почти веднага промени посоката и прецени, че е на около двайсет и пет метра от Джейни.

— Говори ми, Джейни.

— Насам, Спайк, насам!

Той продължаваше да затъва в дълбоките преспи, по панталоните му полепна сняг, всяка крачка представляваше борба, неговите крака бяха първите, които стъпваха в тази част на игрището. Сега при всяка крачка вдигаше високо колене, за да отърсва залепващия по обувките му сняг. Ако не го правеше, щеше да се спъне, да падне или да затъне на място. Вдигнал одеялото високо, продължи към Джейни, която вече бе на около пет метра точно пред него.

— Чувам, че идваш, Спайк!

След две крачки Халек се блъсна в нея, падна, продължаваше да стиска одеялото, прегърна я, свали превръзката от очите й, напипа китките й, развърза въжето, разтри ръцете й, за да стимулира кръвообращението. После развърза краката й. И може би за пръв път, откакто бе отвлечена, тя се отпусна и заплака.

— Страх ме беше, Спайк. Толкова ме беше страх.

— Знам — прошепна той.

— Може ли сега да се върнем вкъщи?

— Не точно сега. След няколко минути.

— Много ми е студено.

— Знам. Потърпи още мъничко. Сега искам да ме чуеш много внимателно, както винаги си ме слушала.

— Добре — изхълца тя.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Докато се обадя по телефона, Джейни, само трябва да позвъня, искам да се увиеш в това одеяло — подаде й го, — да легнеш върху снега и силно да се изпънеш. Покрий се цялата, за да не мръзнеш. Одеялото ще те предпазва от вятъра. Особено главата ти, Джейни. Увий цялата си глава.

— Добре.

— Чакай ме точно тук, докато се върна.

— Добре.

— Идвам само след няколко минути, обещавам.

— Добре.

— Случвало ли се е да не изпълня обещанието си?

— Не.

— Затова ме чакай тук. Каквото и да се случи, каквото и да чуеш, че става, стой под одеялото!

Изправи се и тръгна към звънящия телефон, като осъзна за пръв път, че сега трябваше да прояви своята отговорност, че изчака дълго докато предприеме нещо, че се опитваше да се изкара най-умния, най-правия, че до известна степен играеше за живота на Джейни сякаш тя беше пионка от игра и всъщност несъзнателно си мислеше, че ако нещата не потръгнат, щеше да подреди пионките на изходна позиция и да започне отново. Но положението не беше такова и никога не е било. Сега беше навън, сам, изложен на куршумите, уязвим и повече от безпомощен, чудеше се дали има някакво преимущество, какво би могъл да направи, за да спаси и двамата от куршумите на снайпериста.

Стигна до звънящия телефон, вдигна слушалката и чу гласът на Дебра да казва:

— Добре ли е тя?

— Измръзнала, но е добре.

— А ти?

— Засега…

— Обади се — каза тя.

— Веднага.

Щом тя прекъсна, той чу сигнала. Може би Лу Сканън и неговите хора от ФБР щяха да спечелят малко време. Може би, но Халек не разчиташе на това. Внимателно, една след друга, той набра цифрите, за да се обади на Брайън Гранвил, а в това време си мислеше дали докато се отдалечава от телефонния апарат някой куршум няма да прониже сърцето му.

 

 

— Говори, Ковалски — каза Яновски, очите му гледаха съсредоточено „Мейгс Фийлд“ от наблюдателната кула за пресата на „Солджър Фийлд“.

— Няма нищо — отвърна едрият полицай. — Близо до момичето има следи, няколко са, но върху повечето от тях е навят сняг. Въобще не знам къде се е закотвил тоя човек.

— Работи на кръгове, като започваш от центъра, където седи момиченцето. Кажи ми има ли нещо подозрително в радиус, да речем, от сто метра. Виждаш ли някакво място, където би могъл да се скрие?

— Разбрано — каза Ковалски. — Но вие мислите, че ще го видим ли? Искам да кажа един проблясък от изстрел, засичаме шума с акустичния уред, който Сканън ни даде, тогава го откриваме, няма начин да се изплъзне. Не виждам никакви лодки, нищо. Не че би могъл да тръгне на разходка при тези вълни. Нищо не хвърчи тук. Остават два начина да се измъкне, ако въобще се измъкне. Или ще кара кола, или ще плува.

— Не прави предположения, Ковалски. Открий го.

— Първите сто метра са само в сняг. Това е.

— После?

— На двеста метра няма нищо освен дървета, но не са достатъчно дебели, за да се скрие човек зад тях. Тук влизат пристанището за яхти и езерото от другата страна. В тристаметровия кръг се пада сградата на планетариума, откъдето Халек се обажда по телефона. Виждам него, никого друг. Четиристотинметровият кръг ни отвежда по цялата Солидарити Драйв, останалото е вода. Няма нищо освен покрити със сняг коли.

— Има ли някой в тях?

— Отговорът е отрицателен. Никой, никакво движение, няма източници на топлина.

— Продължавай. Все още има голям обхват на пушката.

— В петстотинметровия кръг Солидарити се слива с Крайбрежната улица. Има затрупани със сняг коли, изоставени. Изглежда, че собственикът на една от тях се е опитал да я извади, но се е отказал.

— Нека някой да я провери.

— Прието. В петстотинметровия кръг се пада и голяма част от езерото, също и от брега чак до Макормик Плейс. Задраскай го. Отново няма никой, никакво движение, никаква топлина. Според апаратурата никаква следа от акустични източници. Край.

— Продължавай. Той е някъде там, копелето. Как мислиш, че момичето е попаднало там, а? Ангелите от небето ли са го пуснали?

— Шестстотинметровият кръг става интересен — каза Ковалски.

— Защо?

— Шестстотинметровият кръг заема една част от Гранд Парк около нас тук в „Солджър Фийлд“. Не виждам нищо, но почти го подушвам.

— Говори в микрофона, Ковалски, не те чувам.

— Яно, приятелю. Според мен шестстотинметровият кръг е за чист изстрел. Отвъд този кръг вече става по-трудно, освен ако наистина е много добър стрелец.

— Сканън е видял досието му, Ковалски, а отпечатъците, които взеха от скривалището, съвпадат. Отговорът е положителен и повярвай ми, наистина е добър.

— Все пак в шестстотинметровия кръг не виждам нищо.

— Мини на седемстотинметровия.

— При седемстотинметровия става трудно. Там започва уличното движение, което е нормално, има източници на топлина като сгради, решетки, под които излиза пара, а тя издава шум. При осемстотин метра става още по-трудно, стигаме почти до жп линиите и до още сгради.

— Жп линии ли каза?

— Да.

— Къде?

— На юг, по-навътре от Крайбрежната улица.

— Коя е най-близката улица, на която може да се паркира и да се наблюдава „Мейгс Фийлд“?

Ковалски погледна през очилата си и провери на картата, преди да отговори:

— „Калъмет“.

— На какво разстояние е от най-близката жп гара?

— На три и половина пресечки.

— Идеално — каза Яновски. — Провери го.

— Сержант! Но това ще бъде удар от петстотин и двайсет метра!

— Знам — отвърна Яновски. — Продължавай. И още нещо…

— Да?

— Ще е някъде близо до телефонен автомат. Виж дали Деб не може да направи списък на телефонните автомати в радиус осемстотин метра около „Мейгс Фийлд“.

— Смяташ, че той ще застане на открито?

— Какво друго му остава?

Ковалски сви рамене.

— Да не е крадец? Може да влезе в някоя сграда. По дяволите, днес много са празни. Град, пълен с празни къщи и много телефони.

— Може да е някъде там, напълно сигурен, че ще ни заблуди — излая му в отговор Яновски.

— Тръгвам.

Яновски отново се взря със старите си очи в терена наоколо, инстинктивно уверен в онова, което логиката предполагаше — че стрелецът не се е спотаил някъде на тайно място, а се цели от значително разстояние, разчитайки на способностите си и на броя на изстрелите и скоростта, с която натискаше спусъка, но от друга страна щеше да ограничи изстрелите си до минимум, тъй като с всеки от тях шансовете да открият местоположението му се увеличаваха. Параболичните микрофони щяха да са включени, а той щеше да се издаде от проблясъка на дулото, както и от посоката, в която снегът щеше да се пръсне, когато изстрелите попадаха в целта. А целта? Едно малко момиче. Погледна през бинокъла и забеляза колко тъничко изглеждаше върху снега. Ниско на земята. Дали Халек му е казал така? Явно го е разбрало, защото наистина лежеше на земята и почти не се забелязваше под одеялото. Стрелецът сигурно се намираше някъде нависоко, вероятно се готвеше да стреля от някоя сграда или път, минаващ високо, иначе би му било трудно да го забележи, докато се смрачаваше. Но дори да го забележеше, дали би могъл да го уцели? Може би. Целта все пак бе в обсега му, макар и на границата. Стандартните куршуми с медно покритие, изстреляни от осемстотинметрово разстояние с оборот 200 000 пъти в минута при скорост от осемстотин двайсет и три метра в секунда, можеха да го убият, ако го уцелеха, в случай че не беше покрито с предпазното одеяло. Обаче сега то бе покрито. Освен ако снайперистът използваше куршуми с тефлоново покритие, тогава ставаше опасно. При тях бе нужно само да се прицели добре. Ако стрелецът е опрял пушката на стена, не би било вероятно да пропусне целта. Само едно не би могъл да контролира — вятъра. Прииждащ на пориви от 9 метра в секунда, той би отклонил с десет сантиметра изстрелян куршум от разстояние 750 метра. За малка цел десет сантиметра може да бъде разликата между живота и смъртта.

Но за Джейни Гранвил той можеше само да се моли. Нямаше голяма вероятност първият куршум да я пропусне. Каза си, че работата му не бе да я спаси. Нямаше начин да спре куршум в средата на полета му, нито да го отклони от траекторията му. Работата му беше да залови стрелеца. Независимо какво щеше да се случи с малкото момиченце, беше сигурен, че щяха да го заловят. При първия куршум щяха да знаят в коя посока да насочат вниманието и уредите си. При втория куршум щяха да засекат местоположението му. При третия — полицаите щяха да започнат да действат. Код Три. След четвъртия той трябваше да хвърли пушката и да побегне — всички пътища за бягство щяха да бъдат отрязани. При петия куршум те щяха да отвърнат на огъня. Стрелците от специалните подразделения, обградили „Солджър Фийлд“, само чакаха заповед за стрелба, след като им съобщят местоположението му, за да му върнат услугата, която той вършеше на Джейни Гранвил.

Но само тези пет изстрела му бяха предостатъчни. Един би могъл да пропусне поради вятъра. Но ако стреля пет пъти, тя и Халек щяха да бъдат мъртви.

 

 

Време за предаване на парите. Време за изчезване. Той се опитваше да не мисли за парите, стараеше се да не се тревожи за онова, което Тим би си помислил, когато ги получи, чудеше се дали Тим ще се покаже толкова глупав, че да се опита да избяга сам, реши, че и самият Тим знаеше, че винаги е в състояние да оплеска работата ако някой не го държи здраво за ръката. Затова стрелецът се настани на студа в една кола континентал, дъхът му излизаше като пара, знаеше, че в падащия мрак тъмните стъкла на колата го правят невидим, беше благодарен на снега, че е принудил един мързелив богаташ да изостави колата си в преспа отстрани на „Калъмет“ малко след завоя с Крайбрежната улица, все още недоумяваше какъв идеален късмет му се падна — колата, мястото, на което се намираше, тъмните стъкла, клетъчния телефон — използва го за последния си разговор с Халек и по него след минути щеше да получи предварително уговорения сигнал „Прието“ от Тим, сигнал, че лесният живот тепърва започва. Все пак, дори и сега не бе сигурен. Бизнес споразумение ли беше? Честно бизнес споразумение? В което се залага животът на дете? Толкова проста ли била работата? Или пък е толкова глупаво? Значи богатите смятаха, че всичко си има своя цена? Може би. Откъде би могъл да знае? Никога не е бил богат досега. Двеста хиляди долара без данъци. При тази мисъл му се завиваше свят.

Затова се опитваше да не мисли за това, да държи нощния окуляр на пушката „Драгунов“, прикован към момичето, докато мъжът, както се бяха споразумели, сигурно Халек, се препъваше, докато крачеше към детето, държейки одеялото, което спомена, че ще носи заради него. Трогателно, макар че то щеше да има нужда от по-съществена защита от това одеяло. Провери непромокаемия си часовник и се увери, че всичко върви както бе разчетено по план. Скоро всичко щеше да свърши.

Наближаваше пет часа, светлината се процеждаше от небето. Оставаха още двайсетина минути, облаците и зимата вече започваха да покриват земята със сенки. Само на фона на униформената белота на снега неговата цел се очертаваше безпогрешно. И същата тази белота, натрупана тук и там на преспи, се взривяваше в непроницаема завеса от снежинки, когато я връхлитаха силните пориви на вятъра, те клатеха и континентала толкова силно, че дулото на пушката „Драгунов“, облегнато на прозореца на колата, се тресеше от силата им. Това щеше ли да се отрази по някакъв начин, когато започнеше да стреля? Плащеницата от сняг щеше да кипне за секунди, нямаше място за криене, момичето и Халек трябваше да бягат стотина метра през дълбок сняг и да затъват в него. Нямаше къде да се скрият. Момичето нямаше смисъл да се моли. Цялата пушка, дълга метър и двайсет, се побираше в купето на континентала, беше я подпрял здраво на рамото си и на предното стъкло. При седемстотин и петдесет метра изстрелът можеше да му изиграе шега, ако не вземеше предвид вятъра и траекторията, както и склонността на самата пушка да праща куршумите малко вляво. Все пак мястото, което бе избрал, далеч от полуострова, в случай че тези честни бизнесмени бяха вдигнали на крак полицията, би ги накарало доста да огледат дори стъклата на колата да не бяха тъмни. Там, където се намираше, той имаше бърз достъп до жп гарата — само на три пресечки разстояние. Ако тръгнеше с колата, бе въпрос само на секунди. Ако тичаше, щеше да му отнеме минута и нещо. После щеше да се загуби в тълпата.

Що се отнася до успеха на операцията, малка бе вероятността сделката да завърши на този етап. Пълнителят вече бе зареден, пушката — нагласена за полуавтоматична стрелба, на всеки три секунди можеше да изпраща куршум по петнайсетсантиметров кръг, разположен на петстотин и шейсет метра. Един изстрел не бе от значение. Разполагаше с десет куршума в случай на нужда, за да довърши работата си. Независимо дали имаше полиция, или не, нямаше да разберат къде се намира. Как биха могли? Дулото щеше да проблесне в самата кола. Куршумът щеше да падне сякаш от небето, тъй като щеше да стреля между сградите, които се издигаха от двете му страни. Като знаеше това и бе сигурен, че нямаше начин да го открият тук, както не успяха да го открият по кратките телефонни разговори, които проведе от скривалището си, в това бе абсолютно сигурен, започна да се отпуска, успокои леко сърцето си, избърса потта от дланите си. Спокойно. Наложи си спокойствие. Нищо не съсипва стрелеца така, както напрежението.

Сега нямаше какво друго да прави, освен да чака, докато парите попаднат в ръцете на Тим. Толкова им трябваше. След това — нищо.

Между изработените по поръчка единични седалки лежеше клетъчния телефонен апарат. Тим имаше номера му. При него беше другата цел. Проста работа, както казваше Халек. Дотук нямаше и следа от полицаи. Полицаи сега? Дори и да се появят, какво значение би могло да има? Натиска спусъка и момичето вече го няма. Халек също, за всеки случай, защото той единствен бе чул гласа му. Всичко щеше да отнеме секунда. Преди да открият къде се намира, той също щеше да изчезне. С пари или без пари, намираше се в безопасност.

После го полазиха ледени тръпки.

Ами ако заловят Тим?

Тогава какво ще прави? Десет минути след като Халек вдигнеше слушалката на телефона до планетариума трябваше да застреля момичето. Ако досега Тим не беше получил парите, оставаше малко време. Ако партньорът му беше взел парите и бе избягал, той бързо трябваше да навакса. Докато момичето се намираше в опасност — под обстрел или ранено, всички щяха да се втурнат да го спасяват, нали? Значи разполагаше с достатъчно време.

 

 

Халек се чувстваше прекалено нервен, за да набере номера, макар да го знаеше наизуст. Пръстите му бяха сковани, беше несигурен. При всеки удар на сърцето си усещаше дулото на пушка, насочено в гърба му. Затова натисна 0 и обясни на операторката, както го бяха учили в училището, че е сляп и помоли ако е възможно да го свърже с един номер. Отговорът винаги бе един и същ: „Разбира се“, произнесен с обичайния снизходително-успокоителен тон. Точно в този момент бе готов да го понесе.

Чу се само едно позвъняване, преди гласът на Брайън да каже:

— Спайк?

— Джейни е жива, Брайън. Добре е.

— Слава богу!

— Но скоро трябва да я махна от този студ.

— Значи е навън?

— Сега е завита с одеяло, но и то няма да помогне, ако е за дълго.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се върна, ще използвам собствената си топлина, за да я държа топла, за да я закрилям. — Тъй като му се струваше невъзможно криминален престъпник да избере място само с един изход, Халек реши, че ако й помогне да върви към планетариума, завита с одеялото, а той да стои зад нея, снайперистът не би могъл да я застреля, ако не убие първо него.

— Някаква следа от стрелеца?

Въпреки че Халек не би могъл да знае какво е открил Яновски, почти усещаше дулото на пушката, насочено към гърба му. Въпреки всичко каза:

— Никаква. Сега иди да оставиш куфарчето. Струва ми се, че има някаква уговорка за часа и онзи, който трябва да вземе парите, ще се обади на другия по телефона минути след като затворя, иначе той ще започне да стреля. Трябва да направим така, сякаш изпълняваме нашата част от споразумението.

— Правилно — каза Брайън. — Внимавай.

Халек не знаеше как сляп човек би могъл да се крие от куршуми, изстреляни от мощна пушка. Все пак каза:

— Ти също. Щом оставиш куфарчето, веднага се махай оттам. Дори не се оглеждай. Нека хората на Лу Сканън да се оправят.

— Добре. Късмет.

— Да-а — отвърна и освен че се страхуваше, започна да се чуди какъв късмет би могъл да го чака сега, вдигна яката на палтото си, отново тръгна, брулен от вятъра, извика „Джейни!“ и чу заглушения й отговор изпод одеялото:

— Още съм тук, Спайк!

Той наведе глава, приведе се срещу вятъра, към тихия глас и вече всичко останало престана да го интересува. Най-сигурният начин да умре, независимо кой се целеше в нея, с пушка или не, бе чрез измръзване. Ако би могла да го избегне, трябваше да се раздвижи, колкото по-скоро, толкова по-добре.

 

 

Лу Сканън пристъпи крадешком до колоната и погледна навън, косматата му ръка бе дълбоко в джоба, хванала радиостанцията. Зад гърба му келнерката в почти празния ресторант попита:

— Още кафе, господине?

Той се усмихна и каза:

— Не точно сега, благодаря — раздразнен, че тя не прие големия бакшиш като сигнал да не се мярка повече.

Без да бърза, тя се усмихна още по-широко, завъртя се с пирует като младо момиче, разтърси силно ханша си и тръгна към кухнята. Щом изчезна, Сканън извади радиостанцията и съобщи на десетината мъже:

— В момента го оставя — докато наблюдаваше как Брайън Гранвил, както бе инструктиран, поставя куфарчето под пощенската кутия, разположена в средата на квартала на южната страна на „Хъбърд“ между пресечките „Уобаш“ и „Ръш“, обръща се без да гледа и отминава. Идеално изпълнение. Може да пренася и наркотици, помисли си Сканън.

Две минути минаха, докато кола с четворно предаване — бронко, се появи, поднесе, преди да спре на пресечката на „Хъбърд“ и „Ръш“, изчака червения сигнал и после тръгна по посока към езерото. Дали не бе пусната за наблюдение? Сканън разполагаше с време, за да бъде търпелив.

— Стойте по местата си — нареди на хората си.

Те чакаха в складове или скрити зад врати, никой не ги виждаше, никой не би могъл да предположи, че са там.

Минаха още три минути, докато една стара жена, навлечена с няколко ката стари дрехи, със завързана с кърпа глава, с лице, забулено с дълго шалче, явно заблудена и объркана, тръгна към ъгъла на „Хъбърд“ и „Уобаш“, после зави на север, където вятърът брулеше с пълна сила.

— Мисля, че не — каза Сканън на хората си.

Започна да мисли, че онзи, който трябваше да дойде да прибере куфарчето, е възприел изчакваща тактика. Вероятно в ден като днешния можеше да си го позволи. По улиците почти нямаше хора. Никой освен работниците по почистването, бездомните и някой като него, който нямаше избор. Когато мислиш за екзекуция на електрическия стол или за прекарване остатъка от живота си в затвора, всичко ти изглежда подозрително. И все пак ако той не се появи, сигурно знае, че някой безделник ще отнесе куфарчето, точно както се случи на Яновски предния ден с Кабрини. Този човек не може да очаква Халек да държи момичето навън на студа, докато си върти палците. Скоро нещо трябваше да се случи.

Погледна часовника си.

Наближаваше пет и двайсет, лампите на улицата светнаха.

Скоро.

Минаха седем минути от оставянето на куфарчето.

Наблюдавано от разстояние от пет бинокъла, куфарчето си стоеше и не предизвикваше интерес у никого.

Неочаквано мъж с работно яке и слънчеви очила изхвръкна от въртящата се никелирана врата на хотел „Екселсиор“ на ъгъла на „Хъбърд“ и „Ръш“, тръгна на север, бързо пресече тротоара с ръце, пъхнати в джобовете, лицето му бе скрито зад маска за ски в черно и златисто.

— Някой да се обзаложи?

Сега Сканън щеше да свърши работата както той си знаеше. Да забрави Халек. Той не беше професионалист. Дотук се стигна без намесата на ФБР. Това не бе никакво бизнес споразумение, как можеш да дадеш пари за живота на момиченце. По никакъв начин. Мъжът щеше да вземе парите, щеше да мине покрай Гранвил, тръгнал на изток, щеше да го застреля на място и като по часовник, щом потвърди, че е взел парите, снайперистът щеше да убие момичето и Халек на остров Нордърли. Максимално сътрудничество от страна на семейството на отвлеченото дете срещу минимум уязвимост за похитителите. За бизнесмените Гранвил и Халек никаква сигурност на инвестицията, нулев шанс за оцеляване. Похитителите щяха да вземат парите и да побегнат, оставяйки зад себе си трима мъртви и никакви следи, свободни, готови да приложат отново рецептата.

Поне пред Сканън нещата се очертаваха така.

— Готови — каза на хората си.

Човекът с маската за ски се въртеше нагоре-надолу, сякаш привикнал към архитектурата от стъкло и хром около себе си, а погледът му не се отделяше от пощенската кутия. Най-после пресече платното, стъпи на тротоара и се насочи към куфарчето.

— Щом докосне дръжката… — изрече тихо Сканън в микрофона, — вкарвате Гранвил вътре и то бързо. Тогава залавяте тоя задник.

— А ако е въоръжен, шефе? — прозвуча гласът на Фабринели.

— Знаете как се стреля по капачка на коляното, по дяволите. Хванете негодника жив. Той трябва да се обади по телефона и да съобщи на приятеля си колко са богати.

— Точно така.

Маската за ски се наведе към пощенската кутия, хвана куфарчето, а свободната му ръка потъна в джоба на работното му яке, откъдето извади малък автоматичен пистолет.

— Хайде — нареди Сканън. — Всички едновременно. Не чакайте гравирани покани.

Незабавно от ъглите на улиците около пощенската кутия изникнаха агенти, в ръцете си държаха служебни револвери. Един от тях вдигна високо значката си и извика:

— ФБР. Пусни оръжието и вдигни ръце над главата си.

Човекът с маската за ски се обърна към ъгъла, където допреди миг стоеше Брайън Гранвил, а сега същото място бе заето от двама мъже с насочени към него пистолети.

Сканън стоеше скрит в един вход, откъдето ръководеше акцията, и се обади:

— Не стреляйте, докато той не стреля.

Попадналият в капан мъж бързо обърна глава, хукна, прескочи капака на паркиран мерцедес и се спусна към вратата на затворена пекарна по средата на квартала.

— Хванахме го — заяви Сканън, който досега се страхуваше, че може някоя кола да го чака.

Без да спира, мъжът отнесе бравата на фурната с един-единствен изстрел, дървената рамка се пръсна на трески и той понечи да отвори вратата. После много бавно вдигна ръце нагоре, оръжието падна от ръката му. Чуха агента, скрит в пекарната, да казва: „Изненада!“.

След секунди Сканън се приближи с патешката си походка и нареди:

— Мартинес, прочети му правата и по-бързичко.

Мартинес извади карта от джоба на униформата си и започна да чете:

— Имате право да не говорите… — докато в същото време друг агент му надяваше белезниците. Най-накрая Мартинес попита: — Разбрахте ли правата си, както ви ги обясних?

— Естествено, че ги е разбрал — заяви Сканън и дръпна маската за ски.

— Искам адвокат — каза мъжът.

Сканън приближи глава до лицето му и каза:

— Имаш право да проведеш един телефонен разговор. Но за теб ще направим специално изключение. Отнасяме се по особен начин към теб. Ще проведеш два телефонни разговора. Разбираш ли?

Мъжът поклати глава, не разбирал.

— Нали не искаш да отидеш на електрическия стол? Обади се на приятеля си. Кажи му, че парите са у теб, както сте планирали.

— Въобще не знам за какво говорите.

— Не знаеш ли? Аз пък не разбирам защо някои казват, че полицаите били груби. — Сканън хвана топките на заподозрения и ги стисна толкова силно, че мъжът замря. Когато успя отново да поеме дъх, прошепна:

— Гадняр!

Сканън се усмихна, обърна се към Мартинес и каза:

— Мартинес, според мен този заподозрян оказва съпротива. Помогни ми. Дали имам грешка, или…

— Според мен той оказва съпротива при ареста, шефе.

— Помниш ли номера, измет такъв?

— Да — прошепна мъжът, все още приведен на две.

— Има телефон на ъгъла, както дадохте съвет на господин Гранвил. Да тръгваме.

Мъжът вървеше прегърбен и се олюляваше към телефонния апарат. Мартинес го поддържаше с ръка, другите агенти вървяха около тях.

— Първо ми кажи номера — поиска Сканън и разклати мъжа, докато зъбите му затракаха.

— IM2RICH.

Сканън отново посегна към топките на мъжа.

— Заклевам се, същият е като регистрационния номер на колата!

— Кола ли?

— Клетъчен телефон е.

— Обади се на Яновски — нареди Сканън на Мартинес, — стрелецът е в някаква проклета кола!

Сканън изгледа свирепо мъжа и каза:

— Хайде сега да се обадиш и го направи както трябва.

— Какво да кажа? Ще кажа всичко, каквото поискате. Само не ме стискайте отново.

— Кажи му, че си взел парите.

— Получих парите.

— Точно така.

Сканън набра номера, подаде му слушалката, извади револвера си, допря го до слепоочието на мъжа и се ухили.

Гледаше похитителя право в очите, докато той изрече:

— Получих парите.

Сканън кимна, с което искаше да каже, че е минало много добре. Не можа да чуе обаче как снайперистът изруга от другата страна на линията.

 

 

Той постави телефона на мястото му, хвана пушката, затегна ремъка и се облегна на задната седалка, а умът му работеше на бързи обороти.

Не „прието“, каквато бе паролата, а „получих парите“. Значи Тим е оплескал работата и са го заловили.

Няма никакво време да съжалява за провалени мечти за лек живот, каза си и зареди първия куршум в пълнителя, разсъждавайки за колко ли време ще го открият.

Имаше достатъчно време, за да намали загубата.

Стигаше му и да се измъкне.

Стреляй и бягай, нали така го бяха учили? А той не показа ли дори и на руснаците, които го преследваха, че не могат да го заловят?

Дулото бе опряно здраво върху вратата на континентала, пристегнато от стъклото, насочено към малката мишена, заобиколена от белота, и той знаеше със сигурност, че момичето ще им бъде необходимо, за да докажат вината му. Така че първо момичето. После Халек, лъжеца.

Просто бизнес споразумение, виж ми окото.

Тим щеше да се разпадне като диня, хвърлена от Сиърс Тауър, щеше да изпее цялата история, но все пак, както показваше и военното му досие, смятаха го за малко смахнат. Едва ли би могъл да послужи за безупречен свидетел. Това бе една от причините, поради които избра именно него. Заради нея и склонността на Тим да има някой да го води. В това отношение бе като овца, но овца, тръгнала на заколение.

Сайонара, Тим.

Дори от седемстотин и петдесет метра сплесканото тяло на момичето изпълваше наполовина яркия кръг на нощния окуляр, тъмното му одеяло се очертаваше ясно върху снега. Той се опита набързо да определи размерите на своята цел, искаше му се да я уцели в главата, също както Осуалд направи с Кенеди, но не можа да разбере къде е. Одеялото бе опънато и изравнено, сякаш то се опитваше да се предпази от вятъра. Няма значение, нали отдолу е тя. Спомни си нещо от времето докато го подготвяха, нещо под одеялото може да се окаже нищо, само сняг. Къде да стреля? В най-високата точка или в най-широката? Няма гаранция, но хората имат навика първо да поглеждат и тогава надигат глави, за да видят какво става.

По каква причина би могла да вдигне глава?

За да види Халек.

Освен ако Халек не й е казал да лежи плътно на земята. Все пак той е чичото на детето, нали? Най-големият й приятел? Спасителят й? Единственият й шанс? Единственият, когото познаваше на километри разстояние. Как би реагирало детето, ако той падне? Просто няма да мисли. Ще забрави всички съвети, ще се изправи. Ще стане и ще се затича, за да му помогне.

Значи да удари Халек, за да принуди момичето да се изправи.

Премести окуляра към Халек, който се движеше тромаво като сляп през снега, залиташе на една страна, после на друга, затъваше до кръста в сняг, подхлъзваше се, изпъваше гръб. Доста е подвижен. Но все пак крачи в една посока с изправена глава.

Улови фигурата на Халек в градуирания с тънки чертички увеличителен окуляр. Сърцето му биеше силно. Ако можеше да уцели дванайсетсантиметров кръг, значи щеше да го убие. Най-добрият изстрел се получаваше, когато допускаше минимална грешка в прицела и се надяваше на божията воля. След първия изстрел целта щеше да спре да се движи, щеше да застане на място и щеше да го улесни. Вторият изстрел щеше да свърши работата, след като е приключил и с момичето.

Прицели се, сложи пръста си на спусъка, дълбоко пое дъх и започна да издиша бавно, докато натискаше.

 

 

Яновски предаваше по радиостанцията като обезумял:

— Отнася се до всички. Открийте линкълн континентал, изработен по поръчка. Регистрационен номер от Илинойс. Номерът е IM2RICH. С тъмни стъкла, клетъчен телефон. По дяволите, сигурно има и барче. Един стрелец се е настанил в него. В нашия обхват е.

Гласът на Ковалски прекъсна статичния шум:

— Не е в движението, Яно. Няма начин да стреля и да се движи. Паркирал е някъде. Това значи, че е някъде след Крайбрежната улица. Готви се да стреля от седемстотин и петдесет метра.

— Искаш ли само да го намериш?

— Тръгваме, шефе.

 

 

Въздушната вълна удари континентала като с чук точно когато ударникът на пушката „Драгунов“ изстреля куршума. Когато излетя първият куршум, той загуби целта в облак от сняг, започна да ругае, да наглася отново пушката. Но щом вятърът издуха снега, видя, че целта е повалена.

Куршумът повали Халек като удар на Майк Тайсън, той падна назад, просна се в снега и изведнъж остана без дъх. Разклати глава, опитвайки се да проясни мислите си, пипна лявото си рамо, усети топлата течност, която сигурно беше кръв, веднага разбра, че ще изпадне в шок, нямаше да има възможност да прецени положението си, но щеше да се бори за живота си докато загуби съзнание.

Дали е ударен зле?

Не знаеше.

Палтото му подгизна около рамото, но не по-надолу — дори не стигна до стомаха, сърцето и до белите дробове. Дишането му бе добро, не кашляше, нищо не излизаше от устата му. Сърцето му, невредимо, биеше ускорено. Ръката му лежеше отпусната. Никаква кръв, никаква болка. Само рамото му пареше, пулсираше и не успя да се вдигне, когато опита да се облегне настрани. Преобърна се на другата страна, остана да лежи на земята и му хрумна да се помоли.

Защо не?

Ако има бог на небето, моля, нека се покаже. Ако не, да извини заблуждението ми. Но аз не те моля да спасиш мен. По-скоро Джейни, не мен. В училището му казаха нещо, което той добре си спомняше и си го повтаряше като молитва, когато си лягаше вечер. Думите бяха следните: „Зрящият свят търси разрешението на онова, което вижда, дори тогава, когато то го заблуждава или лъже. Преимуществото да си сляп е, че не можеш да бъдеш заблуден или излъган от онова, което не виждаш. Ти ще търсиш начини да разрешиш проблемите си по начин, който зрящите не са в състояние да прозрат и не само защото трябва, а защото можеш да го направиш. У теб вместо да надделява един сетивен орган и да потиска останалите, ти ще използваш всичките си сетива. Най-вече ще мислиш. В процеса на търсенето ще откриеш разрешението, което зрящите не могат да видят. Ще го откриеш не когато го търсиш, а когато мислиш за него“.

Когато мислиш.

Как можеш да се спасиш от куршум, изстрелян от убиец, когото не виждаш?

Няма начин, реши той.

Защо стрелецът не го довърши? Халек лежеше в снега като лесна мишена. Не, не седеше. Лежеше. Преди минута, когато куршумът проби рамото му, беше прав. Но вече не. Може би, само може би снайперистът не виждаше достатъчно добре и не беше сигурен, че го е улучил.

— Спайк! — чу как Джейни извика.

Изведнъж, за пръв път откакто започна кошмарът, Халек изпита ужас. Възможно бе Джейни да изпадне в паника. Ако разбере, че е бил застрелян, когато го види, инстинктивно ще скочи и ще се втурне към него.

Трябваше да я спре.

— Лягай долу — извика и извърна главата си към нея, произнасяйки думите колкото се може по-високо. — Стой под одеялото, Джейни!

— Спайк, ти си ранен!

— Добре съм, Джейни.

— Спайк — изхълца тя.

— Джейни Гранвил — кресна той, стараейки се да изглежда разгневен и от усилието главата му се замая. — Никога през живота си не съм те лъгал и ако не се пъхнеш под одеялото и не стоиш там, докато ти кажа…

Тогава чу втория изстрел.

— Джейни! — изкрещя той.

Изстрелът беше безупречен. Стори му се, че подутината под одеялото, която се надигна след като Халек падна, бе главата на момичето. Видимостта бе чудесна, дулото стабилно, натискаше спусъка равномерно.

Всичко бе чисто и идеално.

Затова се изненада, когато куршумът удари шест сантиметра вдясно от целта.

Тогава разбра, че се дължи на вятъра, който духаше на пориви. Но силният вятър не обясняваше защо куршумът като че се плъзна по одеялото вместо да го пробие и да го накъса на парчета. Може би ъгълът е бил за рикошет, толкова ниско, че се е подхлъзнал. Прицели се отново.

 

 

— Халек е ударен — обяви Яновски.

— Тръгвам — заяви Дебра Серафикос.

— Стой тук — нареди й Яновски.

— Тръгвам — повтори тя.

— Остани. Това е заповед.

— Напускам — каза тя.

— Страхотно. Ще има ли значение, ако кажа моля?

— Гледай си работата, Яно.

Тя тръгна.

— Страхотно — изсумтя Яно, вдигна бинокъла и забеляза нещо, което трябваше да види. Вторият изстрел рикошира от защитното одеяло. Когато проследи с очи траекторията на изстрела, каза: — Ковалски, той е някъде от тази страна на Макормик. Провери дали не е на „Калъмет“. — Отново вдигна бинокъла, изчака снегът да се разсее, определи правилната посока, забеляза континентала и извика: — На „Калъмет“ е, Ковалски! Виждам континентал с тъмни стъкла, паркиран на „Калъмет“! Размърдай си задника!