Сара Холанд
Евърлес (21)

21

Събуждам се и жадно поемам въздух.

Уханието в дома на селската вещица ме пресища до втръсване, но аз го вдишвам, сякаш са ме извадили от дълбока вода. Старата жена от другата страна на масата ме зяпа изумено. Кръвта се е оттеглила от лицето на Ина, а Каро ме гледа, като че съм някоя непозната. Виждам бялото, превзело почти изцяло крайчетата на очите й.

Нещо капе в скута ми — шишето с отвара, което сигурно съм съборила в транса си. Някакво тъмно, ароматно петно се разлива върху плота на масата.

Проговарям, а гласът ми звучи дрезгаво:

— Какво стана?

Вещицата не отвръща. Но явно се посъвзема малко, протяга се, изправя шишето и течността спира да се излива, бълбукайки върху масата.

Ина е тази, която прекъсва мълчанието.

— Ти говореше — казва тя с ококорени очи. — Ние… ние не можахме да разберем всичко. Някои думи не звучаха като семперански.

Ледена тръпка се спуска по гръбнака ми и аз се отдръпвам от масата.

— Съжалявам, че изпоцапах тук.

— Няма нищо — казва старицата и видът й е по-блед от преди. След един безкрайно проточил се момент тя само кимва и издърпва изцапаната покривка от масата. — Желае ли някой от вас да пробва? — Пита тя, поглеждайки към Каро и Ина, като забравя да използва превзетия си акцент. Звучи като която и да било възрастна жена от западналата част на града, а гласът й е сипкав и малко уплашен.

Каро веднага поклаща отрицателно глава, но Ина надзърта към мен, после към вещицата и пак се обръща към мен. Мога да прочета желанието в широко отворените й очи и треперещите й ръце — също както пред портите на сиропиталището онзи ден. Може би Ина е способна да долови, че и двете споделяме този поглъщащ, фатален копнеж да опознаем себе си, да разберем откъде сме дошли, дори и ако историята се окаже нелицеприятна.

Тя кимва бавно. Приближава се и заема мястото ми на масата срещу вещицата.

Все още чувствам краката си потръпващи и несигурни, но се отдръпвам и се изправям до Каро, която се е облегнала на стената и наблюдава със скръстени на гърдите ръце, а примигващата светлина от свещите кара очите й да изглеждат още по-огромни и по-тъмни. Докато Ина отпива от бутилката и старицата чете от книгата, аз се навеждам към ухото на Каро.

— Смяташ ли, че това е истинско? — питам аз тихо. Не съм убедена какво искам повече: да мисля, че онова, което току-що видях, е плод на въображението ми, или че е истина.

Очите на Каро се стрелват към мен, а веждите й се сключват.

— Ако не си се преструвала… — прошепва тя.

Аз поклащам енергично глава.

— В напитката може да има опиати и това да е било халюцинация — тя надниква към Ина. — Скоро ще узнаем.

Не ми бе хрумнало подобно нещо и кожата ми настръхва от тази идея и от сдържаните думи на Каро. И двете се извръщаме към масата едновременно, където Ина вече е отпила от зеленото шише.

Ала от изражението върху лицето на принцесата — тя се мръщи, а челото й се сбърчва съсредоточено, както и от показно сгънатите в скута й ръце, става ясно, че не преживява нищо. Каро наблюдава преценяващо, а погледът й се мести между Ина и старата жена. Жената също гледа, като от време на време стрелва бегло Ина. Интонацията на гласа й се извисява и спада, докато чете текста, но Ина не върши нищо необичайно.

След малко думите на жената се изчерпват. Ина отваря очи и гледа както разочаровано, така и облекчено.

— Нищо ли, Ина? — пита Каро.

Ина поглежда надолу към ръцете си.

— Нищо.

За момент всички застиваме в мълчание. Настроението в стаята сега е различно, дори Каро и Ина май приемат, че това вече не е игра. Сетне Каро се размърдва и посяга към колана си.

Тя изважда три едночасови монети и ги подава на вещицата.

Небето отвъд прозореца започва леко да просветлява над улиците на Лаиста.

Щом излизаме навън, вещицата ме хваща за ръката, а костеливите й пръсти се забиват в плътта ми.

— Можеш ли да останеш още секунда, за да ми помогнеш да изчистя това петно, скъпа? — Очите й, доста зачервени и настойчиви, се впиват в моите.

Каро и Ина спират и надзъртат назад към мен. Показвам им вратата.

— Ще дойда след минута.

Когато вратата се затваря зад тях, аз се обръщам към старицата вещица. Имам нелогичното, ужасно чувство, че знам какво ще ми каже тя. Но въпреки това питам:

— Какво има?

Тя пуска ръката ми и когато заговаря, зарязва всякакви превземки, които демонстрираше по-рано заради Каро и Ина. Думите й, насочени към мен, са ясни и директни, изречени с произношението, с което съм израснала.

— Предполагам, вече си се досетила, че всичко, което правя, е спектакъл, момиче. Няма нищо специално в онази книга, нито в стихотворението, което прочетох. — Тя върти между пръстите си монетите, които Каро й даде, подобно на носещи късмет амулети.

Стомахът ми натежава като олово. Заподозряла бях нещо такова, но съвсем друго е да го чуя, да го науча със сигурност. И…

— Ами питието?

— Мава с мед и малко мейдъл — казва тя. — Това е всичко.

Усещам се замаяна.

— Значи, връщането там е било…

— Не знам — казва тя. — Ала не беше мое дело.

 

 

Когато вече се озоваваме в Евърлес, ние се държим една за друга, олюлявайки се леко, докато се отправяме към стаята на Ина с намерението да се строполим в грамадното й легло. Главата ми се върти с виденията от къщата на вещицата и последвалите й думи. Бележникът на Лиъм, който се притиска към кожата ми под наметалото, сега ми изглежда тривиален.

Но след като Ина отключва вратата на стаята си, тя се заковава на прага. Блъскам се в гърба й и кръвта ми се превръща в мразовита вода, когато поглеждам през рамото й и съзирам Кралицата, която чака там в тъмното. Силуетът й се издига издължен и изправен. Косата й, сплетена в обикновена плитка на гърба й, няма нищо общо със сплъстената, рошава грива, която бях видяла по-рано.

Кралицата е бляскава и страховита.

— Ваше Величество — изписква Ина и дори тя изглежда разтреперана от ужас при видението. — Какво правите тук?

— Това е неуместен въпрос — очите на Кралицата сякаш гледат право през Ина, но вместо нея прогарят мен. До мен Каро има такъв вид, сякаш ще й прилошее. — Елате с мен — изрича монотонно Кралицата. — Всички.

Ние безпомощно я следваме до една оскъдно обзаведена странична стая, само с маса и няколко стола, където Ина би могла да се храни, когато няма настроение да слезе в трапезарията. Но когато Кралицата сяда на един от столовете и забива поглед в нас, тя изглежда също толкова царствено и заплашително, като че седи на трона в морския си дворец. Тя насочва пламтящите си очи най-напред към Ина.

— За да изкупиш вината за глупостите си, двамата с лорд Роан ще пътувате с мен до статуята на Магьосницата в Тилден утре и ще я помолиш за прошка. — Потръпвам при спомена за статуята в моето видение. — А вие двете… — свивам се, когато очите й се застопоряват върху мен като два огнени лъча, — … утре няма да напускате Евърлес. Ще се разправям с вас, когато се върна.

Каро и Ина свеждат главите си, ето защо и аз следвам примера им.

— Да, Ваше Величество — казва Каро с най-неуловимия си шепот.

— Ще се поправим — добавя Ина. Усещам я как трепери.

Щом Кралицата ни напуска, ние се събличаме безмълвно, измиваме лицата си и нахлузваме нощниците си. Срамът е изпепелил и последните късчета от опиянението ми, оставяйки ме празна и изцедена. Поглеждайки към Каро и Ина, мога да позная по бледите им лица и хлътнали очи, че и те се чувстват по същия начин.

Ина, която е между мен и Каро, заспива почти на мига, щом главата й докосва възглавницата, но аз чувам лекото безсънно дишане на Каро от другата страна на леглото, и то както ми се струва — доста дълго време. Все още държа тетрадката скрита под нощницата си и въпреки изтощението си нямам търпение да я извадя и да прочета още от чудноватите истории в нея. Но поради някаква причина думите, изписани на страницата, ми се струват тайни, прекалено интимни дори и за пред Каро.

— Съжалявам, че не ти казах истината за баща ми — казвам възможно най-тихо аз. Тя не отговаря веднага, но дишането й се променя, затова знам, че ме чува.

— Всичко е наред — отвръща тя най-накрая. — Тайната си е твоя и от теб зависи дали да я споделиш. Не трябваше да се разстройвам толкова от нея.

Тя замлъква и тъкмо допускам, че е заспала, когато отново заговаря:

— Съжалявам, че те забърках в това — казва тя. „В какво?“ — ще ми се да попитам, ала не го правя. — Стражите няма да са до такава степен нащрек утре, след като Кралицата замине. — Продължава тя. — Ще отидем до трезора и ще потърсим вещите на баща ти.

— Казах ти… — протестирам меко аз. — Наистина не е необходимо да го правим. Не биваше изобщо да го споменавам.

— Ще го обсъдим утре тогава. Предстои ни дълъг ден — казва тя с натежал за сън глас. След което се пресяга над тялото на Ина и сплита пръстите си с моите. — Утре, Джулс.

Каро се обръща и дръпва одеялото нагоре. Веднага, щом се уверявам, че диша дълбоко, изваждам бележника и го вдигам към оскъдната лунна светлина, изливаща се върху леглото през един малък прозорец, и се опитвам да проумея думите на Лиъм. Но първите няколко страници, които отгръщам, са посветени на търговските дела на Евърлес — цифри и графики, както и досадни бележки за размера на внесените данъци или платените дългове — и аз усещам как клепачите ми се плъзват надолу. На всеки няколко страници прихващам фрагмент от нещо — лисица, змия — преди сънят да ме повали.

 

 

Събуждам се от звука на камбани. Отнема ми малко време да си спомня къде съм — сама в огромното легло на Ина, а през прозореца нахлува светлината на късното утро. Музикалните тонове на камбаните са приятни, но мелодията ме пронизва с тревожно барабанене.

Сядам в леглото и рязко си поемам дъх.

Чувала съм го и преди, не през последните месеци, а като дете. Това е съвкупността от тонове, които се свирят, за да свикат слугите при наказания.

Скачам от леглото, пренебрегвайки тъпата болка, която крещи в черепа ми, и свалям нощницата си. Скоропостижно намирам дрехите си на прислужница, които съм изоставила тук снощи, и пъхвам бележника на Лиъм, закътан наполовина под възглавницата ми, в джоба на престилката си.

В трапезарията над слугите е надвиснал смут. Макар че изпълваме стаята, почти не се чува глъч. Присъединявам се към група кухненски слугини с кърпи и престилки и за първи път ми се иска все още да съм една от тях.

Сърцето ми се свива, когато забелязвам кой стои в предната част на стаята. Разбира се, там е Айвън, който гледа към събиращата се тълпа със злобна усмивка на лице. Той е с униформа и тъмнозелено наметало, полюшващо се над кожена туника. Още двама стражи от Евърлес стоят от двете му страни. А зад тях е Лиъм Гърлинг, който изглежда мрачен.

На няколко крачки пред мен Лора е неспокойна, когато поглеждам надолу, виждам, че тя тревожно мачка подгъва на престилката, която все още носи.

Когато очевидно всички са се събрали, Айвън пристъпва напред.

— Добър ден! — провиква се той весело, както винаги, и кожата ми настръхва от гласа му. — Мой скръбен дълг днес е да ви съобщя за наложено наказание върху една от вас. Жена, която бе хваната в опит да проникне не къде да е, а в древния трезор на Гърлинг — семейството, което храни и приютява всички вас.

Тялото ми се вкаменява. Трезорът. Айвън гледа към нас смръщен заплашително, но гласът му е апатичен. Той се забавлява, наслаждавайки се на ужаса в стаята. Забелязвам неколцина кралски стражи, останали тук без господарката си, ала те са числено превъзхождани и се отдръпват от Айвън и стражите на Евърлес. Ръцете им са кръстосани на гърдите и те някак изглеждат нещастни.

Преди да проумея какво означава това, Айвън отстъпва встрани и една врата зад него се отваря. Двамата стражи, които влизат, влачат едно плачещо момиче за ръцете, момиче с луничава кожа и тъмни очи…

Не!

— Каро Елисия бе открита в коридора пред трезора, опитвайки се да отвори вратата — произнася Айвън, четейки нещо от ръката си. — Като наказание за нарушаването на неприкосновеността на това най-важно място, като офицер на семейство Гърлинг налагам максималното наказание от четирийсет години, които да бъдат източени веднага от кръвта й.

Той надниква през рамо към Лиъм. А Лиъм, действащ, както виждам, като типичен представител на Гърлинг, просто кимва напрегнато с глава. Дава съгласието си. Кралските стражи изглеждат странно удовлетворени от решението.

Каро вяло се бори срещу стражите, които я държат, а по лицето й се стичат сълзи. Едно тихичко „не“ се отронва от устните ми.

Четирийсет години? Дори и за Айвън това е варварско.

И то се случва по моя вина.

Проправям си път през тълпата от слуги. Те гледат втренчено и шептят, докато минавам, но аз не позволявам на множеството да забави крачката ми. Аз бях тази, която искаше да установи какво има вътре в трезора, а на Каро й предстои да изгуби четирийсет години от живота си заради това. Тя просто се мъчеше да ми помогне да си върна нещо от татко. Защото я е грижа.

— Чакайте! — без да се замисля какво върша, аз се спускам напред, докато Айвън минава, и сграбчвам наметалото му.

Той ме поглежда, вирнал веждите се леко развеселен, като че ли съм домашен любимец, който е изпълнил нов трик.

— Какво искаш?

— Вие… вие не можете да й вземете четирийсет години — изричам аз задъхана и сломена. — Прекалено много е наведнъж.

Страховити спомени превземат съзнанието ми — как татко се връща у дома след посещение при търговеца на време в Крофтън, блед, болен и залитащ, след като са му източили няколко месеца време. Може ли човек въобще да оцелее, ако изгуби толкова много време, ако тя изобщо разполага с толкова?

И този е моментът, в който същинската тежест на мисълта ме затиска. Защото какви са шансовете едно момиче, прислужница, да има четирийсет години? Подобно наказание може да я убие.

Айвън измъква наметалото си от ръцете ми.

— Това не е мой проблем — отговаря провлечено той. — Ако чак толкова се косиш, можеш да отидеш при търговеца на време и да източиш част от своето време, за да го дадеш на тази крадла.

Върху рамото му се появява ръка. Той се обръща и виждам, че Лиъм е застанал зад гърба му, мълчалив като призрак.

— Върви, Айвън! — изръмжава той, изглеждайки разгневен по някаква причина. — Върши си работата!

Айвън се навъсва, но се подчинява, отстъпва и маха с ръка на стражите, които държат Каро, да го последват. Четиримата изчезват през вратата, през която са дошли, а последното нещо, което успявам да зърна, е обляният в сълзи профил на Каро.

Докато другите слуги започват да се разотиват, мърморейки тъжно и поклащайки главите си, Лиъм протяга ръка, сякаш да ме спре. Аз се спъвам и политам назад.

— Не ме докосвай! — кимването му отпреди минути се върти отново и отново в ума ми, толкова невзрачно движение, носещо такава смъртоносна и болезнена тежест. — Къде е Роан?

Той, без съмнение, би спрял това.

Лиъм замръзва, нещо в лицето му се свива. Накрая той казва:

— Съжалявам, Джулс — и излиза от стаята след Айвън.

Стоя вкочанена и се взирам в затворената врата, през която изчезват. Чувствам всеки удар на сърцето си като нож, който се забива в мен и се върти.

Айвън не говореше сериозно, когато каза да отида при търговеца на време. Това бе жестока шега. Ала сега, когато идеята е на повърхността…

Със сигурност Ина може да я спаси, всяка една от нейните елегантни рокли или блестящи бижута вероятно струва много години. Но Ина е далеч заедно с Кралицата… заради глупостта ни. Възможно е да не разполагам с повече време, за да я чакам. В кесията на колана ми и в скривалището под дюшека ми в общата спалня имам почти три години в кръвно желязо на свое име. Мога да изтичам там и да го занеса на Каро. Но то не е достатъчно. Повече от недостатъчно е, а и като начало, ако тя има по-малко от четирийсет години, то дори няма да я спаси.

Не. Знам, че нищо друго няма да възпре въртящия се нож и няма да облекчи вината, дълбаеща сърцето ми. Налага се да открия търговеца на време.