Алберт Лиханов
Последните студове (21)

Дали тогава бях твърде послушен, или може би твърде слаб, или пък бях свикнал да живея в пашкула, който бяха изплели около мене мама и баба, но духът ми се прекърши.

Не успяхме да станем приятели с Вадим и Маря, останахме си само познати. От време на време се отбивах у тях, те също идваха у дома, баба ги гощаваше с каквото можеше. Най-често се срещахме в стола — сега Маря и Вадик имаха купони за допълнителна храна, пък и още преди края на април получиха и другите купони.

Случваше се при нас да седне момче или момиче, да помоли унизено с тих разтреперан глас: „А да ми оставиш мъничко! А?“ — и те оставяха. Сега те оставяха. Носа и кратунестият вече ни избягваха, макар че идваха в стола. Всички тук добре познаваха бившия чакал Вадка и предпочитаха да си нямат работа с него.

Впрочем може би причината да не се сприятелим е била съвсем друга — времето?

С твърде малко време разполагахме. Твърде малко!

С Вадка и Маря се запознахме през първите дни на април, а пролетта е най-краткотрайното годишно време — кой не го знае?

Пролетта лети. Тази прекрасна обновителка прилича на добросъвестна портиерка! Изчиства снега и почернелия лед от улиците. С ручеи измива калта от града. Издухва тежките облаци от небето и като грижовна домакиня го бърше ли, бърше с чистите гъбки на белите облачета, за да светне с кристална синева.

Пролетта е помощник на слънцето, негов изкусен бояджия. Мацне веднъж — и оцветява тополите в розово с лепкави пъпки. Мацне втори път и обагря земята със зелена трева. Мацне трети — и изпъстря градините и горите с побелели от цвят дървета.

Пролетта влияе на хората. Изправя гърбовете. Премахва бръчките. Кара те да вдишваш опияняващия въздух, докато ти се замае главата.

Пролетта подготвя земята и хората за лятото, подтиква да бързат дори децата, които смятат, че животът е пред тях и няма защо да бързат. Разбира се, това е така, но всеки знае, че идва краят на четвъртия срок, краят на учебната година, последните бележки, а в четвърти клас — изпитите и съвсем незабележимата крачка в по-горен клас. Тъй е то.

А онази пролет бе изобщо съвсем необикновена. Гласът на Левитан ставаше все по-тържествен. Все по-бавно и тежко изговаряше всяка дума от съобщенията на Съветското информбюро, сякаш да им придаде още по-голяма важност.

Ами разбира се!

Нашите се сражаваха в Германия!

Водеха боеве в Берлин!

Първи май дойде в градчето ни със зеленина и обещание за необикновено щастие.

Още малко, още ден-два. Още…

А мама беше умен човек. Често, когато се прибереше от работа, ми казваше леко усмихнаха:

— Ако срещнеш Вадик или Маша, кажи, че майка им се чувства добре.

Когато ми го каза за първи път, не повярвах:

— Ти откъде знаеш? Там никого не пускат!

— Е-е — загадъчно се усмихна тя. — Нали съм медицински работник.

И на два-три пъти предадох маминото съобщение на Вадка. Мама никога не лъжеше. И кажеше ли нещо, човек можеше със сигурност да й вярва.

Пък и изобщо! Наоколо беше пролет! Скоро щеше да свърши войната! Мрачната приемна с черните като гарги санитарки вече ми се струваше нереална, сънувана в болестен кошмар. Всичко се подготвяше за мир и щастие, а когато човек е погълнат от мислите за празника, забравя за нещастието.

Както всяка година, така и през четиридесет и пета имаше в живота ни такъв ден — осми май. Когато настъпи и стрелките на часовника взеха да отмерват неговата продължителност, никой у дома пък и в целия град още не знаеше, че е някакъв особен ден. А и след това не мислихме много за него — кой ще си спомня за последния ден на войната, щом като е последван от първия ден на мира! Но все пак имаше такъв ден. Последният ден на войната.

Войната умираше неохотно. Всичко беше ясно, но някъде там, в Берлин, още чаткаха автомати и боботеха оръдия.

Осми май започна като всеки делничен ден. Пролетта нахлуваше през прозорците с щедри слънчеви лъчи, клокочеше на мътни ручеи, крещеше с птичи гласове. Изобщо всичко си вървеше по реда.

Отдавна си бях научил уроците, когато мама се върна от работа.

Общо взето аз се смятах за наблюдателен човек, но отначало нищо не забелязах. Макар че по-късно, когато мина време и разбрах повече, отколкото знаех в началото, си обясних защо мама не влезе веднага при мен, защо първо си намери някаква работа в кухнята, защо така дълго се ми и говори на баба с подчертано безгрижен тон.

Накрая влезе в стаята, порови в скрина, после в кутийката пред огледалото — върху тази кутийка сияеха на яркото слънце красиви палми на зелен морски бряг, а вътре имаше най-различни женски дреболии: фиби, напръстници, празно флаконче от парфюм, останало отпреди войната, засъхнало от неупотреба червило, пак отпреди войната. Нито едно от действията на мама не заслужаваше особено внимание. Пък и аз не им придавах никакво значение. Едва по-късно си помислих, че тя твърде дълго се рови в кутийката, като се има предвид припреният й характер.

По едно време се обърна, пристъпи крачка към мен и ме целуна по главата. Дори се сепнах. Не че мама не ме галеше, напротив! Заобиколен от две жени, аз растях по-скоро като галено момиче. Но мама ме целуна така ненадейно, че се изненадах, поисках да я погледна в лицето, но не можах: тя здраво ми бе притиснала главата. Не искаше да го виждам.

После както обикновено стремително се отдръпна и отиде до прозореца. И аз разбрах, че плаче.

Ужас! Винаги ме обземаше страшен ужас, когато видех мама неочаквано да се разплаче. Защото никога не бе плакала, през цялата война. Няколкото пъти — три, четири, а може би и пет, не влизаха в сметката. Бях сигурен, че мама може да плаче само от голяма радост и от голяма скръб. Затова, когато видях потръпващите й рамене, си помислих най-лошото: татко! Нещо се е случило с татко!

Естествено скочих и извиках:

— Какво е станало с татко?

Мама стреснато се обърна.

— Не! Не! — възкликна тя. — Как ти хрумна!

— Защо плачеш тогава? — запитах все така високо, макар че се бях поуспокоил…

— Просто така! — отговори мама. — Просто така!

На вратата се беше появила баба, която я наблюдаваше също с подозрение, и на нея не й се вярваше, че мама ще се разплаче хей така без нищо.

Мама се усмихна, но усмивката й излезе някак жална.

— Честна дума — проговори тя, — просто ми се плаче. Сетих се за татко ти… Къде ли е сега?

Къде ли е сега? И какво става с него? Боже, тази мисъл не ми излизаше от главата… С една дума, мама ни залиса и естествено ние с баба се размислихме, натъжени за татко, при което аз реших, че може би мама има право да си поплаче. Нали все пак е жена.

Ядохме мълчаливо. Неочаквано мама попита:

— Какво прави Вадик? А Маша?

— Редовно ходят на баня — отговорих аз.

— Ето, виждаш ли — каза мама, — браво, какви добри деца. — Тя помълча, като не откъсваше внимателен поглед от мен, и добави: — Просто герои. Същински малки герои.

Очите й пак се насълзиха, сякаш от дим, тя сведе глава над чинията си, после бързо стана и отиде при котлона. Оттам се обади с пресилено бодър глас:

— Коля, хайде да идем днес у тях! Аз дори не зная къде живеят!

— Ами добре! — казах по-скоро изненадан, отколкото зарадван. И повторих по-оживено: — Добре!

— Мамо! — Сега вече тя се обръщаше към баба. — Нека да им приготвим нещичко, а? Все пак неудобно е да идеш с празни ръце на гости.

— Но аз нямам нищо подходящо! — отговори баба.

— Може малко брашънце — занарежда мама от антрето, като разтваряше кесии и местеше буркани. — Ето и картофи! Захар, масълце.

Баба неохотно стана от масата и оттатък двете нещо си зашепнаха, по едно време мама каза по-високо:

— Нищо, нищо!

Мама влезе първа и някак много решително в стаята на Вадик и Маря. Не се учуди на мизерията, дори избягваше да гледа и децата, ето кое ме порази. Беше някак странно! Захвана се да шета, донесе вода, взе парцала, изми пода, а междувременно сложи чайника на печката, изми и всички съдове, макар че не бяха много и се оказаха чисти до един.

Имах чувството, че мама нарочно се измъчва, измисля си работа, която може и да не върши, например, подът беше чист. Изглежда, се чудеше какво да прави. И не поглеждаше към Вадик и Маря, извръщаше очи. Макар че бъбреше, без да спира.

— Машенка, миличка — припряно говореше мама, — умееш ли да кърпиш, сама разбираш колко е тежък сега животът, трябва да се научиш, детето ми, а това е много лесно, вземаш една гъбка, такава дървена, е, то се знае, че не е задължително точно гъбка, може и електрическа крушка, изгоряла, дори на чаша може да се кърпи, опъваш чорапа с дупчицата отгоре, и правиш с конеца първо един шев надълго, а после нашироко, но без да бързаш, старателно, и така се получава кръпка от конци, това винаги ще ти потрябва…

Изобщо, приказки на женски теми, първо за кърпенето, после как се готви борш, после с какво трябва да си мие косата, за да й бъде пухкава, и така едно след друго, не само без точка, без пауза, но дори без точка и запетая.

И всичко това нямаше да ми направи впечатление, ако не беше едно важно обстоятелство, впрочем, известно само на мен. Обстоятелството, че мама не можеше да търпи такова бръщолевене и меко, но решително, прекъсваше подобни разговори, ако ги подхванеше някоя позната, отбила се пътьом у дома. Слушах и не вярвах на ушите си — така се беше развързал езика на мама.

Накрая цялата стая беше оправена и почистена, чаят беше кипнал и не оставаше нищо друго освен да насядаме около масата.

За първи път през цялата вечер мама погледна в лицето Вадик и Маря. Тутакси млъкна и сведе глава. Вадка го разбра по свой начин и започна неумело, но учтиво да й благодари. Мама вдигна за миг очи към него и пресилено се засмя:

— Но моля ти се, няма защо!

А аз виждах, че мисли за друго. Не, честна дума, днес мама не беше на себе си. Сякаш й се беше случило нещо и тя искаше да го скрие. Ала не й се удаваше.

Изпихме чая.

Пихме го със захар и филийки с тънък, почти прозрачен слой масло. Също като на празник. Само че захарта беше ограничена, затова на всяка глътка си отгризвахме по малко и в това нямаше нищо чудно. През войната се смяташе за непозволен разкош да пиеш чая подсладен. А захарта за този чай също беше военна, бабино производство. Когато вземаше дажбата ситна захар, баба я изсипваше в една купа, прибавяше вода и търпеливо вареше гъстия сироп на тих огън. След като изстинеше, от него се получаваше жълтеникава шуплеста захар, която лесно се отчупваше с щипци. А най-важното — ставаше малко повече. Ето каква беше военната хитрост.

И така пиехме чай, като си отхапвахме по мъничко захар, ядяхме черен хляб с масло, а стрелките на часовника отмерваха края на последния ден от войната, след който настъпваше мирът. Нима можех да си помисля, че това беше последният ни чай в тази неуютна стая?…

После си тръгнахме. Вадик и Маря усмихнати ни изпратиха. Стояха на прага, махаха с ръце и се усмихваха.

Неочаквано ми хрумна: сякаш заминават за някъде. Стоят на стъпалото на вагона, влакът още не е потеглил, но всеки миг ще потегли. И те ще заминат нанякъде.

Излязохме на улицата и аз почувствах, че с мама нещо става. Устните й просто подскачаха, не трепереха. И пак изкрещях:

— Какво се е случило с татко?

Мама спря, притегли ме до себе си и притисна неудобно главата ми.

— Чедо! — разхълца се тя. — Миличко мое! Чедо!

Аз също заплаках. Бях сигурен, че татко не е жив. Мама едва успя да ме разубеди. Кле се, дава ми честна дума. И аз с мъка се поуспокоих. Ала въпреки това не можех да повярвам и все питах:

— Но какво се е случило?

— Просто ми се плаче! — повтаряше мама и очите й се наливаха със сълзи. — Някакво глупаво настроение. Извинявай! Разстроих те аз, глупачката!