Алберт Лиханов
Последните студове (13)

Тръгнахме към стола. Бях поканил Вадка да дойде с мене. Днес няма да бъде чакал, реших аз. Ще си разделим обяда и всичко ще бъде чудесно. После ще изчакаме Маря и вечерта ще ядем у дома. Както заръча мама.

Вадим също бързаше за стола. Притесняваше се, ускоряваше крачки и аз мислех, че нервничи, защото е гладен. С парче хляб, сухи корички и блокче кюспе човек не може да се засити.

Съзряхме отдалече вратата на стола и аз си спомних вчерашния ден.

— Вадка — сепнах се аз, че не бях си изяснил най-важното. — Как не се уплаши? Вчера? Срещу цялата банда?

— А-а — сети се той. И неочаквано изтърси нещо, което направо ме слиса: — Не знам.

— Как така „не знам“! — възкликнах аз. — Едва не удуши Носа, а сега не знаеш!

— Гладен бях — усмихна се Вадим. — Днес например не бих могъл, ще избягам. А когато човек е гладен, става същински звяр. Вчера дори ушите ми пищяха, рекох си, по дяволите, омръзна ми всичко. И го хванах за гушата. Иначе какво можех да направя?

Поклатих глава и взех да му разказвам като имитирах действащите лица, как отначало Носа се заканваше и заплашваше, а след това се разплака, и как той, победителят Вадка, неочаквано се свлече по оградата и — хоп! — изпадна в безсъзнание. И то след победата. И как леля Груша тичаше с канчето, протегнала ръка напред.

— Вадик! Коля! — чухме да ни вика Маря. Тя тичаше след нас, ако разбира се нейното можеше да се нарече тичане. Движеше се някак странно — с бързи крачки и бавни прибежки.

Минута-две тя не беше в състояние да говори, когато най-сетне дотича при нас.

— Вадик, защо не ходиш на училище? — попита тя накрая. — Защо ме лъжеш? Навсякъде те търсят.

Вадим се смути не на шега. Човек като него би трябвало небрежно да махне с ръка и да каже: „Много важно!“ или нещо от тоя род. А той стоеше пред Маря със сведени очи, като пред възрастен, който му се кара и има право на това.

— Днес ме вика директорът — продължи Маря. — Даде ми купони за осми стол, заръча и ти да вземеш от твоето училище. Много се сърди. Разбрали са отнякъде.

Сега Вадим погледна мене. Втренчено и с укор. Но аз не разбрах погледа му. Именно аз трябваше да го укорявам. Щеше да си иде на училище, а аз вече бях избягал. Добре се подредих!

— Майка ти е казала! — проговори Вадка.

Мама? Не можеше да бъде. Поклатих глава.

— Че кога е успяла? Нали е на работа.

По онова време не мислех за съществуването на телефона. Всяко дете от детската градина знаеше, че има такова изобретение. Но по домовете ни нямаше телефони. Ако се наложеше човек да поговори с някого, отиваше при него вкъщи. И аз си помислих, че мама не е имала възможност да ходи до две училища. Пък и не знаеше къде точно учат Маря и Вадим. И после, какво лошо има в това, щом като са дали на Маря купони?

Точно така казах на Вадим.

— Но мама, мама, мама! — три пъти повтори той възбудено.

— Аз предупредих директора — бързо се намеси Маря. — Но той изобщо не е имал намерение да казва на мама. Обеща.

— Обеща, обеща! — сърдито повтори Вадка. После се усмихна, изглежда му хрумна нещо. — А пита ли в коя болница лежи?

— Не! — отговори Маря.

Вадим се зарадва.

— Хайде! — възкликна той. — Покажи купоните!

Маря протегна свития си юмрук и изсипа в ръката му някакви смачкани хартийки.

— Ха-ха — засмя се Вадим. — Сега вече не се налага да съм чакал!

— Ама това още не е всичко! — прихна и Маря. — Директорът каза, че ще пише писмо. И ще ми дадат и други купони. Но трябвало да се иде някъде.

Тя се наведе и извади от чантата си голяма синя банкнота.

— Пари? — изненада се Вадим.

— От нашата учителка — усмихна се Маря. — И тя ми се скара. А после ми даде пари.

Някак необикновено бързо се промениха нещата при Вадим и Маря. Изглежда, и той помисли същото.

— Не разбирам! — сви рамене той, но Машка се засмя.

— Щом не разбираш — каза тя, — да вървим в стола. Като хапнеш, веднага ще разбереш.

Закискахме се. И тръгнахме към стола.

Вадка отвори вратата уверено и спокойно. Пак беше пълно с деца. Някои се хранеха облечени, а други чакаха при леля Груша. Вадка се нареди пръв на опашката, след него — ние с Маря.

Днес не бързахме.