Алберт Лиханов
Последните студове (25)

Наесен тръгнах в четвърти клас и пак ми дадоха купони за допълнителна храна.

Пътят до осми стол беше украсен от слънчевата есен — кленовете полюшваха клони, изпъстрени като с разноцветни знаменца от празнично нагиздени листа.

Сега много неща виждах и разбирах по друг начин. Татко беше жив и макар че още не беше се върнал, защото имаше друга война, с японците, това вече не ми изглеждаше толкова страшно, както всичко, което беше минало. Оставаше да уча само няколко месеца и — моля, заповядай — в джоба си щях да имам свидетелство за начално образование.

Всичко наоколо расте. Растат дърветата, ние, малките, също растем, поумняваме и започваме да виждаме всичко с други очи.

Абсолютно всичко!

Есента беше топла, но се налагаше да оставяме палта на гардероба и леля Груша поглеждаше от прозорчето с черните си антрацитни очи просто така, от любопитство и веднага навеждаше глава, сигурно плетеше.

Пък и в стола напоследък имаше по-малко хора. И кой знае защо, сега никой не се блъскаше. Спокойно взех яденето си — пак чудесната винаги вкусна грахова супа, кюфте и компот — засърбах с лъжицата без да се оглеждам и вече дояждах супата, когато пред мен изникна непознато момче.

Войната беше свършила, слава богу, и аз бях забравил вече всичко, толкова помни човек. Всякакви причини можеше да има, за да дойде това момче при мен и аз изобщо не помислих за неотдавнашното минало.

На слепоочието на момчето потрепваше, пулсираше синя жилка, като хармоника, то внимателно ме гледаше право в очите и внезапно каза:

— Момченце, остави ми малко, ако можеш!

Пуснах лъжицата.

Пуснах лъжицата и вдигнах очи към него. Но нали войната свърши, поисках да кажа, по-точно да попитам.

Но срещнах гладния му поглед.

Когато те гледат с гладни очи, нямаш сили да кажеш каквото и да било.

Замълчах.

Подадох му виновно чинията с останалата супа и разделих с вилица кюфтето на две равни половини.

Да, войните свършват — рано или късно.

Ала гладът отстъпва по-бавно от врага.

И сълзите дълго не пресъхват.

И работят столове за допълнителна храна. А в тях се въдят „чакали“.

Малки, гладни, съвсем невинни деца.

Но ние помним това.

Не го забравяйте и вие, нови хора.

Не го забравяйте! Така заръча нашата учителка Анна Николаевна.

Всичко това е истина. Всичко това се случи.