Катрин Купър
Златният жълъд (18)

16. Уестууд Руст

Джак и Камелин се засуетиха около тъжния Чаркъл.

— Какво е станало? — попитаха те.

— Няма ги! — повтори дракончето и отново се разрида.

— Открихме лесно гнездището, но още щом влязохме в пещерата, разбрахме, че ги няма — обясни Нора.

— Носът ти може да се сбръчка от миризмата вътре — прекъсна я Елан.

— Каква миризма? — попита Камелин.

— На зли вещерки.

— Ау! — изграчи Камелин, като се обърна на една страна и се закашля.

— Вещици? — възкликна Джак.

— Не точно — продължи Нора. — Вещерките не обичат слънцето и предпочитат да живеят на тъмно. Не са много високи, приблизително колкото теб са.

— Като момче?

— Не, като гарван. Ако срещнеш някоя, веднага ще я познаеш. А не можеш да сбъркаш и гласовете им.

Камелин източи шия и нададе пронизителен крясък, после продължи да описва вещерките, обикаляйки в кръг около Джак:

— Те са ужасно грозни, с носове като клюнове, отвратително дълги нокти, лилаво-черни коси, които стигат до земята, винаги са дрипави и разрошени…

Чаркъл сподави още едно ридание.

— Вещерките още ли са в пещерата? — попита Джак.

— Вещерката — поправи го Елан. — Те живеят сами. Не се разбират с никого. Смятаме, че тази тук може би е Финола Фъч. На входа е надраскано „ФФ“.

— Тя може би ще ни каже какво е станало с гнездището и къде е отишло семейството на Чаркъл — усмихна се Нора на дракончето. После се обърна към Джак. — Трябва да хапнеш нещо след този дълъг полет.

— Чудесно! Умирам от глад! — откликна веднага Камелин.

— Не говорех на теб. Ти нямаш нужда от подкана. Да се качим на хълма и там ще извадим храната. Елан може да отиде в пещерата и да се опита да намери вещерката. Аз пък ще говоря с дриадите в гората. Все някой трябва да знае нещо.

— Може ли да отида с Елан? — попита Чаркъл.

Нора го взе в шепи и го приближи към лицето си.

— По-късно можеш да отидеш с когото поискаш, но засега стой при Джак и Камелин.

 

 

След като извадиха храната, Нора отново се обърна към Джак:

— Непременно хапни нещо!

Камелин вече беше натъпкал клюна си и не можеше да каже нищо. Джак се чудеше как Елан ще се върне в Уестууд Руст — никак не беше близо. Но когато тя вдигна ръце във въздуха и се завъртя, той се досети, че ще се преобрази. С всяко завъртане тялото й се смаляваше. Появи се красив бухал. Беше много голям, поне три пъти по-голям от Камелин. Перата му бяха в различни нюанси на кафявото. Очите му, вместо наситено кехлибарени, бяха тъмнозелени.

— До скоро! — избуха Елан, размаха крила и полетя грациозно към Уестууд Руст.

Джак я гледаше възхитено с каква лекота се издига.

— Не съм гладен — каза Чаркъл, като преглътна още една сълза.

— А дали не можеш да ми притоплиш това? Нали знаеш, да избълваш малко пламъци, че предпочитам сандвичите си печени?

— Камелин — скара му се Джак, — не виждаш ли, че Чаркъл е разстроен?

— И ти почваш като Нора — намуси се Камелин, вперил жаден поглед в сандвича. — Всички знаят, че сиренето е по-вкусно печено.

Чаркъл се отдръпна от покривката за пикник и литна до един от ниските клони на най-близкото дърво. Джак го последва.

— Съжалявам за семейството ти. Знам какво е да си сам. Аз никога вече няма да видя мама. Тя почина наскоро, а баща ми живее на хиляди километри оттук. Нямам братя и сестри, имам си само дядо и още ми е тъжно.

Очите на Чаркъл отново плувнаха в сълзи.

— През цялото време, докато сприганите ме държаха в плен, ме крепеше надеждата, че един ден може да избягам и да се върна при семейството си. Мислиш ли, че някога отново ще ги видя?

— Не знам, но се успокой. Нора ще направи всичко по силите си да ги намери. А и никога няма да си сам, щом имаш нас.

Джак му се усмихна и Чаркъл се опита да отвърне със същото.

— Нека послушаме Нора. Опитай се да хапнеш нещо, денят може да бъде дълъг.

Слязоха долу при Камелин, който продължаваше да си мърмори под носа. Джак не беше гладен, но ако искаше да лети и по пътя обратно, трябваше да сложи някой и друг залък в уста. Чаркъл остана да седи свит и нажален, докато Нора се върна.

— Разбра ли къде са отишли? — попита я той нетърпеливо.

Всички я погледнаха, дори Камелин спря да яде.

— Не съвсем, но ако Елан е успяла да изкара вещерката от пещерата, сигурно е научила нещо. Дриадите в Уестууд живеят в бели брези и в повечето случаи не се отличават с добра памет. Щом листата им опадат наесен, те се свиват и заспиват, докато не напъпят напролет. Смятат, че семейството на Чаркъл е заминало, след като в пещерата се е нанесла вещерката, но е било толкова отдавна, че не си спомнят нищо повече.

Чаркъл отрони две големи сълзи, от които веднага се вдигна пара.

— Хайде, помогнете ми да разчистим тук и да вървим да намерим Елан! — предложи Нора.

Камелин погледна с копнеж недоизядената храна и въздъхна. Щом прибраха всичко в кошницата, тръгнаха към колата.

— С мен ли ще пътуваш, Джак, или предпочиташ да летиш до пещерата с Камелин?

— Ще летя. Вече си починах.

— Ти трябва да дойдеш с мен, Чаркъл. За никого няма да е от полза, ако те видят да хвърчиш наоколо.

Дракончето не възрази.

 

 

Кръжейки над пещерата, Джак и Камелин видяха Елан, застанала на входа й с разперени крила. С източена напред шия тя се взираше в нещо вътре в тъмнината. Наоколо цареше необичайна тишина, дори дърветата не шумоляха, не се чуваха и птици. Камелин реши да остане на разстояние и кацна на едно дърво. Джак се сниши на земята по-близо до пещерата. Не след дълго чуха двигателя на автомобила.

 

 

Когато Нора застана пред входа, Елан сви крила и се изправи.

— Излез навън! — нареди Нора.

— Не! — извика писклив глас отвътре.

— Тогава ние ще влезем.

Нора веднага изпълни заканата си, а останалите я последваха. Миризмата беше отблъскваща и Джак се разкашля. Нора вдигна пръчицата си и разтвори чадър от светлина над главите им.

— Аааааааааарх! — изскрибуца Вещерката. — Много светло! Изгаси, че ме заболяха очите!

— Няма, докато не ни кажеш каквото те питаме! — отговори твърдо Нора.

Джак се огледа. Навсякъде по пода се въргаляха боклуци. Напомняше малко на гарванарника на Камелин. Гласът идваше от дъното на пещерата, но въпреки светлината от пръчицата Джак не виждаше кой го издава.

— Ние не даваме информация, за това ви трябва боги.

Джак видя, че Нора се смръщи.

— И кого ни препоръчваш?

Настъпи мълчание. След малко гласът на вещерката отново застърга:

— Махайте се! Не съм ви канила и ме плашите с грозната си птица. Очите ме болят от вас. Махайте се и повече не се връщайте!

Нора не отговори, само насочи пръчицата си в посока на гласа и бързо замахна. Един вързоп от лилава коса и черни дрипави дрехи се изтърколи пред тях. Нора вдигна ръка срещу търкалящото се кълбо от размахани ръце и крака и то рязко спря.

— Ай-ай-ай! — завайка се вещерката, закрила очи с длани.

— Финола Фъч, предполагам — каза Нора.

— Кой пита? — сопна се вещерката.

— Шанаки пита. Заповядвам ти да отговаряш на въпросите ми, в противен случай ще станеш обяд на бухала ми.

Елан повдигна криле и направи няколко крачки към вещерката.

— Та коя си ти? — настоя Нора.

— Финола Фъч, но защо питаш, щом знаеш?

— За кое боги говореше и къде да го намеря?

Финола пооправи раздърпаната си мантия и прокара костеливите си пръсти през лилаво-черната си коса.

— Пайкрофт. Наминава оттук, търгувам с него.

Джак се почуди какви ли неща могат да търгуват вещерките и богитата. По пода на пещерата бяха пръснати множество кости, а до входа имаше нещо, което приличаше на агнешка кожа.

Нора почукваше с пръчицата си в очакване Финола да продължи.

— Не знам къде да го търсите. Днес е тук, утре — там, кога ще се появи, не знам. Свършихте ли с въпросите?

— Само още няколко… кога за последно видя семейство драконети?

Чаркъл надникна над рамото на Нора и се втренчи във вещерката.

— Преди няколкостотин години, бих казала.

Не се занимавам с драконети. По тях няма месо, трябват ти поне три-четири, за да се нахраниш. Не се задържаха дълго тук, след като пристигнах. Напуснаха, когато голямото земетресение срути задната част на пещерата. Оттогава не съм виждала драконети.

Джак изпитваше силна нужда да излезе на чист въздух. От миризмата му призляваше.

— Ще те наблюдавам — каза тихо Нора. — Оттук насетне ще те следя на всяка крачка, така че ако видиш Пайкрофт преди мен, му предай, че държи в себе си нещо, което ми принадлежи, и да побърза да ми го върне, колкото го държат малките крачка. Ясно?

— Не предавам съобщения! — сопна се Финола.

— А аз не се отнасям мило с тези, които са груби с мен, така че ако искаш светлината да изчезне, ще направиш каквото ти казвам.

Финола продължи да си мърмори под носа.

— Ако чуя нещо, което не ми се нрави, ще се върна и ще осветя пещерата завинаги. Ясно?

Финола кимна.

Нора тръгна към изхода. С всяка нейна крачка светлината в пещерата отслабваше, докато накрая се възцари мрак. Всички изпитаха огромно облекчение, че са навън, и с пълни дробове вдишваха свежия въздух.

Когато се върнаха в Уестууд, Елан отново прие човешка форма. Никой не продума, докато не стигнаха до колата.

— Мислиш ли, че Пайкрофт се навърта някъде наоколо? — попита Елан.

— Може да е навсякъде — отговори Нора, — но поне научихме нещо за семейството на Чаркъл.

— Нали не мислиш, че ги е изяла? — прошепна дракончето уплашено, готово отново да избухне в сълзи.

— Не — успокои го Нора, — съмнявам се, че е хванала някого от тях. По-скоро предполагам, че са се махнали заради миризмата. Съжалявам, Чаркъл, но няма да е лесно да ги намерим. Добре дошъл си да живееш при нас, макар че предполагам, че ще се наложи да те преобразя в нещо, което не привлича толкова много погледи. Вероятно няма да ти бъде толкова лесно да летиш. В какво искаш да се превърнеш?

— Може ли да бъда прилеп като Тимъри?

— О, няма втори като Тимъри — изкиска се Камелин.

— Чудесна идея — рече Нора, без да обръща внимание на Камелин. — Ще се заема с това веднага щом се приберем вкъщи. Вие двамата ще летите ли или ще се возите?

— Ще летим! — отговориха Джак и Камелин в хор.

Полетът обратно като че ли трая цяла вечност. Когато стигнаха имението Юел, Джак беше на края на силите си. Нора не се виждаше наоколо и той се сети, че дрехите му са още в колата.

— Ще трябва да си остана така, докато не се върнат, но съм толкова изморен, че сигурно ще заспя.

— Аз колко им повтарям, че е уморително да си гарван, но те не щат и да чуят. Добра храна и здрав сън, от това има нужда всеки гарван, и то в големи количества.

Джак успя само да кимне.

— Имам изненада за теб — рече въодушевено Камелин. — Ела с мен, но когато стигнеш до прозореца, си затвори очите!

Джак едва вдигна криле и изпърха до гарванарника. Кацна на перваза и затвори очи.

— Изненада! — изграчи Камелин.

Джак отвори очи и се усмихна. На пода имаше още едно котешко легълце като това на Камелин.

— За тебе е! Гарваново кошче като моето. Харесва ли ти? — погледна го той очаквателно.

— Страхотно е! — възторжено отвърна Джак и скочи вътре.

След минута и двамата лежаха по гръб, с вирнати във въздуха крачка, и блажено похъркваха.

Когато се събудиха, в гарванарника беше непоносима жега.

— Спешна нужда от калории! — изграчи Камелин и захвана да рови в кошницата с аварийни запаси. Взе един шоколадов десерт и го подхвърли на Джак.

Докато Джак успее да го развие с клюн и нокти, Камелин вече нагъваше втори.

— Хайде да излезем навън, летенето разхлажда — предложи Камелин.

— Иска ми се да ида да видя Арана, но мисля, че първо трябва да питаме Нора — каза Джак.

— Добре, да видим кой ще стигне пръв до кухнята!

— Не е време за ядене — отсече Нора, когато видя Джак и Камелин.

— Не идваме за храна — отвърна Камелин, кацнал на облегалката на един стол.

Нора истински се слиса.

— Имаш ли нещо против да отидем в Гласруенската гора и да се видим с Арана? — попита Джак. — Няма да се бавим.

— Мисля, че ще ви се зарадва. А когато се върнете, вече ще съм преобразила Чаркъл и никой няма да знае, че е драконет.

Джак и Камелин оставиха Нора в кухнята и излязоха навън. Беше приятно да се лети в сенките на дърветата. На Джак му харесваше да усеща струите въздух под крилата си.

Загледа се в дърветата, които предаваха посланието до Арана. В желанието си да стигнат до сърцето на Гласруен, преди дриадите да успеят да съобщят за пристигането им, двамата с Камелин летяха с всички сили, но дърветата се оказаха по-бързи. Около Великия дъб се беше събрала група дриади.

— Нещо не е наред — извика Джак, — изглеждат притеснени!

Щом кацнаха, дриадите се скупчиха около тях и заговориха едновременно, докато най-високата не вдигна ръце да въдвори тишина.

— Какво има? — попита Джак.

— Не можахме да предадем съобщението. Арана не се събужда. И преди се е случвало, но никога не е спала чак толкова дълбоко — обясни дриадата.

Джак направи няколко подскока и се обърна към хамадриадата.

— Мъдра Арана, Закрилнице и най-свята от всички дриади! — извика той с пълно гърло.

Всички затаиха дъх. Арана не помръдна.

— Опитай се да попееш — предложи дриадата. — Ние също ще се включим. Може така да успеем да я събудим.

Джак се замисли коя песен би била най-подходяща и се сети за „Дърво в гората“. Отвори клюн, но вместо прекрасния му глас, оттам се чу непоносимо грачене.

— Ооо, знам я тази! — възторгна се Камелин и също заграчи.

Двамата заедно вдигнаха ужасен шум. Дриадите закриха уши с ръце. Джак и Камелин отметнаха глави назад и запяха още по-силно, колкото им глас държи:

„… и зелена трева, зелена трева, навсякъде зелена трева…“

Песента им отекна в гората. Шумът беше отвратителен, но като че ли имаше ефект върху Арана. Хамадриадата леко потрепна. Джак и Камелин заграчиха с нови сили, докато цялото дърво не се разлюля. Заваля дъжд от листа и на мястото на чворестия ствол се появи Арана. Всички ахнаха уплашено. Медната коса на Арана бе започнала да се изпъстря със сребърни нишки, лицето й беше бледо, а гладката й орехова кожа бе станала почти прозрачна. Джак не знаеше какво да каже.

— Започна се… — прошепна тя. — Скоро ще изчезна…