Катрин Купър
Златният жълъд (20)

18. В миналото

„Когато силите се изравняват, изгубеното ще намери своя път.“

Щом се увериха, че Пайкрофт си е отишъл, всички заговориха в един глас. По някое време Елан разтърси кафеникавата си козина и си върна човешкия облик.

— Така е по-добре — рече тя, като протегна ръце и крака. — Вече е почти полунощ. Какво ще кажете да отидем при дупката на сприганите?

Не им се наложи да чакат дълго. Още щом свиха зад ъгъла, от дупката се показа една глава, последвана от още една и още една. Скоро в градината се озоваха цели дванайсет спригана.

— Боги върнал ваше? — попита вождът Нъкъл с нисък поклон.

— У мен е — потвърди Нора. — Искате ли Груб отново да се смали?

Сприганите наобиколиха събрата си, който спеше дълбоко. Направиха кръг около него, хванати за ръце, и от вътрешната страна на бръшляна, с който беше овързан Груб, започнаха да се чуват леки експлозии. Той се събуди с вик и започна да се бори да се освободи, като в същото време бързо се смаляваше. Уиф му хвърли края на едно въже и той го върза здраво около кръста си.

— Моля, приемете искрени извинения — каза вождът, като отново се поклони. — Надява се това край на въпроса.

— Ще бъде, когато напуснете градината ми и запълните дупката — увери го Нора.

— Преди тръгне, вие виждали някъде един драконет? — попита вождът Нъкъл. — Един от екипи изгубил и мислят може във ваша градина.

— В момента тук имаме само гарвани, прилепи и една гъска. Предполагам, че вашето драконче се е върнало в гнездището си. Знаете ли къде може да е това?

Вождът поклати глава.

— За жалост, не — отвърна той, а после кресна на тримата спригани, които стояха до дупката: — Копай!

Впечатляващо бе колко бързо изчезнаха всички в дупката. После бързо избутаха пръст от тунела, за да го запушат, а когато Елан утъпка почвата с крак, изобщо не си личеше, че някога я е имало.

— Сега най-добре всички да си лягаме — каза Нора. — Утре ви чака важен полет.

— Чудя се къде ли е Пийбоди — замисли се на глас Елан, докато отиваха към кухнята.

— Тук съм — каза тънко, уплашено гласче от мрака.

— Излез на светло да те видя! — нареди Нора.

Пийбоди направи крачка напред. На лицето си имаше увит шал, с който да скрие срама от смаления си нос. Коленете му се разтрепериха. Всички гледаха в него.

— Той не ме послуша — изхленчи дребното човече. — Пайкрофт никога не ме слуша. Винаги си мисли, че знае по-добре. Каза, че ще задържи жълъда завинаги и никой никога няма да разбере къде ще го скрие. Дори аз не можах да го открия. Иначе щях да дойда и да ви кажа. А сега е вече твърде късно.

Като видя Нора да вдига пръчицата си, се разхлипа още по-силно.

— Съжалявам! Не можах да го намеря. Дойдох през тунела, а сега той е затворен и аз не мога да изляза от градината ви.

Нора вдигна високо пръчицата си и я насочи към носа на Пийбоди. Зъбите му затракаха, а шалът му се напои със сълзи.

— За твое щастие, ние намерихме брат ти и аз си върнах златния жълъд. Мисля, че той се отнесе зле и с двама ни. А сега ще си върнеш носа.

От пръчицата проблесна зелена светлина, чу се пукот и Пийбоди развълнувано изписка, като видя как шалът му започва да се издува. Той бързо го свали.

— Носът ми, носът ми, чудесният ми забележителен нос! — викаше той и подскачаше от радост. — О, благодаря ти, велика Шанаки! Вечно ще ти бъда задължен. Ако мога да направя нещо за теб, само кажи!

— Ще се радвам да напуснеш градината ми — каза Нора, като насочи пръчицата към нозете му и го вдигна във въздуха. Когато Пийбоди се изравни с лицето й, отново започна да й благодари.

— О, велика Шанаки, о, Могъща, благодаря ти, благодаря ти!

Дори след като Нора го пренесе от другата страна на плета, гласът му продължаваше да се чува.

— Какво ще стане, ако Пайкрофт разбере, че Пийбоди си е върнал носа? — попита Джак.

— Ако не иска да си стои със свинската зурла до края на живота си, ще трябва да започне да се държи по-добре с брат си и с всички останали около себе си — отвърна Нора.

Чу се силно грухтене. Всички се обърнаха по посока на звука.

— Камелин! — скара се Нора на гарвана имитатор, но Джак виждаше, че и тя едва се сдържа да не се разсмее.

 

 

Джак отлетя с Камелин до гарванарника и се преобрази.

— Притесняваш ли се за утре вечер? — попита го Камелин, преди Джак да си тръгне.

— Малко, но вече съм много по-спокоен, след като Нора си върна жълъда — отговори момчето.

— Остава ли планът да гледаме мача по крикет утре следобед? Ще има много сандвичи.

— Да, но няма да крадем нищо, защото хората бездруго ще се оглеждат за теб.

На излизане Джак чу, че Камелин още си мърмори под носа. Когато най-после си легна, не можа да заспи. По това време утре можеше да е още в миналото и да търси изгубените плочи. Трябваше да успее, а после? Щом възстанови котела, Нора ще отвори портала. Нима той отново ще остане сам? Ще види ли отново някога приятелите си, след като те се върнат в Анун? Очакваше го тежко сбогуване. Но още по-лошо ще е, ако не се справи със задачата. Страхуваше се, но щеше да спази обещанието си. Щеше да даде всичко от себе си.

Слънцето беше високо, когато Джак се събуди на другата сутрин. Ослуша се, но не чу никакво движение в къщата.

Откри всички, с изключение на Камелин, в градината.

— Закуска? — покани го Нора.

— Не съм гладен. Ще почакам Камелин.

— Добре ли си? — попита го Елан.

Джак кимна, макар че всъщност не беше много добре. Стомахът му се свиваше.

— Може ли двамата с Камелин да литнем до клуба за крикет следобеда? Има мач, който ми се гледа, освен ако не ви трябваме за нещо друго.

— Няма за какво. Всичко е готово, просто трябва да изчакаме до залез-слънце.

Мина много време, преди Камелин да се появи. Изглеждаше, сякаш е прекарал безсънна нощ.

 

 

Късно следобед Джак и Камелин отлетяха към клуба за крикет и кацнаха на удобно място, откъдето виждаха цялото игрище. Джак заобяснява играта на Камелин, но той го слушаше разсеяно.

— Искаш ли да обсъдим нещо, преди да се върнем в миналото? — попита го Джак.

— Не, просто не горя от нетърпение да се върна във времето, когато започна всичко това — ударът по главата и прочее. Не мисля, че ще имам сили да гледам какво правят войниците с мен.

— Аз ще гледам — обеща Джак по-уверено, отколкото се чувстваше. — Ще разберем какво се е случило и бързо-бързо ще си върнем плочите.

— Благодаря ти! — каза Камелин. — Знаеш ли, отначало не мислех, че ставаш за нещо, но сега се радвам, че ти си Избраният. Просто някак не ми пасваше на пророчеството, но вече разбирам, че не е необходимо да си едър мъжага, за да бъдеш силен и смел.

Джак се усмихна. Реши да не казва на Камелин колко груб му се бе сторил гарванът при първата им среща.

— А ти знаеш ли какво казва пророчеството? Питах Книгата на сенките, но тя не ми отговори.

— Записано е край кладенеца на Дженет, но вече е толкова обрасло, че надали някой може да го прочете.

— И какво е то?

Камелин се изкашля и изду пера.

„На Сануин, празничния ден,

е Избраният Бренин роден.

Търсете силно и смело момче

с чисто, непокварено сърце.

Златния жълъд ще съзре в тревата

и ще чуе на дриадата молбата.

Клетва в Гласруен ще положи той

и ще удържи обета свой.

Когато силите се изравнят,

изгубеното ще намери своя път.“

— Това аз ли съм?

— Надявам се.

— Повечето неща са ми ясни, но какво означава да се изравнят силите?

— Става дума за ритуала тази вечер. Нали разбираш, Нора и Елан, ти и аз. Това е единственият начин да преминем през прозореца на времето. Всичко трябва да бъде равно.

— Значи според пророчеството ще открием изгубените плочи и всичко ще е наред?

— Ако успеем да ги намерим, да ги скрием във вода, да не ни хванат и да се върнем обратно през прозореца на времето, всичко ще бъде наред.

Джак осъзна, че дори не е помислил какво може да се случи, след като намерят плочите. Камелин запристъпва нервно от крак на крак.

— Може ли вече да си вървим? Щом не мога да си взема сандвич, предпочитам да се прибера и да хапна нещо от кошницата си. Пък и в гарванарника имам изненада за теб.

Джак също бе изгубил интерес към играта. В момента имаше по-важни грижи. Състезаваха се до имението, а когато стигнаха, той се преобрази. Махна празното пликче от понички от възглавницата, седна и зачака.

— Доста се упражнявах — рече Камелин, докато ровеше в купчина боклук. Извади оттам някаква избеляла брошура и я сложи в краката си. Светлината, която струеше през прозореца, огряваше перата му и той изглеждаше като под прожектор на сцена.

Джак видя, че листът всъщност е меню от китайския ресторант. Камелин се прокашля два пъти и започна.

— Няма да чета всичко, само най-любимите си неща — поясни той. — Омлет с гъби, кюфтенца със сладко-кисел сос, палачинка…

— Огладнях! — извика Джак развеселено.

— Ами моето четене?

— Страхотно е! Роден талант! — изръкопляска Джак. — Впечатлен съм!

— Мислиш ли, че и Нора ще се впечатли?

— Разбира се, но може би е по-добре да намерим нещо друго, което да й прочетеш. Иначе ще бъде трудно да обясниш откъде си добил такъв вкус към китайското.

— Ох, сега и аз огладнях.

— Ти си вечно гладен! — засмя се момчето.

В този момент чуха, че Нора ги вика.

 

 

Докато Джак слезе в кухнята, Камелин вече беше кацнал на облегалката на един стол и гледаше с разширени от изумление очи. Масата беше отрупана с любимите на гарвана ястия, или поне тези, за които Нора знаеше. Беше наистина специална вечеря. Всички бяха поканени. Мотли и Орин седяха на обърнатите си чаши в края на масата, заобиколени от останалите Нощни стражи. Тимъри стоеше на рамото на Нора, а Чаркъл — на рамото на Елан. Дори Герда дойде и се настани до тях да гледа.

— Само тази вечер — усмихна се Нора. — Яжте колкото ви се иска. Чака ви дълъг път.

Когато всички похапнаха добре, Елан излезе на двора.

— Смрачава се. Време е да тръгваме!

Нора хвана златния жълъд между палеца и показалеца си и го вдигна високо, за да могат всички да го видят.

— Това е мигът, който очаквахме толкова дълго. Благодарение на Джак той настъпи.

Всички им пожелаха късмет. Джак погали Орин и й каза, че няма да се бави. Или поне така се надява. На път към гарванарника се отби да остави пръчицата си в стаята и я скри на сигурно място в корицата на Книгата на сенките. Въздъхна. Чувстваше се доста притеснен. Трябваше на всяка цена да успее. Това беше единственият им шанс.

— Готов ли си? — попита го Камелин.

— Да — потвърди Джак.

Преобрази се и двамата отлетяха до върха на Гласруен, за да чакат Нора и Елан.

— Искам да ми обещаете, че ако се озовете в опасност, веднага ще се върнете през прозореца на времето — каза Нора, когато се събраха.

— Ще се пазим! — успокои я Джак.

— Внимавайте! — добави Елан.

— Обещаваме! — Джак и Камелин отговориха в един глас.

Нора постави златния жълъд върху един гол камък в средата на някогашното укрепление. После всички заеха местата си на двата насрещни входа: Нора и Камелин — от едната страна, Елан и Джак — от другата. Зачакаха слънцето бавно да потъне зад хоризонта. Когато то почти се скри, Нора и Елан започнаха ритуала. Джак не разбираше думите, които двете жени изричаха: думите, които бяха чакали така дълго, думите, които щяха да ги върнат в подходящия момент в миналото. Джак слушаше гласа на Елан, чуваше и този на Нора в далечината. В началото бяха тихи, но с напредването на залеза все повече се усилваха. Златният жълъд засия. Когато слънцето изчезна, от земята заструиха златни лъчи. Те осветиха тънкото було на прозореца и Джак видя блещукащия му отрязък в небето.

Беше време. Двамата с Камелин полетяха един срещу друг, както се бяха упражнявали толкова много пъти. Ускоряваха и се издигаха нагоре, докато не се озоваха високо, на равно разстояние над земята. Джак се обърна странично и усети струята въздух покрай главата си. Сега двамата летяха право един срещу друг. В мига на разминаването прибраха криле плътно до телата си. Джак почувства топлината на златната светлина на жълъда и чу Нора да вика:

— Пазете се! Да се върнете живи и здрави!

После всичко потъна в тъмнина. Чу се силен пукот и двамата се озоваха в миналото.

 

 

На Джак му беше трудно да намали скоростта. Беше се съсредоточил върху няколко неща наведнъж, но не бе мислил какво ще стане, когато преминат през прозореца на времето. Най-после успя да забави полет, обърна се и се насочи обратно към средата на хълма. Снишавайки се, търсеше с поглед Камелин.

Знаеше, че са успели. Нора и Елан не се виждаха, а планината не беше безлюдна. В далечината се виждаха огньове, а от пръснатите наоколо къщи се носеше миризма на дим. Вместо свежия въздух, на който се наслаждаваше винаги, когато идваше тук, сега го удари тежкият мирис на селски дворове.

Видя удобно за кацане дърво и се спусна към него. От клона заразглежда наоколо. Доколкото се виждаше на лунна светлина, хълмът беше осеян със заоблени къщи с различна височина и размери. Хората в миналото явно се препитаваха от земята. Около всяка къща имаше ограда и ниви.

— Добре ли си? — попита Камелин, като кацна до него.

— Така ми се струва — отговори не много уверено Джак, докато се опитваше да се приспособи към всички тези гледки, звуци и миризми. — Получи ли се както трябва? Уцелихме ли правилния момент?

— Да. Виждаш ли онези пламъци в далечината?

— Да. Това да не е някоя от Свещените гори, които римляните са опожарили?

Камелин си пое дълбоко въздух. Гласът му бе тъжен, когато заразказва на Джак каквото си спомняше.

— Само една от многото, които изпепелиха. Бях взел втората плоча за котела от горичката, която сега гори там, и бях тръгнал към Свещената гора, където чакаше Гуилам, ето там. — И той кимна към дъбравата, зад която след време щеше да се намира къщата на Джак. — Утре вечер тези дъбове няма да ги има. Когато римският войник ме нападна и ме остави, мислейки ме за мъртъв, другарите му запалиха гората на Гуилам. Нора ме спаси от пламъците. Дърветата бяха жестоко наранени от огъня, на тях не можа да помогне.

— Хората опитаха ли се да попречат на римляните да убият Гуилам?

— По-късно разбрах, че той е избрал да остане в гората и да посрещне сам войниците, вместо да излага на опасност другите селяни. Бързо се пръсна мълвата, че римляните преследват само друидите и не закачат селяните. Гуилам не пожела да се крие. Не всички келти обичат да се бият, а корновите, които живееха тук, бяха миролюбиво племе, предимно земеделци и занаятчии. Римляните не ги тормозеха, стига да не създават проблеми и да си плащат редовно данъците. Укреплението във Вирокониум, недалеч оттук, се снабдяваше с провизии именно от тези селяни.

За пръв път Камелин се отпускаше да говори с такива подробности и Джак искаше да узнае колкото може повече, докато гарванът е още в разговорливо настроение.

— И ти ли си от това племе?

— О, не, моят народ е живял тук много преди келтите. Коренните жители на това място са високи и тъмнокоси, като Нора. Дълго преди първите нашественици планината Гласруен беше свещено място. Укреплението се появи много по-късно. Всички хора от околността се събираха тук на специални празници, вдигаха сватби, определяха аколити на друидите. Но всичко това беше много, много отдавна. Идвах с Гуилам на някои от празниците. Когато се върнем в Анун, пак ще има такива. Щастливи бяха онези дни. Корновите се интересуваха преди всичко от земята, не закачаха никого и оставяха друидите на спокойствие да се грижат за свещените си кладенци и гори. Разбираха, че друидите притежават огромно познание, и им позволяваха да бъдат духовни водачи. Двата народа станаха едно, а римляните започнаха да наричат всички тук „келти“.

Камелин замълча за кратко, все още натъжен, после отново продължи:

— Само да бях успял да стигна по-бързо до гората, да изпреваря римляните. Гуилам щеше да бъде спасен. Нора щеше да възстанови котела, да отвори портала и всички да отидем в Анун, докато размириците утихнат.

— Какво ще правим сега? — попита Джак.

— Призори трябва да сме в края на гората — там, където ме нападнаха, за да видим какво ще се случи. Ако имаме късмет, за закуска ще сме се върнали през прозореца.

Джак се радваше, че са вечеряли обилно. Докато Камелин не го спомена, не се беше сещал за храна. Но каквото и да говореше Нора, да си гарван наистина се оказа гладна работа. Още от първото си преобразяване беше готов да излапа каквото му попадне.

— Като стана дума за храна — рече Камелин, сякаш прочел мислите му, — бих хапнал нещо, докато чакаме.

— Откъде да намерим ядене по това време? Тук надали имат денонощни закусвални.

— Трябва да има оставена храна до входа на светилището. Хората се грижеха за друидите и техните аколити и им носеха храна, но понеже нямаха право да влизат вътре, я оставяха до входа. Каквото и да намерим там, то е било наречено за Гуилам и мен, така че няма да е кражба. Просто ще си го вземем, преди да са го изгорили. Келтите бяха много суеверни, да знаеш, повечето римляни — също.

Отлетяха към горичката и точно както каза Камелин, на малкия каменен подиум до двата големи дъба имаше купчина храна.

— Не е като ресторант, но става за ядене.

— И е значително по-здравословна — отбеляза Джак, като видя плодовете, ядките и черния хляб.

— А, между другото — рече Камелин, — римските войници също бяха постоянно гладни. Ядяха каквото сварят, а в менюто им присъстваше и гарваново месо.

— Гарваново! — На Джак направо му се повдигна.

— О, да. Нищо лично: ядяха също гарги, свраки, пауни, гъски и лебеди, каквото си уловят. С теб трябва добре да се крием и да се пазим от стрелите им. Някога доста се измъчих по тези места.

Двамата хапнаха до насита, а после намериха едно дърво близо до мястото, на което Камелин смяташе, че е бил нападнат, и зачакаха изгрева. Джак си помисли, че Нора наистина е била права: връщането в миналото беше опасно начинание. Последното, което би искал, беше да бъде изпечен и излапан от някой прегладнял римлянин.