Алберт Лиханов
Последните студове (14)

— Мигар са ви дали купони? — попита леля Груша, когато редът на Вадка дойде.

Той мълчаливо кимна. Бузите му пак се покриха с неравни червени петна.

— Ох, слава богу! — въздъхна тя и му подаде номерчето право в ръката.

Изчакахме реда си без да бързаме и макар че пак ни пререждаха по-големи момчета, аз не се ядосвах, тихичко си подсвирквах и си приказвах с Вадка и Маря.

Уговорихме се какво ще правим и аз вече не се чувствах като хаймана, избягал от часовете. Вадка, разбира се, трябва да иде на училище, а аз ще отида с Маря на пощата, да напише писмото, после заедно ще го отнесем в болницата. Този път аз ще придружа сестрата на Вадим. Той ме помоли. Естествено, не можех да му откажа, защото нямаше да е приятелско. И защото ми поверяваха да се грижа за едно малко момиче.

После ще идем у дома. Маря ще си научи уроците. Разбира се, аз също. А след училище и Вадим ще дойде. Като щик. По онова време така се казваше: като щик. Значи, сигурно. Без да те подведе. Нали щикът не подвежда боеца!

Ето че пак се случи приключение. И то какво!

Маря първа получи яденето и седна до една маса. В ръцете на Вадим се оказаха наведнъж три чанти. На всичкото отгоре искаше и да ми помогне да отнеса подноса. Тихичко се запрепирахме, след което той отиде за лъжици, а аз останах да го чакам, за да проявя добро възпитание. За известно време бяхме забравили Машка.

Когато наближихме масата, до нея седеше някакво момче с глава като кратуна. Маря си играеше с лъжицата в супата и сковано ни гледаше. Сякаш безгласно крещеше: „Помощ!“.

Застанахме нащрек. Нямаше й второто. То беше пак кюфтета, които кратунестият лакомо поглъщаше.

Не седнахме, а просто се тръшнахме на столовете.

— Какво правиш? — прошепна му Вадим.

Кратунестият си помисли, че само се перчим и нямаме нищо общо с Маря.

— Трайте, братлета! — каза той, без да спира да мляска.

Вадка целият настръхна. И аз разбрах, че ще стане бой.

Набързо оставих чиниите на масата и здраво стиснах подноса. Но Вадка се бавеше. Сякаш нещо му пречеше.

— Да беше поискал с добро — каза той вече по-високо. Но момчето само изхъмка. — Да беше поискал половината — придумваше го Вадим.

— Стига си опявал! — махна с ръка този нахалник.

Всичко стана като гръм и мълния. По-точно като мълния и гръм. Първо се мярна чанта, после се разнесе грохот. Кратунестият се търколи от стола, желязната чиния издрънча на циментовия под.

Кратунестият подскочи към Вадим и изсъска:

— Гад такъв! Ще ти разкрася мутрата!

В ръката му блесна ножче за бръснене, някак стиснато между пръстите.

Но Вадка бе грабнал вече подноса от ръцете ми. При нужда можеше да го използва като сигурен щит. Ако пък се наложеше ставаше и за бойно оръжие, с което здравата можеше да цапардоса кратунестия.

— Да не си престъпник? — попита го Вадка.

— Ще ти разкрася мутрата! — изфъфли той, отстъпвайки назад. Отскочи на няколко крачки, но като видя, че Вадим нямаше намерение да го нападне, обърна се и тръгна, като поглаждаше главата си. А отдалече се закани с юмрук.

Маря седеше ни жива, ни умряла. Да си призная, и на мен ми трепереха ръцете. Вадим пак изглеждаше спокоен. Дори сякаш малко огорчен.

Настоятелно му предложих да яде от моята чиния, но той категорично отказа. После взе да се тюхка като бабичка:

— Не биваше да го удрям! — Пъшкаше, въздишаше и пак повтаряше: — Не биваше!

— Какви ги измисляш! — възмутих се аз. — Защо? Та той се заканваше. Маша, показа ли ти ножчето?

Маря кимна, но замълча, сякаш и тя съжаляваше този крадец.

Най-после се разбрахме. Накарах Вадим да изяде половината от супата ми, а кюфтетата разделихме на тримата.

В чинията, която се тресна на пода, бе останало по някаква щастлива случайност половин кюфте и малко картофено пюре. Ала нито Вадим, нито Маря ги погледнаха. Сякаш злото момче с ножчето бе оставило отровна слюнка по тях.

До вчера Вадим щеше да ги изяде, Маря също. До вчера и Вадим бе готов да отнеме на някое момиченце ако не второто, то хляба. А днес и братът, и сестрата извръщаха поглед от чинията. Сякаш тя бе виновна за всичко.

Излиза, помислих си аз, че когато гладът отмине, човек веднага се променя?

Но кой над кого има власт? Гладът над човека? Или човекът над глада?