Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (12) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Десетте хиляди кораба

Последното значимо преселение към Вестерос се случило много след пристигането на Първите хора и андалите. След края на Гхискарските войни драконовите господари на Валирия обърнали взор на запад, където растящото влияние на свободната им империя срещнало тях и колониите им с народите около Ройн.

Ройн, най-могъщата река в света, и многото й притоци кръстосват по-голямата част от Западен Есос. По поречията им се зародили цивилизация и култура, не по-малко древни и значими от Стари Гхис. Ройнарите, които дължали благоденствието си на даровете на реката, я нарекли Майка Ройн.

Риболовци, търговци, учители, учени, дърводелци, каменоделци и ковачи, те издигали китни села и изящни градове: започнали от изворите на реката и стигнали чак до устието й, всяко поселение — по-красиво от предишното. Издигнали Гоян Дрох насред Кадифените хълмове, с горичките и водопадите му; Ар Ной — по бреговете на Койн, с чертозите му от зелен мрамор; светлия Сар Мел — град на цветя; обгърнатият от морето Сарой, с каналите и соленоводните му градини; и накрая — Кроян, най-величав от всички, Града на пировете, и неговия Палат на любовта.

Изкуствата и музиката процъфтявали в ройнските градове, а според преданията хората там имали своя собствена магия — магия от водата, много различна от валирианските чародейства, оплетени от кръв и огън. Макар и обединени от родство, обща култура и реката Майка, ройнските градове ревностно пазели независимостта си и всеки имал свой собствен принц… или принцеса — сред речните народи жените живеели на равна нога с мъжете.

Макар и поначало мирен народ, ройнарите можели да бъдат страховити, когато гневът им бъде събуден, както не един андалски завоевател научил, за свое нещастие. Ройнският воин, облечен в броня от сребристи плочки, с шлем във формата на рибя глава, с дългото си копие и щит от коруба на костенурка, всявал страх у всеки враг. Говори се, че самата Майка Ройн нашепвала на чедата си за всяка опасност, че ройнските принцове владеели странни, неестествени сили, че ройнските жени се сражавали също толкова яростно, колкото и мъжете, и че градовете им били закриляни от „водни валове“, които се надигали и потапяли всеки неприятел.

Векове наред ройнарите живеели в мир. Макар много нецивилизовани племена да се спотайвали из хълмовете и лесовете край Майка Ройн, те добре знаели, че не бива да безпокоят речния народ. Ройнарите пък не показвали завоевателски амбиции — реката била техният дом, техният родител, техният бог, и малцина искали да живеят далеч от звуците на вечната й песен.

Когато след края на Петата гхискарска война приключенци, изгнаници и търговци от свободна Валирия достигнали в странстванията си отвъд Земите на Дългото лято, ройнските принцове отначало ги приели радушно, а жреците им обявили, че всеки е добре дошъл да сподели даровете на Майка Ройн.

Докато обаче тези валириански аванпостове се разраствали в градчета, а после — в градове, някои ройнари започнали да съжаляват за благосклонността на предците си. Дружелюбността отстъпила на вражди, особено в долното поречие на Ройн, където древният Сар Мел и крепостният валириански град Волон Терис се изправили един срещу друг на двата бряга, както и по крайбрежието на Лятното море — там пък свободният Волантис скоро влязъл в съревнование с прочутия пристанищен град Сарой, като всеки от тях владеел по едно от четирите устия на Майка Ройн.

Разприте между жителите на тези градове скоро зачестили и се разгорещили; дали началото на поредица от краткотрайни, ала кървави войни. Най-напред на бойното поле се срещнали Сар Мел и Волон Терис. Според преданията, сблъсъкът започнал, когато валирианците уловили в мрежите си и посекли една от гигантските костенурки, които ройнарите наричали Старците от реката и тачели като святи съпрузи на самата Майка Ройн. Първата война на костенурките траяла по-малко от месец. Сар Мел бил опожарен при един от набезите срещу него, ала все пак победил, когато ройнските водни магове призовали силата на реката и наводнили Волон Терис. Придошлите води отнесли половината град, ако можем да вярваме на историите.

Последвали обаче още войни: Войната на тримата принцове, Втората война на костенурките, Войната на рибарите, Солената война, Третата война на костенурките, Войната при Езерото на камите, Войната на подправките и още много, твърде много, за да ги опишем тук. Хиляди загинали или били поробени. В тези конфликти валирианците нерядко излизали победители. Принцовете на Ройн, горделиви и независими, се сражавали сами, а валирианските колонии си помагали като при нужда дори зовели за помощ метрополията си. „История на ройнските войни“ на Белдекар ненадминато добре описва тези конфликти, обхванали почти два века и половина.

Поредицата от стълкновения достигнала кървавата си кулминация преди хиляда години, по време на Втората война на подправките, когато трима валириански драконови господари се присъединили към сродниците си във Волантис и завладели, плячкосали и унищожим Сарой, знаменития град — пристанище на Лятното море. Воините му били изклани, децата — отведени в робство, а гордият град от розов мрамор — опожарен. Волантинците посипали димящите развалини със сол, за да не се възправи Сарой никога повече.

Ройнарите, изправени срещу мощта на Свободната твърд

Пълното опустошение на един от най-богатите и прекрасни ройнски градове, поробването на народа му — всичко това потресло и смаяло останалите ройнски принцове.

— Ще заробят всички ни, ако не се обединим пред тях — заявил най-влиятелният сред принцовете, Гарин от Кроян. Този пълководец призовал равните нему да сложат началото на всеобщ съюз и да отмият всяка следа от валириански градове по реката.

Срещу него се обадила само принцеса Нимерия от Ни Сар.

— В тази война нямаме надежда да възтържествуваме — предупредила тя, ала гласът й не се чул сред останалите принцове, които се врекли на Гарин. Дори воините от Ни Сар жадували за битки, тъй че Нимерия нямала избор и се присъединила към съглашението.

Скоро при Кроян се сбрала най-голямата армия, която Есос някога бил виждал, под командването на принц Гарин. Според Белдекар, воините наброявали четвърт милион. От изворите на Ройн, та чак до множеството устия, всеки годен за битка мъж грабнал меч и щит и се упътил към Града на пировете, за да се влее във великото начинание. Стига армията да стои близо до Майка Ройн, обявил принцът, няма защо да се боят от дракони — собствените им водни магове щели да ги закрилят от огъня на свободна Валирия.

Гарин разделил воинството си на три части — една на източния бряг на Ройн, една на западния, а по водите между тях заплавала огромна флотилия, която разчиствала от вражи кораби реката. От Кроян принц Гарин повел множеството си надолу по течението, унищожавайки всяко селище, град и аванпост по пътя си, прегазвал всяка съпротива.

При Селорис спечелил първото си открито сражение, където прекършил трийсетхилядна валирианска армия и завладял града. Същата съдба застигнала и Валисар. При Волон Терис Гарин се озовал срещу сто хиляди воини, сто бойни слона и трима драконови господари. И там възтържествувал, ако и с цената на тежки жертви. Хиляди изгорели до смърт, но и хиляди се спасили в плитчините на реката, откъдето маговете извивали мощни водни струи срещу драконите на врага. Ройнските стрелци повалили два от тях, а третият отлетял, ранен. След свършека на битката Майка Ройн, разярена, се надигнала и погълнала Волон Терис. Отпосле именували принца победител Гарин Велики и според писанията всички могъщи владетели треперели пред армията му. Вместо да излязат на бран, волантинците се укрили зад Черните стени на града си и поискали помощ от Валирия.

И драконите дошли. Не три, колкото надвил принц Гарин при Волон Терис, а триста или повече, ако вярваме на достигналите до нас хроники. Срещу пожарищата им ройнарите нямали шанс. Десетки хиляди изгорели, а още толкова се втурнали в реката — с надежда Майка Ройн да ги спаси… и се удавили в обятията й. Някои летописци настояват: тъй свирепи били пламъците, че водите на реката кипнали и се превърнали в пара. Заловили Гарин Велики и го принудили да наблюдава как народът му страда заради неподчинението си. Воините му не получили подобна милост. Волантинците и валирианските им сродници започнали сеч — толкова много ройнари загинали, че според преданията великото волантинско пристанище се обагрило в червено, докъдето стигал погледът. След това победителите прегрупирали силите си и поели на север по реката, плячкосали безмилостно Сар Мел и се отправили към Кроян, града на принц Гарин.

Заключен в златна клетка — затвора, отреден му от драконовите господари — Гарин бил отведен от тях до Града на пировете, за да стане свидетел на гибелта му.

При Кроян окачили клетката навръх стените, за да не пропусне принцът нито миг от пороблението на жените и децата, чиито братя и съпрузи загинали в доблестната му, но безнадеждна война… Ала принцът, според преданията, хвърлил проклятие върху завоевателите, призовал Майка Ройн да отмъсти за децата си. И тъй, още същата нощ Ройн придошла неочаквано и по-яростно, отколкото някой можел да си спомни. Спуснала се гъста, зловонна мъгла и валирианците започнали да измират от сива люспа. (Поне дотолкова историята е вярна: векове по-късно Ломас Дългата крачка споменава в пътеписите си потъналите руини на Кроян, задушливите му мъгли и мръсни води и как заблудени пътници, заразени със сива люспа, бродят из развалините и грозят останалите преминаващи под срутения Мост на бляновете.)

По горното ройнско поречие, в Ни Сар, принцеса Нимерия скоро получила вестта за смазващото поражение на Гарин и пороблението на народите на Кроян и Сар Мел. Същата участ очаква и нейния град, осъзнала тя. Затова събрала всички кораби, останали на Ройн, и малки, и големи, и ги напълнила с толкова жени и деца, колкото можели да поберат (защото почти всички годни мъже били тръгнали с Гарин и загинали). Повела опърпаната си флотилия по реката, покрай сринати, димящи градове и поля, засети с мъртви, през води, затлачени от подути трупове. За да избегне Волантис и воинството му, тя избрала един от по-старите канали на реката и излязла в Лятното море, където някога бил Сарой.

Купчина трупове по крайбрежието на Ройн

Легендите разказват, че Нимерия поела към морето с десет хиляди кораба, за да търси дом оттатък дългата ръка на Валирия и драконовите владетели. Белдекар предполага, че числеността им е завишена драматично, може би десетократно. Различни хроникьори предлагат други числа, но корабите на Нимерия никога не са били преброени. Можем да сме сигурни, че са били много.

Повечето били речни съдове: малки лодки, гондоли, рибарски лодки, търговски галери, увеселителни шлепове, дори салове, претъпкани с жени, деца и старци. Едва един от десет съда можел да издържи мореплаване твърди Белдекар. Пътуването на Нимерия било дълго и тежко. Повече от сто кораба потънали в първата буря, която ги връхлетяла. Поне още толкова поели обратно и били пленени от волантински робовладелци. Други изостанали или се отклонили и никой повече не ги видял.

Принцеса Нимерия, повела десетте хиляди кораба

Остатъкът от флотилията се довлякъл през Лятното море до Островите на Базилиска. Но там го посрещнали корсарските крале от Секирата, Нокътя и Виещите планини, които, помирени достатъчно задълго, се спуснали връз ройнарите с огън и меч, опожарили няколко десетки кораба и отвели стотици в робство. След това корсарите предложили на ройнарите да се заселят на Жабешкия остров, стига да се откажат да плават, и да изпращат всяка година на всеки от кралете по трийсет девици и хубави момченца като налог.

Нимерия отказала и отново поела по водите, надявайки се да открие убежище сред изпаренията на сотьороските джунгли. Някои се заселили на нос Базилиск, други покрай искрящите зелени води на Замойос, сред плаващи пясъци, крокодили и гниещи, полупотопени дървета. Самата принцеса Нимерия останала с корабите си в Заметар, гхискарска колония, изоставена от хиляда години, а останалите поели нагоре по реката, към великанските руини на Ийн, свърталище на трупояди и паяци.

В Соторьос се намирали съкровища — злато, скъпоценни камъни, рядка дървесина, екзотични кожи, странни плодове и подправки, но ройнарите не процъфтели там. Тегнещата влага и жегата ги потискали, а рояците от жилещи насекоми пренасяли болест след болест: зелена треска, танцуваща чума, кървав цирей, гнойни възпаления, сладка плесен. Най-младите и най-възрастните се оказали особено податливи. Дори плацикането в реката подканяло смъртта, защото Замойос гъмжала от пасажи хищни рибки и малки червеи, които снасяли яйцата си в плътта на плуващите. Два от новосъздадените градове на нос Базилиск били нападнати от търговци на роби. Жителите им били изклани, или отведени във вериги. Ийнците пък трябвало да се отбраняват от ивичестите трупояди, прииждащи от дълбините на джунглата.

Повече от година ройнарите се опитвали да оцелеят в Соторьос, докато един ден кораб от Заметар пристигнал в Ийн и открил, че всеки мъж, жена и дете в този порутен, обхождан от призраци, град бил изчезнал. Тогава Нимерия сбрала отново народа си в корабите и отново вдигнали платна.

През следващите три години ройнарите блуждаели из южните морета в търсене на нов дом. В Наат, Острова на пеперудите, кроткото местно население приело ройнарите с отворени обятия, но богът, закрилящ тази странна земя, ги поразил с безименна смъртоносна болест и те били принудени да се върнат при корабите си. В Летните острови се заселили на необитавана скала по източния бряг на Валано, която скоро станала известна като Острова на жените, но рехавата камениста почва давала малко храна и мнозина измрели от глад. Когато отново вдигнали платната, част от ройнарите изоставили Нимерия и последвали жрица на име Друселка, която заявила, че чула гласа на Майка Ройн, която викала чедата си към дома… Но когато Друселка и последователите й пристигнали в старите си градове, там ги чакал врагът — и повечето били изловени, избити или поробени.

Разбитите, оредели останки от десетте хиляди кораба поели на запад с принцеса Нимерия — този път към Вестерос. След толкова много лутане корабите й били още по-негодни за плаване, отколкото в началото на пътешествието. Само малка част от флотилията успяла да стигне в Дорн. И до ден-днешен има изолирани поселения на ройнари на Каменните стъпала, които твърдят, че са потомци на някогашни корабокрушенци. Други пък, понесени от бурни течения, заплавали към Лис и Тирош и се оставили на робовладелците, за да избегнат гроб на морското дъно. Останалите кораби достигнали сушата, близо до устието на река Зелена кръв, недалеч от древните стени от пясъчник на Пясъчния кораб, престола на Мартел.

Пустинна, отдалечена и рядко населена, по онова бреме Дорн била неблагодарна земя, където десетина свадливи лордове и дребни крале се препирали непрестанно за всяка река, поток, кладенец и късче плодоносна земя. Повечето от тези лордове смятали ройнарите за нежелани натрапници, нашественици със странни чужди обичаи и странни богове, които трябва да бъдат изтикани обратно в морето, откъдето са дошли. Само че Морс Мартел, лордът на Пясъчния кораб, видял в новодошлите възможност… И ако се вярва на певците, изгубил ума си по Нимерия, свирепата и красива принцеса-воин, която повела народа си по света в името на свободата му.

Сред ройнарите, дошли в Дорн с Нимерия, осем от десет били жени… но по ройнския обичай една четвърт били воини, а дори необучените били закалени след толкова пътешествия и премеждия. Хиляди пък, които били деца в началото на пътешествието, възмъжали по време на пътуванията и хванали копието. Обединявайки се с новодошлите, Мартелите увеличили числеността на свитата си десетократно.

Когато Морс Мартел се оженил за Нимерия, стотици от рицарите, скуайърите и подчинените му лордове сторили същото с други ройнарки, а мнозина, които вече били женени, ги направили свои любовници. Така кръвта обединила двата народа. Съюзът им обогатил и подсилил дома Мартел и дорнските му съратници. Ройнарите носели със себе си незаменими богатства — занаятчиите и зидарите им притежавали умения, много по-напреднали от тези на вестероските им колеги, а оръжейниците им създавали мечове, копия и брони, с които никой вестероски ковач не можел да се мери. Нещо по-важно, ройнските водни вещици знаели заклинания, с които пресъхналите корита отново да се изпълнят, а пустинята — да разцъфти.

За да укрепи съюза и да направи така, че хората й никога повече да не се върнат в морето, Нимерия запалила ройнските кораби.

— Търсенията ни приключиха — обявила тя. — Открихме новия си дом, тук ще живеем и ще умрем.

(Някои от ройнарите оплакали загубата на корабите си и вместо да заживеят по новите си земи, започнали да кръстосват водите на Зелената кръв, бледо подобие на Майка Ройн, която все още богопочитали. И до ден-днешен съществуват, познати като „сираците на Зелената кръв“.)

Пламъците озарили брега навред на петдесет левги, докато хилядите пробити, килнати на една страна, непотребни кораби горели и се превръщали в пепел — на тази светлина принцеса Нимерия именувала Морс Мартел, по ройнски обичай, принц на Дорн и го обявила за „господар на червените и белите пясъци, на всички земи и реки от планините до голямото солено море“. Подобно върховенство лесно се заявявало, но трудно се извоювало. Последвали години на война, докато Мартелите и техните ройнски съмишленици посрещнали в битка и подчинили един след друг различни дребни крале. Не по-малко от шестима от тях заминали за Вала в златни окови, изпратени от Нимерия и нейния принц, докато останал само най-големият им съперник: Йорик Ирънууд, Кръвният крал, петият с това име, лорд на Ирънууд, Пазител на Каменния път, Рицар на кладенците, Крал на Червения предел, Крал на Зеления пояс, крал на дорнците.

Девет години Морс Мартел и съюзниците му (сред които дом Фаулър от Небесен простор, дом Толанд от Призрачния хълм, дом Дейн от Звездопад и дом Ълър от Хелхолт) се сражавали срещу Ирънууд и знаменосците му (Джордейн от Тор, Уайл от Каменния път, както и Блакмонт, Коргайл и много други), а битките били неизброими. Когато самият Морс Мартел паднал под меча на Йорик Ирънууд в третата Битка при Костеливия път, принцеса Нимерия заела мястото на съпруга си начело на воинството му. След още две години ожесточени сражения Йорик Ирънууд преклонил глава пред нея и оттам насетне тя управлявала от Слънчево копие.

Макар да се омъжила още дважди (първо за застаряващия лорд Ълър от Хелхолт, а след това за чаровния Давос Дейн от Звездопад, Меча на утрото), Нимерия останала неоспорим владетел на Дорн още почти двайсет и седем години, а съпрузите й единствено й помагали и я подкрепяли. Преживяла повече от десет опита за покушение, потушила два бунта и осуетила два завоевателни опита, първо от Бурния крал Дуран Трети, а след това от Краля на Предела Грейдон.

Когато се споминала, наследила я най-голямата от четирите й дъщери от Морс Мартел, а не синът й от Давос Дейн, защото дотогава дорнците вече били усвоили много от законите и привичките на ройнарите, въпреки че спомените за Майка Ройн и десетте хиляди кораба вече се размивали в легендите.