Сара Холанд
Евърлес (30)

30

Отначало не разбирам какво виждам. Роан е блед и с широко отворени очи, с мъчително приведени рамене и завързани отпред ръце. Той прави още две стъпки в апартамента на Кралицата, след като Айвън го побутва напред. Капитанът изменник държи нож, чийто връх е на един-два сантиметра от основата на гръбнака на Роан. Айвън гледа решително напред, но Роан съзира рухналото на пода тяло на Кралицата и зяпва от изненада.

Иска ми се да му извикам да бяга, да се бори, но откривам, че не мога да говоря, и не съм сигурна дали магията на Каро, или страхът от нея, затваря устата ми. Устните на Каро се изкривяват в доволна усмивка. Айвън поглежда към нея и й се усмихва в отговор.

Чудя се колко време й е отнело да го постави под свой контрол? Какво друго е сторил той за нея? Някъде там, под усмивката му, в очите му забелязвам искрица страх, макар че ножът в ръката му не помръдва. Той се страхува от Каро. Това ме плаши също толкова, колкото и да видя как Кралицата се строполява на пода като парцалена кукла.

— Благодаря ти за помощта, капитане — казва Каро. — И запомни — пет минути.

Айвън примигва и се подвоумява. Необичайната й заповед ме изпълва с ужас, какъвто не съм изпитвала досега.

За момент изражението на Каро се превръща в чист гняв, очите й се разтварят широко, а устните й се разтеглят, оголвайки зъбите й.

— Хайде, направи го! — изръмжава тя. — И остави ножа. — Айвън отстъпва назад. Надниква за кратко към Роан, сетне се обръща, за да напусне стаята. Преди вратата да се затвори, Айвън се извръща и подхвърля ножа. Той се издига във въздуха като дъга, проблясва като сребриста светкавица и после полита в краката на Каро. Замръзвам.

Тя го вдига и се обръща към Роан.

— На колене! — лицето й отново е миловидно, но под повърхността на гласа й се долавя заплаха. Роан се подчинява, лицето му разкрива абсолютен страх, като животно, което са довели на заколение. Предполагам, че изражението в собствените ми очи е не по-различно.

Каро прави елегантно движение с едната си ръка и времето в стаята замръзва. Това не е разтърсващото, неестествено нещо, което се случваше, когато аз спирах времето, сега то се получава лесно, като че светът просто е чакал да се задейства по нейна команда. Стаята остава неподвижна и глуха, а Роан застива с отворена уста. Сред тази тишина в съзнанието ми изскачат думите на Каро: Ти не знаеш какво е да си съкрушена. Не и докато човекът, когото обичаш най-много на света, не умре в обятията ти.

И ето че вече изцяло знам какво планира Каро. Забравяйки всякаква предпазливост, аз се втурвам през стаята и се хвърлям между нея и замръзналата фигура на Роан. Извръщайки се към Каро с протегнати ръце, имам странното усещане, че разигравам един от моите кошмари. Тя се разсмива. Звукът разбива тишината и замръзналия въздух.

— Това няма да ти се размине — заявявам й аз, мъчейки се да запазя гласа си спокоен. — Той е Гърлинг. На практика е принц.

— Какво е един принц пред една богиня? — казва Каро. — Всъщност… — Додава тя, като се обръща встрани и се навежда към Кралицата, която все още лежи повалена на пода. — Какво е една Кралица пред една богиня?

Каро протяга ръка, сграбчва в юмрук плата на роклята на Кралицата и изправя по-високата жена с неестествена сила и лекота.

От гърлото на Кралицата се разнася противен, стържещ звук — дори не съм убедена, че все още е жива. Главата й се отмята назад и струйка тъмночервена кръв потича от едната й ноздра. Тя отваря очите си и зърва Каро.

Кралицата отскача, изгубва равновесие и се накланя напред, а пръстите й са като нокти на звяр, които тя размахва диво.

Каро е подготвена. Докато наблюдавам с потрес, тя заобикаля Кралицата и я прегръща през гърба, увивайки едната си ръка около талията й. С другата тя забива ножа си в гърдите на Кралицата — едничко движение и всичко свършва — а след това блъсва умиращата жена към мен.

Собственият ми писък изпълва стаята. Препъвам се назад, но няма къде да отида. Кралицата пада върху мен и аз машинално вдигам ръце, за да я хвана. Виждам за миг широко отворените й бледи очи, напоените й с кръв гърди — кръвта, която се лее върху мен, по лицето ми, по ръцете ми. Крясъкът ми отеква като нещо отделно от мен, сякаш идва от някой друг. Единственото, което мога да възприема, е топлината на кръвта, тежестта на рухналото тяло на Кралицата в ръцете ми и гледката на бледите й очи, докато животът се изцежда от тях. Превзема ме неистова пустота. През целия си живот съм мразила тази жена, ала през цялото време тя е била просто марионетка в ръцете на истинското чудовище.

Някак отпускам тялото й на пода и падам, ръцете и коленете ми се удрят в земята и започва да ми се гади. Миризмата на кръв ме обгръща като червена мъгла.

Докато звукът от вика на Роан не я прорязва.

Изправям глава. До тялото на Кралицата Роан е в съзнание, гърдите му се надигат, докато гледа втренчено безформената й фигура. А Каро е застанала зад него. С бързо движение тя увива едната си ръка в косата му, дръпва главата му назад и опира кървавия си нож в гърлото му. Замръзвам на място, както съм коленичила над Кралицата, страхувайки се, че дори едно потрепване с очи ще я провокира да използва ножа наново.

— Ти ме улесни толкова много, Джулс — казва тя. — Всички са виждали начина, по който лорд Гърлинг те гледа. Никой няма да се усъмни в историята ми — ти си предателка, която го е съблазнила. Убедила си го да те пусне в покоите на Кралицата. А след това си убила и двамата.

Очите на Роан се стрелват към мен, сетне безпомощно се отместват встрани, не е способен да се обърне, за да погледне към Каро, не и без да се пореже на острието на ножа й. Онова, което тя изрича, вероятно има някакъв смисъл, но той съзнава опасността, в която се намира.

— Каро, моля те — казва дрезгаво той.

— Ами ти — Каро едва доловимо притиска ножа и струйка от кръвта на Роан се смесва с тази на Кралицата по острието му. — Ти, красив глупако! Трябваше само да се постараеш Ина да те обикне, но въпреки това ти направи всичко далеч по-лесно за мен.

Цялото ми тяло се напряга.

— Беше глупаво от твоя страна да се върнеш тук, Джулс — казва тя, а в гласа й се чете насмешка. — Ако си беше останала в Крофтън и се бе задоволила да обичаш Роан Гърлинг отдалече, може би никога нямаше да те открия.

Ала аз почти не я чувам. Очите ми са вперени в Роан, докато обезумелият му поглед снове припряно между трупа на Кралицата и мен. Спомените се стоварват отгоре ми, спомени за слънчеви лъчи, процеждащи се през листата на дъба, за задъхани битки с дървени мечове, за необуздан смях, без никога в мен да се прокрадне мисълта, че съм нещо по-малко от него. Днешният Роан може да е страхливец и глупак, но не заслужава да умре така.

— Моля те! — подема тихо Роан. Той преглъща, плътта му се раздвижва под ножа и кръвта руква по ключицата му. — Моля те, Каро, ще сторя всичко, което поискаш.

Прекъсвам го.

— Аз не го обичам — с крайчеца на окото си виждам как Роан примигва. — И той не ме обича. — Гледам Каро, надявайки се с цялото си същество, че ще ми повярва, че ще осмисли тази единствена истина. — Моля те…

За секунда ми се струва, че забелязвам как в очите й проблясва съмнение. Но вече е твърде късно, винаги е било твърде късно… Познавам Каро и знам, че желанието й да ме пречупи, е изпепелило всичко друго в ума й.

— Ако си искала да проявя милост — изръмжава тя, — не трябваше да отнемаш безсмъртието ми.

И тя прорязва дълбока червена резка по гърлото на Роан.

Отварям устата си да изкрещя, но нищо не излиза от нея. Целият въздух в дробовете ми се превърнал в олово. Някой е пъхнал юмрука си в гърдите ми и изтръгва сърцето ми.

Щом Каро се отдръпва от него, Роан вдига ръце към гърлото си. Челото му се сбръчква, изглежда объркан от кръвта, която се просмуква между пръстите му и се стича по гърдите му. Устата му се затваря, отваря и отново се затваря безмълвно с неизречени, обезсилени думи, които не стигат до мен и до който и да било друг жив човек. След това той полита напред, строполява се с лице надолу до Кралицата и повече не помръдва.

В рамките на един протяжен момент си мисля, че времето пак е спряло, и си пожелавам то да се върне обратно, както и всичко това да не се е случвало.

Ала по пода се разтича кръв. Времето не е спряло. Просто стаята е безвъзвратно притихнала, притихнала като гробница, в каквато всъщност се е превърнала.

Каро ме гледа втренчено и очаква да бъда сломена, за да може силата наново да се върне в нея. Но нищо не се случва. И нищо не се случва. Тя накланя главата си настрана, а лицето й леко се смръщва и изкривява в израз на сдържано разочарование.

— Ти наистина не си го обичала — заявява накрая. — Няма значение. Ще намеря онзи, който ще те пречупи, дори ако трябва да убия всеки един човек в Семпера. А междувременно ти отново ще бъдеш затворена в килия в Евърлес. Колко удобно!

При тези думи яростта в мен ме подтиква към действие. Скачам към Каро и протягам ръцете си, като искам времето да я замрази на едно място достатъчно дълго, за да вкопча пръсти в гърлото й. Силата се надига в мен и се излива навън, прихващайки въздуха в стаята в странни мехури. Докато те стремглаво се носят към Каро, виждам, че тя също вдига ръцете си и отмята назад главата си със смях.

Нейната и моята сила се сблъскват с трясък, който като че ли разтърсва света и го измества от оста му, запраща ме назад върху пода, а ушите ми зазвънтяват. Навсякъде около нас книгите започват да падат от рафтовете, картините се разбиват на пода. Някъде се трошат стъкла и докато с болка се претъркулвам и се подпирам на лакът, десетки бижута се разпиляват от тоалетката на Кралицата и политат към земята.

Докато звънтенето в ушите ми постепенно заглъхва, чувам крясъци в далечината и тежкото трополене на стъпки, идващи към нас. Надигам се и сядам, когато вратата се отваря със замах и стражите на Евърлес се втурват вътре. Първият от тях забавя ход, заковава се на място и извиква при вида на локвата кръв и телата на пода.

— Помощ! — изпищява Каро. Обръщам глава и виждам, че тя вече е на крака, сочейки към мен, а върху лицето й е залепнала маска на ужас. Айвън, мълчалив и вторачен в тялото на Роан Гърлинг, е до нея. Пет минути, осъзнавам аз, след които тя е искала стражата да стане свидетел.

Каро продължава да крещи, докато стражите се приближават към мен, хващат ме за ръцете и ме изправят. Дори не се опитвам да се боря. Цялото пространство вътре в мен е изпълнено с водовъртеж от ужас и гадене и не ми е останала капчица съпротива.

Докато ме влачат навън, Каро спира да крещи за достатъчно дълго, за да смогне да се усмихне, без дори за миг да откъсне поглед от мен.