Алберт Лиханов
Последните студове (9)

Както и да ги увещавах, те отказаха да се качат у дома.

— Ще почакаме тук — повтаряше Вадим, — тук ще почакаме.

В края на краищата се разбрахме, всеки осъзна деликатното положение на другия. Аз така или иначе трябваше да покажа на кого исках да дам якето до пролетта. Но и Вадим изпитваше неудобство. Аз имах нужда от доказателства. А той не искаше да присъства на обясненията ми. Нали трябваше да разкажа и за стола.

И така, съгласих се. Отстъпих. Само че помолих Вадик и Маря да застанат под нашите прозорци, за да има поне кого да покажа.

Вкъщи заварих само баба.

Хвърлих чантата до вратата и без да се събличам и да слушам упреците й, че пак съм станал голям хаймана, седнах както си бях с палто на стола до нея и възбудено й заразправях за чакалите от осми стол, за Вадим и сестричката му, за боя с цялата банда, от който новият ми приятел излезе победител, обясних й, че пет дни вече не е ял нищо, че са загубили купоните, а майка им лежи от тифус в болницата, вече се оправя, но Вадка е намислил да продаде хубавото си палто. Така че, да взема ли якето? Да му го дам? До пролетта! Докато се постопли! Само за един месец!

За да съм по-убедителен, задърпах баба към прозореца и й посочих Вадик и Маря.

Те стояха долу, две тъмни човешки фигурки в синкавия здрач, едната по-голяма, другата по-малка, и може би защото ги гледах отгоре, стори ми се, че раменете им са отпуснати, сякаш долу на снега стояха две прегърбени джуджета.

Какво чудно има в джуджетата? Защо хората ги сочат с пръст? Ами защото са дребнички, а в действителност са възрастни хора, дори старци.

Маря и Вадим също са възрастни, мина ми през ум. Възрастни! Не им достигат само ръст и знания, за да намерят изход от тежкото си положение.

Баба замислено ги гледаше от прозореца и така унесена в дълбоките си мисли ми задаваше въпроси с много странен глас, като курдисана пружина, без никаква интонация, питаше ме най-различни глупости. Една след друга. И дори сякаш без да чака отговор.

— Че как ще преживееш цял месец с парите от това палтенце? И пет дни без храна — невероятно. Никой няма да издържи. А какво прави училището? Може да се иде и в градския отдел за народно образование. На евакуираните се дава помощ, има си специално учреждение. Ох, не ми се вярва нещо. Ако не го върнат? Трябва да изчакаме майка ти, без нея не може.

Не зная колко време се мъчих да придумам баба. Тя се бе отдалечила от прозореца, но не даваше съгласието си, макар че възразяваше някак особено — с мълчание. Вече се разгорещявах, започвах да повишавам тон, може би така по-добре щеше да ме разбере, но баба стреснато ме гледаше с ококорени очи, примигваше и неуверено се бранеше.

Стори ми се, че съм я огорчил с нещо. Тя отиде в нишата зад печката, заразмества тенджери, после включи примуса и след малко заклокочи, апетитно замириса на каша.

Ех, помислих си, а Вадка и Маря нищо не са яли, само едно парче хляб.

Реших се. Отидох до шкафа, където държахме оскъдното си облекло, по-скоро жалките остатъци от него, превъртях ключето и дръпнах вратата. Сякаш напук тя изскърца, измяука противно като настъпена котка, и аз изпаднах в ужас — ей сега ще довтаса баба, ще ми се скара и аз ще изляза крадец в собствения си дом. А кой иска да мислят лошо за него? Уплашено бутнах вратата и тя пак измяука. Не врата, а същинска бабина съюзница.

Наложи се да пъхна ръце в панталоните, да си придам нехаен вид, уж нищо не се е случило, да ида в нишата зад печката, да подуша с нос и да запитам: „Каша ли е това?“, а в същото време крадешком да погледна баба — дали не е заподозряла нещо?

Но лицето й беше все така замислено, а погледът унесен. С нея ставаше нещо необяснимо, досега не бях я виждал такава. Тя толкова дълбоко се беше замислила, че набуха в кашата цяла купа брашно, сякаш приготвяше вечеря не за трима, а за цяла рота.

Бързо се върнах при шкафа и без много да му мисля, силно и рязко дръпнах вратата, която тихо скръцна, сякаш изохка от моята решителност.

Якето, което баба ми бе ушила за пролетта, когато още не е толкова топло, но и вече не е студено, приличаше повече на тъничък сив халат и докато го обличах, ми хрумна мисълта, че едва ли ще направя голяма услуга на Вадим — с тази лека дреха ще премръзне до кости, нали има още сняг, макар да е рохкав, а сутрин всичко е замръзнало, и както излиза, моят тъничък халат няма да му помогне, а може да го разболее.

Но човек реши ли нещо, не бива да отстъпва, пък и непременно трябваше да покажа якето на Вадим, за да не си помисли, че съм се уплашил.

Когато нахълтах у дома, не окачих палтото си на куката до вратата и сега това ме улесни. Облякох якето отдолу, а върху него палтото, което бях оставил на стола. Старателно закопчах всички копчета и, придавайки си пак нехаен вид, минах покрай баба.

— Бабо! — казах. — Ще почакам мама долу. С децата.

Тя нищо не отговори. Пък и какво ще отговориш на такива категорични думи.

Впрочем мама ни завари всички в много глупаво положение. Бях съблякъл якето, Вадим го разглеждаше и също като в магазин мереше ръкавите от рамото, няма ли да са му къси, а аз, стиснал палтото между коленете си, му помагах, изказвайки съмнение, че тая тънка дреха едва ли ще му свърши работа. И Маря се беше заплеснала и нареждаше като бабичка, че Вадка щял да замръзне, да пукне, да хвърли топа, с една дума изреждаше всякакви момчешки приказки, вероятно с надежда, че така по-лесно ще ни вразуми.

И тъкмо тогава дойде мама. Тя се бе приближила откъм гърба ми. Затова не я видях, а чух гласа й точно над ухото си:

— Какво става тук?

Вадка и Маря примряха, готови да побегнат, но най-силно се стреснах аз, първо, защото мама се появи изневиделица, по-точно изненада ме в най-неподходящия момент, и второ, едно е, когато предварително се подготвиш за разговора, тогава и лицето и усмивката, и походката, и самото държание ти помагат, и съвсем друго — когато започнеш да говориш, или особено пък да убеждаваш отведнъж, през рамо, тогава щеш не щеш, първите думи винаги приличат на оправдание.

Като се мъчех да бъда изключително убедителен и същевременно да подмина неудобните моменти, за да не засегна достойнството на Вадик и Маря, опитах се да обясня причината за моето преобличане.

Разказът ми излезе объркан и неясен.

Мама остана с впечатление, че мен, будалата, хитро са ме подвели, какво значи да си дам якето временно, до пролетта, на момче, което тя вижда за пръв път. И отсече, като избра най-кратката и категорична форма на заповед:

— Марш у дома!

Чувствах, че не ме е разбрала само по моя вина, заради обърканите ми обяснения, но и тя не постъпваше добре — излагаше ме пред хората, заповядваше ми да си ходя, без да знае истината, следователно ми нямаше доверие. Да не би да съм последен глупак, че да взема ей така без нищо да подаря якето, сякаш не знам, че за всеки парцал можеш да получиш на пазара скъпоценна храна. Дори яйца.

След кратко колебание оставих палтото на снега, старателно го сложих, съзнавайки, че от цялото ми държание и съобразителност зависи справедливостта и моята, макар и момчешка, чест — старателно сложих палтото на снега, вместо да го облека, отидох при мама, хванах я за ръкава и насила я отведох настрани. На няколко крачки.

— Облечи се! — каза тя разтревожено.

Ала какво значение имаше това сега?

Още веднъж, вече с друг израз на лицето и може би с друг тон, й разказах целия си ден. Този път ме изслуша внимателно. На няколко пъти погледна Вадик и Маря. Не ме прекъсна. Накрая повтори.

— Облечи се!

И отиде при двете деца.

— Елате у дома! — каза им тя строго.

Но Вадим поклати глава.

Изглежда, мама леко се смути. Позамълча, обмисляйки нещо, и това мълчание й помогна, защото намери добри думи. Сега каза по-меко:

— Хайде, деца, елате у дома, аз ви каня.

Засуетих се развълнуван, облякох палтото, Вадим ми подаде якето, пристъпи от крак на крак и всички заедно тръгнахме към къщи. Междувременно мама ми се караше тихо и добродушно:

— Децата са премръзнали — каза тя. — Не можа ли да ги заведеш у дома? Щяхте да ме изчакате и заедно щяхме да решим какво да правим.

Баба съвсем ми беше изхвръкнала от ума, нямах време да мисля за нея, затова пък тя, както се оказа, не бе престанала да мисли за нас. Веднага щом се появихме на прага с Маря и Вадик, тя повлече и трима ни към мивката, накара ни да си измием ръцете, после ни настани около масата и сложи пред всеки по една чиния с гореща апетитна каша с локвичка разтопено масло в средата.

Настъпи неловко мълчание и баба, за да го наруши, взе да разправя последните новини — слушаше ги по-често от нас — че ей го наближава краят на войната, още малко и ни чака мирен живот, когато по магазините съвсем свободно, без никакви купони ще се продава и хляб, и брашно, и мляко, и дори най-различни колбаси, ще бъде същинска благодат…

У дома бе станало нещо като навик винаги, когато разговаряме за предстоящия мирен живот, да говорим тихо, боязливо, сякаш свещенодействаме — всеки мечтаеше за мира като за най-голямо щастие. И когато някой от нас започнеше да приказва за него, другите двама притихваха, унасяха се в мисли, споглеждаха се замечтано със светнали очи. Ние и сега притихнахме — мама, баба и аз, но Вадим и Маря бяха сякаш оглушали. Те бързо сърбаха, почуквайки с лъжиците, гълтаха припряно и не обръщаха абсолютно никакво внимание на бабините мечти.

Баба деликатно замълча. Сипа още каша, след малко пак — на Вадик и Маря.

Накрая те оставиха лъжиците и аз с почуда забелязах, че очите им някак потъмняха. Майко мила, сигурно им прилоша, ами много ясно, след продължителен глад човек не бива много да яде, иначе може и да умре, Анна Николаевна ни беше говорила за това.

Ала сега причината се оказа съвсем друга. Маря, опряла ръце на масата, сведе глава на тях и тутакси като омагьосана заспа.

Вадка заспа другояче. Леко пооблегнат на стола, с отворена уста и клюмнала настрани глава.

Тримата заедно пренесохме Маря и Владик на моето легло, а те дори за миг не се събудиха. Сякаш не спяха, а лежаха в безсъзнание след тежко, може би смъртоносно раняване.

— Ох-хо-хох! — въздишаше баба и клатеше глава. — Какво ли не прави гладът с децата. Какво!

— Знаеш ли поне къде живеят? — тихо ме попита мама.

Свих рамене.

— Поне фамилното им име?… Къде учат?

Но аз и това не знаех.

Като повдигаше предпазливо Маря, мама съблече рокличката й, внимателно я разгледа по шевовете, после я изтръска и я преметна върху облегалката на стола.

— Рокличката е чиста — каза тя на баба, — кърпена, но поддържана.

— И той не е занемарен — отговори баба, — всъщност палтенцето му е съвсем ново, обувките също.

— Изглежда — продължи мама, — наскоро са откарали майка им в болница.

Разглеждайки дрехите на новите ми приятели, баба и мама сякаш изучаваха документите им. Браво, няма що! Женското око забелязва неща, на които друг не би обърнал внимание, помислих си аз.

— Щом като всичко е ново — заключи баба, — значи, са в много окаяно положение. — Всичко им е дадено с бележка, всичко са получили като помощ.

Мама решително взе чантата на Маря, отвори я, и докато се усетя, взе да рови в нея.

Отгатнах какво търси — тетрадките, нали на корицата се пише класът и училището, има си специално място за това. Но тетрадките на Маря — оказаха се три — бяха от обикновен вестник. Вестникът е бил нарязан на парчета, съшити после с бял конец, и така се е получила тетрадка. Отгоре пишеше името и фамилното име, класа и предмета.

В чантата имаше и чиста, ненадписана тетрадка от хубава хартия, впрочем доста отъняла, повече от половината листа бяха откъснати, и аз се сетих, че на тази хартия децата пишеха бележките до майка си в болницата.

Така узнахме фамилното име на Маря и Вадим: Русакови.

Очите на мама се изпълниха с решителност, бръчките на челото й се събраха над носа — тя бе намислила да предприеме нещо. Но аз си спомних какво писмо написаха децата в пощата и отнесоха в болницата за тифусни. Представих си мама на мястото на тяхната майка, представих си за миг, че и тя освен от тифус е болна и от сърце, че нямам баба и съм загубил купоните, мога да съобщя на мама, имам това право, но все пак не мога, защото тя и без друго плаче там — не за себе си, не заради болестта, а от страх и тревога за мен, и на всичкото отгоре да узнае, че съм загубил купоните и съм обречен на глад. А-а, не! Правилно постъпваха Вадим и Маря! Така или иначе от двете злини винаги трябва да избираш по-голямата, да не я забравяш, да се бориш с нея докато имаш сили, а по-малката да преодоляваш мълчаливо, с всякакви средства, да страдаш сам, дори ако се наложи да станеш чакал, но за нищо на света да не се предадеш, да не допуснеш голямата злина да те победи.

И аз казах на мама!

— В никакъв случай! В никакъв случай тя не бива да узнае. Представи си — ще умре!

Мама, естествено, разбра за какво говоря. Сведе глава, още повече се намръщи, прибра тетрадките на Маря в чантата.

— Но трябва да направим нещо! Да помогнем някак!

Тя погледна баба многозначително. Баба помръкна, замисли се, после каза:

— Е, за една седмица ще ни стигне барутът.

Разбрах, че баба говореше за яденето. По-точно за хранителните запаси.

— Това не е изход — обади се мама. — Трябва да измислим нещо.

— Да идем във военния комисариат? — предложи баба.

— Във военния комисариат! — отсече мама. — В социалното осигуряване! В градския отдел за народно образование! Малко ли учреждения има, които дават помощ и трябва да дадат, на какво прилича това, две деца кажи-речи умират от глад?!

Мама се ядоса кой знае на кого, лицето й пламна, тя стана и взе да се забражда, но погледна към Вадик и Маря и седна.

— Ама къде ще ходя без тях? — възкликна тя. — Без тях не може.

А те спяха. Жал й беше да ги събуди.