Сара Холанд
Евърлес (19)

19

Преди разсъмване на следващата сутрин Кралицата се прибира в Евърлес. Съобщението, че предпочита да пътува през нощта, пристига завързано в кафеникава хартия.

След като виждам, че каретата й влиза в Евърлес, аз се връщам в женското спално помещение и се натъквам на мъничка кадифена кесия върху оправеното си легло. Поредният подарък, което значи още клюки за моя сметка. Освен това има и бележка, написана с хубавия почерк на Ина: Благодаря ти отново, Джулс.

Сядам и взимам кесията. Тежестта на кръвните монети в нея е като удар в стомаха. Кесията пада от ръката ми и върху тънката покривка на леглото ми се изсипват блестящи монети на стойност една година; около мен жените се обръщат да надзърнат, а техните умишлено избягващи ме погледи са привлечени от блясъка на златото.

Чувствайки се зле, го събирам набързо и забелязвам как другите момичета мълниеносно се извръщат обратно. Те погрешно приемат действието ми за подозрение — сякаш мисля, че някоя от тях ще ми отнеме парите. Но не те са причина за тъгата, причиняваща ми гадене, която ме разтърсва.

Близостта, която изпитах с Ина вчера, приликата помежду ни, споделените тайни се оказват сапунен мехур, растящ и мъждукащ в мен, който сега е спукан. Смятах, че Ина е… добре де, не моя приятелка, това би било глупаво, но все пак нещо близко. Както и че съм нещо повече от обикновена слугиня, на която се плаща надница. Бузите ми горят от унижение. Ала докато пъхвам ядосано парите под възглавницата си, в главата ми зазвучава един спокоен, подигравателен глас, който ме известява, че би трябвало да се гневя не на сладката, разсеяна Ина, а на себе си — заради това, че съм забравила кои сме ние двете, заради това, че съм се осмелила да си въобразявам, че може да означавам нещо за бъдещата кралица на Семпера.

Срамът се смесва с вълнението в мен. Не съм по-близо до откриването на тайната, криеща се зад смъртта на баща ми или зад убийството му, както бях започнала да мисля за случилото се, тъй като времето, източено от кръвта му, го бе погубило толкова безвъзвратно, както би го сторил и забит в сърцето му нож. Обезумяла ли бях — с глава, замаяна от красивите рокли на Ина, от приятелските клюки на Каро и усмивките на Роан, които изглеждаха предназначени само за мен; забравила ли бях обещанието, което дадох край езерото след смъртта на татко?

Не останах тук, в Евърлес, за да се сприятелявам с Ина Голд. Ако ще трябва да прекарам дните си, прислужвайки на Гърлинг, бих искала мъките ми да имат смисъл, смъртта на татко да има смисъл. Необходимостта да узная истината гори в мен, по-ярка от всякога.

Трябва да се срещна с Кралицата.

През следващите няколко дни — с надеждата да я зърна — си наумявам причини, за да се доближа до нея, намирайки си малки задачи, които биха ме отвели в дългия коридор, където са покоите й. Казвам на Каро, че ще предавам всички съобщения, от които Кралицата се нуждае. Нося прането й — купища кадифе и коприна до пералнята и обратно. Правя чай сутрин и вечер и го оставям до вратата й, докато стражите, стоящи на пост там, ме гледат кръвнишки.

Когато един ден по залез-слънце отивам до вратата на Кралицата, за да й занеса вечерния чай, стражите ги няма. Почуквам на вратата и слагам таблата долу, точно до нея. Ала сетне се замотавам повече, отколкото е необходимо, и се застоявам там в празния коридор, чакайки Кралицата да се появи, докато чаят със сигурност изстива напълно. Точно когато съм на ръба да се откажа и да се върна в спалното помещение, вратата се отваря.

Настъпва протяжен, смущаващ момент, преди да осъзная, че жената, която е излязла в коридора, всъщност е Кралицата на Семпера. Прилича ми повече на някой пияница, излизащ със залитане от най-долнопробните кръчми в Крофтън в малките часове на деня. Боядисаната й в огнен цвят коса е рошава и оплетена, а дрехите й сякаш са обличани в тъмното — копчетата на роклята й са закопчани само на две трети от дължината и разкриват ивицата бяла кожа на гърдите й. Ъгълчетата на устата й са изцапани с тъмночервени петна, които може да са следи от червило или кръв.

Тя пристъпва с неуверена крачка напред и аз едва не падам назад, докато бързам да се махна. Но раменете ми се блъсват в нечии гърди; мънички, но здрави ръце се сключват около горната част на ръцете ми и ме задържат изправена. Писъкът засяда насред гърлото ми, когато Каро ме дръпва и ме завърта с лице към себе си.

— Шшш, Джулс! — промърморва тя, а очите й са огромни в тъмния коридор. — Всичко е наред.

Тя ме отмества настрана като малко дете и отива при Кралицата. Гледам объркано, докато Каро поставя голата си ръка върху сърцето й. Очите на нашата недосегаема владетелка се притварят и тя се накланя към допира на Каро, като че ли черпи сили от него. Миг по-късно тя се обръща и изчезва в стаята си, без да пророни и дума. „Никога не докосвай с ръка Кралицата“ — мисля си аз, но явно Каро е различна. Изправени една до друга в приглушената светлина, те почти приличат на майка и дъщеря — очите на Кралицата напомнят на тези на Каро, стойката им е еднаква.

Каро се извръща към мен и въздъхва тежко:

— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Джулс — казва тя. — Понякога Нейно величество позволява задълженията й да попречат на собственото й благополучие и не си почива, както би следвало. Има кошмари нощем.

„Натъквала съм се на кошмари — мисля си аз, — мои и чужди, но никога на някого, който да изглежда така, сякаш е изпълзял от гроба.“ Ужасът все още е приклещен в гърлото ми, така че мога единствено да кимна с глава. Каро ме обгръща с ръка и топлината наново приижда у мен. Чудя се дали това е почувствала и Кралицата преди малко.

— Случилото се трябва да си остане между нас, Джулс — изрича тихо Каро. Още една тайна. — Ако се разчуе и дума за нейната слабост…

— Разбира се — отговарям отривисто, възвръщайки гласа си. — Аз служа на Кралицата.

Каро се навежда по-близо.

— Джулс, необходимо е да разбереш нещо. Познаваш Кралицата, виждала си я… — Тя спира и се вторачва в мен, сякаш да се увери, че я слушам. — Кралицата скоро ще умре. Кръвните монети не могат да я спасят. Нищо не може да се направи. Предстои Ина да се омъжи и Семпера ще се сдобие с нов владетел.

Въпросите заливат ума ми. Ще узная ли изобщо някога дали баща ми е умрял поради някаква причина? Оглеждайки се за нещо, каквото и да е, което да свърша, аз се навеждам и вдигам чашата чай, която съм поставила до вратата на Кралицата. Чашата се тресе и дрънчи в чинийката. Каро внимателно ги взима от мен.

— Хайде! — казва ми тя нежно. — Докато Кралицата си почива, защо не свършим нещо за себе си? — Наблюдавам я втренчено. — Сватбата е идната седмица и скоро Ина няма да има и секунда на свое разположение. Тя искаше една последна лудория, преди… — Веждите й се сбърчват. Въпреки принудителната лекота на тона й, откровението й за смъртта на Кралицата виси във въздуха. — … да се превърне в омъжена жена.

Точно сега лудориите и женитбата са толкова далеч от мислите ми, колкото и луната. Ала оставям Каро да ме дръпне след себе си, недоумявайки какво друго да предприема.

— Току-що бях в конюшните — казва тя приглушено и развълнувано, докато бързаме по коридора. — Уредила съм карета да ни закара в една пивница, която знам в Лаиста. Ще се позабавляваме, само ние, трите.

Разкошните килими поглъщат шума от стъпките ни по целия път до крилото, където се намира апартаментът на Ина. Щом почукваме на вратата й, тя отваря веднага. Отнема ми миг, за да я позная: прибрала е нагоре косата си със сребърни фиби и цветя. Роклята й е съчетание от тюл и дантела, с деколте, което ме кара да се изчервя.

— Толкова е хубаво от твоя страна, че ще се присъединиш към нас, Джулс — казва тя с кикот, докато Каро ме вкарва навътре. — Искаш ли питие?

Тя вече държи нещо за гърлото — зелена стъклена бутилка с пенлива течност — и ми я предлага. Изражението ми вероятно е достатъчен отговор, тъй като Каро обвива покровителствена ръка около кръста ми.

— Ина, дай на горкото момиче време да свикне — прошепва тя, като ме избутва встрани от принцесата към някакъв масивен, отворен гардероб, от който се излива коприна и кадифе във всички цветове, за които мога да се досетя. — Първо трябва да й намерим нещо, което да облече.

— О… — Невзрачният ми протест е отхвърлен, когато Ина се гмурва и издърпва рокля след рокля, докато ръцете й не се оказват отрупани с тях.

Тя ми прави знак да я последвам до леглото, където развълнувано разстила роклите — всички те са в ярки цветове, къси, лекомислени, или и трите накуп. Ина вече избира нещо — дреха от синя коприна, изглеждаща тревожно миниатюрна в ръцете й. Подава ми я и ми е трудно да повярвам, че това ефирно нещо е рокля, още по-малко такава, която мога да нося извън замъка в студено време.

Ето че сега Ина стои с ръка на хълбока си, а Каро е зад нея, с наклонена настрани глава и игрив блясък в очите. Нямам избор, така че се протягам назад, за да откопчая роклята на гърба си. Спомням си как Ина танцуваше наоколо по бельо онзи ден, когато пробваше сватбени рокли. Но тя е красива, и то без всякакво усилие — нещо, с което аз никога не бих могла да се меря. Пред тях се чувствам недодялана и тромава, само лакти, колене и хърбави форми — тяло, което е израснало в глад.

Тъмните очи на Каро проблясват над мен и челото й едва доловимо се сбръчква, но тя не обелва и дума. Междувременно Ина разсеяно не забелязва нищо и разтръсква роклята пред мен. Вдигам ръце и я оставям да я нахлузи през главата ми, докато Каро се приближава отзад и връзва връзките на гърба ми.

Ина ме тегли към тоалетката. Полираният й плот вече е плътно отрупан с разпръснати бои, прах за почерняне на клепачите и шишенца с неща, които не мога да назова — отворени и перчещи се със своите наситени кафяви, черни и червени тонове за Ина и коралови, розови и бронзови — за Каро. Прашният им аромат се разнася из стаята. Ина взима едно пухче за пудра, а Каро — дървена четка за коса. Затварям очите си и ги оставям да работят.

Щом най-накрая поглеждам, изражението ми в огледалото се изпълва с изненада. Все още приличам на себе си, но сенките под очите ми ги няма. Хлътналите ми бузи са закръглени и сияещи. Очертани с черни сенки, кафявите ми очи разкриват кехлибарени нишки, които никога преди не съм виждала, а Каро е вчесала косата ми в един измамно лесен кок на тила ми.

Повехналата ми кожа и уморените ми очи са изчезнали. Давайки си сметка, че те вече не са част от вида ми, настроението ми малко се приповдига.

— Ина — казвам аз. — Ти си вълшебница.

Тя се засмива и стисва рамото ми.

Докато те нанасят довършителни щрихи върху собствените си лица, аз съм завладяна от любопитство и се предавам — поредният мъничък бунт срещу настояването на Лиъм Гърлинг да се придържам към собствения си път и живота на прислужница. Отпивам глътка от зелената бутилка върху нощното шкафче на Ина. Напитката има вкус на плодове и мед и гъделичка езика ми. Когато двете с Каро са готови за тръгване, вече се усещам напълно стоплена отвътре, готова да се усмихна на всеки, който мине край мен, а тежките ми мисли се оказват далечен спомен.

Смеейки се, ние се отправяме към конюшните. Сдържано отбелязвам наум колко странно е това — да се измъквам тайно от Евърлес в компанията на принцесата и нейната прислужница. Когато забелязвам бижутата, украсяващи шията на Ина, лицето на Ади проблясва в ума ми като пламък, но после бързо изчезва.

Веднага, щом се вмъкваме в конюшнята, някой се покашля отляво. Надзъртаме към красива, изцяло черна карета, с лакей, когото не разпознавам, седящ на капрата. Ина се обръща възхитена към Каро, която само се усмихва загадъчно. Леката, тъничка, извита форма на усмивката й ми напомня за полумесец.

— Ина! — възкликвам аз. — Да се надяваме, че това излизане ще е по-успешно от… — Имам намерение да й напомня за пътуването ни до сиропиталището, разбира се. Но тя мълниеносно се обръща към мен с широко отворени очи и поклаща глава. Преглъщам думите си. Каро надига главата си. Припомням си колко старателно Ина пази тайната на своето любопитство — дори и един лакей не бива да чува за нея.

Всичко обаче е по-лесно изпод организиращата ръка на Каро. Лакеят, млад мъж на нейна възраст, очевидно е част от играта. Той стрелва към Ина щедра, оголваща зъбите му усмивка, докато ние се качваме в каретата.

— Не ви свърта на едно място ли, Ваше Височество? — шегува се той.

Ина му отвръща с непринудена усмивка и размахва шеговито пръст.

— Цял живот ще живея в скучен дворец — лакеят кимва напрегнато, сякаш се страхува да не си навлече гнева на Гърлинг заради злословието, което толкова лесно се отронва от устните на Ина. Каро я наблюдава с нещо като копнеж, изписан на лицето й. Чудя се дали Ина знае какво предстои да се случи… смъртта на Кралицата. — Може малко да се позабавлявам, докато все още имам подобна възможност.

В каретата мъничка газена лампа над главите ни осветява кадифените седалки и облицованите стени. Ина хвърля поглед през прозореца. Сред приглушената светлина в очите й внезапно се появява тъга. И мен ме пробожда безпокойство, разпръсвайки безгрижието от напитката. Докато Каро говори с лакея, аз проследявам погледа на Ина, мъчейки се да прозра какво точно вижда тя — високите стени на двореца на Семпера, позлатения трон или стегнатите, причиняващи клаустрофобия ластици на официалната рокля.

Миналото й — раждането й — прелита над всичко това като сянка само за да изчезне, когато бъде осветено.

Каро се отпуска на мястото до мен. Отмествам взор от прозореца, но избягвам и погледа й, страхувайки се, че ако го срещна, ще разкрия онова, което току-що разбрах за Ина — че сиропиталището и предателските й мисли по адрес на Кралицата, а не това среднощно отклонение за пийване на нещо, ще се окажат скандални и може би смъртоносни, ако приемната й майка научи.

Питието във вените ми ме предпазва от студа, докато навлизаме с каретата в нощта. Всичко, което ме терзае, откакто започнах работа в Евърлес, страхът ми, притеснението ми, че не подхождам на средата и не се вписвам в нея, и дори постоянното ми, отчаяно желание за справедливост и отговори, се отдръпва дълбоко назад в ума ми, докато гледам през прозореца как пътят се изнизва край нас. Коленете на Ина се докосват до моите, докато се друсаме в коловозите, следвани от каретата, и тя си бъбри с Каро без какъвто и да било намек за тъга по лицето й. Предполагам, че се е научила как да си открадва моменти на уединение, както детето се научава да отмъква лакомства от килера.

Скоро разпръснатите светлини на Лаиста заблестяват пред нас. Каретата ни докарва пред някаква необозначена врата от полирано дърво, намираща се на тясна, но добре поддържана улица. Озоваваме се в хубавата част на Лаиста — от онази страна пътя, която е най-близо до Евърлес. Когато татко бе ковачът на Гърлинг, всяка година ме водеше на летния карнавал в Лаиста, за да зърна причудливите животни и да ям тънки резени лед, овкусени с мед. Дори и след като се преместихме в Крофтън, го молех да отидем отново, но той отказваше, заявявайки, че все още ще може да помирише дима от Евърлес.

Макар и почти празни, улиците са точно такива, каквито ги помня. Чистият калдъръм звънти под копитата на кобилата ни и факли тук-там осветяват улицата. Дори снегът по покривите е чист и захлупва редицата сгради като одеяло, неопетнено и сияйно. Докато Каро плаща на кочияша, Ина посочва венците, красящи вратите на Лаиста. Очите ми спират върху прозорец със замъглено стъкло, зад който тънка фигура с къдрава коса се труди с кърпа около някакъв чайник…

Тя вдига едната си ръка, за да забърше влагата от прозореца, сетне надниква през стъклото право към нас, преди да се отдръпне внезапно. Искра на нещо познато просветва в мен.

— Ина, Джулс! — Каро вече се отдалечава, правейки ни жест да я последваме. Щом наново обръщам глава, от момичето няма и помен. Тръгвам към насочващата ни ръка на Каро. Тя ни въвежда в една от по-високите сгради и надолу по редица тесни, но грижливо поддържани стълби.

Кръчмата, в която работех, беше мръсно, неприветливо, безнадеждно място, пълно с мъже и жени с преждевременно сбръчкани лица и замъглени очи, прахосващи времето си за още една чаша дори когато пиеха, за да забравят колко малко живот им остава. Ала това тук е друг свят, не е луксозен като този в Евърлес, но е приятно елегантен. Богат. Напомня ми, че в този свят хората пият, за да се забавляват, а не за да притъпят болката от изнурения си живот.

В мен се надига нещо остро и гневно.

Отвътре помещението е сумрачно и просторно, мраморните плотове блестят, а стената зад тезгяха е покрита с бутилки във всякаква форма и цвят. Тютюнев дим се стеле от бара, където шепа хора отпиват от кристални чаши. Някакъв красив младеж бързо ни отвежда до празна, закътана маса в ъгъла в дъното. Установявам, че се чудя дали това е просто начинът, по който се отнасят към всички на подобни места, или е част от тихото планиране на Каро в действие.

— Една бутилка от най-хубавото ви червено вино и една бутилка мейдъл, моля — поръчва Каро със своя завладяващ шепот. Изглежда красива на тази слаба светлина, бледите й очи блестят на фона на кожата й.

Преди да осъзная, че е минало известно време, се появяват две бутилки: една тъмнозелена и една червена. Сервитьорът поставя пред нас три тежки кристални чаши.

Щом отпивам глътка мейдъл, напитката щипе и изгаря гърлото ми, огънят се стрелва към корема ми далеч по-бързо, отколкото се случи в стаята на Каро. Издърдорвам нещо, Каро се засмива, а гласът й е като еклив звук от камбани.

— Ето — прошепва тя. — Нека ти покажа.

Тя сипва малко червено вино в чашата си, след което премерено добавя и мъничко златен мейдъл. Виното леко шуми и се пени, а после се успокоява. Каро се протяга с чашата към мен.

Предпазливо отпивам глътка. Виното е разредило мейдъла, придавайки му необичаен и опушен аромат. Питието все още ме изгаря, докато се плъзва надолу, но не дотам, че да се насълзят очите ми. Докато Каро се подсмихва, а Ина се смее с глас, в мен нахлува вълна от неочаквано щастие. Мигът се разтегля до размерите на искрящ, раздуваш се балон — смехът на Ина се превръща в песен, а усмивката на Каро се топи върху лицето й. Тогава Каро заговаря и светът възвръща нормалния си ритъм.

— Започни с това — казва тя. — И може би ще успеем да те научим да пиеш чист мейдъл до края на вечерта.

Тя отпива дълга глътка от собствената си чаша. Ина се киска, докато оглежда стаята, а лицето й е озарено от чиста радост. Тя вдига чашата си.

— Наздраве! — казва тя. — За три момичета сираци, които са намерили своя дом.

Усмихвам й се и надигам чашата си, но лицето на Каро ме сепва. За момент то изразява изненада, очите й са широко отворени, но след това изражението й се вкаменява в нещо близко до гняв, докато тя снове с поглед между мен и Ина.

— Джулс — подема със спокоен глас, но очите й гледат строго. — Мислех, че баща ти е починал съвсем скоро.

Болка пронизва гърдите ми при нейната прямота.

— Така е. Права си — заеквам аз. — Но преди няколко седмици разбрах, че съм осиновена. Не че това има някакво значение. — Добавям припряно. — Той ме отгледа.

Ина най-сетне забелязва, че нещо не е наред. Тя се взира в мен, очите й молят за извинение, а след това от устата й се изливат думи, за да скрият този миг на неловкост.

— Тя може да е едно от онези деца от Брайърсмор, Каро. Бихме могли да убедим Кралицата да ни позволи да отидем там. Заради Джулс.

— Може би — отвръща Каро безучастно. Ужасена съм от молбата на Ина, но чертите на Каро се изглаждат и приятната й усмивка се завръща. Тя посочва с ръка около нас. — Ина, дори да разполагаш с най-добрите напитки в двореца през следващата година, не вярвам, че ще намериш нещо подобно на тази атмосфера.

Чувам как Ина отговаря:

— О, мисля, че компанията на Роан ще компенсира това. Той не желае да остава с по-големия си брат и ден по-дълго, отколкото е необходимо, а аз много харесвам Евърлес, но той не може да се сравнява с Шорхейвън.

В двореца през следващата година. Издавам някакъв неясен звук като проява на интерес, изучавам съсредоточено питието си и се надявам, че Ина и Каро няма да забележат внезапно появилата се в очите ми влага.

При целия възторг и задъхано вълнение, обзели Евърлес заради сватбата, изобщо не ми е хрумнало да се запитам какво ще се случи след това.

Ина ще напусне Евърлес. Роан ще напусне Евърлес.

Кралицата също ще изчезне и за компания аз ще се озова сама с тайната за смъртта на баща ми. И с мрачния поглед на Лиъм.

Промърморвам нещо в смисъл да ни донесат още по едно питие и се отдръпвам от масата, обръщайки лицето си настрана от Каро и Ина. Няколко минути по-рано мейдълът стопля кръвта ми и отслабва крайниците ми. Сега се чувствам малко както при купчината мава — обгърната от тънка мъгла, лицата и гласовете се въртят край мен, но никога не се сливат ведно, за да придобият смисъл. Знам, че се олюлявам леко, докато вървя, но не мога да се изправя стабилно на краката си.

Мислите ми стават нащърбени и остри: Ина и Роан ще се преместят в двореца и аз пак ще бъда сама, след като детската ми любов изчезне.

Може би преследването на истината не е изцяло онова, което ми даваше сили през изминалите няколко седмици.

Изведнъж топлината и димът ме затискат. Усещам пивницата като пещ. Лицата се размазват, гласовете и смехът се преливат в стържещ звук. Хващам се за тезгяха, за да запазя равновесие. Главата ми се върти.

Въздух. Имам потребност от въздух.