Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последние холода, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Минка Златанова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Слънчево затъмнение
Преводач: Минка Златанова; Виолета Манчева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: повести
Националност: руска
Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117
Излязла от печат: 25.IV.1985 г.
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Нора Николчина
Художник: Иваничка Панчева
Коректор: Ирина Кьосева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20898
История
- — Добавяне
Посвещавам на децата от миналата война, на техните лишения и съвсем не детски страдания. Посвещавам на днешните възрастни, които не са се отучили да живеят с истините от военното детство. Нека винаги искрят и не угасват в паметта ни онези възвишени норми и безсмъртни примери. Защото възрастните са просто някогашните деца.
Сега, когато минаха толкова години от онова щастливо и горчиво време, когато си припомням началните ми класове и любимата ни учителка, скъпата Анна Николаевна, мога със сигурност да кажа, че тя обичаше да се отплесва.
Случваше се посред час неочаквано да подпре с юмрук острата си брадичка, погледът й да се замъгли, да се зарее някъде през нас, сякаш зад гърбовете ни и дори зад училищната стена виждаше нещо много хубаво и ведро, за нас, разбира се, непонятно, ала за нея съвсем ясно; очите й се замъгляваха дори когато някой от нас тъпчеше пред черната дъска, трошеше тебешира, пъшкаше, подсмърчаше и въпросително извръщаше очи към класа, сякаш търсеше помощ, молеше да му подхвърлим спасителната сламка, за която да се улови — и тогава неочаквано класната ни странно притихваше, погледът й се смекчаваше, тя забравяше изпитвания край дъската, забравяше и нас, своите ученици, и тихо, сякаш на себе си и за самата себе си, изричаше някоя истина, която все пак имаше съвсем пряко отношение към нас.
— Естествено — казваше тя например, — не ще мога да ви науча на рисуване или на музика. Но който си има дар божи — веднага се успокояваше тя, и нас също, — ще се пробуди от този дар и ще остане завинаги буден.
Или цялата поруменяла, си мърмореше под нос, пак без да се обръща към никого, нещо от тоя род:
— Ако някой си въобразява, че може да пропусне само един раздел от математиката, а сетне да продължи нататък, жестоко се лъже. В учението не бива да се самозалъгваш. Учителя можеш и ще го излъжеш, но виж себе си — в никакъв случай.
Дали защото Анна Николаевна не се обръщаше конкретно към никого от нас, или защото разговаряше сама със себе си, като възрастен с възрастен, и само последният глупак няма да разбере колко по-интересни са ти разговорите на възрастните от учителските и родителските нравоучения — дали всичко това взето заедно ни въздействаше, защото Анна Николаевна имаше пълководчески ум, а всеки знае, че добрият пълководец няма да превземе крепостта, ако атакува само фронтално — с една дума, отстъпленията на Анна Николаевна, генералските й маневри, ненадейните й разсъдителни изказвания се оказаха, за мое учудване, най-важните уроци.
Всъщност почти не помня как ни е учила на аритметика, руски, география, защото сигурно това учение се е превърнало в знания за мен. Но жизнените норми, за които си приказваше, оставаха задълго, ако не завинаги.
Може би за да ни внуши самоуважение, или пък преследвайки по-проста, но необходима цел — да ни накара да бъдем по-старателни, Анна Николаевна повтаряше сегиз-тогиз една важна истина.
— Я гледай — казваше тя, — още малко и ще получат свидетелство за начално образование.
Ние се споглеждахме доволни. Я гледай, Вовка Крошкин ще получи първия документ в живота си. Аз също! И, разбира се, отличничката Нинка. Всеки от класа ни може да получи — как беше? — свидетелство за образование.
По времето, когато учех, началното образование се зачиташе, след четвърти клас се издаваше специален документ и с него можеше да приключиш учението си. Всъщност за никого от нас не можеше да се каже подобно нещо, пък и Анна Николаевна поясняваше, че трябва да завършим поне седми клас, но все пак такъв документ се издаваше и по този начин ни признаваха за съвсем грамотни хора.
— Вижте колцина от възрастните имат само начално образование — говореше Анна Николаевна, — попитайте вкъщи майките и бабите си кой е завършил само начално училище и след това добре си помислете.
Ние мислехме, питахме вкъщи и тихичко ахвахме: излизаше, че още малко и ще настигнем мнозина от своите близки. Ако не по ръст, знания или ум, то по образование ставахме почти равни с обичани и уважавани хора.
— Гледай ти — въздишаше Анна Николаевна, — само година и два месеца! И те ще получат образование!
На кого се оплакваше тя? На нас? На себе си? Кой знае. Но в тези вълнения имаше нещо голямо, сериозно и тревожно…