Катрин Купър
Златният жълъд (21)

19. Разкритието

Джак за пръв път прекарваше нощ на открито. Освен това не му се беше случвало да спи и кацнал на дърво. Не само беше неудобно, ами при всяко задрямване едва не падаше от клона.

С първите лъчи на слънцето птиците наоколо се разбудиха и подеха утринните си песни. Джак се чудеше как е възможно Камелин да продължава да спи при целия този шум. Видя жена с бяла пелерина, тръгнала към малко оградено място. Тя се наведе и отвори вратичката на курника, откъдето се разбягаха множество кокошки и бързо се завтекоха към купчината зърно пред къщата. Жената събра яйцата от полозите и внимателно ги подреди в кошницата си. До къщата имаше и кочина с прасета, а до нея — заграждение за овце. Беше виждал такива дворове в учебниците по история.

Хоризонтът бавно просветляваше.

— Сутрин е — каза той и лекичко смушка Камелин.

— Знам, буден съм от часове.

Джак не му вярваше, защото на фона на птичия хор бе дочул и хъркане, но не възнамеряваше да спори за това. Чакаха ги по-важни неща.

— Сега какво?

— Ще чакаме. Няма да е дълго. По това време римляните би трябвало да развалят лагера и да се приготвят за тръгване. Сигурно са някъде между дърветата, скоро ще ги видим.

— След като си отново тук, спомняш ли си още нещо?

Камелин въздъхна дълбоко.

— Помня как тичах. Гледах да се движа встрани от пътя и далеч от погледите. Криех се във високите треви и тръстиките, а острите им стъбла режеха ръцете и нозете ми. Не можех да спра, трябваше да се върна при Гуилам възможно най-бързо. Криех двете плочи, които намерих, под туниката си. Вече се съмваше, когато стигнах до края на гората. Но нещо не беше наред. Гуилам не ме чакаше. Притичвах бързо от дърво до дърво, като се криех зад стволовете, докато стигнах до светилището. Гуилам лежеше проснат върху кладенеца.

Камелин замлъкна, а очите му се напълниха със сълзи. Преглътна и продължи:

— Бях закъснял. Знаех, че е мъртъв. Помислих, че римляните са взели плочата. Светилището беше преобърнато. Помня, че се свлякох на колене и хапех устните си да не заплача. Не знаех какво да правя. Не можех да помръдна, нито да откъсна очи от кладенеца. Тогава първите слънчеви лъчи докоснаха водата и видях отражението на плочата. Тя още висеше на свещеното дърво, не я бяха взели. Втурнах се да я взема и я пъхнах при другите две в туниката си, след това побягнах с всички сили към хълма на Гласруен. Беше късно за Гуилам, но знаех, че ако успея да занеса плочите на Нора, тя ще спаси останалите. Не стигнах далеч, още щом излязох от гората, налетях на един от римляните.

Камелин въздъхна отново и клюмна. Двамата гледаха мълчаливо пред себе си.

Нещо помръдна.

— Какво е това? — прошепна Джак.

Камелин също го беше забелязал: проблясване на метал и нещо червено.

— Римляни! — каза той, притаил дъх. — Това е! Ти гледай, аз нямам сили за това.

Джак също нямаше желание да види какво ще стане, но се налагаше да бъде силен и смел.

Трябваше да разбере какво е станало с плочите за котела.

— Ти чакай тук, аз ще ида по-близо.

— Внимавай да не те видят! — предупреди го Камелин.

Джак се спусна и кацна колкото може по-тихо на един клон в началото на горичката. Потръпна при вида на едрия мускулест войник, който се показа сред дърветата. Кожените ленти, закачени на колана на червената му туника, бяха наковани с метал и дрънчаха шумно, докато вървеше. Появи се още един войник, явно командващият, който имаше на главата си внушителен шлем с червени пера на центурион. В ръката си държеше хаста^[1] със сребърен връх. Лъснатата му броня блестеше на слънцето. Първият войник му отдаде чест. От горичката излязоха още двама: единият яхнал кон, а другият — муле.

Центурионът тъкмо се канеше да каже нещо, когато откъм дърветата изскочи едно момче и се удари право в гърдите му. Хастата падна на земята, но първият войник, когото Джак видя, бързо се наведе и я вдигна.

Джак затаи дъх, пред очите му се разкриваше неизвестната част от живота на Камелин.

С ужас видя как центурионът извика разярено и зашлеви момчето през лицето, после го стисна за раменете и силно го разтърси. Момчето се бореше с всички сили да се отскубне. От гората наизлязоха други войници и ги обградиха.

— Стой мирно! — кресна един от тях и блъсна момчето в гърба.

Макар сигурно много да го заболя, то не извика, но спря да се бори. Центурионът взе с една ръка хастата от другия войник, но междувременно явно отслаби хватката си и момчето се отскубна. То ритна с всичка сила по пищяла войника, който го бе ударил, и побягна. Промуши се между първите двама войници и тъкмо заобикаляше третия, когато центурионът изрева:

— Убийте го!

Въздухът се изпълни от стърженето на метал — войниците вкупом извадиха мечовете си. Един от тях удари момчето по тила. Коленете му се огънаха и безжизненото му тяло се свлече на земята. Всичко свърши за секунда. Джак видя кръвта, изтичаща от раната. Сякаш замръзна върху клона, цялото му тяло се скова от страх и ужас. Призля му, започна да се задушава. Ако не знаеше предварително, щеше да реши, че Камелин е мъртъв. Центурионът смушка тялото му с хастата си.

— Претърсете го — разпореди той.

Джак затаи дъх. Един от войниците преобърна момчето по гръб и бръкна с ръка в туниката му. Извади оттам трите плочи и ги заразглежда.

— Само това е — каза той, като ги подаде на центуриона.

— Нищо интересно — рече центурионът и ги захвърли в тревата. — Сградата гори ли?

— Всичко е изпълнено, центурионе — докладва войникът. — Скоро и дърветата ще пламнат.

Джак чуваше пукането на клоните. Огънят се разпростираше.

— Към Вирокониум! — изкомандва центурионът и се метна на коня си.

Войниците нарамиха раниците и тръгнаха в колона. Последният се наведе и взе една от плочите за котела. Огледа я внимателно, после вдигна и останалите две и ги пъхна в раницата си. Това му бе нужно на Джак. Сега знаеха, че трябва да следят именно този войник. Вгледа се в лицето му, за да го запомни добре. Войникът имаше белег на брадичката, но униформата му беше същата като на останалите седмина пешаци. Джак обаче забеляза, че всички носят различен багаж. Този с плочите беше лесен за проследяване, защото от раницата му висяха канчетата за готвене на цялата група.

Джак се върна при Камелин. Двамата гледаха мълчаливо как войниците прекосяват полето и стигат до пътя. Звукът от маршируващите крака, подрънкващите канчета и звънтящите колани скоро заглъхна в далечината. Във въздуха се носеше миризма на изгоряло. Жената от къщата също я усети и се втурна вътре с викове.

— Не можах да се насиля да гледам — извини се Камелин.

На Джак не му се говореше за това, което видя, само кимна съчувствено.

— Колко време ще мине, преди Нора да те намери?

— Не знам, не помня. Нора каза, че когато не съм се върнал и са видели, че гората гори, веднага тръгнала да ме търси. За щастие, съм бил от тази страна на огъня, ако съм бил от другата или по средата, вероятно изобщо нямало да ме открие.

— Войниците тръгнаха към Вирокониум — каза му Джак. — Трите плочи са у този, който върви последен в колоната. Има белег на брадичката.

— Да политаме! — рече Камелин.

Двамата скоро настигнаха групата. Оказа се, че притесненията на Джак от дългите полети са били напразни: неведнъж спираха, за да изчакват. След по-малко от два часа пред очите им се появи крепостта.

— Добре познавам това място — каза Камелин. — Ела, ще минем напред. Зад главната порта има удобно скривалище, откъдето можем да наблюдаваме войника.

 

 

Скриха се в клоните на едно голямо дърво, близо до укрепената порта. Оттам Джак успя добре да огледа наоколо. Крепостта беше правоъгълна, с по една порта на всяка стена. Околовръст имаше няколко малки кули и по една голяма на всеки ъгъл. Отгоре по стената минаваше пътека. Изглежда, най-важните сгради бяха разположени в средата. Към тях водеха широки пътища откъм четирите порти. Извън стената бяха разположени селскостопански сгради и хамбари, а зад тях лъкатушеше реката. Пред вратата на една от най-големите сгради стоеше важен на вид мъж.

— Това е Квинт Флавий Максим — прошепна Камелин, — префект на лагера.

— Защо е толкова тихо? Мислех си, че ще има войници навсякъде.

— Четиринайсети легион се изнесе преди няколко седмици. Бях тук, когато си тръгваха. Няколко аколити се редувахме да наблюдаваме крепостта. Аз бях в онзи хамбар долу. Гледката беше незабравима. По-късно разбрахме, че са потеглили към остров Мона по заповед на императора. Той заповядал всички друиди да бъдат избити. Стотици избягаха, заблуждавайки се, че ще бъдат в безопасност, ако са на острова. След заминаването на легиона Максим остана да се разпорежда тук. Една сутрин преди това центурионът излезе с група войници, запалиха една от Свещените гори и убиха друида Дрифор. Нора ни предупреди, че скоро ще стигнат до Гласруен, и Гуилам започна да мисли как всички да идем в Анун. Останалото го знаеш.

— Изглежда ми твърде дебел за войник.

— Така е. Вече не е войник, твърде стар е, за да се бие. Вместо това командва форта. Едно от основните му занимания е, ако някой от центурионите намери нещо ценно, да му го вземе. След като се възстанових, започнах често да летя насам. Гледах го как си подрежда плячката. Трябва да видиш какво има в квартирата си: златни гривни, брошки, купища съкровища. Голям скъперник.

— А каква е тази сграда, пред която стои?

— Това е светилище, посветено на тяхната богиня на кладенците и изворите.

— Като Дженет?

— Не точно. Това е римска богиня, наричат я Апия. Представят я като красива девойка, като статуите в градината на Нора. Когато командирът тръгваше, нареди на Максим да почита редовно богинята и да хвърля злато в светилището й, за да не пресъхне водата. Максим не го прави, защото е твърде алчен. Виждал съм го дори да взима отвътре даровете, дадени от други войници.

— Защо центурионът, когото видяхме тази сутрин, не е заминал с останалата част от легиона?

— Не знам, но именно той убиваше друидите и опожаряваше горите наоколо. Носи тук всички ценности, които намира в местните храмове, и ги предава на Максим. Предполагам, че и той получава някакъв дял.

Джак видя проблясващата броня на центуриона и червените му пера между дърветата в далечината.

— Има време, докато дойдат — каза Камелин. — Гладен ли си?

— Когато съм гарван, винаги съм гладен — призна Джак.

— Имаш късмет: знам как да се нахраним. Лети след мен!

Камелин го поведе към другия край на укреплението, като гледаха да се крият между дърветата. Накрая спряха пред група продълговати постройки.

— Това са бараките. Често идвах насам да гледам как готвят. Във всяка барака сутрин има прясно изпечен хляб.

Камелин кимна към фурните с формата на кошери край крепостната стена.

— Днес ще им остане много, защото в лагера има съвсем малко войници.

Джак долови уханието, но то напомняше повече на бекон, отколкото на хляб. Не беше сигурен, че иска да знае какво е. Плашеше се, че може да се окаже печен гарван.

— Някой пържи вкуснотии! — развълнува се Камелин.

— Това бекон ли е?

— И още как! Във всяка барака има тиган. Не им липсват провизии. Явно менюто за днес е свинско.

— Е, ако имат бекон, може би няма да ги интересува гарваново — обнадежди се Джак.

Наслаждаваха се още няколко минути на вкусната миризма, после Камелин изду перушината на гърдите си, което винаги бе знак, че има да каже нещо важно.

— Стой тук, аз отивам да набавя закуска!

Излетя, преди Джак да успее да каже нещо.

Не след дълго се върна с нещо като дълъг самун хляб в клюна си.

— Гледай да не се опариш — предупреди го той, — току-що го извадиха от фурната.

Не беше точно като хляба, с който беше свикнал Джак, но беше вкусен. В този момент Джак се радваше, че Камелин е специалист в краденето на храна. Не беше кой знае колко много, но все пак хапнаха. Камелин стоеше с едно око нащрек някой да не ги обезпокои. На Джак пък му беше интересно какво се вижда през отворената врата на една от бараките.

— Това кожа от вълк ли е? — попита той.

— Да — потвърди Камелин. — Начело на легиона вървят трима души, като всеки от тях носи копие с различен символ на върха и кожа от мечка, лъв или вълк на шлема си. Това е почетна позиция.

Изведнъж се чу силен звук.

— Какво е това?

— Рог. Свиквай с него. Така възвестяват пристигането на войниците. Хайде, да се връщаме при портата.

— Гледай! — развълнувано извика Джак, като видя как лагерът изведнъж се оживява.

Войниците се наредиха по пътеката над портата.

— Тит Антоний Агрипа! — извика центурионът на стражата.

Портата се отвори и войниците отдадоха чест на Тит Антоний. Той слезе от коня и разпусна хората си. После пое по главната улица, а пешаците — към бараките си. Камелин и Джак видяха белязания войник да влиза в средната барака.

— Какво ще правим сега? — прошепна Джак.

— Ще изчакаме наоколо да няма никого, после ти ще се вмъкнеш вътре, ще вземеш плочите, ще ги пуснеш в кладенеца и — готово! Ще бъде по-лесно, отколкото предполагах.

Зачакаха, но след малко вратата на средната барака се отвори и от нея излезе войник, който носеше нещо.

— Това е той — каза Джак. — Плочите са у него.

— Ох — изсумтя Камелин, — май се сещам къде отива.

Войникът се насочи към главните сгради в центъра на укреплението. Застана пред средната врата и силно похлопа. Отвътре се чу глас, който изкрещя нещо, и войникът отговори:

— Марк Корнелий Друз. Нося нещо, което може би е важно.

Вратата се отвори и Друз влезе вътре. За Джак и Камелин беше важно да чуят какво ще си кажат двамата мъже, затова рискуваха и кацнаха на покрива. Максим говореше.

— Значи убихте малкото момче, а не друида?

— Да, префект — потвърди Друз.

— И ти си мислеше, че ще получиш награда за две нищо и никакви парчета метал? — кресна префектът. — Стават само за претопяване. Тези хора не използват ли злато и сребро?

Камелин и Джак се спогледаха. Не можеха да си говорят, но Джак знаеше, че си мислят едно и също. Защо Друз не бе донесъл и трите плочи?

— Простете за безпокойството — отговори Друз. — Реших, че може би не са лишени от значение, защото момчето ги беше скрило в туниката си. Изгуби живота си, опитвайки се да избяга с тях.

— Това е всичко, Друз! — намусено отсече префектът.

Джак чу издрънчаване на метал, после вратата се отвори и Друз излезе навън. Сърцето на Джак се сви: войникът беше с празни ръце, без плочите.

— Май имаме проблем — въздъхна Камелин, когато отново се скриха в дървото пред форта. — Не очаквах плочите да се окажат на две различни места, при това едното от тях — лапите на префекта. Сега ще бъде двойно по-трудно и опасно да си ги вземем.