Катрин Купър
Златният жълъд (13)

11. Уроци по летене

Джак не можа да яде много. Когато свърши, се качи на тавана. Спря се в началото на стълбата. Видя, че табелата „НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ!“ още виси, и извика на Камелин:

— Може ли да се кача?

— Сам ли си?

— Да.

— Тогава идвай!

Джак бе озадачен от потайността на Камелин, но веднага щом пъхна глава през вратичката в пода, разбра. Съдържанието на кошницата с аварийните запаси беше разпиляно по пода и той го сортираше на купчини.

— Просто броя — обясни гарванът, — бива ме да броя.

Джак гледаше с какво умиление Камелин слага продуктите един по един в кошницата.

— Носиш ли ми нещо за урока по летене?

Джак беше пъхнал две шоколадчета в джоба си.

— Надявам се да ти харесат.

Камелин взе шоколадчетата и ги подхвърли в кошницата. Изглеждаше много доволен.

— Станаха двайсет и девет — обяви той, — а млечният шоколад ми е най-любим.

Джак подозираше, че всичко, свързано с шоколада, му е любимо. Огледа се за лепкави неща по пода, подпря се с ръце и се качи в гарванарника.

— Гледай къде стъпваш и не размествай нищо! — предупреди го Камелин.

Джак изчака да му направи място и бързо се съблече.

— Готов ли си?

Джак кимна и наведе глава към Камелин. Двамата докоснаха челата си. Проблесна ярка светкавица и очите на Джак пак го заболяха, макар да бяха плътно затворени. Когато ги отвори, се беше преобразил в гарван.

— Леле! Фантастично! Какво да правя сега? — изграчи той, размахвайки крила из тесния гарванарник.

— По-бавно, по-бавно! Спри! Преди да се научиш да летиш, трябва да свикнеш да ходиш.

Джак не осъзна колко сериозно говори Камелин, но когато спря да пляска с крила и направи няколко крачки, видя, че ходенето наистина не е толкова лесно, колкото очакваше. Изобщо не приличаше на това, с което бе свикнал.

Краката му искаха да подскачат и ходенето напомняше повече на танц.

— Не е зле — окуражи го Камелин, — но изглеждаш ужасно. Какво ти е на перата?

Джак погледна крилата си, после се опита да види и гърба си.

— Не, на главата. Перата ти стърчат.

Камелин се опита да ги приглади, но точно когато реши, че е успял, те пак щръкнаха.

— Предавам се! — изграчи той и театрално вдигна криле във въздуха.

— Сигурно защото и косата ми не ще да стои мирно — обясни Джак.

— Мислех, че просто не се решиш. Хайде стига сме си губили времето, да излизаме навън, където ще имаш повече пространство.

Джак се приближи до прозореца и погледна надолу. Тънките му крачета се разтрепериха.

— Много е високо!

— Не оттук. Ела с мен, Елан ти е приготвила изненада.

Джак последва Камелин и слезе някак по стълбата. Стигнаха до отворен прозорец в отсрещната стена на помещението. На дебело въже отвън висеше голяма кошница.

— Качвай се вътре — показа му я развълнувано Камелин.

Джак издрапа по летвата, подпряна на перваза на прозореца.

— Слизаме! — извика Камелин, щом и двамата се озоваха в кошницата.

С помощта на макара Елан внимателно ги спусна до земята.

— Не очаквах да намеря и двама ви вътре. Камелин, ти не трябваше ли да летиш?

— Исках да съм сигурен, че Джак няма да има проблеми.

— Ти просто си един мързеливец! — престорено го смъмри момичето.

Камелин изскочи на тревата. Джак подскочи на ръба на кошницата и от там — навън.

— Добре, да започнем с основните неща — рече Камелин и показа на Джак как да подскача първо на единия си крак, после на другия, а после и с двата едновременно. — Сега си ти!

Елан изръкопляска, когато Джак успя да последва Камелин и да обиколи градината.

— Ще се видим по-късно! — извика тя и се скри в къщата.

Джак слушаше внимателно учителя си и изпълняваше точно указанията му. Обучението вървеше добре и скоро той вече умело подскачаше и тичаше по моравата.

— А сега какво искаш да правим? — попита Камелин.

На Джак все още не му се мислеше за летене. Искаше му се да чувства земята под краката си колкото може по-дълго.

— Може да поиграем футбол.

— Не знам как.

— Аз ще те науча, но ни трябва топка.

— Да питаме Нора, тя може да намери нещо подходящо.

Нора прерови едно от кухненските чекмеджета и извади старо топче за тенис на маса.

— Това ще ви свърши ли работа?

— Чудесно! — отговори Камелин.

— А какво ще правите с него?

— Ще играем футбол! — отвърнаха в хор двата гарвана и изскочиха в градината.

— Да започваме! — изграчи Джак.

Той обясни правилата, после си направиха врати от празни саксии в двата края на моравата. Един гълъб кацна на ремонтираната хранилка за птици, за да ги гледа. Джак откри, че да се рита с нокти е по-трудно, отколкото си е представял. Успя два пъти да вкара гол, Камелин още не бе отбелязал нито един. Когато отново дойде ред на Камелин да започне, Джак скочи насреща да му отнеме топката. Камелин се наведе, вдигна топчето с клюн и хукна към вратата.

— Игра с ръка! — извика Джак. — Не може така, не е по правилата!

— Аз нямам ръце! — опита се да отвърне Камелин с топчето в клюн.

— Игра с клюн тогава! — възнегодува Джак. — И тя не е позволена!

Камелин неохотно остави топчето в центъра на импровизираното игрище.

— Нищо не каза за игра с клюн в началото — измърмори той недоволно.

Играха, докато Елан не ги повика да пийнат по нещо. Джак тръгна към къщата. В този момент Камелин изграчи победоносно. Джак се обърна и видя топчето в своята врата.

— Мамиш!

— Напротив! — възрази Камелин.

— Ако си я вдигнал, не се брои.

Камелин не отговори нищо и Джак отиде при гълъба.

— Ти видя ли какво направи?

Гълъбът не отговори нищо, а Камелин избухна в смях.

— Няма да научиш нищо от него, той не те разбира.

— Мислех, че когато стана гарван, ще мога да разговарям с всички птици.

— Само с интелигентни птици като гарваните. Гълъбите не говорят.

Тогава обаче Джак забеляза вдлъбнатината в топчето.

— Използвал си клюна, пробил си го!

— Аууу, гледай! — възкликна Камелин и рязко смени темата. — Елан ни е донесла кейк.

Той отлетя до масичката, където Елан бе оставила подноса.

— Хайде, Джак, шоколадов е! — повика го той.

Джак остави топчето и заподскача към пейката, но не можа да се качи горе. Елан подпря метлата на масата и Джак успя да се покатери по нея.

— Умирам от глад! — рече той.

— Аз какво ви разправям! Гладна работа си е да си гарван — заяви Камелин.

— Джак не е закусвал, за разлика от други присъстващи — отбеляза Елан, гледайки право в Камелин.

И на двамата се полагаше по едно парче, което те лакомо погълнаха.

— Какво ще правим сега? Вече нямаме топка — каза Джак, когато приключиха.

Камелин обикаляше около масата и кълвеше изпопадалите трохи.

— Не бъди толкова алчен — смъмри го Елан, — остави нещичко и на врабчетата.

— Но това са си моите трохички! — възкликна Камелин. — След като мен не ме пускате на хранилката за птици, защо тях ги пускаш на масата за пикник?

— Мислех, че само лястовичките не обичаш — каза Джак.

— Лястовичките и врабчетата — уточни Камелин. — Ако им позволиш, и трохата от клюна ти ще откраднат.

— Не му обръщай внимание, Джак — рече Елан — той има проблем с почти всички птици, които влизат в градината.

— А какво им е на врабчетата? — поинтересува се Джак.

Елан въздъхна, взе подноса и остави Джак да слуша тирадата на Камелин за врабчетата.

— Те са глупави — започна той, — постоянно нервничат, защото си мислят, че ще изскочи някой страшен вълк да ги изяде.

— Вълк ли?!

— Да — потвърди Камелин, — преди много векове Дагберт, царят на врабчетата, бил изяден от вълк и оттогава легендата се предава от поколение на поколение.

— Но във Великобритания няма вълци!

— Върви го кажи на някое врабче! — отвърна Камелин. — Нали ти казах, че са глупави.

Джак с удоволствие би узнал повече за Дагберт и вълка, но Камелин реши, че е време да продължат урока. Приближи се до метлата и я срита. Тя се свлече от масата.

— Готов ли си да опиташ кратък полет? — попита той.

На Джак много му бе харесало да играе футбол, но това беше друга работа. Представа си нямаше какво да прави. Не усещаше да е придобил нито един птичи инстинкт.

— Гледай! — каза Камелин, като разпери криле и се спусна грациозно върху земята. — Сега си ти!

Джак впи нокти в масата. Тънките му крачета се разтрепериха. Той разпери криле, пое дълбоко въздух и направи крачка във въздуха. По-скоро се прекатури, отколкото литна до земята, и се наложи да направи няколко крачки, за да не падне при приземяването.

— Май не беше много зле? — попита той обнадежден.

— Ще трябва доста да поработим — измърмори Камелин.

— Е, сега не мога да се кача горе за втори опит, защото някой изрита метлата.

Камелин се огледа.

— Ела с мен.

Отидоха до алпинеума край плета, където беше тайната пещера на Камелин. По повдигнатия ръб бяха наредени големи камъни, но отзад алпинеумът се спускаше стръмно в цветната леха.

— Идеално! — изграчи Камелин.

Джак се съгласи. Върхът на алпинеума не беше толкова висок, колкото масата. Щеше да се качва по-лесно по камъните, а и приземяването щеше да бъде по-меко.

Първата крачка във въздуха не беше лесна, но след като събра кураж и я направи, Джак успя да се спусне с разтворени криле. Кацането не беше от най-елегантните, но все пак това беше едва вторият му опит. След половин час бе постигнал значителен напредък. Камелин му показа как да използва крилата си, за да му помагат в подскоците. Упражняваха се по ниските клони на елите край масата за пикник. Скоро Джак се научи да скача от тревата на клон, после върху масата и накрая да се спуска до земята.

— Страхотно е! Може ли да се качим по-високо? — попита той.

— Няма проблем — отвърна Камелин.

Джак беше на втория клон, когато Нора и Елан излязоха да видят как напредва.

— Какви ги вършиш? — извика Нора уплашено. — Стой там, ще дойда да те взема!

Но късно. Викът й сепна Джак, той изгуби равновесие, изграчи силно и падна от клона.

— Джак! — изкрещя Нора.

Вместо да тупне на земята, той инстинктивно разпери крила, размаха ги силно и се издигна високо във въздуха.

— Летя! Летя! — изграчи той развълнувано.

Падна по-бързо, отколкото се издигна.

Камелин покри очите си с крило, а Нора и Елан стояха, зяпнали от изненада. После обаче бързо се окопитиха и се втурнаха към Джак, който тупна в цветната леха.

— Не биваше да спираш да махаш с крила! — скастри го Камелин.

Джак изохка.

— Хайде. Ако не станеш, ще си имаме неприятности — прошепна Камелин, когато видя Нора и Елан да приближават.

Нора се засуети около преобразеното момче, после погледна навъсено Камелин.

— Мислех, че сме се разбрали днес да се занимавате само с основните неща — каза тя. — Нищо не съм споменавала за дървета.

— Аз съм виновен — призна Джак, — аз поисках да се качим по-високо. Но съм добре, нямам нищо счупено.

— Мисля, че за днес стига.

Нора влезе в хербориума и излезе от там с пелерината си. Уви Джак с нея, така че се подаваше само главата му.

— Ако се преобразиш тук, ще ти бъде по-лесно да се качиш по стълбите — каза тя.

Джак и Камелин допряха чела. Светкавицата уплаши няколко врабчета, накацали по хранилката за птици. Джак беше сигурен, че чу Камелин да се смее.

— За обяд ще си направим пикник край езерото — каза Нора, — така че когато сте готови, идвайте.

— Там ще ти разкажем повече за котела — допълни Елан.

— Може ли аз да му разкажа за Съкровището на Анун? — развълнувано попита Камелин.

— Защо не? — съгласи се Нора. — Само се придържай към фактите.

 

 

Когато отново се преобрази в човек, Джак беше потен и лепкав. Дори на отворен прозорец пладнешката жега в гарванарника беше непоносима. Във вътрешния двор не беше по-добре. Когато стигна до езерото, всички се бяха скрили под сенките на големите върби. Нора беше постлала одеяло, а Елан й помагаше да извадят храната от голямата кошница. Край водата беше прохладно, а дългите тънки листа на върбите нежно се полюшваха напред-назад от лекия ветрец.

— Донесох ги да ги покажа на Джак — каза Нора, като извади нещо от дъното на кошницата и го остави внимателно на одеялото.

Беше голям пакет, увит в плат и завързан е въженце. Вместо да развърже възела обаче, тя взе пръчицата си и три пъти почука с нея по пакета. Въженцето се развърза и платът се разви, разкривайки три метални предмета. Бяха подредени един върху друг, напълно еднакви по форма и размер. Не светеха, не искряха, не изглеждаха скъпи, но явно бяха много стари, защото металът беше позеленял. В долната си част имаха дупки.

— Когато преминеш през прозореца във времето, трябва да търсиш плочи като тези — обясни Нора.

— Плочите за котела!

— Да. В бронза на всяка е гравирано различно дърво.

Елан посочи една по една всички плочи.

— Тук са Бук, Бор и Зеленика, за които се грижа аз.

— При мен са Леска, Ябълка и Бряст, а Арана пази Самодивско дърво, Ясен и Бреза.

— Липсват онези, които аз взех от кладенците на Глога, Дъба и Върбата — въздъхна Камелин. — Точно тях ще търсим с теб.

— Но аз мислех, че са общо тринайсет? — озадачи се Джак.

— Последната не е със същата форма — поясни Елан, — тя е плочата за основата…

— … кръгла е и виси на стената до вратата! — довърши Джак, сещайки се къде е виждал зелена метална плоча с дърво на нея.

— Именно — потвърди Елан.

— Името на къщата и фамилията, която съм приела, би трябвало да ти подскажат къде е била преди — добави Нора.

— Юел! — възкликна Джак. — Кладенецът на тиса!^[1]

Камелин плесна с крила и заподскача наоколо, за да покаже колко е доволен, че Джак най-после сам се е сетил за нещо.

— Гравираните дървета символизират определено време от годината. Всяка плоча висеше на своето дърво до свещен кладенец. На всеки празник на Гласруенската планина пазителите на кладенците носеха своите плочи, аз ги свързвах и използвах котела и златния жълъд за ритуалите — обясни Нора.

— Кладенецът в нашата градина е на Тиса. Гуилам се грижеше за кладенеца на Дъба в Свещената гора, а този в края на Гласруенската гора, където видя Дженет, е кладенецът на Глога — включи се и Камелин.

— Когато всички се свържат заедно, изглежда така — каза Елан, като извади една от книгите на Нора от кошницата. Разтвори я и показа на Джак рисунка на котела.

Нора почука три пъти по страницата с пръчицата си, рисунката оживя и се завъртя. Джак беше зашеметен. Котелът се въртеше съвсем бавно и той се взря внимателно в плочите. Не се виждаха дупки на местата, където се свързваха. Котелът изглеждаше много по-голям, отколкото си беше представял.

— Къде са дупките? — попита той.

— Ако не си помагахме с малко магия, щеше да тече — отговори през смях Нора.

— Котелът е едно от четирите съкровища на Анун… — поде Елан.

— Нали аз трябваше да разкажа това! — прекъсна я възмутено Камелин.

— Давай — усмихна се момичето, — а когато свършиш, можем да похапнем.

— Имало четири големи съкровища — бързо заразказва Камелин, — първото било Мечът на силата — боен меч, чийто собственик ставал невидим, стига да го използва за добро.

— А второто? — попита Джак.

— Второто било Копието на справедливостта. То не наранявало никого, който говори истината. Третото било Камъкът на съдбата, който можел да разкрие бъдещето ти.

— А четвъртото — котелът? — предположи Джак.

— Да, само че аз разказвам! — рече сърдито Камелин, но като видя намръщеното лице на Нора, бързо продължи. — Котелът бил единственият начин за пренасяне на предмети от единия свят в другия. Наричали го Котела на живота. С него можел да се отвори Западният портал и да се донесат листа от Крохановото дърво за еликсира или жълъди с хамадриади. Пропуснах ли нещо?

Нора поклати глава и се усмихна на Камелин, после се обърна към Джак.

— Всяко от съкровищата има сила, която се използва заедно с друидски златен жълъд, да отваря портал към Анун. Другите вече не са на Земята и техните входове са запечатани. Единственият останал е Западният портал над Гласруенската планина, но и той не може да се отвори без котела.

На Джак изведнъж му стана ясно защо е толкова важно да намерят плочите за котела. Докато другите бъбреха и хапваха, той седеше умълчан. Залогът беше голям.

 

 

След обяда Нора изкара лодката и заедно отидоха до острова на Герда. Вместо да лети, Камелин кацна на носа като изваяна фигура. Разведоха Джак из острова, а Герда дойде, щастливо поклащайки се, да ги поздрави. На връщане Джак и Елан слязоха от лодката и се поплискаха в плитчините.

— Май трябва да облечеш нещо сухо — засмя се Нора, като видя подгизналите му дънки.

 

 

Събраха нещата в кошницата, а Джак сгъна одеялото и го занесе в кухнята, после се качи горе да се преоблече. Още преди да отвори вратата на стаята, усети, че нещо не е наред. Долови позната миризма. Щом надникна вътре, изстина. Завивката беше наполовина смъкната от леглото, нощното шкафче беше преобърнато, а Книгата на сенките лежеше отворена на пода. Навсякъде имаше разпиляна пръст. Джак гледаше ужасен опустошената стая.

— Елан! — извика той.

— Какво има?

— Някой е влизал в стаята ми.

Елан дойде и погледна.

— Не съм била аз!

— Знам!

Джак започна отчаяно да рови.

— Златният жълъд! Няма го!