Сара Холанд
Евърлес (22)

22

Изхвърчам през една от страничните врати на замъка и се спускам през моравата към южната порта, където пътят ще ме отведе обратно в Лаиста. Страх сковава нозете ми, а тънките ми обувки за закрито веднага се просмукват със сняг. Но знам, че ако спра да тичам, ако дори се забавя, страхът ще ме завладее. Не е нужно да правиш това — шепне нещо в мен.

Каро ще умре — казва друг глас — и това ще се случи по твоя вина.

Тичам.

Стигам до дюкяна на търговеца на време — паянтова и проста дървена постройка, забутана в уличка, минаваща покрай грозните задни стени на магазините в Лаиста, всичките съзнателно слепи за неговия бизнес. Някакъв недодялан знак до входа бележи мястото — символ на пясъчен часовник, обгорен върху небоядисано парче дърво. Тъмната, тясна алея е затрупана с мърляв сняг и пръски стара кръв. Уик, търговецът на време в Лаиста, както научавам от пазача пред вратата, е зает днес. Той ми се усмихва зловещо, докато ме пропуска да мина.

В мрака няколко души поглеждат към мен, докато заемам реда си на опашката. За разлика от другите граждани на Лаиста — като тези, с които пих предишната вечер — наредилите се на опашката хора изглеждат сиви, треперещи. Пред мен масата е хаотично отрупана с излъскан от рязане нож и сребърни купички, а някаква обикновена пещ тлее по-назад. Евтиното балсамово дърво в нея изпуска кисела, остра миризма, докато гори. Мъжът, сновящ зад масата, вероятно е Уик. Като се изключат провисналата му права коса и дрипавата, опръскана с кръв престилка, той изглежда млад и здрав в сравнение с хората, ползващи услугите му, а очите му са бледи от приема на кръвно желязо. Кожата ми настръхва, ала нямам друг избор.

След известно време, което ми се струва цяла вечност, но и съвсем скоро, идва моят ред да седна край масата. По-възрастната жена пред мен се отдръпва с куцукане и прегръща превързаната си ръка. Приближавам се до масата и се настанявам на разнебитения стол. Уик не ме удостоява с никакво внимание, докато изтръсква няколко случайни капки кръв върху плота и забърсва ножа си от кръвта с някакъв парцал.

За миг си помислям, че ще повърна върху всички тези инструменти за пускане на кръв. Виждала съм достатъчно подобни в Крофтън, но сега, докато наблюдавам как Уик държи острието на ножа си върху подскачащия пламък на газената лампа, за да го подготви за моята кожа, знам защо татко никога не ми позволи да продам кръвта си.

Щом Уик хваща ръката ми и я поставя върху масата, аз стисвам устните си и захапвам бузата си отвътре. Каро рискува всичко заради мен. Да се опита да ми донесе нещо, каквото и да е, принадлежало на баща ми. Някаква мъничка частица от спомен. Един крехък акт на справедливост. Моя е вината за онова, което се разигра с нея. Мой дълг е да я спася.

Очаквам Уик да каже нещо, да се пробва да ме успокои, преди да разреже плътта ми, но той е пределно делови.

— Колко? — пита ме той.

— Какво?

— Колко време искаш да ти източа? — повтаря нетърпеливо.

Гласът ми пресилва, когато казвам:

— Четирийсет години.

Лицето на Уик се изопва от потрес, а сетне от неодобрение.

— Ти се шегуваш — казва той. — На колко години си?

— На седемнайсет.

Целият ми живот се разгръща в съзнанието ми, седемнайсет години, изпълнени със спомени и болка… и всичко, което ме прави това, което съм. За част от секундата спирам да мисля за Евърлес или за Кралицата, или за тъмнината, или за каквото и да било друго, освен за дребните, скъпоценни моменти на чиста радост: ръката на Роан, която държа здраво в своята, детския писклив смях, усмивката на Амма, когато отпраща Джейкъб, мириса на въглени, докато баща ми укротява косата ми с пръсти и с панделка.

Всичко това ще ми принадлежи винаги, но какви моменти се каня да пролея с кръвта си и колко ще ми останат, ако изобщо се случи?

— Най-напред ще трябва да измеря времето в кръвта ти — казва Уик, очевидно съзирайки решимостта върху лицето ми. — Не желая никой да умира на масата ми.

Кимвам мълчаливо. Сърцето ми бие ускорено, пулсът ми блъска като чук в китката и гърлото ми, колкото и да се мъча да го успокоя. Сякаш кръвта ми се страхува да ме напусне. Ала Уик просто поклаща уморено главата си и снижава ножа.

— Не гледай — казва той.

Гледам, та как бих могла да не го сторя? Ахвам и потрепервам, докато той убожда пръста ми с върха на ножа, улавяйки капката кръв в стъклено шишенце. Той се обръща и аз наблюдавам потресена и омагьосана, докато се занимава със струпаните инструменти върху импровизирания плот на масата. Разполага с някакво приспособление, състоящо се от миниатюрна стъклена чиния, закрепена с тел над една свещ, и ето че запалва свещта, капвайки капката кръв в чинията. Накрая поръсва в кръвта щипка зелен прах — и двамата се взираме, докато сместа съска и пуши. Той проверява един часовник на кръста си и аз се подвоумявам каква част от това е представление и каква е истинска алхимия.

Сместа от кръв и прах в чинията се възпламенява и започва да гори с малък, устойчив пламък, като че на върха на клечка кибрит. Уик го разучава с делови вид, местейки припряно очи между пламъка и хронометъра си. Но докато секундите цъкат, той бавно сваля часовника си и една дълбока бръчка набраздява лицето му. Въпреки че никога преди не съм била свидетел на източване на време, разбирам по вида му, че нещо не е наред.

— Какво има? — гласът ми се извисява, докато се старая да разтълкувам израза върху лицето му.

Той поклаща глава.

— Дай ми ръката си — казва той.

Неохотно протягам ръката си и той изстисква още една капка кръв от върха на пръста ми. Повтаря процеса, смесва кръвта ми с праха на ново място в чинията и я запалва, ала резултатът е същият. Той гледа объркано, докато двата пламъка горят и горят.

— Какво става? — гласът ми трепери от страх и отчаяние. — Какво не е наред?

Уик стисва устните си замислено. А накрая заявява:

— Би трябвало да изгори. Това ще ни каже приблизително колко време ти остава. Например, ако изгори бързо, може да имаш по-малко от година.

Значи… би трябвало да имам дълъг живот. Това е известно успокоение.

— Явно бих могла да живея дълго. Мога да си позволя четирийсет години.

Може би някога ще мога да ги спечеля обратно или поне част от тях.

— Никой не може да си позволи четирийсет години — отвръща рязко Уик, все още вторачен в пламъка на свещта.

С крайчеца на окото си забелязвам един старец от опашката, който се взира любопитно в нас. Потръпвам, нетърпелива да се върна зад стените на Евърлес.

— Това не е добре — той вдига джобния си часовник и чуква с пръст по стъкления му циферблат. — Трябваше да е спрял досега, дори ако доживееш до сто години… Може би нещо не е наред с моя прах.

Уик изважда втори комплект инструменти и преди да осъзная какво върши, убожда с ножа собствения си пръст. Въобще не се занимава с шишенцето, а просто капва капката кръв върху чинията, поръсва праха и запалва свещта. Кръвта се запалва.

Докато двамата с него гледаме, усещам, че броя — едно, две, три, четири, пет, шест — и пламъкът угасва по средата на седем. Уик примигва.

— Виждаш ли — подема той без никакво чувство. — Предполагам, петнайсет години.

Не знам как да реагирам на чутото — привидното безгрижие на Уик относно времето на собствената му смърт — но очите ми се връщат към собствената ми кръв, която все още гори. Уик ме зяпа с подозрение и недоверие, изписани върху лицето му, устните му са сключени, а ръцете му са скръстени на гърдите. Установявам, че около нас още няколко души в дюкяна стоят неподвижно и наблюдават.

— Не разбирам — казвам изнемощяло аз. Дали не ме смята за някоя Гърлинг, в чиято кръв текат стотици години живот? — Аз не съм… аз съм от Крофтън. Никога не съм приемала време, нито веднъж.

Той повдига вежди, но докато секундите се отброяват, нещо в лицето ми го кара да омекне.

— Може би нещо не е наред с моите инструменти — казва той със съмнение.

— Но можеш ли все пак да източиш времето? — настоявам отчаяно аз. Дали четирийсетте години вече са били взети от кръвта на Каро? — То е за една моя приятелка. Тя се нуждае от него.

— Мога да пробвам — казва Уик след миг. Той преглежда инструментите си — набор от ножове и игли, които подтикват стомаха ми да се свива от гадене — и избира някакъв къс нож, изработен от синьо стъкло. След това вдига малка, потъмняла тенекиена чаша и избърсва двата предмета с кърпа. — Подай ръката си! — Нарежда той и аз се подчинявам, изпълнена внезапно с благодарност, че не съм яла тази сутрин. Стомахът ми се бунтува.

Уик навежда китката ми умело с обиграната си ръка, а с другата прави дълъг плитък разрез по кожата на дланта ми. Болката ме поразява секунда след бликналата кръв — тъничка огнена линия. Уик държи чашата под ръката ми и улавя струйката кръв в нея.

Докато червената течност се разпръсква по стъклото, силата ми започва да изтича от мен — много повече, отколкото предполага незначителното количество кръв в чашата. Имам чувството, че остарявам, дори само като седя на този стол и гледам смаяно как кръвта ми пълни чашата.

Когато тя се напълва, Уик накланя ръката ми, спира потока и отмества чашата настрана, преди да направи изкусна и чиста превръзка около ръката ми. Осъзнавам, че стискам масата с другата си ръка, за да се закрепя. Главата ми се върти, а аз оставам на стола, страхувайки се да се надигна, докато Уик продължава с процедурата си.

Наблюдавала съм процеса на превръщането на кръвта в пари, но сега ми се струва, че отнема цяла вечност. Сякаш попадам в някаква мъгла, докато гледам как той излива кръвта ми в чашата върху везната, ярка като рубини дори в този мрачен дюкян. Уик предпазливо добавя лъжица от някакъв прах, тъмен и сияен като обсидиан. Веднага, щом прахът влиза в контакт с кръвта ми, съдържанието на цялата чаша се възпламенява с лумнал бял пламък. Вълна от топлина ме блъсва в лицето заедно с миризмата на бакър.

Пламъкът гори ослепително известно време и сетне замира. Когато угасва, Уик взима чашата и я накланя, за да виждам. През чернотата в ъгълчетата на зрението ми все пак се вглеждам в светлата течност на дъното на чашата. Тя проблясва като разтопено масло, свети като живак, ако живакът бе червено-златист. Когато Уик помества чашата, течността се разтича в нея бавно като пчелен мед. Чисто време. Моето време.

— Сега ще го направя на монета — казва той с малко по-мил тон, след като съзира страданието ми. И взима друг предмет — тежък оловен блок, върху който забелязвам обърнати версии на герба на Кралицата — символа, който е върху всяка кръвна монета в Семпера. На бюрото му се намират калъпи за всички видове кръвно желязо — от мънички и тънки едночасови монети, обемни колкото нокътя на палеца ми, до този, който държи: матрица за едногодишни монети, с диаметър на всеки кръг почти толкова широк, колкото юмрука ми.

Уик внимателно налива малко от моето време в матрицата и аз съзерцавам, замаяна и пленена, как монетата се оформя пред очите ми, а металът изстива и се втвърдява още докато той го излива. Блокът има десет матрици; Уик запълва всяка от тях с разтопено време. На два пъти му се налага да спре, за да разтопи наново охладнялото ми време над пламъка.

— Върни се по-късно и ще източа още десет — казва той грубо. — Не искам да правя всичко наведнъж.

Когато приключва, първите монети са изстинали напълно и изглеждат точно като кръвните, които виждам всеки ден. Стомахът ми се преобръща, като си помисля, че за всяка монета, която някога съм похарчила, държала или дори докоснала, някой е трябвало да страда така, както аз страдам сега. Някой е трябвало да седне и да гледа как животът му изтича от него, за да се превърне в монета, с която да купи тънката ивица сушено месо за вечеря или халба бира, или сламен покрив над главата си.

След като всички монети са изстинали, Уик обръща блока и леко го разтърсва, така че новите кръвни монети падат върху дървената маса с масивен звън. Посягам, за да взема една от тях в ръка, гледайки я еднакво очарована и отвратена. Това време е текло във вените ми в продължение на седемнайсет години. А сега е извън тялото ми и аз съм някак смалена. Чувствам метала горещ върху кожата си. Ако не е толкова отблъскващо, би могло да е почти красиво.

— Как се чувстваш? — пита Уик, но аз вече се отдръпвам от масата. „Не мога, нямам време — мисля си безрадостно, — да седя в този дюкян и да разсъждавам върху несправедливостта на живота. Дори в този момент годините на Каро може да изтичат от нея. Тя може да умира, ако вече не е мъртва. Заради мен. За мен. Отиването в трезора заради мен бе нещо повече от проява на смелост — или глупост — от страна на Каро. Нещо дълбоко вътре в мен знае, че това е акт на истинска доброта. Никой, освен татко, не се е грижил за мен така. А татко вече го няма. Трябва да й занеса тези кръвни монети.“

Стоя, докато Уик ги увива в кърпа, след което ми подава пакета. Усещам ги все още топли през плата. Той поставя ръка на рамото ми.

— Успокой се — казва. — Току-що изгуби много време. Може да припаднеш или нещо по-лошо, ако се пренапрегнеш.

От внезапното движение ми се завива свят, а близките стени мълниеносно се разтопяват пред очите ми. Ала трябва да тръгвам.

— Добре съм — смогвам да изрека, а гласът ми прозвучава леко неясен. — Ще се оправя.

Отдръпвам се от ръката му и се надигам да вървя, съзнавайки в този момент, че той може да е прав… разстоянието до вратата ми изглежда като цял километър. Но не мога да седя и да се възстановявам. Налага се да тръгна. Заради Каро.

После смътно долавям някаква груба дървена плоскост под гърба си, мирис на глина и нежно, ритмично люлеене нагоре-надолу, нагоре-надолу. За секунда си помислям, че съм в морето, и посягам с ръка, за да плъзна пръстите си по повърхността на водата, но сетне над мен изниква някакво размазано лице и чифт ръце ме изправят да седна. Проумявам, че това е просто каруца на търговец, която ме оставя при портите на Евърлес.

Примигвам срещу сивата светлина, спомняйки си, че никога не съм виждала морето. С времето, източено от мен — едва десет години сега, но следват още трийсет — най-вероятно никога няма и да го видя.

Вървя толкова бързо към стаята на Каро, колкото нестабилните ми крака ми позволяват.

Източването на десет години от кръвта ми наподобява донякъде на това да се напиеш, но без приятната топлина на мейдъла. Когато се спъвам и протягам ръка към стената за опора, ме пронизват тръпки. Имам чувството, че жилищата на прислугата са чужди и заплашителни, въртят се и причиняват клаустрофобия. Мога да усетя, че край мен минават хора, събратята ми слуги се заемат с всекидневните си задължения, но не мога да разпозная лицата им. Странят от мен, вероятно смятат, че съм пияна. Под светлината на факлата, осветяваща коридора, сенките им се надигат като чудовища с разкривени крайници и остри зъби и всички те се протягат към мен.

Падам и някой ме хваща. Надежда разцъфва в гърлото ми и аз й давам глас.

— Роан?

— Не, скъпа — гласът е тих, гальовен, приятно сладък. Беа. Свличам се към нея. — Ти си прекалено добра за тази змия. — Казва тя, а гласът й звучи далечен. Змия. Обзема ме усещането, че пропадам назад във времето, точно както в дюкяна на вещицата. Гнилата миризма на сяра изпълва носа ми, а аз съм някъде другаде, на някакво непрогледно и тясно място. Студ. Отново мирис на сяра, от който започва да ми се гади. Но той е смесен с аромата на лавандула… „Косата на Беа, косата на Беа“ — казвам си, мъчейки се да си спомня къде съм. Посягам към нея, умът и възприятията ми се борят да се захванат за някаква опора. — Сега ми кажи какво си направила…

Чий е този глас? „На Беа — напомням си. — Беа ме вика.“

Какво си направила? Изпод извисяващия се, изплашен глас на Беа се таи друг — по-дълбок, гневен, като че някой ми говори през рамото й.

Чувствам как нечии пръсти завъртат китката ми. Рязко вдишване.

— Джулс, нали не си… направила си го заради Каро, нали? Джулс!

Каро. Името връща фокуса ми върху Беа и Евърлес. Надигам се, но все още вкопчена в ръцете на Беа. Тя ме гледа втренчено с ококорени, загрижени очи.

— Джулс, потребна ти е почивка. Ела в спалнята…

— Не — твърдостта в гласа ми превръща устата на Беа в тънка линия. Тя се отдръпва от мен. — Трябва да ида при Каро. — Изричам аз вместо „съжалявам“.

Беа започва да говори, но аз се обръщам в посоката, отвеждаща към покоите на Кралицата. Тя не ме следва.

Стигам някак до коридора, който минава зад апартаментите на семейство Гърлинг и техните гости. Вече съм научила коя от тежките дъбови врати води към стаята на Каро. Изтривам потта от лицето си и правя всичко възможно да стоя изправена, докато се приближавам, като държа главата си високо вдигната и стискам силно торбичката с кръвни монети под наметалото си. Бутам вратата с длани. Пробожда ме болка, но вратата се отваря.

Атмосферата в спалнята на Каро е тягостна. Завесите са спуснати и секват нахлуването на следобедната светлина, превръщайки уютната й стая в обиталище на странни сенки, които танцуват благодарение на малкия огън, припукващ в огнището. За кратко се чудя кой би сътворил това за презряната прислужница, но после виждам Каро, която спи в леглото си и потреперва при всяко вдишване, а до нея е оставен празен стол. Строполявам се върху него. Тя се обръща в съня си, но не се събужда.

Питала се бях дали са й източили времето толкова скоро, веднага, след като бе осъдена, но зървайки изпитите й черти, отговорът ми се прояснява. Част от мен се надяваше, че ще има повече време, че за Каро поради нейното високопоставено място до лейди Голд ще има съдебен процес и възможност да докаже невинността си. Или че Кралицата ще се намеси в нейна полза. Ала трябваше да си припомня, че правосъдието на капитан Айвън не действа така.

„Тя е млада“ — казвам си, стараейки се да запазя спокойствие. Беше ли споменавала някога още колко години й остават? Вероятно е разполагала с повече от четирийсет години, преди да й вземат толкова време. Разбира се, Айвън не би проверил колко време има в кръвта й, както Уик постъпи с мен. Нито пък би се трогнал, че никой не може да си позволи да даде четирийсет години, както ме беше предупредил Уик. Главата ми се замайва от тази мисъл — Каро може да е в смъртна опасност дори сега. Не е нечувано млади хора да теглят от времето си, вярвайки, че със сигурност им е останало много… ала само за да паднат мъртви година или месец, или ден по-късно.

Взимам кесията с кръвни монети и я слагам на нощното шкафче на Каро.

— Това е за теб — казвам й, като че може да чуе благодарността ми или чувството ми за вина, че толкова много я е грижа за мен. — Десет години.

Каро, естествено, не помръдва и не реагира. Тя едва диша и кожата ми настръхва. Ами ако умира сега?

Никога преди не съм поглъщала време, но знам достатъчно добре как би трябвало да се осъществи процесът. Така че прекосявам стаята, насочвайки се към рафтовете на Каро, и се връщам с малка бутилка вино. Изсипвам го в един чайник и го нагрявам над огъня. След няколко минути, когато от чайника започва да се издига опияняваща, ароматна пара, аз го отдръпвам от пламъка и го занасям на нощното шкафче. Взимам простата дървена чаша, която се намира там, и пускам три от моите прясно отлети монети в нея, а след това наблюдавам като омагьосана, докато изсипвам определено количество димящо вино върху тях.

Чува се съскане, когато горещата течност и металът се срещат, и от чашата се вие дим, миришещ на захар и пепел. Разбърквам сместа с лъжица и я поставям настрана, за да побутна леко рамото на Каро.

Тя постепенно се пробужда — мига и трепери, въпреки че стаята е сумрачна и топла. Очите й бавно се спират върху мен.

— Джулс — казва тя, звучейки повече изтощена, отколкото изненадана, когато се надига да седне в леглото. — Ти си тук.

— Съжалявам, Каро — отвръщам нещастно аз. Поемам димящата чаша с вино и кръвно желязо и й я предлагам. — Пий.

Тя взима чашата, движенията й са мудни и накъсани от потрепервалия. Аз все още съм зашеметена от загубата на собственото си време, тялото ми е уязвимо като рана и не мога да си представя как би трябвало да се чувства тя, след като е изгубила четири пъти повече време. Ръцете й не са превързани като моите — Айвън вероятно е източил кръвта от горната им част. Стомахът ми се свива. Китките й са покрити с дебелата й кадифена рокля, така че не мога да зърна белезите.

— Благодаря ти, Джулс — казва тя с дрезгав шепот и отпива.

Ефектът е мълниеносен. Цветът се възвръща върху бледите бузи на Каро и тя стиска все по-здраво чашата, докато поглъща сместа от вино и време. Дори позата й сякаш се променя, а гърбът й става все по-изправен в леглото. Каро въздъхва, звукът от дишането й е по-осезаем отпреди и тя се помества, за да сложи празната чаша на нощното шкафче.

Преди ръката й да стигне до масата, тя рязко спира. Стаята е душна от топлина, ръката й увисва изкривена насред въздуха, а пръстите й се разтварят и изпускат чашата, която пада с трясък върху дъските на пода. Каро се задъхва от болка и притиска ръка към гърлото си.

Навеждам се напред, а пулсът ми сякаш пробожда кръвта ми.

— Каро, какво не е наред? — Достатъчно ли бях разтопила кръвните монети? Бях ли сгрешила по някакъв начин в приготвянето им?

Каро отваря и затваря уста, но от нея не излиза и звук. Изглежда като да не може да диша; лицето й се изкривява от болка и тя се вдървява, а после започва да се мята в чаршафите, да пръска слюнка и да се дави. Звуците са резки и настойчиви, като безполезни вдишвания, които са прерязани, преди въздухът да достигне дробовете й. Лицето й става яркочервено, а очите й се изцъклят.

Тя се задушава.

— Каро — чувам как собственият ми глас я вика. Паниката набъбва в гърлото ми и обхващам главата й с една ръка, а с другата насила отварям челюстта й. Нещо блести навътре в гърлото й.

Треперейки от страх, натискам главата на Каро настрани и бръквам с два пръста в устата й, но тя се съпротивлява и не смогвам да стигна до предмета, не мога да го измъкна. Каро се сгърчва, лицето й придобива все по-тъмно и по-тъмночервен цвят и аз долавям, че се моля на Магьосницата за живота й, крещейки вътре в себе си да побърза… да побърза на всяка цена. Сърцето ми бие толкова мощно, че ми се струва, че ще строши на парчета ребрата ми и ще изхвръкне през гърдите ми.

Очите на Каро се подбелват и тя се отпуска в ръцете ми.

Светът се смълчава.

Тя припада. Самата аз се задъхвам. Другата част от стаята е глуха, тишината е толкова гъста, че се настанява в мен като камък.

Поглеждам нагоре и почти надавам писък.

В този миг нищо в стаята не изглежда нередно и въпреки това нещо в нея се е преобразило в неистов ужас. Прозрачните завеси не помръдват от вятъра, а остават издути в изпъкналите си форми, сякаш са направени от лед. Едно отронващо се листенце от розата във вазата върху тоалетката на Каро е замръзнало във въздуха — на половината разстояние от земята.

А Каро не помръдва, липсва и най-бегло движение. Тялото й е застинало като на статуя — никакво потрепване в гърдите й, докато диша, дори не мигва. Объркаността на ситуацията кара космите на ръцете ми да настръхнат. Не знам дали тя е жива или мъртва. Докато гледам надолу към нея, забелязвам капчица пот, която блести върху бузата й. Тя е протекла, готова да капне от края на скулата й върху пода. Но не пада. И не пада. Едва когато я избърсвам с ръката си, тя се отронва, процеждайки се върху пода с осезаем в мъртвата тишина звук.

Обзема ме някаква неотменима увереност — студена и потресаваща. Нещо не е наред с времето.

Сред подобна тишина и неподвижност се чувствам по-сама, отколкото някога съм била, докато приятелката ми лежи мъртвешки вцепенена в ръцете ми. Не помръдва дори когато ридание, потискано преди това от адреналина, се изтръгва от гърдите ми.

Щом пускам Каро и се смъквам на колене до леглото й, тя пада отново върху възглавниците с яркочервено, но съвсем застинало лице. Дъските на пода изскърцват под тежестта ми, хлътналият дюшек пак заема формата си, когато отмествам тялото си от него, но всичко друго в стаята остава неподвижно, сякаш внезапно е обвито в стъкло. Случващото се е зашеметяващо, кошмарно и сълзите ми рукват — горещи и неудържими. Усещала съм времето да забавя своя ход и преди, но никога не е спирало напълно, както сега в това зловещо пространство, където аз съм единствената, способна да се движи. Ами ако и аз съм спряла като град Брайърсмор?

Страхът прочиства ума ми. Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладея, аз се изправям и се навеждам над Каро. Хващам внимателно рамото и хълбока й и я обръщам на една страна. След това се качвам на леглото до нея и като си припомням някои отдавнашни наставления на Лора за оказване на помощ на задавили се хора, я удрям между лопатките на раменете й с дланта си.

Нищо не се променя. Окопитвам се и удрям наново, но по-силно. И пак, докато наскоро бинтованата ми ръка не закрещява от болка и не прокървява.

На четвъртия удар нещо поддава. Нещо смътно и златисто излита от устата на Каро — аз простенвам от шок и облекчение — и тогава то тупва върху дъските на пода с отекващ звук, преди да се търкулне под гардероба. Макар че очите ми са замъглени от пот и сълзи, то ми се струва по-голямо и по-тежко от едногодишна монета.

Край мен се разнася странен, приглушен звук — като секнатата половина на ридание. Обръщам глава и виждам Каро да си поема насечено и болезнено въздух.

— Благодаря на Магьосницата — изричам аз и се надвесвам над нея. Тя диша трудно, гърдите й се повдигат, а на устните й има кръв, но лицето й бавно променя цвета си от червено на розово и вече мога да усетя пулса й там, където съм я хванала за рамото, отчетлив и жив. Надзъртам към посоката, в която златното нещо се търкулна на пода.

— Ти се задави.

Плачът на Каро стихва. Тя се вторачва в мен, а очите й са очертани в червено по края. Това е повече от изненада, осъзнавам аз, това е подозрение.

Не, нещо друго — предателство.

Не разбирам. Смята ли тя, че съм имала намерението да я нараня?

Накрая, откъсвайки поглед от моя, Каро се накланя и се опитва да вземе предмета, но се оказва твърде слаба. Навеждам се, благодарна, че очите й вече не се впиват в моите. Но облекчението ми пак се обръща в страх при мисълта за онова, което ще намеря под гардероба.

То не е монета. Коленича на пода — както за да потърся по-отблизо, така и за да скрия лицето си от Каро. На пода, оставила диря от кръв и слюнка, но самата тя безупречно чиста, лежи златна сфера с размера на орех. Това е ново кръвно желязо — познава се по блясъка на метала — но като че трите монети, които съм разтворила във виното, са се слели и са оформили тази сфера.

Нещо пак пропълзява в мен — усещането, че съм приклещена в капан върху дъската на настолна игра, която обаче не мога да започна да разбирам. Онова нещо ме разстройва и ме привлича едновременно. Посягам към него.

Когато сключвам ръката си около него, металът не е горещ, а леко топъл, като че е бил на слънце. Сферата е гладка и почти ми се струва, че бръмчи глухо, сякаш вътре има нещо живо. Тежка е и…

Ахвам, докато пръстите ми потъват в повърхността й, сякаш металът се топи под допира ми. Изпускам я и бързо се отдръпвам назад.

— Дръж се за нея — гласът е шепот, трудно доловим, но е невъзможно да бъде сбъркан.

Поглеждам към Каро, която немощно се придърпва към ръба на леглото. Лицето й все още е зачервено и блести от пот, ала тя се взира изпитателно в металната топка с широко отворени очи.

— Виж какво ще се случи — добавя, щом отново среща погледа ми. Чувствам мигновения изблик на нещо в нея, на някаква емоция, която не мога да определя, но тогава Каро скоропостижно свежда очи надолу и пак се вглежда в златната сфера. Иска ми се да възроптая, да отида и да се скрия, докато — в името на Магьосницата — не разгадая какво става, но Каро стои в очакване. Тя е жива, засега това е всичко, което би трябвало да има значение.

Неохотно се протягам и докосвам с върха на пръста си златната сфера.

За момент не се случва нищо. Сетне повърхността се задвижва, пръстът ми потъва, като че тя се стопява без топлина. Докато сферата омеква, полутечният метал започва да пъпли нагоре по пръста ми. Треперя, но се насилвам да не се отдръпна, докато златото пълзи и стига до кокалчетата ми, до дланта ми и китката ми. Мога да чуя неравномерното дишане и на двете ни, докато златните нишки се прокрадват нагоре и изчезват под бинта, който Уик наскоро бе увил около ръката ми. Чувството е като че топла вода струи нагоре.

Скоро сферата изчезва напълно и нишки течен метал се източват нагоре по кожата ми като вени.

— Свали превръзката — казва Каро шепнешком. Нещо в гласа й ме подтиква да се подчиня; развивам пропитата с кръв кърпа. Тя пада и открива направения от търговеца на време срез, все още пресен и яркочервен, както и някаква мъничка струйка злато — от кръвно желязо — от моето време, която се влива през разреза обратно под кожата ми, където й е мястото.