Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (5) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Епохата на зората

Никой не може да каже със сигурност кога е започнал светът, но това не е спряло мнозина майстери и книжовници да търсят отговора. Откога съществува — от четирийсет хиляди години, както твърдят някои, или дори петстотин хиляди? Или повече? Не пише в никоя позната ни книга, защото в първата епоха на света, Епохата на зората, човечеството не притежавало писменост.

В едно обаче можем да сме сигурни: светът бил много по-примитивен — дивашки свят, и хората се прехранвали, както могат, от околните земи. Не познавали ковачеството, нито скотовъдството. Оскъдните сведения за онази епоха са съхранени в най-старите от всички писмена: историите на андалите, валирианците и гхискарите, и дори онзи далечен, легендарен народ на Асшаи. Ала колкото и да са древни онези раси, овладели в крайна сметка писмеността, в Епохата на Зората били като непроходили деца.

Какво най-точно бихме могли да кажем за Епохата на зората? Източните земи гъмжали от народи — нецивилизовани, какъвто бил светът, ала и многобройни. Само че на Вестерос, от Земята на Вечната зима до бреговете на Лятното море, съществували само два народа: горските чеда и расата, известна ни като великаните. За тях и живота им в Епохата на зората не може да се каже почти нищо, защото никой не е сбрал приказките, преданията, историята им. Мъже от Стража твърдят, че диваците разказват как великаните живеели в смутно съжителство с горските чеда; ходели, където пожелаят и вземали каквото им хареса. Според всички описания, великаните били огромни и могъщи, ала и простовати. Рейнджъри по Вала, последните хора, виждали жив великан, уточняват в записките си, че създанията били покрити с гъста козина, а не били просто мъже-исполини, както твърдят приказките за лека нощ.

Великан

Разполагаме със значителни доказателства за погребения сред великаните, споменати от майстер Кенет в „Прехожденията на мъртвите“ — изследване на гробни могили, отделни гробове и гробищни комплекси из Севера по времето, когато е служил в Зимен хребет на дълго властвалия Креган Старк. От открити там кости, изпратени обратно до Цитаделата, някои майстери са оценили размерите на най-едрите сред великаните на около четири метра и половина, макар, според други, по-точната мярка да е четири метра. Майстери от Стража пък са записали отколешни разкази на рейнджъри, които единодушно твърдят, че великаните не са имали домове, нито дрехи и не познавали по-изкусни оръдия на труда от откъртените клонове.

Великаните нямали крале и господари, обитавали пещери и хралупи в корените на могъщи дървета. Не обработвали земята и не се научили да коват метал. Останали си създания от Епохата на Зората, докато вековете ги подминавали, а човешкият род ставал все по-многоброен.

Сега великани няма дори в земите оттатък Вала, а последно били забелязани преди повече от сто години. Дори тези свидетелства са предполагаеми истории, които рейнджърите си разказват край огъня.

Аналите на Цитаделата съдържат писмо от майстер Емон от първите години на царуването на Егон Пети — в него се упоменава разказ от рейнджър на име Редвин, писан в дните на крал Дарен Старк. Той описва пътешествие от Самотния нос до Замръзналия бряг, в което рейнджърът твърди, че заедно със спътниците си се сражавал с великани и е търгувал с горските чеда. В писмото си Емон пише, че е открил много подобни истории сред архивите на Стража в Черния замък и ги счита за достоверни.

Горските чеда в много отношения били противоположност на великаните. Малки като деца, но смугли и красиви, живеели по нашему първобитно, но и не били скотове като великаните. Не обработвали метал, но изкусно ваяли обсидиан (това, което простолюдието нарича драконово стъкло, а на валириански значи „замръзнал пламък“) — от него правели инструменти и оръжия за лов. Не владеели тъкачеството, но майсторски сплитали листа и дървесна кора, за да си правят дрехи. Научили се да майсторят и лъкове от язово дърво, както и тревни примки за мятане. И мъжете, и жените били ловци.

Горско чедо

Песните и музиката им, мълви се, били красиви като самите тях, но сме забравили за какво са пели, останали са само късчета от древността. „Крале на зимата, легенди и родословия на Старките от Зимен хребет“ от майстер Килдер съдържа част от балада, която разказва за времето, когато Брандън Строителя потърсил помощта на чедата, докато издигал Вала.

Отвели го на тайно място, където да се срещне с тях. Отпървом не разбирал речта им, която описал като ромола на поточе по камъни, на вятър сред листа, на дъжд по вода. Това, как научил езика им, е история сама по себе си, но няма нужда да я повтаряме тук. Изглежда обаче, че речта им се породила или била вдъхновена от естествените звуци край тях.

Боговете на чедата били безименни и един ден щели да се превърнат в богове на Първите хора — неизброими богове на реки, дъбрави и скали. Чедата издялали лица по яловите дървета, навярно за да се сдобият божествата им с очи и да бдят над молебствията на вярващите. Предполагаемото доказателство за това е, че самите Първи хора го смятали за истина — страхували се, че язовите дървета ги наблюдават, затова унищожили много от тях, за да отнемат това преимущество от горските чеда. Ала Първите хора били по-непросветени от нас и вярвали на неща, в които наследниците им в наши дни не вярват. Да вземем например „Женихи на морето. История на Бял пристан от най-ранните му дни“ на майстер Йорик, в която се говори за кървави жертвоприношения към старите богове. Подобни практики просъществували допреди едва пет века, според предшествениците на майстер Йорик в Бял пристан.

Това не значи, че зеленозрящите не владеели изгубени изкуства, плод на мистични тайнства, например били способни да виждат и да общуват през огромни разстояния (както дошлите много след тях валирианци можели). Но може би част от историите за чедата са резултат по-скоро на неразумни полети на въображението. Не можели да се превръщат в зверове, както думат някои, но сякаш има истина в това, че са можели да общуват с животните, така както ние не умеем — оттам възникнали преданията за превръщенци и хора-зверове.

В интерес на истината легендите за превръщенците са много, но най-разпространените, дошли от устните на мъжете от Стража, записани от септони и майстери от отминали векове, твърдят, че превръщенците не просто общували с животни, но можели и да ги контролират, като съединяват душите си с техните. Дори сред диваците тези превръщенци будели страх, неестествени същества, призователи и съюзници на животните.

Според някои превръщенците се изгубвали напълно в зверовете си, а според други животните проговаряли с човешки глас, когато ги владеел превръщенец. Но всички разкази твърдят едно, най-често превръщенците били мъже, контролиращи вълци, дори вълчища, и си имали специално име сред диваците: варги.

Макар „Свръхестествена история“ на септон Барт да не се приема на сериозно в наши дни, част от нея предизвикала противоречия в Цитаделата. Септон Барт твърдял, че се е съветвал с текстове, съхранени в Черен замък, и според тях горските чеда можели да разговарят с гарвани и ги учели да повтарят думите им. Според Барт, това тайнство било предадено на Първите хора, тъй че да си общуват на големи разстояния с помощта на гарваните. В рудиментарна форма се предава и на майстерите в наши дни, които вече не умеят да разговарят с птиците. Вярно е, орденът ни разбира речта им… но само доколкото да разберем какво значат крясъците и граковете им, кога са уплашени или гневни, кога са готови за сношение или са болни.

Гарваните са сред най-умните птици, но и така не са по-умни от човешки пеленачета, а и доста по-неспособни на истинска реч, в каквото и да е вярвал септон Барт. Неколцина майстери, посветили се на брънката от валирианска стомана, спорят, че Барт е бил прав, но нито един не е успял да потвърди това, за което претендира той.

Легендите свидетелстват и за други способности на зеленозрящите: можели да виждат миналото и да прозират далеч в бъдещето. Но познанията ни показват, че висшите тайнства, които поверяват подобни способности на едного, предупреждават, че виденията от бъдещето са неясни и често подвеждат — полезно уточнение, когато целиш да заблудиш наивниците с врачуване и предсказания.

Макар чедата да са имали собствени тайнства, важно е да разграничаваме истината от суеверията и да изпробваме достоверността на познанието си. Независимо от това, какво наистина са представлявали способностите им, чедата са били водени от своите зеленозрящи и без съмнение са населявали земите от бреговете на Лятното море до Земята на Вечната зима. Устройвали обитанията си простичко, не издигали крепости, нито строели градове. Вместо това живеели в горите, в наколни колиби из блата и мочурища, дори в пещери и кухи хълмове. В лесовете, говори се, си правели подслони от листа и тънки гъвкави клонки насред короните на дърветата — тайни „дървесни градчета“.

За някои е почти несъмнено, че са го правили, за да се пазят от хищници като вълчища и диви котки, срещу които простите им каменни оръжия и дори възвеличаните им зеленозрящи — не можели да ги защитят докрай. Но други източници оспорват това и поддържат тезата, че най-големите врагове на горските чеда били великаните, както подшушват историите от Севера и както майстер Кенет донякъде доказва с проучването си на една гробна могила на великан край Дълго езеро, откривайки сред останалите му ребра обсидианови върхове на стрели. Това ни препраща към една от песните на диваците, записана в „Историята на кралете отвъд Вала“ на майстер Херик. Братята Гендел и Горн били извикани да отсъдят в спор между клан горски чеда и семейство великани за притежанието на една пещера. Според песента, братята разрешили спора с коварство — принудили и двете страни да се откажат от пещерата, след като открили, че тя е част от цял комплекс, простиращ се под Вала. Но като се знае, че диваците са неграмотни, традиционните им истории следва да се слушат с добре наострено за измама ухо. Горските чеда и великаните обаче се обединили срещу други, по-големи заплахи.

Съществува вероятност и трета раса да е населявала територията на Седемте кралства в Епохата на Зората, но това са толкова смътни догадки, че не бива да им отделяме много място.

Сред железнородените се носи поверието, че най-първите сред Първите хора, които пристигнали на Железните острови, открили прочутия Престол от Морски камък, но островите били напълно безлюдни. Майстер Кирт в сборника си с легенди на железнородените, „Песни на Удавените“, смята, че Престолът е дело на посетители оттатък Морето на залеза, но за това доказателства няма, само предположения.