Алберт Лиханов
Последните студове (3)

Действителността обаче не потвърди очакванията ми.

Вратата, пареща от скреж, ме удари в гърба, избута ме напред и аз тутакси се озовах в края на една опашка. Тази опашка водеше не до мястото, където се раздаваше храната, а до прозорчето на гардероба, от което като кукувичка на кухненски часовник се показваше мършава лелка с черни и, както ми се стори, опасни очи. Веднага зърнах тези очи — бяха огромни, заемаха кажи-речи половината лице и при слабата светлина на мъждивата електрическа лампа, примесена с отблясъци на дневната светлина от заледеното прозорче, святкаха студено и злобно.

Столът бе за всички училища в града и, то се знае, че опашката беше от деца, момчета и момичета, притихнали на непознатото място, тутакси станали необичайно учтиви и послушни.

— Здравей, лельо Груша — обаждаше се с различни гласове опашката. Така научих името на жената от гардероба и я поздравих учтиво като всички, наричайки я леля Груша.

Тя дори не ми кимна, стрелна ме с блестящите си гарванови очи, подхвърли ми на преградката ламаринено номерче, което издрънка, и аз влязох в залата. С представите ми съвпадаше само големината на помещението и врабците. Те бяха накацали не по фикуси, а по железния корниз точно под тавана и не цвъркаха оживено като своите събратя край купчинките тор на пазара, а бяха мълчаливи и скромни.

Стената в далечния край на стола бе прорязана от дълъг отвор, в който се мяркаха бели престилки, но пътят до него бе затворен с дървена преграда, висока до кръста, боядисана като целия стол в блед сивозеленикав цвят. За да мина отвъд преградата трябваше да отида при една начервосана лелка, седнала на столче до шперплатово сандъче с отверстия, тя вземаше купончетата, разглеждаше ги внимателно и ги пускаше в отверстията като в пощенска кутия. На тяхно място даваше алуминиеви номерца с цифри, които пък се сменяха за първо, второ и трето, но яденето беше различно, може би в зависимост от купончетата.

Наредих чиниите върху подноса и си избрах свободно място на маса за четирима. Трите стола бяха вече заети: на единия седеше слабичко момиче с конско лице, вероятно пионерка от шести клас, а на другите два — момчета, по-големи от мене, но по-малки от пионерката. Те изглеждаха загладени и червендалести, но аз веднага разбрах, че са зачервени, защото се надпреварват кой по-напред ще изяде порцията си. Момчетата често се поглеждаха, шумно мляскаха, но мълчаха, дума не обелваха — състезанието се водеше мълчаливо, сякаш теглеха въже и тихо сумтяха: кой кого ще надвие. Може би съм ги погледнал твърде внимателно и прекалено замислено, изразявайки съмнение за умственото им състояние, тъй като едното от тях вдигна очи от кюфтетата и изломоти неясно, понеже устата му бе препълнена:

— Лапай, докато не съм ти ударил един по тиквата!

Реших да не споря и започнах да ям, като от време на време поглеждах състезателите.

Не, кой каквото ще да казва, ама това ядене можеше да се нарече само така — допълнителна храна. В никакъв случай не основна! От киселата зелева супа ми изтръпнаха зъбите, второто беше овесена каша с жълта локвица разтопено масло, а овесена каша не обичах още отпреди войната. Виж, само третото ме зарадва — чаша хубаво студено мляко. Доядох ръженото крайче с млякото. Впрочем всичко си изядох, така трябваше, дори ако яденето, което даваха, не беше вкусно. През целия ми съзнателен живот баба и мама упорито ме поучаваха винаги всичко да изяждам до трошица.

Довърших обяда сам, когато пионерката и момчетата си бяха отишли. Все пак на тръгване победителят болезнено ме удари по остриганата глава, така че изпих млякото не само с ръжения хляб, но и с горчивата обида, заседнала на гърлото ми.

Всъщност преди това се случи нещо, което не можах да разбера, проумях го чак на другия ден. След като победи съперника си, загладеното момче направи хлебно топче, остави го до ръба на масата и се поотмести. Двамата приятели вдигнаха глави и погледнаха нагоре, в същия миг като по мълчалива команда право на масата долетя един врабец. Грабна хлебното топче и тутакси изчезна.

— Има̀ късмет — дрезгаво каза шампионът.

— И то какъв — потвърди победеният.

Шампионът нави на руло хлебна коричка.

— Да я оставя ли? — попита приятеля си.

— На чакалите? — възмути се той. — Дай я по-добре на врабците!

Шампионът сложи коричката, но врабецът, който веднага долетя, не успя да я вдигне. Междувременно победеният бе вече станал.

— Е добре! — изправи се и шампионът. — Няма да се зяносва я! — и напъха коричката в устата си.

Бузата му се изду и с такава разкривена мутра той мина покрай мен и ме перна по главата.

Престанах да се озъртам. Като се давех и гледах само в чашата, доядох ръжения хляб и отидох с номерчето при леля Груша.

Не ми се услади много допълнителната храна.