Алберт Лиханов
Последните студове (2)

Веднага след пролетната ваканция в трети клас, сиреч, една година и два месеца преди да стана човек с начално образование, получих купони за допълнителна храна.

Беше вече четиридесет и пета година, нашите дънеха фрицовете на поразия. Почти всяка вечер Левитан обявяваше по радиото нов салют и рано сутрин, в началото на неразтревожения от живота ден, в душата ми се преплитаха две огнени мълнии — предчувствието за радост и тревогата за татко. Целият се напрягах, бях като на тръни и суеверно отпъждах убийствено тягостната мисъл, че може да загубя татко в навечерието на сигурното щастие.

Именно тогава, а по-точно първия ден след пролетната ваканция, Анна Николаевна ми даде купони за допълнителна храна. След часовете, обясни ми тя, трябва да ходя в стол номер осем и там да обядвам.

Безплатни купони за допълнителна храна ни даваха поред — не стигаха за всички наведнъж — и аз бях чувал вече за осми стол.

Пък и всъщност кой ли не го знаеше — мрачната сграда, пристройка на бивш манастир. От топлината, която се процеждаше през пролуките на неуплътнените прозорци, стъклата на осми стол не бяха заледени, а покрити с възлеста грапава кора. Като сив перчем висеше над вратата скреж и когато минавах покрай осми стол, винаги ми се струваше, че вътре е някакъв топъл оазис, може би с фикуси по ъглите на огромната зала и дори може би два или три щастливи врабеца, успели да се вмъкнат през отдушника, подхвръкват също като на пазара, цвъркат си по красивите полилеи, а когато наберат кураж, кацат и по фикусите.

Такъв си го представях осми стол, докато само минавах, но не бях влизал в него. Пък и какво ли значение имат сега тези представи, може да попита някой?

Ще обясня.

Макар че живеехме в тилов град, макар че мама и баба се мъчеха пряко сили да не ме оставят да гладувам, усещането за глад ме спохождаше много пъти на ден. Преди лягане мама ме караше не често, но все пак редовно, да сваля фланелката и да си събера плешките. С присмехулна усмивка покорно изпълнявах молбата й, мама дълбоко въздъхваше, а някой път дори се разплакваше, но когато исках да ми обясни защо, тя ми повтаряше, че само на много мършавите хора плешките се събират, пък и ребрата ми се броят и изобщо съм малокръвен.

Аз се смеех. Какво ти малокръвие, нали самата дума означава, че кръвта ти трябва да е малко, а аз си имах достатъчно, например, когато настъпих една счупена бутилка през лятото, кръвта ми шуртеше като чешма, всичко това са глупости, мамини тревоги и ако трябва да се говори за моите недостатъци, аз бих могъл да си призная, че ушите ми не са много-много в ред. Освен околните звуци често чувах слабо пищене, главата ми олекваше и дори сякаш по-бързо мислех — ама си мълчах, нищо не казвах на мама, защото току-виж ми измисли още някоя глупава болест, например малоушие, ха-ха-ха!

Краставици на търкалета!

Най-важното е, че не ме напускаше усещането за глад. Уж вечерта се наям, а все ми се привижда нещо по-вкусничко — дебел салам с кръгли сланинки или още по-лошо — тъничък резен шунка, оросен с апетитни капчици, или пирог, ухаещ на зрели ябълки. Е, ненапразно си има поговорка за лакомите очи. Може би очите изобщо си имат някакво такова нахалство — коремът е сит, а те продължават да ламтят.

С една дума, уж здравата се наядеш, а мине ли час и нещо, вече почва да те човърка под лъжичката — страшна работа. И пак ти се ще да плюскаш. А когато човек е гладен, фантазията му почва да работи. Ту някое чудесно ястие ще измисли, дето през живота си не го е виждал, освен във филма „Веселите момчета“, например, печено прасенце на тепсия. Или нещо друго от тоя род. И различните места, където може да се наяде, като осми стол, също би си ги представил в най-приятен вид.

Всеки знае, че ситостта и топлината са неща, които доста се допълват. Затова си представях фикусите и врабците. Представях си още и миризмата на любимата ми грахова супа.