Сара Холанд
Евърлес (9)

9

Имаше един човек в селото ни, когото наричахме Призрака, тъй като винаги трепереше и свеждаше очи. Като комарджия той почти бе източил цялото време от самия себе си и от малкия си син и бе победил Едуин Дуейд в играта на „Отровна ръка“, спечелвайки двеста години — достатъчни, за да възстанови прахосаното време, че и да остане още и за двамата. Когато обаче се прибрал вкъщи с тежката кесия с кръвно желязо на колана си, момчето лежало сгърчено на пода. Сърцето му било спряло. Въпреки целия късмет, който имал с картите и монетите, Призрака бил преценил грешно — източил бил прекалено много от времето на сина си в преследването на богатството.

Сега той спи по улиците, изживявайки всеки час от своите нечестно спечелени два века на показ пред хората — като самоналожено наказание — като предупреждение за всички, които го виждат.

Отписала бях това като една от поучителните истории на татко, докато не зърнах Призрака на някаква малка уличка с наредени на нея пивници и кръчмари, които биха източили безжалостно и последния час кръв на човек в замяна на пиене — тела, сбити в канавката всяка седмица. Злочестият, окаян мъж надникна нагоре към мен, докато минавах, а очите му, хлътнали като очите на възрастните представители на Гърлинг, ме накараха да замръзна насред крачката си. Те бяха видели прекалено много, а в съчетание със сивкавата му кожа и кокалесто тяло той наистина приличаше на призрак.

И скръбта. Скръбта по лицето му заплашваше да ме погълне цялата. Никога не стъпих отново на тази уличка.

Чувствам, че очите му ме преследват и сега, докато се взирам в непознатия каменист таван. В продължение на цял един щастлив миг, след като се събудих, не си спомних къде съм или защо. Бях доволна от дебелия матрак под гърба ми, за разлика от обичайния ми сламеник върху пръстения под на колибата.

После, подобно на бавно пролетно наводнение, всичко се върна — как Лора бинтова краката ми и ме заведе в собствената си стая, умолявайки ме да си почина. Как риданията ми отекваха в схлупеното пространство, докато не се строполих върху юргана на Лора, ухаещ на тесто, и не потънах отново в кошмари. Как лицето и гърлото ме болят от плач, как изгарят краката ми и как тази болка бледнее в сравнение с бездната, която вече зее в гърдите ми.

Лора се смилява над мен и ми позволява да остана в стаята й, където прекарвам първия ден и нощ след смъртта на баща ми. Сгушена в твърдото легло, слушам веселото мърморене на слугите от другата страна на стената, разговорите за печенето на птици, за предпочитанията на Кралицата относно билките. Моят свят е разрушен, докато всичко, което вълнува имението на Гърлинг, е сватбата на Роан и дъщерята на Кралицата.

Кралицата. Когато бърборенето в общата спалня замлъква и вятърът навън утихва, мога да се закълна, че чувам как тя крачи из залите над мен.

В един момент — не съм сигурна колко е часът — ставам от леглото си с неясното желание да ходя. Механично надявам халата си и тръгвам да бродя по коридорите, като се придържам към тези на слугите, за да не се засека със стражите, които патрулират из Евърлес нощем. Усещам се по-добре, като се движа, като се концентрирам върху движението и студа, а не върху мислите за татко.

По-рано Лора бинтова порязаните ми ходила, но ето че превръзките се разхлабват и върху белия плат избиват червени петна. Сядам до стената, за да ги навия отново, ала не успявам. Ръцете ми треперят твърде много. Чувствам каменните стени и пода ледени през нощницата си. Дали на татко му е било толкова студено, когато е умрял?

— … избити? Всички ли? — шепне някакъв глас. Озъртам се нагоре и надолу по коридора, но той е мрачен и празен, осветен единствено от примигващи газени лампи. — … съсечени на пътя като кучета… — Обажда се пак гласът. Мъжки и някак познат. С изненада съзнавам, че съм се свлякла точно до онова, което Роан наричаше „шепнещата стена“, мястото, където поради някаква особеност на архитектурата можеш да стоиш в коридора на слугите и да шепнеш на някого в централния коридор.

И смятам, че това от другата страна е гласът на Роан.

— Да, но Кралицата не желае никой да знае — настоява умоляващо женски глас. — Роан, да бе зърнал само как ни преследваха! Крадците на кръв щяха да ме убият, да убият всички ни, ако не беше Каро. — Гласът й звучи разстроено. — Стрелите, беше толкова ужасно. О… — Замлъква тя за миг и аз долавям набързо изреченото, приглушено „довиждане“ и „лека нощ“.

Захласната, притискам ухото си към стената, ала пак настава тишина. Гласът можеше да принадлежи единствено на Ина Голд… и тя говореше за смърт. Не, за убийство. Умът ми работи, чудейки се какво би искала да каже с това. Сетне си спомням браздите по каретата на Кралицата и пропитите с кръв подгъви на дрехите на кралските слуги. Има само едно заключение, което може да бъде направено: Кралицата е била нападната по пътя й към Евърлес.

Колко души са били убити? Какви ужасии носи със себе си Кралицата наред със смъртта на татко?

Заливат ме картини на смърт и насилие и споменът за смъртта на баща ми ме помита като приливна вълна. Болката се завръща отново, долавям я като нещо материално, сякаш нещо вътре в мен се е счупило. Притискам колене към гърдите си и започвам да плача, заравяйки глава между краката си, за да заглуша риданията си.

— Здравей! — прошепва някой. Роан.

Би трябвало да се върна в общата спалня, но поздравът му е като въже, хвърлено на удавник. Тънко и може би водещо доникъде, но не мога да не го сграбча.

— Здравей! — прошепвам в отговор, а гласът ми се дави от сълзи.

— Защо плачеш? — пита той.

Не мога да говоря за татко, пък било то и на един безплътен глас през стената. Все още не. Ето защо му споделям друга версия на истината:

— Сърцето ми е разбито.

Надявам се Роан да си помисли, че съм някаква нещастно влюбена прислужница, плачеща за някой ухажор, останал в селото й. Искам само да чувам гласа му.

— Съжалявам — отвръща Роан. Притихва, а после добавя: — Разбирам.

— Наистина ли? — питам аз, а гласът ми трепери. — Но вие сте… — Спирам по средата на изречението. Глупаво. Честно казано, не проумявам как Роан — как някой Гърлинг — би могъл да иска нещо или да разбере едно разбито сърце, особено след като ще се жени за дъщерята на Кралицата.

— Не, продължи! — настоява той от другата страна. — Какво съм аз?

— Един… Гърлинг — скалъпвам, запъвайки се. Всеки би могъл да го каже според акцента си. Не съм се издала, изричайки това. Надявам се.

Той се засмива тихо. Ще ми се да мога да се потопя в звука, да го обвия около себе си като одеяло.

— Виновен съм, признавам си! — заявява той. — Но знаеш ли, и ние от семейство Гърлинг имаме сърца?

— Понякога не изглежда така — отговарям едва-едва аз.

Роан въздъхва, а звукът от въздишката му се стича по стените към мен като малък водопад.

— Знам — казва той най-накрая. — Беше много по-лесно, когато бяхме по-малки. Тогава нямаше такова нещо като разбити сърца или смърт, или каквото и да било лошо…

„Така е“ — мисля си аз. Сърцето ми бе разбито, когато Лиъм ни принуди да избягаме от Евърлес. Ала не казвам нищичко.

— Звучиш като едно чудесно момиче. Мога ли да сторя нещо, за да се почувстваш по-добре?

На устните ми мигновено се появява усмивка. Гласът на Роан е като мехлем.

— Просто продължавайте да говорите — прошепвам му в отговор. — Какво искате да кажете с това, че е било много по-лесно, когато сте били малък? — Добавям последната част, жадна да узная, че не ме е забравил.

— Хмм.

Мога да си представя лицето му точно сега — бавна, закачлива усмивка, докато се рови в спомените от буйното си детство. Нашето детство.

— Е, животът беше само игри. Предимно кръстосвах из имението с децата прислужници. Родителите ми сложиха край на това след пожара. — Внезапно уплашено, сърцето ми се свива, но той допълва: — Играехме на война, и „Улови едноседмичната монета“, и „Лисица и змия“. Такива неща.

Думите му се захващат за спомените ми.

— „Лисица и змия“? — прошепвам аз. — Какво представлява?

— О! — смее се той. — Игра, която измисли едно от момичетата прислужници. Един човек играе лисицата, а другият — змията. И лисицата гони змията навсякъде.

Кожата на ръцете ми настръхва.

— Какво се случва, когато лисицата хване змията?

Роан млъква.

— Боя се, че вече трябва да вървя — казва той, а гласът му изведнъж става припрян, може би дори уплашен. — Някой идва и няма да е добре да ме види, че говоря на стената. Но се надявам, че сърцето ти ще се оправи, и то скоро.

— Аз също се надявам — промълвявам аз, макар онова, което той изрича, да е невъзможно. — Лека нощ! — Додавам, но той явно си е тръгнал, а сетне коридорът за пореден път потъва в тишина. Капка сладост се смесва със скръбта в мен. Това е само капчица в морето, но в този момент ми изглежда като всичко.