Джордж Р. Р. Мартин, Елио Гарсия, Линда Антънсън
Светът на огън и лед (43) (Неразказаната история на Вестерос и Игра на тронове)

Дорн

Казват, че само един дорнец може наистина да познава Дорн.

Най-южното от Седемте кралства е също така и най-негостоприемното… и най-странното в очите на всекиго, отраснал в Предела, Западните земи или Кралски чертог. Защото Дорн е различен по повече начини, отколкото можем да опишем. Необятни пустини от бял и червен пясък, страховити планини, където коварни мъже пазят коварни проходи, непоносима жега, пясъчни бури и скорпиони, люта храна, фурми, смокини и кървави портокали, отрова и замъци от кал — това е почти всичко, което простолюдието на Седелите кралства знае за Дорн. И безспорно всички тези неща съществуват, но за тази древна страна може да се каже още много, защото историята й се простира чак до Епохата на зората.

Червените планини, които представляват западните и северните му граници, разделяли Дорн от останалата част на Вестерос в продължение на хилядолетия, макар че и пустините изиграли своята роля. Над три четвърти от земята отвъд тази стена от планини е безводна пустош. Не по-гостоприемен е и дългият южен бряг, съставен в по-голямата си част от плетеница от рифове и скали с малобройни защитени пристани. Корабите, които все пак акостират там, дали по свой избор или по случайност, трудно намират помощ и прехрана — по брега няма гори, които да осигурят дървесина за поправки, дивечът е оскъден, чифлиците и селата, където могат да намерят провизии, са малко. Дори прясна вода се намира трудно, а моретата на юг от Дорн са пълни с водовъртежи и гъмжат от акули и кракени.

В Дорн няма градове, макар че тъй нареченият Сенчест град, прилепен до стените на Слънчево копие, може да се брои за градче (макар и от кал и слама). По-голямо и по-гъсто населено, Дъсченото градче на устието на река Зелената кръв е може би най-близкото нещо до истински град в Дорн. При все това е град с дъски вместо улици, където и големите къщи на богатите, и обикновените къщи, и дюкяните са направени от лодки, шлепове и търговски кораби, завързани едни за други с конопени въжета, люшкани от водата.

Архимайстер Бруд, който бил роден и отгледан в Сенчестия град под ронещите се стени на Слънчево копие, направил прочутото наблюдение, че Дорн и далечният Север имат повече общо помежду си, отколкото с царствата, намиращи се между тях. „Едното е горещо, а другото — студено, но тези древни кралства от пясък и сняг се различават от останалия Вестерос по историята, културата и традициите си. И двете са слабо заселени в сравнение със земите между тях. И двете упорито държат на собствените си закони и традиции. Нито едното от двете не е било истински превзето от драконите. Кралят на Севера мирно приел Егон Таргариен за свой владетел, докато Дорн храбро устоявал на мощта на Таргариените почти две столетия, преди най-накрая да приеме властта на Железния трон чрез брак. Както дорнците, така и северняците са осмивани като диваци от невежите в петте «цивилизовани» кралства и възхвалявани за храбростта си от онези, които са кръстосвали мечове си с тях.“

Дорнците се хвалят, че от Седемте кралства на Вестерос тяхното е най-старо. Това до известна степен е вярно. За разлика от андалите, които дошли по-късно, Първите хора не били моряци. Те дошли във Вестерос не на кораби, а пеша, по земния мост от Есос, от който днес са останали само Каменни стъпала и Счупената ръка на Дорн. Пеша или на коне, те най-напред стъпили на Вестерос там, на източните брегове на Дорн.

Малцина обаче избрали да останат, защото земите, на които се озовали, далеч не били гостоприемни. Горските чеда с основание наричали Дорн „Празната земя“. Източната половина на Дорн в по-голямата си част е безплодна пустош, чиято суха, камениста почва трудно ражда реколта, дори когато се напоява. А преминем ли Вайт, Западен Дорн е само едно необятно море от неспокойни дюни, където слънцето пече жестоко и безспирно и където понякога свистят свирепи пясъчни бури, които могат да свалят месото от костите на човек за броени минути. Ако може да се вярва на легендите от Предела, дори Гарт Зелената ръка не можал да накара цветята да цъфтят там. (В дорнските легенди не се споменава за Гарт.) Вместо да остане, той повел хората си през планините към плодородния Предел. Повечето от Първите хора, дошли след него, хвърляли по един поглед към Дорн и вземали същото решение.

Но не всички. Някои виждали красота в тази гола, гореща и безмилостна земя и избирали да построят домовете си там. Повечето се заселвали по бреговете на реката, която нарекли Зелената кръв. Макар и оскъдни в сравнение с Мандър, Тризъбеца или Черна вода, водите на Зелената кръв действително са кръвта, която дава живот на Дорн.

Повечето дорнски реки стават пълноводни само след редките и опасни дъждовни бури. През останалата част от годината те са само сухи дерета. В цял Дорн само три реки текат безспирно, лете и зиме, без никога да пресъхват. Поройната река извира високо в западните планини и се спуска надолу към морето в поредица от бързеи и водопади, ревейки през каньоните и теснините като огромен звяр. Понеже идва от планински извори, водите й са сладки и чисти, но опасни за преминаване, освен по мост, и невъзможни за плаване. Жупелът е много по-спокойна река, но мътните му жълти води вонят на сяра, а растенията по бреговете му са странни и недорасли. (За хората, които живеят по същите тези брегове, няма да говорим.) Но водите на Зелената кръв, макар и понякога кални, са живителни както за растенията, така и за хората, и по бреговете й са струпани чифлици и овощни градини по протежение на хиляди левги. Освен това Зелената кръв и ръкавите й Вайт и Камшика са подходящи за плаване почти до изворите си (макар и на места плитки и пълни с пясъчни наноси) и затова са основната търговска артерия на Дорн.

Повечето от Първите хора, които избрали да останат в Дорн, вместо да тръгнат на север в търсене на по-приветливи земи, се заселили близо до бреговете на Зелената кръв и копаели канали, за да отклонят животворните й води до дърветата и посевите си. Други предпочели да живеят край Тясното море — източните брегове на Дорн са по-приветливи от южните и там бързо се появили множество селца, чиито жители се прехранвали с риба и раци.

По-храбрите сред Първите хора продължили напред и се заселили в подножието на Червените планини от южната им страна. Там бурите, движещи се на север, често носели дъждове и създавали плодороден зелен пояс. Онези, които се изкачили по-нагоре, намерили подслон сред върховете, в затулени долини и високи планински ливади, където тревата била зелена и сладка. Само най-храбрите и безумните посмели да тръгнат през дълбоките пясъци. Някои от тях открили вода сред дюните и издигнали крепости и замъци в тези оазиси, а векове по-късно техните наследници станали владетелите на Кладенците. Но за всеки един, натъкнал се на кладенец, сигурно стотина умирали от жажда под жаркото дорнско слънце.

Такъв бил произходът на трите отделни вида дорнци, които познаваме днес. Младия дракон, крал Дерон Първи, им дал имената, с които ги познаваме днес, в книгата си „Завоеванието на Дорн“. Нарекъл ги „каменни дорнци“, „пясъчни дорнци“ и „солени дорнци“. Каменните дорнци били планински народ със светла кожа и коса и произлизали най-вече от Първите и андалите. Пясъчните дорнци, с потъмняла от жаркото слънце кожа, живеят в пустините и речните долини, а солените дорнци са по бреговете — тъмнокоси, стройни и мургави, те имат най-странните обичаи и най-много ройнарска кръв. (Когато принцеса Нимерия дошла в Дорн, повечето от нейните ройнари предпочели да останат близо до морето, което дълго било техен дом, дори и след като корабите им били изгорени.)

Счупването

Това е най-важното събитие в историята на Дорн, а може би и на цял Вестерос, за което, за жалост, знаем твърде малко.

Повечето от това, в което вярваме по отношение Счупването, е дошло до нас чрез песните и преданията. Всички са съгласни, че Първите хора са преминали от Есос във Вестерос по суша, пеша или яздейки през горите и хълмовете на огромния земен мост, съединявал двата континента в Епохата на зората. Дорн бил първата земя, където навлезли, но както вече обяснихме, малцина останали там — повечето продължили на север, през планините и може би през солените блата, които някога били там, където сега е Дорнското море. С вековете заприиждали все повече, превземайки Бурните земи, Предела и Речните земи, а стигнали дори до Долината и Севера. Те прогонвали древните раси по пътя си, като убивали великаните, където ги намерят, поваляли язови дървета с бронзовите си брадви и водели кървави войни с горските чеда.

Чедата се съпротивлявали, доколкото могли, но Първите били по-големи и по-силни. Яхнали коне, облечени и въоръжени с бронз, те надвивали древната раса във всички битки, защото оръжията на чедата били направени от кост, дърво и драконово стъкло. Накрая, в отчаянието си, чедата се обърнали към чародейството и помолили своите зеленозрящи да възпрат нашествениците.

Събрали се стотици (според някои на Острова на ликовете) и призовали боговете си с песен и молитва и с кръвно жертвоприношение (според една версия на преданието на язовите дървета били дадени хиляда пленници, а според друга чедата жертвали кръвта на собствените си деца). И старите богове се отзовали, великани се пробудили и цял Вестерос се разтресъл и затреперил. По земята се появили огромни пукнатини, хълмове и планини се срутили и били погълнати. И тогава нахлули моретата, и Ръката на Дорн била счупена и раздробена от мощта на водата, а над вълните останали само няколко пусти скални острова. Лятното море се съединило с Тясното море и мостът между Вестерос и Есос изчезнал завинаги.

Така поне твърдят преданията.

Повечето учени действително са съгласни, че Есос и Вестерос някога са били свързани — хиляда предания и рунически надписи разказват за преминаването на Първите хора. Днес моретата ги разделят, така че очевидно събитието, което дорнците наричат Счупването, трябва да се е случило под някаква форма. Дали обаче е станало в един-единствен ден, както казват песните? Било ли е наистина дело на горските чеда и чародейството на техните зеленозрящи? Не е ясно. Архимайстер Касандър прави друго предположение в „Песента на морето: как земите се разцепиха“. Той твърди, че не песните на зеленозрящите са отделили Вестерос от Есос, а онова, наречено от него Песента на морето — бавно надигане на водите, продължило с векове, а не за един ден, и причинено от поредица дълги горещи лета и къси топли зими, които стопили ледовете в замръзналите земи отвъд Тръпнещото море, а те се влели в набъбвалото море.

Много майстери намират аргументите на Касандър за правдоподобни и приемат вижданията му. Но независимо дали Счупването е станало за един ден, или е отнело векове, няма съмнение, че то се е случило и Стъпалата и Счупената ръка на Дорн са безмълвно, но красноречиво свидетелство за това. Има и много сведения, че Дорнското море някога е било вътрешно сладководно езеро, захранвано от планински потоци, и много по-малко, отколкото е днес, докато Тясното море не пробило към него и удавило солените блата, лежали между тях.

Дори ако приемем, че старите богове са счупили Ръката на Дорн с Чука на водите, както твърдят легендите, зеленозрящите изпели песните си твърде късно.

Вярно е, че след Счупването нямало повече преселения към Вестерос, понеже Първите не били мореплаватели… но толкова много от предците им вече били преминали, че когато земите се разделили, те надвишавали по брой древните раси почти тройно. Това превъзходство само растяло през вековете, защото жените на Първите раждали много повече синове и дъщери от жените на древните раси. И тъй, чедата и великаните започнали да изчезват, докато човешката раса се множала и разпростирала, завладявала полята и горите, изграждайки села, крепости и кралства.

Кралствата на Първите хора

Разединението на дорнците е очевидно дори от най-ранните ни източници. Големите разстояния между отделните селища и трудният преход през горещите пясъци и назъбените планини изолирали всяка малка общност от всички останали. Това довело до въздигането на множество дребни владетели, повече от половината от които с времето започнали да наричат себе си крале. Несъмнено дребни крале имало из цял Вестерос, но те рядко били толкова много и толкова незначителни, колкото дорнските крале при Първите хора.

Няма дори да се опитваме да разкажем за всички тях. Повечето владеели толкова малки територии или постигали толкова краткотрайни завоевания, че не заслужават внимание. Неколцина от най-значимите обаче заслужават да бъдат споменати — онези, чиито родове пуснали дълбоки корени и издържали през последвалите хилядолетия.

При устието на Поройната река домът Дейн издигнал замъка си на остров, там, където тази буйна, тътнеща река се разширява, за да се влее в морето. Според легендата, първият Дейн бил доведен до това място, когато последвал падаща звезда, и открил там камък с магическа сила. След това неговите потомци управлявали западните планини много векове като крале на Поройната река и владетели на Звездопад.

На север и на изток, отвъд големия планински проход, който осигурявал най-късия и лесен път от Дорн до Предела, домът Фаулър изградил собствената си крепост в каменните склонове над прохода. Тази крепост била наречена Небесен простор заради високото си местоположение и извисяващите се каменни кули. По онова време проходът, над който тя гледала, бил познат като Широкия път (днес го наричаме Принцов проход), тъй че Фаулър се окичили с грандиозните титли владетели на Небесния простор, владетели на Широкия път и крале на Камъка и Небето.

По подобен начин, далече на изток, където планините опират в Дорнското море, домът Ирънууд се установил във високите долини и зелените хълмове под планинските върхове. Те поели контрола над Каменния път, втория от двата големи прохода към Дорн (много по-стръмен, тесен и коварен от Широкия път на запад). Добре защитени и сравнително плодородни, техните земи също така били богати на дървен материал и притежавали ценни находища на желязо, калай и сребро превръщайки Ирънууд в най-богатите и най-могъщите сред дорнските крале. Наричайки себе си Царствената кръв, владетели на Каменния път, господари на Зелените хълмове и Върховни крале на Дорн, лордовете от рода Ирънууд с времето овладели цял Северен Дорн — от планинските владения на дома Уайл до изворите на Зелената кръв… макар че опитите им да подчинят другите дорнски крале рядко се увенчавали с успех.

По времето на Първите съществувал и втори претендент за титлата Върховен крал на Дорн, който властвал от голям укрепен замък с дървена кула на южния бряг на Зелената кръв край Лимоновата горичка, където реката се влива в Лятното море. Това било странно кралство, защото след смъртта на всеки крал наследникът му бил избиран с гласуване от дузина благородни семейства, които се били заселили по реката или по източния бряг. Родовете Уейд, Шел, Холт, Брук, Хъл, Лейк, Браунхил и Брайър издигали крале, които властвали от високия дворец сред лимоновите дръвчета. Този любопитен ред се сринал, когато едно гласуване било оспорено и това настроило кралските родове един срещу друг. След поколение борби три от старите домове били заличени от лицето на земята, а някога могъщото речно кралство било разбито на дузина дребни владения, които непрестанно враждували помежду си.

В Дорн съществували и други малки кралства — в дълбоките пясъци, сред високите върхове, по соления бряг, както и на островите и на Счупената ръка, но малко от тях се доближавали до могъществото и влиянието на родовете Дейн от Звездопад, Фаулър от Небесния простор и Широкия път и Ирънууд от Ирънууд.

Пристигането на андалите

Андалите оставили своята следа в Дорн, също както и в целия Вестерос на юг от Шийката. Повечето историци обаче са съгласни, че тук влиянието им било по-слабо, отколкото в което и да е от останалите южни кралства. За разлика от Първите хора андалите били мореплаватели и по-авантюристичните сред капитаните им познавали добре дорнския бряг и често казвали, че там няма нищо, освен змии, скорпиони и пясък. Затова не е чудно, че малцина сред нашествениците насочили греблата си на юг, след като имало по-богати и зелени земи много по-наблизо, точно срещу Андалос отвъд Тясното море.

Но винаги се намират малцина, които поемат по пътищата, отбягвани от другите, търсейки късмета си в по-суровите кътчета на света. Такива били и онези андали, които тръгнали към Дорн. Някои се борили срещу Първите хора, които били там преди тях, за най-добрите земи по Зелената кръв и бреговете или навлизали в планините. Други се установили на места, където преди тях не бил стъпвал човешки крак.

Сред тях били родовете Ълър и Коргайл — Ълър издигнали мрачна, воняща крепост край жълтите серни води на Жупела, докато вторите се установили сред дюните и дълбоките пясъци, построявайки укрепление около единствения кладенец на петдесет левги наоколо. По на юг родът Вайт пък съградил висок, бледен замък сред хълмовете, на мястото, където два потока се съединяват в реката, която скоро била именувана на рода. На други места из Дорн родовете Алирион, Джордейн и Сантагар създали собствените си владения.

А на източния бряг, между Счупената ръка и Зелената кръв, един обичащ приключенията андал на име Морган Мартел се спуснал заедно с рода си към земите, които в някаква степен се владеели от домовете Уейд и Шел. Победил ги, превзел селата, изгорил замъците и установил властта си над ивица каменист бряг дълга петдесет и широка десет левги.

През последвалите векове силата на Мартел се увеличавала… но бавно, понеже тогава, както и сред владетелите от този дом били известни със своята предпазливост. До идването на Нимерия никой дорнец не ги смятал за една от големите сили в страната. Действително, макар и заобиколени от всички страни с крале, самите Мартели никога не се нарекли с тази титла и в определени моменти от историята си доброволно преклонявали глави пред кралете Джордейн от Тор, набожните Алирион от Божията милост, многото дребни крале на Зелената кръв и могъщите Ирънууд от Ирънууд.

Мечът на утрото

Родът Дейн от Звездопад е сред най-древните и прославени домове в Седемте кралства, макар че славата му се дължи най-вече на наследствения меч Зора и на мъжете, които са го носели. Произходът на меча е изгубен в легендите, но изглежда, че мъжете от рода Дейн са го носили хиляди години. Онези, които са имали честта да го разгледат, казват, че не прилича на валирианската стомана, която са виждали, понеже е светъл като млечно стъкло, но във всичко останало споделя отличителните белези на валирианските мечове, тъй като е невероятно здрав и остър.

Макар много домове да имат свои наследствени мечове, те обикновено се предават от лорд на лорд. Някои, като тези от рода Корбрей, може да заемат меча на син или брат за едно поколение, след което той се връща при лорда. Не и домът Дейн. Притежателят на Зора винаги получава титлата Меч на утрото и само рицари от дома Дейн, които са сметнати за достойни, могат да го носят.

Поради тази причина всички Мечове на утрото са известни из целите Седем кралства. Има момчета, които тайно мечтаят да бъдат синове на дома Дейн, за да могат да получат този прославен меч и титлата му. Най-прочут от всички бил сир Артур Дейн, най-опасният от рицарите в Кралската гвардия на крал Ерис Втори, който победил Братството на Кралския лес и се покривал със слава във всеки турнир и всеки бой. Той умрял с чест в Бунта на Робърт, редом със заклетите си братя. Според разказите лорд Едард Старк го убил в двубой. След това лорд Старк върнал Зора в Звездопад на семейството на сир Артър в знак на уважение към него.

Идването на ройнарите

Мартелите управлявали скромните си владения стотици години преди да дойде принцеса Нимерия и нейните десет хиляди кораба да акостират на брега на Дорн, близо до мястото, където днес стоят замъкът Слънчево копие и сенчестият му град.

Историята как Нимерия взела Морс Мартел за съпруг, изгорила корабите си и обвързала своите ройнари с дома му чрез ръката, сърцето и честта си е разказана другаде. Не е нужно да я повтаряме тук. Нито ще повторим старите и познати разкази за спечелени и загубени битки, за сключени и нарушени съюзи.

Достатъчно е да кажем, че богатството и знанията, които ройнарите донесли със себе си във Вестерос, заедно с амбицията на лорд Морс и несломимата воля на Нимерия от Ройн, позволили на Мартелите да разширят многократно владенията си, побеждавайки лордове и дребни крале един след друг. Накрая победили дори дома Ирънууд и обединили цял Дорн… но не като кралство, а като княжество, понеже Морс и Нимерия никога не се нарекли крал и кралица, предпочитайки титлите принц и принцеса, по обичая на вече изчезналите градове-държави на Ройн. Техните наследници продължили тази традиция до днешни дни, въпреки че сломили враговете са и извоювали множество победи срещу Бурните крале и кралете на Предела.

В песните се казва, че Нимерия била вещица и воин, но нито едно от тези две твърдения не е вярно. Макар да не носила оръжие в битка, тя водила воините си в много сражения, командвайки ги с умение и хитрост. Изпратила на Вала шестима пленени крале в златни вериги, Нимерия предала мъдростта си на наследниците си, които повели войските, след като тя остаряла и изгубила сили. И макар никой от тях да не достигнал славата й, успели да защитят независимостта на Дорн от кралете на север от планините и да запазят владенията си цели въпреки всички размирни и гневливи лордове на планините и пустинята, над които те властвали.

Домът Мартел оглавява Дорн от седемстотин години. През това време е издигнал високите кули на Слънчево копие, видял е възхода на Сенчестия град и Дъсченото градче и е победил всички онези, които заплашвали властта му.

Имената на шестимата крале, изпратени от Нимерия на Вала, както са записани в хрониките

Йорик от дома Ирънууд, Царствената кръв, най-богатият и най-могъщият от кралете, свалени от рода Мартел.

Вориан от дома Дейн, Меча на вечерта, известен като най-великия рицар в цял Дорн.

Гарисън от дома Фаулър, Слепия крал, остарял и незрящ, но все още вдъхващ страх заради хитростта си.

Луцифер от дома Драйленд, Последен от рода си, крал на Жупела и владетел на замъка Адски порти.

Бенедикт от дома Блекмонт, който се кланял на тъмен бог и според мълвата имал силата да се превръща в огромен лешояд.

Албин от дома Манууди, размирен луд, който претендирал за властта над Червените планини.

Странните обичаи на юга

Отделени от останалите кралства и след това обединени с ройнарите преди хиляда години, дорнците имат своя собствена горда, богата история и свои собствени обичаи.

Каменните дорнци най-много приличат на хората на север от планините и са възприели най-малко от ройнарските обичаи. Това обаче не ги е превърнало в съюзници на пограничните лордове или лордовете на Предела — напротив, казват, че планинските лордове са също толкова свирепи, колкото и планинските кланове в Долината. От хиляди години те се сражават срещу Предела и Бурните земи, както и едни с други. Когато баладите говорят за смели битки с жестоки дорнци в граничните земи, става въпрос главно за владетелите на Блекмонт и Кралски гроб, на Уайл и Небесния простор. Както и за Ирънууд — Пазителите на Каменния път си останали най-гордите и най-могъщите васали на дома Мартел, а отношенията помежду им са в най-добрия случай неспокойни.

Преди идването на Нимерия кралете на Ирънууд били най-могъщият дом в цял Дорн — много по-велики от Мартелите от онова време. Те властвали над половин Дорн — факт, който родът Ирънууд не позволява да бъде забравен и до днес. Във вековете след въздигането на дома Мартел до върховната власт над Дорн Ирънууд винаги са били домът, най-склонен да се бунтува, и са го правили няколко пъти. Дори след като принц Марон Мартел обединил Дорн с Железния трон, този техен навик си останал. Лордовете на Ирънууд воювали на страната на Черния дракон в не по-малко от три от петте Бунта на Блекфир.

Пясъчните дорнци са по-силно повлияни от ройнарите и са свикнали със суровия начин на живот в пустинята. Реките на Дорн са малки в сравнение с Мандър и Тризъбеца, но са достатъчно пълноводни, за да напояват нивите и да поддържат селата и градчетата край тях. Навътре в пустинята хората живеят различно — местят се от оазис на оазис, прекосяват пясъците, разчитайки на известните им кладенци в пустошта, и отглеждат децата си заедно с козите и конете. Именно пясъчните дорнци отглеждат прочутите пясъчни коне, смятани за най-красивите в Седемте кралства.

Макар и с фини кости и неспособни с лекота да носят тежестта на рицар в броня, те са бързоноги и неуморни, способни да бягат цял ден и цяла нощ само с няколко глътки вода. Дорнците обичат пясъчните си коне почти колкото децата си. В „Завоеванието на Дорн“ крал Дерон отбелязва, че рицарят на Петнистата гора държал пясъчните си коне в собствената си зала.

Солените дорнци, потомците на ройнарите, са забравили майчиния си език през вековете, макар че той още влияе на начина, по който те говорят общия език — удължават гласни, произнасят други напевно, а трети — със странен ритъм. Някои определят дорнския говор като чаровен, а други — най-вече пограничните лордове, като неразбираем, макар това да е несправедливо. Но по-важното е, че ройнарите донесли със себе си традициите и законите си, които Мартелите разпространили в цял Дорн. Така че единствено в Дорн от всичките Седем кралства титлите се наследяват от първородното дете, било то момче или момиче, а не от най-големия син. Великите владетелки и прочутите принцеси са много, а за тях се пеят също толкова песни, колкото за великите рицари и принцове.

И други обичаи бележат дорнците като различни. Те не се интересуват много дали едно дете е родено в брак или извън него, особено ако е родено от любовница. Много лордове, и дори някои дами, имат любовници, избрани по любов или страст, а не по потекло или по дворцови съображения. А когато става въпрос за любов, никой не възразява, ако мъж реши да легне с друг или жена с друга жена. Септоните често са се опитвали да поведат дорнците по праведния път, но не са постигнали особени резултати. Дори облеклото и храната са различни в Дорн, където климатът предполага свободни, многопластови одежди, а ястията са силно подправени и изгарят устата, поднесени с драконови пиперки, смесени с капки змийска отрова.

Отделно от останалите дорнци — и солени, и пясъчни, и каменни — стоят сираците на Зелената кръв, които плакали, когато Нимерия изгорила корабите им. От останките те направили своите лодки, с които плават по Зелената кръв и мечтаят за деня, когато ще се върнат при своята Майка Ройн. С чиста ройнска кръв, според мълвата те още говорят родния си език помежду си, макар и тайно, след като тримата наследници на внука на Нимерия, принц Морс Втори, се опитали да го забранят.

Тези наследници са познати също като Червените принцове (макар че две били принцеси) и периодът на властването им бил белязан от войни във и извън Дорн. Те създали Дъсченото градче като място за срещи, привързвайки заедно лодките и корабчетата по крайбрежието. То започнало да расте и след време принцовете издигнали наблизо цитадела, която да го охранява, понеже все повече и повече кораби от Свободните градове започнали да го използват като удобен пристан.

Един пример за различните дорнски закони и начин на мислене, дължащи се на ройнарското влияние, можем да видим, колкото и да е странно, в последните дни на Танца на драконите. От историята на архимайстер Гилдаин за краткото царуване на Гемон Светлокосия:

„Един след друг от Дома на целувките, където детето-крал седяло на трона си, излизали декрети, всеки по-възмутителен от предишния. Гемон наредил оттогава насетне момичетата да са равни на момчетата в наследяването, на бедните да се дава хляб и пиво по време на глад, а мъжете, изгубили крайници във война, да получават подслон и храна от владетеля, за когото са се сражавали. Гемон заповядал и мъжете, които бият жените си, да получават същото, независимо какво са направили жените им, за да си заслужат наказанието. Тези декрети почти със сигурност били написани под диктовката на една дорнска блудница на име Силвена Пясък, за която се предполагало, че била любовница на Еси, майката на краля, ако вярваме на Гъба и твърденията му.“

Дорн срещу Драконите

От всички предизвикателства, пред които са се изправяли дорнците, никое не било по-голямо от това, което представлявали Егон Завоевателя и сестрите му. Дорнците проявили голяма храброст в битките, ала и голяма била скръбта им заради понесените загуби, защото цената на свободата била висока. Но от всички Седем кралства единствено Дорн останал независим от дома Таргариен, отблъсквайки всички опити на Егон, сестрите му и техните наследници да принудят дорнците да се преклонят пред Железния трон.

Дорнците не водили велики битки срещу Таргариените, нито се опитали да защитят замъците си срещу драконите, когато те дошли, защото Мерия Мартел, принцеса на Дорн по време на Завоеванието на Егон, научила много от Последната буря и Полето на огъня, а също и от съдбата на Харънхъл. Вместо това, когато Егон обърнал взора си към Дорн през 4 сл. З., дорнците просто изчезнали пред драконите.

Кралица Ренис повела първото нападение над Дорн, придвижвайки се бързо, за да превземе дорнските крепости по пътя към Слънчево копие. Изгорила Дъсченото градче, възседнала Мераксес, докато Егон и лорд Тирел воювали с планинските лордове в Принцов проход. Дорнските воини нападали от засада войските на Таргариен и се скривали сред скалите, щом видели, че драконите се издигат в полет. В похода към Хелхолт мнозина от воините на лорд Тирел умрели от жега и жажда. Онези, които оцелели и стигнали до замъка, го намерили празен, защото целият двор на Ълър бил избягал.

Егон постигнал по-голям успех, но освен кратката обсада на Ирънууд, където срещу него се изправили неколцина старци, момчета и жени, не срещнал почти никаква съпротива. Дори Небесният простор, великият замък на рода Фаулър, бил изоставен. На Призрачния хълм, седалището на дома Толанд, върху белия му варовиков хълм, гледащ към Дорнското море, Егон видял знамето с призрака на Толанд, развяно над стените. Получил вест, че лорд Толанд е изпратил свой поборник да се бие с него. Егон убил мъжа с меча си Блекфир, ала разбрал, че това е лудият шут на лорд Толанд и че самият лорд избягал от замъка заедно със семейството си. В по-късни дни Толанд приели ново знаме, на което се вижда дракон, захапал опашката си, зелен върху златно в памет на шарените дрехи на храбрия им шут.

Настъплението на лорд Орис Баратеон по Пътя на костите също се оказало провал. Хитрите дорнци хвърляли камъни, копия и стрели отвисоко, убивали мъже през нощта, а накрая блокирали Пътя на костите и отпред, и отзад. Лорд Орис бил пленен от лорд Уайл заедно с много от знаменосците и рицарите си. Те останали в плен години наред, докато най-накрая били откупени за теглото си в злато през 7 г.сл. З. И дори тогава всеки един от тях се върнал без ръката, в която държал меча си, за да не може никога повече да вдигне оръжие срещу Дорн.

Въпреки това, с изключение на отпора на Пътя на костите, дорнците просто изоставяли крепостите си, като лордовете им отказвали да ги защитават или да подвият коляно. Същото станало и когато най-после Таргариен стигнали в Слънчево копие, където и самата принцеса Мерия (която враговете й подигравателно наричали Жълтата жаба на Дорн, но дорнците и до днес смятат за героиня) била изчезнала сред пясъците. Кралица Ренис и крал Егон събрали каквито придворни и слуги били там и се обявили за победители, поставяйки Дорн под властта на Железния трон. Оставяйки лорд Росби да се грижи за Слънчево копие и лорд Тирел начело на воинство, което да потуши всякакви бунтове, Таргариените се върнали в Кралски чертог на гърбовете на драконите си. Ала едва били стъпили в кралския град, и Дорн се разбунтувал срещу тях с ужасяваща бързина. Цели гарнизони били изклани, а рицарите предводители — изтезавани. Това се превърнало в игра за дорнските лордове — кой рицар ще оцелее най-дълго, докато го режат парче по парче.

От историята на Архимайстер Гилдаин за дефенестрацията в Слънчево копие

Лорд Росби, кастелан на Слънчево копие и Пазител на пясъците, получил по-лека смърт от много други. След като дорнците се събрали в Сенчестия град, за да си възвърнат замъка, ръцете и краката му били забързани, след което бил отнесен до върха на Кулата на копието и хвърлен през един прозорец, и то не от друг, а от самата вече остаряла принцеса Мерия.

Лорд Харлан Тирел тръгнал с гарнизона си от Хелхолт, за да превземе Вайт и да върне Слънчево копие, но изчезнал в пясъците с цялата си армия и от него никога повече не се чула никаква вест. Пътешественици в района разказват, че понякога ветровете разместващ пясъците и от тях се показват кости и части от брони, но пясъчните дорнци, които бродят из дълбоката пустиня, твърдят, че тези пясъци са гробище за падналите в битки от хилядолетия и че костите биха могли да са от различни епохи и сражения.

Войната срещу дорнците влязла в различен етап след връщането на Орис Едноръкия и другите безръки лордове. Крал Егон вече бил решен да си отмъсти. Таргариените използвали драконите си, опожарявайки разбунтувалите се замъци отново и отново. Дорнците отговорили със свой собствен огън, като през 8 г.сл. З. изпратили войска на нос Гняв, която погубила в пламъци половината Дъждовен лес и разграбила половин дузина села и градчета. Конфликтът се изострил и още дорнски крепости паднали пред драконовия огън през 9 г.сл. З. Дорнците отговорили година по-късно, като изпратили войска, водена от лорд Фаулър, която превзела и изгорила великия граничен замък Нощна песен и взела лордовете и защитниците му в плен, докато друга армия под командването на сир Джофри Дейн стигнала до самите стени на Староград, сривайки до основи селата и унищожавайки всичко извън града.

И така Таргариените отново се обърнали към своите дракони, стоварвайки яростта им над Звездопад, Небесния простор и Хелхолт. Именно в Хелхолт дорнците постигнали най-големия си успех срещу Таргариените. Стрела от балиста пронизала окото на Мераксес и огромният дракон паднал от небето заедно с кралицата, която го яздела. В предсмъртните си гърчове създанието унищожило най-високата кула на замъка и част от външната му стена. Тялото на кралица Ренис никога не било върнато в Кралски чертог.

Следващите две години били запомнени като годините на Гнева на дракона. Скърбящи заради смъртта на любимата си сестра, крал Егон и кралица Висения подпалили всеки замък, крепост и кула в Дорн поне по веднъж… освен Слънчево копие и Сенчестия град. Причините за това остават предмет на догадки. В Дорн се говорело за страха на Таргариените, че принцеса Мерия открила хитроумен начин да убива дракони с нещо, с което се била сдобила от Лис. По-вероятно обаче е предположението на архимайстер Тимоти в неговите „Догадки“, че Таргариените се опитвали да обърнат останалите дорнци срещу Мартелите, които били пощадени. Ако това е вярно, то би обяснило писмата, изпратени от пограничните земи до дорнските домове, увещаващи ги да се подчинят и твърдящи, че Мартел са ги предали, като откупили милостта на Таргариените с цената на всички останали в Дорн.

Каквато и да е истината, тогава започнала последната и най-малко славна част от Първата дорнска война. Таргариените предложили награди за главите на дорнските лордове и половин дузина и повече срещнали смъртта си в покушения — макар че само двама от убийците доживели да приберат наградите си. Дорнците отговорили по същия начин и последвала редица от безмилостни убийства. Дори в сърцето на Кралски чертог никой не бил в безопасност. Лорд Фел бил удушен в един бордей и дори самият крал Егон бил нападнат три пъти. Когато кралица Висения и свитата й били нападнати, двама от пазителите й загинали, преди тя лично да убие последния злодей с Тъмна сестра. Още по-големи злини извършил лорд Уайл от Уайл, чиито дела не е нужно да припомняме — те са позорно известни и още се помнят, особено във Фаунтън и Стария дъб.

По това време Дорн вече бил опустошена, горяща развалина, но дорнците още се криели в сенките и продължавали да се сражават, отказвайки да се предадат. Дори хората от простолюдието не се предавали и цената на войната в човешки животи станала неизмерима. Когато принцеса Мерия най-накрая починала през 13 г.сл. З. на трона седнал синът й, остарелият и немощен принц Нимор. Нимор не искал повече война и изпратил в Кралски чертог делегация, водена от дъщеря му, принцеса Дерия. Тази делегация носела със себе си черепа на Мераксес като дар за краля. Тя била зле приета от мнозина — включително Орис Баратеон и кралица Висения, а лорд Оукхарт поискал Дерия да бъде изпратена в най-долния бордей, за да обслужва всеки мъж, който я поиска. Но крал Егон Таргариен отказал да позволи подобно нещо и вместо това я изслушал.

Според Дерия Дорн искал мир, но мир между две кралства, които вече не са във война, а не мир между васал и владетел. Мнозина увещавали Негова милост да не приема и фразата „никакъв мир без подчинение“ често се чувала сред стените на Егоновата крепост. Твърдяло се, че кралят ще изглежда слаб, ако приеме, и че лордовете на Предела и Бурните земи, които изстрадали толкова много за каузата му, щели да се разгневят.

Казват, че повлиян от тези аргументи, крал Егон бил решен да откаже предложението, докато принцеса Дерия не поставила в ръцете му лично писмо от баща си, принц Нимор. Егон го прочел на Железния трон и хората казват, че когато станал, ръката му кървяла — толкова силно го бил стиснал. Той изгорил писмото и веднага тръгнал към Драконов камък на гърба на Балерион. Когато се върнал на другата сутрин, се съгласил с условията и подписал мирен договор.

Какво е пишело в писмото, никой не знае и до ден-днешен, макар че мнозина правят предположения. Дали Нимор е разкрил, че Ренис още е жива, смазана и осакатена и че ще сложи край на мъките й, ако Егон спре войната? Дали писмото е било омагьосано? Дали принцът е заплашил, че ще събере цялото богатство на Дорн, за да наеме Безликите да убият Енис, младия син и наследник на Егон? На тези въпроси, изглежда, никога няма да получим отговор.

Резултатът обаче бил мир, продължил дори в размириците с Краля-лешояд и след това. Имало други дорнски войни, разбира се, и дори в мирно време нападатели от Дорн продължавали да се спускат от Червените планини, търсейки плячка в по-богатите зелени земи на север и запад.

Принц Корен Мартел все пак повел дорнците на страната на Триархията срещу принц Демън Таргариен и Морската змия в сраженията за Каменните стъпала. По време на Танца на драконите и двете страни ухажвали дорнците, но принц Корен отказал да се включи. Говори се, че в отговор на писмото на сир Ото Хайтауър той казал: „Дорн вече е танцувал с дракони. По-скоро бих спал със скорпиони“.

Дъщерята на принц Корен била на друго мнение. Принцеса Алиандра седнала на трона, когато била млада, и се смятала за новата Нимерия. Пламенна жена, тя окуражавала лордовете и рицарите си да се докажат достойни за благосклонността й като извършват нашествия в пограничните земи, но също така проявила голяма благосклонност към лорд Алин Веларион, когато първото му велико пътешествие го отвело в Слънчево копие, и отново, когато се завърнал от Морето на залеза.

Но едва след въздигането на крал Дерон Първи договорът за вечен мир се оказал не толкова вечен и всички знаем цената на това. Завоеванието на Дорн от Младия дракон било славно дело, с право възхвалявано в песни и предания, но продължило по-малко от едно лято и струвало живота на хиляди, включително този на самия храбър млад крал. Братът на Дерон, Белор Втори, Блажения, бил този, който сключил мира, но неговата цена също била огромна.

По-късният опит на крал Егон Четвърти, Недостойния, да нападне Дорн с „дракони“, които сам създал, не заслужава да бъде обсъждан — той бил безумна глупост от начало до край и завършил унизително. Синът на Егон, крал Дерон Втори, Добрия, бил този, който най-сетне приобщил Дорн към кралството… не с огън и меч, а с благост и усмивки, с два добре премислени брака и един договор, който дал на дорнските принцове правото да запазят титлата и привилегиите си и гарантирал, че собствените им закони и обичаи винаги ще имат върховенство в Дорн.

Дорн продължил да бъде близък съюзник на дома Таргариен в следвалите години, когато Мартел подкрепили Таргариените срещу претендентите Блекфир и изпратили копията си срещу Кралете на деветте петака на Каменните стъпала. Вярната им служба била възнаградена, когато Регар Таргариен, принц на Драконов камък и наследник на Железния трон, взел за жена принцеса Елия Мартел от Слънчево копие, която му родила две деца. Ако не била лудостта на бащата на Регар, Ерис Втори, един ден принц с дорнска кръв е можел да властва над цялото кралство, но принц Регар, съпругата му и двете им деца намерили смъртта си по време на Бунта на Робърт.

От историята на Архимайстер Гилдаин

Въпросът, дали Ренис Таргариен е надживяла дракона си, остава спорен. Някои казват, че тя паднала от седлото и намерила смъртта си, други — че била смазана под Мераксес в двора на замъка. Неколцина твърдят, че кралицата оцеляла след падането на дракона си само за да умре бавно и мъчително, изтезавана в подземията на Ълър. Истинските обстоятелства около смъртта й вероятно никога няма да станат известни, но в хрониките е записано, че Ренис Таргариен, сестра и съпруга на крал Егон Първи, загинала в Хелхолт в Дорн през десетата година след Завоеванието.

Слънчево копие

Историята на Слънчево копие е любопитна. В ранните години под властта на дома Мартел замъкът бил само едно ниско, грозно укрепление, известно като Пясъчния кораб, но след това около него се издигнали красиви кули, построени с всички отличителни белези на ройнарския стил. Нарекли го Слънчево копие, когато новият герб на дома обединил слънцето на Ройн и копието на Мартел. След време били издигнати Кулата на слънцето и Кулата на копието — големият златен купол на едната и тънкият, висок шпил на другата станали първите неща, които виждат посетителите на града по суша или по море.

Замъкът стои върху издадена скала, заобиколена от три страни с вода… а от четвъртата е Сенчестият град. Макар дорнците да го наричат град, той си остава градче, и то странно, прашно и грозно градче. Дорнците строили до стените на Слънчево копие, после до стените на къщите на съседите си и така нататък, докато Сенчестият град не добил сегашния си вид. Днес той е плетеница от тесни алеи, базари, пълни с подправки от Дорн и Изтока, и кирпичените домове на дорнците, които остават хладни дори в разгара на горещото лято.

Стените, издигнати преди около седемстотин години, опасват Слънчево копие и се вият през Сенчестия град, създавайки змиевиден вал, който би объркал и най-настойчивия нашественик. Само Тройната врата, вградена във Виещите се стени, предлага пряк път към замъка, а нейните порти се защитават решително, когато стане нужда.