Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (8) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Дългата нощ

Докато Първите създавали и укрепвали кралствата си по време на Съюза, те живеели като цяло необезпокоявани, с изключение на собствените им вражди и малки войни, или поне така съобщават хрониките. От тях знаем и за Дългата нощ, когато настъпила зима, траяла цяло поколение — деца се раждали, пораствали и понякога умирали, без да зърнат пролетта. Някои от бабините приказки твърдят, че тези деца дори не познавали деня, тъй всеобхватна била световната зима. Последното навярно е измислица, но фактът, че преди много хиляди години е настъпил някакъв катаклизъм, изглежда неоспорим. Ломас Дългата крачка в своята „Ръкотворни чудеса“ разказва за срещите си с наследниците на ройнарите в руините на Кроян, града на пировете. Наследниците споделяли пред него за мрак, пресушил и смръзнал Ройн чак до юг, където се съединява със Селору. Според техните истории слънцето се върнало само когато един герой убедил многото деца на майка Ройн — по-низшите богове като Рака-крал и Старците от реката — да оставят разприте си и да изпеят тайна песен, която върнала деня.

За подобен мрак се говори и в аналите на Асшаи, както и за герой, който се сражавал с него с червен меч. Подвизите му били отпреди възхода на Валирия, в най-ранните епохи, когато се оформяла империята на Стари Гхис. Легендата се е разпространила и на запад от Асшаи, а последователите на Р’хлор наричат този герой Азор Ахай и предричат завръщането му. В „Нефритеният компендиум“ Колоко Вотар е записал любопитно предание от Юай Тай. В него Слънцето обръща лицето си от Земята за един човешки живот, посрамено от нещо, което никой не може да отгатне, а една жена с маймунска опашка с делата си избавя човечеството от бедите му.

Но ако тази пагубна зима наистина се е случила, както настояват историите, лишенията ще да са били ужасяващи. През най-суровите зими е традиция най-старите и немощни северняци да заявят, че излизат на лов — знаейки, че няма да се завърнат, но ще запазят малко повече храна за тези с повече шансове да оцелеят. Това несъмнено се е случвало често и през Дългата нощ. Ала има и други истории — по-съмнителни, но и по-разпространени сред старите хроники — за същества, познати като Другите. Дошли от замръзналата пустош, от Земята на Вечната зима, и довели студа и мрака със себе си, а целта им била да потушат всяка светлина, да унищожат топлината. Яздели чудовищни ледени паяци и мъртви коне, съживени, за да им служат — съживявали и хора, за да се бият за тях.

Другите, възседнали ледени паяци и мъртви коне, както твърдят легендите

Макар че Цитаделата открай време търси метод, по който да предскаже смяната на сезоните, всички опити до момента са неуспешни. Септон Барт, изглежда, е твърдял в един откъслечен трактат, че непредвидимостта е въпрос на магия, а не на благонадеждно научно познание. Майстер Никъл в „Мерките на дните“ — иначе прекрасен труд, изпълнен с полезна информация — сякаш е повлиян от този аргумент. Въз основа на проучванията си за звездните разположения в небето, Никъл поставя неубедително тезата, че някога сезоните може би са били равномерно дълги, определяни единствено от начина, по който световното кълбо е обърнато към Слънцето в движението му по небесния си път. Схващането на теория звучи вярно, че с удължаването и скъсяването на дневния цикъл, ако би бил той по-равномерен, би повлиял и на равномерността на сезоните, но Никъл не успява да открие доказателства, отвъд най-древните митове, че това някога е било така.

Как е настъпил краят на Дългата нощ, е въпрос, забулен в легенди, както всички подобни събития от далечното минало. В Севера се носят предания за последен герой, потърсил помощта на горските чеда, а спътниците му един по един го изоставили или загинали след сблъсъци с прегладнели великани, слугите на Другите или самите тях. Най-после той сам намерил чедата, въпреки опитите на белите бродници да го спрат. Според всички летописи това било преломното събитие. Благодарение на чедата първите мъже от Нощния страж се обединили, започнали… и спечелили Битката за зората: последното сражение, сложило край на наглед безкрайната зима, обърнало Другите в бяг към вледенения Север. Сега, шест хиляди години по-късно (или осем, както се твърди в „Истинска история“), Валът, издигнат, за да пази човешките кралства, още се обитава от заклетите братя от Нощния страж и никой не е виждал нито Другите, нито горските чеда от много векове.

В „Лъжите на древните“ от архимайстер Фомас — макар и дискредитирана в наши дни заради грешните си твърдения относно основаването на Валирия и определени схващания за родословията в Предела и Западните Земи — се обмисля идеята, че Другите от легендите не са нищо повече от племе Първи хора, предшественици на диваците, които са се установили в Севера. Заради Дългата нощ тези първодиваци са били принудени да започнат вълна от нашествия на юг. Според Фомас, в по-късни истории те добили чудовищни форми, защото Нощният страж и Старките искали да си придадат по-героичната осанка на спасители на човечеството, а не просто на хора, облагодетелствали се след успешна борба за владения.