Катрин Купър
Златният жълъд (10)

8. Разказът на Камелин

— Откога те чакам! — скара му се Камелин, когато Джак го пусна в стаята. — Не можех да вляза.

— Казаха ми да държа прозореца затворен.

— Къде беше?

— На пазар с дядо. Другата седмица съм на училище и ми трябват някои неща.

— Дойдох за урок, но сега съм прекалено гладен, за да мога да мисля.

Джак се засмя. Бе предположил, че Камелин ще има нужда да хапне. Отиде до гардероба и извади оттам метална кутия за бисквити, която дядо му разреши да вземе, а от раницата си — пликче. Очите на Камелин се разшириха, когато момчето изсипа съдържанието му в кутията: бисквити, отделно опаковани шоколадови кексчета и десертчета.

— Заповядай, почерпи се! Трябва да ти стигнат за известно време, не знам кога ще мога да намеря други.

— Ммм, как хубаво миришат!

Камелин забоде клюн в кутията и започна да рови в нея. Перата му щръкнаха от вълнение и Джак забеляза, че отзад на главата му има белег.

— Помогни ми да прочета това, преди да го изям — изфъфли Камелин, като извади едно от кексчетата с клюна си.

Джак разви хартийката и прочете надписа на етикета.

— Забавно е да знаеш какво има вътре — рече Камелин, — още една причина да искам да се науча да чета.

През следващия половин час доста напреднаха с буквите.

— Това на главата ти белег ли е? — попита Джак, когато свършиха.

— Да.

— И аз имам един над веждата — каза Джак и наклони глава, за да може Камелин да види тънката червена резка на челото му. — Получих го миналата година, докато играех футбол в училище. А ти как получи твоя?

Камелин замълча и Джак се почуди дали въпросът му е неуместен. Тъкмо се канеше да се извини, когато Камелин тежко въздъхна.

— Предполагам, че рано или късно, ще узнаеш. Не можеш да се върнеш в миналото с мен, преди да си научил всичко, така че защо да не ти кажа още сега?

Джак беше заинтригуван. Камелин се разходи няколко пъти напред-назад по перваза и най-накрая започна:

— Този белег ми е от един римски войник.

— Римски… но римски войници няма от векове!

— Точно така, но мен ме удари римски войник през 61-ва година, ако трябва да сме точни. Императорът искаше да се отърве от друидите. Наблизо имаше укрепление и на войниците бе заповядано да изгорят Свещените гори и да избият друидите и всички свързани с тях.

— Ама… — заекна Джак.

— Нора ме беше изпратила да изпълня важна задача, но тогава ме хвана войникът.

— Нора! — възкликна Джак. — Как е възможно и двамата да сте толкова стари? А ти защо не си отлетял?

— Ако продължаваш да ме прекъсваш, никога няма да чуеш цялата история. Да, двамата с Нора сме толкова стари, и не, не можех да отлетя, защото не бях гарван, а момче.

Джак беше поразен. Не му беше хрумвало, че Камелин може някога да е бил друго, освен гарван. Знаеше, че Нора е стара, но според разказа на Камелин, те трябва да бяха на хиляди години. Как е възможно? Защо Камелин е още гарван, ако Нора може да изпълнява ритуали за преобразяване? Докато Джак се опитваше да проумее думите на гарвана, Камелин продължи нататък.

— Нора ме беше изпратила да взема последните три плочи за котела, по една от всеки свещен кладенец в Гласруенската гора. Плочите бяха общо тринайсет, другите десет вече бяха у нея. Много хора, нимфи и дриади ме чакаха при портала в планината да се върна. От всички плочи Нора щеше да направи специален котел, който заедно с друидския златен жълъд щеше да отвори портала между Земята и Анун.

— И какво стана с плочите за котела, след като те удариха по главата?

— Не знам. Войниците помислиха, че съм мъртъв, и ме оставиха. Нямаше да оживея, ако Нора не ме беше намерила. Тя видяла, че Свещената гора гори, и разбрала, че нещо не е наред. Единственият начин да ме спаси бил да ме превърне в нещо друго, което да успее да оцелее с малкото жизнена сила, която ми оставала. Нямало време за сложни ритуали, направила, каквото може, и ме преобразила в гарван. Оттогава съм така. Сега знаеш, че по моя вина плочите за котела са изгубени и порталът остана затворен.

Джак замълча. Нищо не можеше да промени случилото се, но му се искаше Камелин да разбере колко много той съжалява за това.

— Ще направя всичко по силите си, за да помогна — заяви момчето тържествено.

— Знам това, нямаше да ти разкажа нищо, ако не бях убеден, че ти си единственият, който може да ни помогне. Лоши времена бяха. Римляните преследваха друидите и повечето от тях избягаха в Мона, острова, който сега наричат Англезей, но това беше голяма грешка, защото там ги избиха.

— Нора нищо ли не успя да направи?

— Нора и Гуилам, Великият друид, имаха план. Всеки друид, който искаше, можеше да бъде изпратен в Анун и да се върне на Земята, след като опасността отмине. Когато стигнах до олтара, Гуилам вече беше мъртъв. Взех плочата от кладенеца и побягнах, колкото можех по-бързо, към Гласруен, но тогава ме залови войникът. Усетих как ме удари по тила, после изгубих съзнание.

Камелин спря да си поеме дъх.

— Ето защо ти си толкова важен. Трябва да се върнеш с мен в миналото, да разбереш какво е станало с плочите и да ги откриеш. Само така ще можем да възстановим котела и да се върнем в Анун. Отдавна чакаме подходящия човек.

— Арана каза, че Нора скоро ще умре, ако не се върне в Анун…

— Нора може да приготвя еликсира само от листата на Крохановото дърво, което расте в Анун. С негова помощ е доживяла досега. Еликсирът удължава живота на друидите, за да могат да се грижат за дърветата и да живеят колкото хамадриадите в гората. Когато ме преобрази, ми даде и на мен да пия.

— Ти вечно ли ще живееш?

— Само ако остана гарван. В Анун мога отново да се превърна в момче и тогава ще бъда също като теб, но ако не намерим плочите навреме, всички ще загазим.

— Дърветата не могат ли да кажат на Нора какво е станало?

— Римляните опожариха горите. Огънят нарани дърветата и дори оцелелите не помнят нищо, освен пламъците.

— А ти защо не можеш сам да минеш през прозореца на времето и да потърсиш липсващите плочи за котела?

— Прозорецът се намира високо над планината Гласруен. За да преминем през тънкото було между миналото и настоящето, трябва да пътуваме един към друг с еднаква скорост. Ще имаме само част от секундата, в която да се разминем на точно определено място, където се отваря прозорецът. Няма как да го направя сам. За да успеем, трябваше да намерим момче, родено на подходящото място в подходящия момент, което да е на същата възраст, на която бях аз, когато това се случи… и това си ти.

Джак беше развълнуван, но и малко уплашен. Чак сега разбираше колко много зависи от него.

— Ако всичко това се получи и успеем да минем през прозореца на времето, колко време няма да ни има?

— Част от секундата в земно време.

— Тоест, колкото и да се забавим в миналото, дядо няма да усети, че ме няма?

Камелин кимна. Макар да бе получил важна информация, Джак все още чувстваше, че има нещо, което не му казват.

— Има ли още нещо, което трябва да знам?

— За прозореца. Ще бъде отворен само няколко минути. Ако не успеем да минем в това време, ще трябва да чакаме сто години. Нора не може да изпълни ритуала, ако прозорецът не се намира на точното място. А дотогава ще стане много късно. Арана ще бъде мъртва.

В стаята се възцари тягостно мълчание.

— Страхувам се да не се проваля.

— Аз също — прошепна Камелин. — Съжалявам, че бях груб с теб. Просто не ми изглеждаш достатъчно силен и смел, а си мисля, че в миналото ни чакат доста опасности. Бил съм там. Знам какви са римляните. Няма да ни е лесно.

— Ще направя всичко по силите си.

— Знам.

Двамата замълчаха. Джак мислеше за всичко, което му разказа Камелин.

— Ако намерим плочите за котела, как ще ги донесем тук?

— Няма да ги носим. Ще ги скрием на сигурно място и ще се върнем през прозореца. После ще кажем на Нора и Елан къде са и те ще идат да ги вземат. Това е лесно.

— Но къде можем да скрием плочите, та да са в безопасност цели две хиляди години?

— Във водата. Ще намерим най-близкия кладенец или извор и ще ги пуснем там. Нимфите ще ги пазят.

Джак не можеше да си представи някой да се опита да краде от водна нимфа, особено ако всички са като Дженет.

— Колко време ще имаме в миналото, преди прозорецът да се затвори?

— Добрата новина е, че от другата страна той не се затваря, така че винаги можем да се върнем обратно.

— Е, това наистина е добра новина — засмя се Джак.

Камелин наведе глава замислено.

— Знаеш ли, че ме обучаваха за друид? Бях аколит на Гуилам, но после всичко се промени. Гуилам беше убит, а аз се превърнах в гарван. Бях прекарал с него само няколко години, а за да станеш друид, са нужни двайсет и една. Четенето и писането се учат чак накрая, затова не ги умея. Но сега виждам колко е полезно да можеш да четеш.

— О, така е — съгласи се Джак. — Мога да ти дам някои страхотни книги.

Камелин направи физиономия.

— По-скоро си мислех за менюто за вкъщи на китайския ресторант, освен ако нямаш специална книга за храна.

Джак се засмя.

— Ще се опитам да намеря някоя готварска книга, картинките много ще ти харесат.

— Докато не съм забравил, Нора ми каза да ти предам нещо: непременно да вземеш златния жълъд в петък. Не може да изпълни ритуала без него.

— Много бих искал да си го вземе обратно. Страх ме е да не го изгубя.

— Мисля, че това е твоя работа. Ти си Избраният, ти трябва да го пазиш, да се грижиш за него, за да докажеш, че си достоен.

— Има ли още нещо, което не си ми казал?

Камелин се престори, че мисли усилено, после поклати глава. В този момент дядото повика Джак за вечеря.

— И на мен ми е време за похапване, стомахът ми къркори от глад.

Стомахът на Камелин явно постоянно къркореше от глад. Джак се замисли дали и той ще се чувства така, когато се превърне в гарван.

— До утре! — извика той, докато Камелин отлиташе.

Джак гледаше гарвана, който отново демонстрира забележителните си летателни умения — превъртания назад, последвани от смайващо спираловидно спускане. Джак въздъхна, щеше да е страхотно да полети. Само да не го беше страх толкова много!

 

 

Когато Джак се качи в стаята си, вече беше станало време за лягане. Той извади пръчицата, отвори Книгата на сенките и се приготви да пише на Елан, но в този момент чу силен трясък откъм оранжерията. Вдигна пръчицата пред прозореца, за да му свети, но после бързо се скри, защото видя дядо си да върви по пътеката. Последва втори трясък, този път от кухнята. Не беше дядо му, защото той беше навън. Джак предпазливо излезе от стаята. В къщата определено имаше някого. Заслиза бавно надолу. Ако беше Пийбоди, трябваше да го изненада. Задната врата беше широко отворена. Светлината от фенерчето на дядо му шареше из оранжерията. От кухнята се чу още един трясък, последван от странно дрънчене. Джак спря. Каквото и да беше това в кухнята, то не беше само! Понечи да извади пръчицата си и да нахлуе вътре, но в този момент през задната врата се втурна Мотли. Изправи се на задни крака и започна неистово да приказва нещо.

— Чакай малко да си преместя пръчицата в другата ръка.

Мотли започна отначало.

— Хванали са Орин. Казах й да не идва… ама тя не ме послуша и ето, сега я заловиха. Ще я направят на шапка.

Мотли спря да си поеме дъх. Беше много разстроен и уплашен.

— Кои са те? Коя е Орин?

— Спригани… в кухнята… искат да превърнат Орин в шапка. О, моя прекрасна Орин… милата ми сестричка…

— Какви са тези спригани? И защо искат да превърнат сестра ти в шапка?

— Няма време за обяснения… трябва да я спасиш!

— Какво да направя?

— Върни я… накарай ги да я върнат! Направи каквото трябва, само не им позволявай да я завлекат в дупката си!

— Дупка ли?

— Голямата дупка… в кухнята… към техния тунел. Сприганите са най-добрите копачи на тунели в света. Иди да видиш!

Мотли тичаше по петите на Джак. Джак внимателно открехна вратата да види какво става. В средата на кухненския под наистина имаше дупка. Три малки същества се бяха вързали едно за друго като алпинисти. Имаха големи уста и остри като игли зъби и ръмжаха едно на друго. Дрехите им бяха изцапани с пръст. Средното държеше за опашката красив бял плъх, провесен с главата надолу. А едното беше наполовина влязло в дупката. Най-отпред стоеше главатарят с кожена шапка на главата и забодена в нея запалена свещ, която потрепваше от силните му крясъци. Вдигаха твърде много шум, за да забележат Джак.

— Сложи плъха в торбата! — заповяда главатарят с пискливия си глас.

— Тя е моя! — кресна вторият сприган. — Аз я улових!

— Тя отива за Него. Той не позволява на друг да носи бяло.

Джак видя как Мотли се тресе от ужас.

— За кого говорят? — попита шепнешком момчето.

— За вожда си. Той иска Орин за себе си. Сприганите ловят плъхове. Пращат мъжките в мините си да им теглят количките… изяждат женските… кебапът от плъх е деликатес… правят си шапки от меките им козинки. Виждаш ли главатаря… това, в което е забодена свещта, е извита плъхска опашка… тази шапка някога беше Риана…

Джак гледаше красивата Орин. Не можеше да допусне и тя да свърши като Риана. Трябваше да направи нещо.

— Не се тревожи, Мотли! Ще я върна!

Джак се втурна в кухнята. Сприганите замръзнаха намясто. Светлината от пръчицата му ги заслепи. Той я вдигна високо във въздуха, а от върха й хвърчаха искри и пърлеха кожата на сприганите. Съществата подскачаха ужасени, а Орин се изви нагоре и ухапа ръката, която я държеше за опашката.

— Ауу! — изписка сприганът, но не я пусна.

Джак се прицели внимателно с пръчицата над Орин и се съсредоточи върху кълбото от искри.

— Стой мирно, Орин! — извика той и видя как тялото й замря. Мастиленочерните й очи бяха пълни със страх. Той изстреля кълбото от светлина към ръката на спригана, който изтърва плячката си.

— Орин! Насам! — викна Мотли.

— Заведи я в стаята ми и стойте там! — нареди Джак, — аз ще се справя с тази пасмина.

Двата плъха изчезнаха. Джак се обърна към тримата натрапници. Средният подскачаше дивашки из кухнята, държеше се за ръката и виеше, влачейки другите двама след себе си. Ако Джак искаше да направи нещо, трябваше да го направи веднага, докато съществата бяха объркани и оплетени във въжето. Насочи пръчицата към краката на сприганите и мислено поиска да се приберат в дупката си. За негово изумление трите малки същества се стрелнаха и изчезнаха в тунела си.

— Затвори се! — заповяда Джак и дупката мигом се запечата. Никой не би могъл да познае, че на това място подът е бил пробит. Джак прибра пръчицата в джоба си и светна лампата точно в момента, когато дядо му влезе. В кухнята цареше хаос.

— Тази лисица се е вмъкнала в оранжерията — изсумтя дядо му, като видя Джак. — Изкопала е дупка точно под саксиите. Сума ти време я запълвах, не може да продължи да ми съсипва зеленчуците. — После се огледа и подуши въздуха. — И тук е влязла. Ама грешката е моя, че оставих отворена вратата.

— Ще ти помогна да разчистим.

— Не, няма проблем. Ти си лягай, аз ще оправя тук.

 

 

Когато Джак се качи в стаята си, Мотли и Орин седяха на масата. Орин беше в шок. Джак свали пръчицата, за да може да разговаря с Мотли.

— Отидоха си.

— Ще се върнат, макар и не тази вечер… надявам се, че нямаш нищо против… повиках стражите… още не е безопасно да се излиза.

Джак погледна към прозореца. Под пердето висяха няколко опашки.

— Всичко е наред, можете да излезете.

Плъховете наскачаха един по един от перваза върху масата, а Мотли ги представяше:

— Морис… Фъргъс… Рагс… Бери… Лестър… Подж… Мидж.

— Приятно ми е да се запознаем — кимна Джак на всеки от тях. Те също му кимнаха.

— Съгласен ли си да дежурим от твоя прозорец тази нощ?

— Разбира се, но ако дядо влезе, гледайте да си приберете опашките.

— Ще те събудим рано… трябва да ни пуснеш да излезем — отвърна Мотли. — Сутринта ще дадем пълен отчет на Нора.

Джак виждаше, че Орин още трепери.

— Ако иска, Орин може да спи на възглавницата ми — предложи той на Мотли. — Прекалено е разстроена, за да дежури.

— Орин не е от стражите… ние сме само осем… обикновено правим кръг, за да покриваме всички ъгли.

Мотли и останалите Нощни стражи заеха местата си около кръглата маса с гръб към нея и с поглед навън.

— Като компас! — възкликна Джак.

— Умно момче си — похвали го Мотли. — Аз намирам севера, а другите знаят къде да застанат. Накрая свързваме опашките си.

Джак гледаше как сплитат опашките си в центъра на кръга.

— Предпазна мярка… така никой не може да хване един от нас, без другите да разберат… а и по-лесно се разсънваме, ако някой се унесе — допълни Мотли, като подръпна рязко опашката си. Останалите седем опашки също трепнаха и гърбовете на стражите се изправиха.

— Нощна стража… свободно.

Плъховете отдадоха чест на Мотли и се покатериха обратно на перваза на прозореца. Мотли погледна строго Орин.

— Надявам се това да ти е за урок!

— Съжалявам! Няма да се повтори! — прошепна тя.

— Не допускай момичета в стражата… прекалено е опасно… козинките им са по-меки… стават по-хубави шапки.

Най-после Орин спря да трепери и се настани на възглавницата на Джак. Когато очите му свикнаха с мрака, той различи осемте малки силуета на перваза. Не разбираше какво му шепне Орин, но мекият й кадифен език го близна няколко пъти по бузата, преди тя да се свие на кълбо и да заспи.

 

 

Джак дълго лежа буден. Някак си трябваше да прогони страха от сърцето си, защото в противен случай ритуалът можеше да се провали. Накрая взе решение. Утре следобед, вместо да мине през пролуката в плета и да се прибере право вкъщи, щеше да се опита да открие тунела в тисовете. Трябва да се върне в Гласруенската гора. Ако някой може да го разбере и да му помогне, това е Арана. Трябва да я види преди ритуала.